Аарон Флетчър
Майка Австралия (19)

19.

Най-трудният момент от раждането настъпи веднага, след като то приключи. Това беше очакването, докато в другия край на стаята всички си шепнеха около бебето, оглеждайки го и миейки го. Монотонните звуци от песните навън и ритмичните удари от дайгеридос преминаваха през прозорците и изпълваха стаята. Отекваха в съзнанието й, извиквайки в него откъслечни спомени на радост и тъга, преживени тук в къщата. Беше ясен и студен зимен ден. В друг момент би го възприела по-различно. Отначало бе близо до решението да се завърне в голямата къща на Гарити, за да роди бебето. Но старецът беше болен и тя предпочете да остане в дома, далеч от нездравата атмосфера на старческо креене.

Бебето изплака. Това беше писъкът на човешкия протест срещу положението, в което неумолимият ход на времето и неизменните закони на природата го тласкаха. Един здрав и нормален детски плач. Напрегнатото очакване на Елизабет беше почти непоносимо. Опасение, надежда и съмнение се бореха в умореното й и вцепенено съзнание. Чу се плясък на вода и двете аборигенки си размениха някакви коментари на собствения си език. Беси тропаше с обувките си по пода, а старицата, мърморейки й каза нещо на пиджин-инглиш. Приближиха се до леглото. Елизабет леко обърна глава и ги погледна. Беси носеше бебето, увито в одеяло, и цялата сияеше, докато говореше:

— Това е най-хубавото момченце, което някога съм виждала! Какво ли не би дал мъжът ми някои от нашите да се бяха родили толкова едри и здрави!

Елизабет беше изморена и отпусната, но гордостта й и нуждата да покаже доверие към тях я накараха да не ги пита нищо. Същите импулси контролираха чувствата и изражението й и тя си позволи само една лека и уморена усмивка. Тя трудно се сдържа да не развие бебето и да го разгледа, докато Беси го поставяше върху сгъвката на ръката й. Мъничкото лице, което се подаваше от завивките, беше зачервено и набръчкано. То цялото се разкривяваше, когато мъничката уста се отваряше и затваряше. Плачът му почти болезнено отекваше в ушите й и заглушаваше звуците на дайгеридос и ритмичните, съпровождащи песните отвън. Старицата се усмихваше широко; лицето й се сбръчка още повече, зъбите й блеснаха, а очите й искряха. Тя се наведе над леглото на Елизабет, долепи буза до нейната и погали ръката й. После се изправи, хвърли бърз поглед на аборигенките и кимайки с глава, ги повика навън. Стъпвайки безшумно с босите си нозе, те излязоха през входната врата, а старицата ги последва, почуквайки тихо с бастуна си по пода.

Елизабет отново впери поглед в тавана, отпускайки се в доволната си умора. Беси се суетеше напред-назад. Плисна през прозореца една кофа вода, после започна да подрежда съдовете на масата, бърборейки:

— Никога не съм виждала старата по-доволна. Забеляза ли ухиленото й лице? Никога не е била такава.

Спря да говори за момент, докато шумът и песнопенията навън не стихнаха. Въздъхна тежко, докато събираше купчината парцали, за да ги сложи в легена и продължи:

— Спряха, слава богу. Която и да е родилка може да се смахне при подобна врява. Ще видя кои са навън, та да влязат и да погледнат бебето.

Елизабет тихо попита, като преглъщаше с пресъхнали устни:

— Тук ли е Колин?

— Не, защото тази сутрин приличаше на разярен глиган, и няколко мъже, за да отвлекат вниманието му, го заведоха до оборите, за да види новите крави там и да си отклони вниманието. Спрямо теб може и да се държи добре, но не е така, що се отнася до другите. Но ще изпратя някой да го извика, ако майка му не е сторила това. Ще отида да доведа и Шийла — тя е някъде по пътя.

Елизабет се усмихна и кимна на Беси, а тя се приближи до леглото и подгъна крайчетата на завивките под бебето. После Беси излезе и стъпките й заглъхнаха докато се отдалечаваше. Елизабет се обърна и разпови бебето. Нейните опасения и съмнения се бяха трупали месеци наред и дори се бяха увеличавали от това, че Шийла и Колин я обгръщаха с все по-голямо внимание. Последните седмици бе чувствала обида и негодувание от ограничението на движенията й, наложено й от опасението, че крайният резултат отново ще бъде скръбен. Но мъничките ръчички, телцето и главата на бебето бяха идеално оформени, а и плачът, излизащ от отворената му уста, бе жизнен и изразяващ глад. Тя отново го зави, приближи го до гърдите си и му даде да суче.

Бебето спря да плаче и започна лакомо да премлясква, като махаше с ръчички. Елизабет се усмихна щастливо, подгъна завивките около него и го притисна още по-близо до себе си. После спокойна затвори очи и се отпусна.

Усещането от бебешките устни върху гърдите й беше особено чувство. Храната от топлата майчина гръд бе всичко, от което бебето сега се нуждаеше. Сънят вече я унасяше, когато от него я изтръгнаха отчетливи стъпки през верандата. Тя отвори очи. Сияеща, Шийла тъкмо влизаше през входната врата и вече прекосяваше стаята с големи, бързи крачки. Наведе се над леглото и я целуна, като отмести косата й назад. Повдигна крайчеца на одеялото и погледна бебето, като въздишаше от радост и възхищение.

— Я го виж ти! И колко лакомо суче! Добре, че имаш две гърди, иначе тебе щеше да изяде! Как смяташ да го наречеш?

— Денис — прошепна Елизабет, усмихвайки се уморено.

— Денис? Скъпа, това е чудесно име за него.

Елизабет леко кимна, а Шийла отново се наведе над бебето, като му се усмихваше и го галеше нежно с върха на пръстите си по тъмната косичка. Чуха се викове на пътя пред къщата и се усети мирис на пушек във въздуха. Елизабет внимателно надигна глава и погледна през прозореца. Шийла зави бебето с одеялото и се усмихна на Елизабет, като й пооправи косите.

— Не обръщай внимание на тълпата отпред. Майка ми, заедно с аборигенките накладоха адски голям огън навън по средата на пътя. Почти всички от селото са тук. Това е техен обичай при раждане на дете. За първи път го правят за член от нашето семейство. Джеймс нямаше свестен баща и се страхуваха да не ядосат стария. Беси роди две деца тук, но не я възприеха като своя.

Тя се облегна на леглото и отново целуна Елизабет.

— Ще изляза да видя къде се спотайва Колин.

Елизабет се обърна към Шийла и стисна приятелски ръката й. Шийла я погали, топло й се усмихна и се отдалечи. След като излезе от стаята, Елизабет отново погледна бебето. То беше изпуснало гърдата и сладко спеше. Тя подпъхна под него одеялото, после уморено затвори очи и се отпусна.

Колин я събуди с целувка. Очите му бяха зачервени от безсъние и се усещаше мириса на ром в дъха му — нещо крайно необичайно за него през този час на деня. Той я гледаше загрижено, докато сядаше на леглото. Очите му питаха как се чувства и широко й се усмихна, когато тя хвана ръката му и го погледна сънено. Шийла стоеше зад него и поглеждаше към бебето, когато той повдигна завивките и гордо се засмя.

Усети се раздвижване по верандата. Някой премина с тежки, колебливи стъпки през стаята. Шийла се обърна и погледна към входната врата. Отмести се от леглото и дръпна Колин за ръкава. Той погледна през рамо и стана. Старецът беше напуснал леглото си, за да почете събитието. Беше отслабнал и изглеждаше много болен. Лицето му беше измъчено, бледо и измършавяло. Ходеше с бавни стъпки и влачеше краката си след старицата, като се държеше с ръка за рамото й. Беше наметнат с дълъг и тежък овчи кожух, който изглеждаше твърде голям за него. Отпред беше разкопчан и отдолу се подаваше разпасаната му риза. Дишаше тежко, а в погледа му се долавяше силното желание да види бебето. Старицата се усмихна на Елизабет, потупа я с едната ръка, докато с другата се подпираше на тенекиения бастун. Застанала до леглото, отмести ръката на стареца от рамото си и я поднесе към новороденото. Той се облегна на леглото, уморените му очи се вторачиха в бебето и пръстите му го заопипваха. Бебето започна да плаче. Широка усмивка се появи на лицето на стареца. Бръчките около очите му, както и около отпуснатата му беззъба уста, още повече се очертаха, загрубелите му пръсти предпазливо и внимателно загалиха малкото същество, сякаш той искаше сетивно да възприеме мисълта за неговото съществуване. После дланта на стареца се отдръпна от бебето и с грубовата нежност потупа рамото на Елизабет.

Всички те се бяха събрали покрай леглото — старицата се усмихваше на плачещото бебе, Шийла държеше ръката на Елизабет, а старецът мърмореше нещо на Колин. След това старецът тежко се облегна на рамото на старата жена. Шийла и Колин не изглеждаха притеснени от болестта му, твърдейки, че и преди е изпадал в подобни състояния поради стомашни неразположения. Но Елизабет го виждаше за пръв път, откакто се беше разболял преди няколко дни и лошият му вид я обезпокои. Трогателно беше видимото задоволство, което изпитваше старият от раждането на внука си. Това беше удовлетворение, че оставя след себе си собствените си гени — нещо, осигуряващо му едно, макар и условно безсмъртие.

Елизабет прегърна нежно бебето и пак му подаде гръдта си. То започна лакомо да суче.

Старецът говореше с Колин, а старата жена шепнеше нещо на Шийла на своя си език, сочейки и пипайки косицата на бебето. Постепенно тихите им разговори започнаха да заглъхват в ушите на Елизабет и тя отново потъна в дрямка. Суетнята при излизането им от спалнята я поразбуди и тя се усмихна сънено на Колин, когато той я целуна. После затвори очи и заспа. Навън аборигените продължаваха да пеят…

Шийла доведе една дойка от селото на аборигените още на следващия ден. Жената си подреди нещата в ъгъла на стаята и започна да се грижи за бебето под зорките и бдителни очи на Беси. Скоро Елизабет можеше свободно сама да се движи около къщата, като, разбира се, внимаваше. Всички ограничения в действията й през бременността сега изчезнаха и тя гледаше напред, обмисляйки работата си във фермата. Имаше доста неща, които я ангажираха. През последните дни на бременността беше започнала да се занимава със счетоводството на фермата — доста неблагодарна и объркана работа. Колин и Шийла с охота я оставиха да се оправя сама и тя продължи да работи с още по-голямо желание. Имаше и няколко писма от Джеймс, на които трябваше да отговори. Джеймс се чувстваше добре в пансиона, бележеше изключителен напредък и възнамеряваше да постъпи в колеж, след като завърши. Шийла наблюдаваше развитието му с нескривана майчина гордост от това, че желае да продължи да се учи.

Елизабет продължаваше кореспонденцията си със своя роднина — адвокат в Англия. Получаваше писма от него през интервали от по няколко месеца. След известно време писмата му станаха по-искрени и започна да й пише повече за себе си. Винаги получаваше поздрави от съпругата му, а в едно от писмата имаше и пожелания, написани от самата нея. Той беше по-възрастен от Елизабет и имаше вече няколко деца. В едно от писмата си разказваше за свой клиент, който възнамерявал да позволи на сина си да емигрира в Австралия, за да намери своето достойно място в този свят. Елизабет откровено му отговори, описвайки Сидней като обикновен град, такива, каквито са много градове в Англия. Наблегна на трудностите в Голямата пустош и спомена за бебето си.

Имаше още писма, които трябваше да прочете и да им отговори. Едно от тях беше от Джордж Къмингс, търговския агент от Сидней. Няколко месеца по-рано посредника, с който обикновено търгуваше семейство Гарити, беше увеличил цените на някои от стоките, които поръчваха. Това се случи по времето, когато Елизабет внимателно проучваше всички сметки на фермата. Така че тя писа и на други търговски агенти. Интересуваше се от цените на някои стоки, които им бяха необходими. Един от тях беше Къмингс — брат на бившия й мъж. Той продаваше на по-ниски цени от останалите, а стоките пристигаха навреме с конския впряг в много добро състояние. Още оттогава търговията осъществяваха с помощта на неговите услуги. Не обръщаше внимание на писмата на предишния посредник, който вече предлагаше намаление в цените.

Това бяха само част от нещата, които вдъхнаха съмнение у Елизабет, че не се отделя достатъчно внимание на някои неща, от което се възползват външни хора. Старецът, а Колин и Шийла също знаеха добре да се грижат за овцете, но някои важни подробности им убягваха. Бяха доста интелигентни, можеха да четат и пишат, справяха се с обикновените аритметични действия, въпреки ограниченото образование, което бяха получили. Всичките им пресмятания по продажбите на вълната, надраскани и нахвърляни по зацапаните листа, оформяха един неразгадаем възел от изчисления, които не можеха да се разгадаят посредством обикновените математически процедури. Писмата от търговския агент, който им даваше известна сума банков кредит, бяха единствената документация, резултат от посредничеството му. Твърде голямо доверие беше получил този, който може би не го заслужаваше. Затова Елизабет му плати с лека ръка онова, което му се полагаше за работата, която беше свършил за фермата. Показа и нежеланието си да работи с него занапред.

Имаше и още едно писмо от посредник, който се занимаваше с пратките от вълна — отговор на писмото й, което беше написала преди няколко седмици, в което учтиво го молеше да изпрати обратно сметките и копията от сертификатите за продажбите на новите пратки вълна. Писмото му беше в сдържан тон, отнасящо се до необичайния характер на молбата й и включваше разходите от нотариалната заверка на документите. Учтиво я уведомяваше, че официалният му отговор ще бъде изпратен по един от работниците на Гарити. Тонът му беше язвителен и това усили съмненията й, че той крие нещо. Елизабет започна да обмисля възможностите да продава вълната директно на търговец в Лондон, като пренебрегне тукашните посредници. За едно малко предприятие този подход би бил неподходящ, но беше практичен при голямото количество вълна, което произвеждаше фермата Уайамба. Щеше да мине време, докато се види резултатът от продажбата, но печалбата щеше да бъде много по-голяма. Елизабет написа отговор от името на Колин, потвърждавайки още веднъж молбата си и уверявайки го, че разходите от нотариата ще бъдат поети от фермата. След това писа на Къмингс и го помоли да определи разходите по превозването на тон вълна до Лондон, като включи и своите собствени, като неин посредник в Сидней. Към писмото добави още една страница до своя роднина в Англия, като го молеше да я свърже с някой търговски агент в Лондон.

Счетоводството на фермата й отнемаше само една малка част от времето и тя започна да излиза на разходка. Почисти и оправи лехите, поля цветята. Занимаваше се с дребна домакинска работа и се стараеше да свали част от натрупаните килограми. Бебето се чувстваше добре с дойката, а старата жена започна да й помага, когато я виждаше да шета по стаите. Даже старецът искаше да държи бебето, когато се чувстваше по-добре след боледуването и започваше да вечеря заедно със семейството. Елизабет остави бебето на техните грижи, когато то стана на три седмици, и се захвана с обичайната си работа. Беше й неудобно да язди, защото панталоните й бяха отеснели. Агнетата бяха разпределени по групи за рязането на опашките им. Елизабет се включи да помага в кошарите.

Когато бебето стана на шест седмици, положението по-малко или повече се нормализира. Някои вечери оставаше сама със стареца и старицата; ту Шийла, ту Колин отсъстваха, а понякога ги нямаше и двамата. Един нехаен златотърсач беше предизвикал пожар в границите на земевладението и това наложи цяла седмица работниците от кошарите заедно с дузина иманяри да водят отчаяна борба за погасяването му. Елизабет се беше възстановила от раждането, но още нямаше физическата сила и издръжливост, които Шийла притежаваше. Прекарваше повече от времето като караше каруцата между Уайамба и къщата на Гарити. Превозваше храна, бурета с ром и екипировка за мъжете, които се бореха с огъня. Връщаше обратно ранените и изморени мъже. Когато всичко завърши, резултатът беше десет хиляди акра изгорена и почерняла земя и повече от две хиляди умрели при пожара овце.

Това беше голям пожар — бедствие с много ранени и жертви. Двама от работниците и четиринадесет от иманярите имаха счупвания на кости и изгаряния. Настаниха ги върху сламеници в няколко колиби. Елизабет и Шийла се грижеха с внимание за тях. Миеха ги, хранеха ги и мажеха с гъша мас раните от изгарянето. Един от иманярите почина. Свещеникът и приставът от Минайнди бяха доведени, за да присъстват на погребението. Останалите постепенно се възстановяваха докато започнаха да се грижат помежду си един за друг. След като оздравяха, двамата работници се завърнаха в кошарите. Иманярите получиха храна за път и си тръгнаха.

Елизабет поведе едно стадо от две хиляди агнета към Уиндора. Това бяха млади агнета, на които скоро им бяха отрязали опашките. Водеше ги по пътя с бавен умерен ход, като спираше навсякъде, където имаше вода, и ги оставяше да пият спокойно. Всеки ден изминаваше относително малко разстояние, като още рано следобед спираше за нощуване, за да имат агнетата достатъчно време да пасат и да си починат. Пътят представляваше една права линия на север през западната част на фермата. Когато пресметна, че е изминала половината път на северозапад, тя свърна със стадото на изток. Отне й още два дни, докато стигне до скалите на Уиндора. Намери подслона на овчаря и кошарите, остави там агнетата, даде му и провизиите, които носеше за него. После тръгна на север, за да провери част от оградата по границата на фермата, преди да се прибере обратно.

Елизабет се движеше бързо, тъй като вече не водеше агнета със себе си. Пренощува край северната ограда и пое обратно по пътя чак следващия следобед. И тук той представляваше една права линия от утъпкани треви и храсти, не толкова използван, колкото източния, но все пак ясно очертан. Водеше на юг към главните кошари, оформяше се като път пред къщите край реката, за да достигне южната граница на фермата при Уайамба. Там се събираха пътищата, идващи от другите ферми, за да се получи главния път към Минайнди. Една от гредите на оградата беше паднала там, където пътят продължаваше за съседната ферма. Елизабет я сложи на мястото й, яхна коня си и продължи на юг.

Един мъж се движеше по пътя. Елизабет ясно го забеляза от разстояние, докато минаваше по едно възвишение. Беше висок и едър иманяр. Навитото му одеяло висеше преметнато през рамото му, а от колана му висеше малка туристическа тенджерка и още някакви дреболии. Малки парченца корк бяха окачени по периферията на шапката му и се полюшваха, за да прогонват мухите и комарите. В ръката си той носеше тояга. Нещо подсказа на Елизабет да бъде нащрек. Шийла имаше навика винаги да внимава с мъжете. Дори във фермата създаваше респект със сдържаното си поведение, като си позволяваше да се отпуска само пред онези работници, които познаваше отдавна. Многократно беше предупреждавала Елизабет да внимава със скитниците наоколо. В първия момент Елизабет реши да заобиколи отстрани, но после се презря за глупавата си мисъл. Тя напълно беше в състояние да контролира положението.

Мъжът я погледна през рамо, когато чу тропота на коня и продължи да крачи, подпирайки се на тоягата си. Тя го разпозна. Това беше Стейпълтън. Сега тя отново изпита ужаса от него, както когато той я бе сграбчил в работилницата с грубите си мръснишки ръце. Но тутакси се успокои. Тя вече не беше уплашената жена от онези дни. След малко при поредното си обръщане назад и той я позна. Спря по средата на пътя и я загледа с нагла усмивка на лицето си. Тя позабави хода на коня си, после спря на няколко ярда от него.

— Гръм да ме убие! Та това е проклетото поми, заради което загубих работата си! И то качена на кон и с камшик отгоре на всичко!

Елизабет усети, че при вида му дланите й овлажняват, а устата й пресъхва. Преглътна колкото се може по-незабележимо и съсредоточи вниманието си върху това да овладее треперенето на гласа си.

— Сбъркал си пътя, Стейпълтън. Обърни си задника и тръгни в друга посока.

Подигравателната му усмивка угасна и той отвърна:

— Мога да ходя, където си искам, поми!

— Не и в Уайамба, кучи сине! Вън от тази ферма!

— Скъпа, чух, че си променила много живота си и си се омъжила за Колин. Потайна мръсница си ти! Но нито ти, нито Колин не можете да ме накарате да се махна от тук!

— Стейпълтън, запомни! Няма място за теб в тази ферма! Казвам ти: още сега се измитай от тук!

Той свали одеялото от раменете си, захвърли го настрани и грабна с две ръце тоягата, при което лицето му се изкриви от злоба.

— Нали ти казах веднъж, че все ще разбера колко струваш, поми! — изрече той, като се приближи към нея, размахвайки тоягата. — Шийла я няма тук, та да се изпречи на пътя ми!

Елизабет рязко дръпна юздите и се отдръпна от него. Можеше лесно да избяга с коня, но той щеше да разправя навсякъде случилото се и то щеше да се разчуе, накърнявайки престижа на фермата. Тя беше една от ръководните фигури на Уайамба и сега усети отговорността си на това положение. Главните овцевъди си имаха свой авторитет, но и те, и фермата стават обект на присмех, ако този авторитет не се отстояваше. Една жена можеше да заеме такова положение, но в същото време не можеше да използва като предлог женската си слабост, за да оправдае каквото й да е несправяне със задълженията си.

Така че Елизабет разгъна камшика си и го развъртя. Стейпълтън се поколеба, след това подигравателно се изсмя, зае разкрачена стойка и замахна с тоягата.

Да си служиш с камшик бе цяло изкуство. В боравенето с него някои от мъжете използваха груба сила и резултатът бе липса на прецизност. А женската акуратност, вродена грация и отмереност на движенията в случая представляваха предимство. Елизабет не беше толкова ловка, колкото Шийла, но все пак притежаваше не малко умение, защото беше се упражнявала с камшика часове наред, до пълно отмаляване на ръцете.

Сега ситуацията беше опасна. Ако камшикът й се увиеше около тоягата му, Стейпълтън можеше със силно дръпване да го изтръгне от ръката й. По този начин дори можеше да я свали и от коня. Изразът на лицето му показваше, че възнамерява да стори точно това. Дори да успееше да избяга от него, щеше да я дебне голяма опасност. Той щеше да я преследва, да се крие около местата, където тя спира да нощува и да чака удобен момент да я нападне. Така че тя нямаше голям избор; не биваше да го оставя постоянно да я застрашава.

Елизабет леко размаха камшика във въздуха, описвайки плавно с китката си кръгообразно движение. Хвана по-здраво юздата с лявата си ръка, пришпори коня в слабините и леко се наведе надолу. Презрителната усмивка застина на лицето на Стейпълтън, когато видя с какво умение Елизабет движеше камшика. Чертите му се изопнаха и той прихвана още по-здраво тоягата си. Елизабет нагласи удобно камшика в дланта си и отривисто замахна над главата му. Той вдигна тоягата да се предпази, мислейки, че тя се цели в лицето му. Но кожената лента се разгъна по необичаен начин, и след като изплющя на един фут над главата му, мина на не повече от инч от стомаха му, докато той пазеше главата си и се опитваше да я улови с тоягата си, така че да се увие около нея. Тази неочакваност го вбеси, лицето му се изкриви от страх и той свали тоягата надолу, за да защити тялото си. Елизабет се съсредоточи, напрегна силите си и отново замахна. Върхът на камшика изплющя силно и бързо три пъти последователно на един инч от носа и брадичката на Стейпълтън. Той инстинктивно залитна назад, като насмалко не изпусна тоягата.

После той се окопити, сгуши глава между раменете си и надавайки див рев, се спусна с вдигната тояга към Елизабет. Тя придърпа юздите на коня си и отново размаха камшика, целейки се в коленете му. Концентрираната в кожения край на камшика енергия откъсна парче плат от панталоните му и се впи в плътта му. Стейпълтън изрева от болка, кракът му се препъна и той падна на земята. Елизабет закръжи с коня си около него, продължавайки да размахва камшика. Той се надигна, като се опита да хване с ръка този път края на камшика. Тя обаче го уцели по протегнатата ръка и той пак нададе пронизителен вик на болка. Елизабет отклони коня си встрани. Стейпълтън бе изтървал тоягата си и пълзешком протягаше ръка към нея. Сега камшикът го удари по другата ръка. Той изрева за пореден път и се опита да се скрие зад един храсталак. Камшикът го парна по китката, после продължи да сипе бързи и неспирни удари навсякъде по плътта му.

Споменът за нейната безпомощност и унижението в работилницата, заедно с други мигове на преживени жестокости, се събуди в съзнанието й. Припомни си грубите ръце, които я опипваха, докато тя плачеше и се молеше. И полузабравеното ехо от грубиянския и садистичен смях отново отекна в съзнанието й. А ето че сега стоеше здраво на седлото и неумолимо размахваше камшика с отривист плясък. Конят неспокойно пристъпяше от крак на крак, пяна излизаше от устата му, докато тя опъваше юздите и го пришпорваше, продължавайки да налага с камшика.

После се спря. Ръцете я боляха, дишането й бе учестено. Стейпълтън лежеше на пътя и държеше с ръце главата си. Ризата и панталоните му бяха на парцали, между които прозираше окървавена плът. Елизабет отпусна юздите и с треперещи ръце започна да навива камшика си, като дишаше тежко и сухо преглъщаше от напрежение.

— А сега се махай от фермата, червей такъв!

Той се повдигна, облегна се на лакътя си и през гняв и болка и одрезгавял глас отвърна:

— Сега ще се махна, мръснице! Но ще се върна, бъди сигурна! И ще изпепеля това проклето място! И Господ няма да ви помогне! Ще направя на пепел всяко кътче в тази проклета ферма!

Спомените за пожара в Уайамба отпреди няколко седмици изплуваха в съзнанието й. Ужас постоянно тревожеше сънищата й оттогава, големите огнени пламъци и жълтеникавият лютив дим във въздуха бяха оставили трайни усещания в душата й. Не можеше да забрави мириса на изгоряла вълна и обгорелите трупове на умрели овце, разпръснати на хиляди акра изпепелена земя. Стенанията на ранените мъже все още отекваха в ушите й и мъчеха душата й.

А Стейпълтън явно не говореше напразно. Това не бяха празни заплахи. Тя се извърна на седлото и взе мускета. Стейпълтън зяпна и се изправи на крака. Елизабет огледа мускета, освободи предпазителя, прицели се в Стейпълтън и натисна спусъка. Чу се остър метален звук, оръжието засече, а Стейпълтън използва това, за да се шмугне в храстите.

Елизабет запъна ударника на другата цев и пришпори коня си. Стейпълтън подскачаше от храст на храст, като от време на време хвърляше назад ужасени погледи. Изведнъж излезе на едно открито място. Без да се бави, Елизабет вдигна мускета и стреля. От цевта блъвна пушек, а Стейпълтън падна на земята, като че ли някаква невидима сила го повали. Елизабет опря приклада на мускета о седлото и сръга коня в негова посока. Беше го улучила отзад в главата и врата, по който блестеше прясно избликнала кръв.

Чак сега Елизабет осмисли какво беше направила. Беше убила човек. Беше слушала много истории за убийства, но убиец не беше срещала. Приставът трябваше да установи причината за смъртта преди всяко погребение. Полицията беше досадна и много упорито разследваше обстоятелствата при всяка подозрителна смърт или изчезване на човек. Много пъти се бе случвало пристав да дойде във фермата, събирайки информация за някой изчезнал скитник или иманяр, който е обикалял наоколо.

Елизабет събра разпръснатите вещи на убития и ги хвърли отгоре му. После пришпори коня си и пое в южна посока.

Продължи в бърз тръс и язди така до свечеряване. Спря да пренощува. Повърна храната, която изяде, и остана да лежи завита с одеялото си около огъня, като наблюдаваше тлеещите въглени. Гледаше звездите и си мислеше за неприятната ситуация, в която се бе озовала. После умората я повали. Сънят й бе лек и укрепителен. Събуди се преди изгрев и запали огъня, за да си свари чай. След това оседла коня си и тръгна на път, още преди да се покаже слънцето.

Шийла беше при кошарите, когато Елизабет пристигна. Виждайки я, тя махна с ръка и пришпори коня си към нея. Усмивката й се стопи, когато забеляза бледнината, покриваща лицето на Елизабет.

— Какво се е случило?

Елизабет слезе от коня си и след като се огледа наоколо, набързо й разказа за произшествието.

— Гаден мръсник! — рече тихо Шийла, поклащайки ядосано глава. — Никой няма да узнае. Тялото му е останало встрани от пътя, казваш…

— Да.

— Тогава забрави го! Дивите кучета динго и гаргите ще се погрижат за него. Кому е притрябвал? Направила си това, което и аз бих сторила без страх и угризения. Долна отрепка! Не се отпускай, Елизабет, и недей да се вълнуваш!

Елизабет поклати глава в знак на съмнение и започна да сваля екипировката си от седлото. Усмихвайки се, Шийла я потупа по рамото и се зае да й помага.

Този инцидент започна да заема все по-второстепенно място в съзнанието й, тъй като отново я притиснаха всекидневните проблеми. С изминаването на всяка седмица тя се сещаше за него все по-рядко и по-рядко.

Междувременно във фермата избухнаха няколко пожара, след това паднаха проливни дъждове. Настъпи суша след горещото лято и малко след като приключиха със стригането на овцете, в съседната ферма стана пожар. Той засегна и северозападната част на Уиндора. Мнозина от работниците се отправиха натам, за да се борят със стихията. Докато гасяха малките пожари наоколо, един от работниците откри скелета на Стейпълтън. Шийла беше наблизо заедно с Колин и другите мъже, които караха стадата овце към кошарите на изток след стригането. Елизабет си бе останала вкъщи, защото беше отново бременна. Един от работниците замина за Минайнди да съобщи на пристава за намерените останки.

Той пристигна и внимателно огледа всичко. Сред вещите намери удостоверение за самоличност. Откри, че в задната част на черепа и по прешлените на врата на трупа има дупки от сачми. Сред вещите намери разпилени и няколко малки късчета злато. Приставът започна едно дълго и изтощително разследване, което отне няколко седмици. През цялото това време непрестанно пътуваше до Минайнди и Уайамба и обратно, като разпитваше работниците от фермата. Разпростря разследването си и по съседните ферми. Елизабет за пръв път разбра характера и нрава на Колин, когато двете с Шийла най-накрая му разказаха какво се бе случило. Той не подкрепяше крайното мнение на Шийла, че имаш право да убиваш хора, когато са подлеци като Стейпълтън. Вбеси се, че не му бяха казали по-рано, та да изгори трупа, преди да го е намерил някой друг или поне само да прибере парченцата злато. Така щеше да изглежда, че мотивът за убийството е бил грабеж. Седмицата беше тежка. Колин и Шийла постоянно си разменяха гневни погледи, после постепенно отношенията им се стабилизираха. Работниците от фермата някак си се сплотиха около желанието си да опазят един от своите. Всички знаеха за неприятностите, които Елизабет бе имала със Стейпълтън и всеки подозираше, че тя го е убила.

Разследването на пристава се проточи доста дълго време. Отделяше много часове да разпитва всеки, като пътуваше и по другите ферми на север. Шийла продължаваше да успокоява Елизабет, че е извън всякаква опасност, което Колин потвърждаваше, така че безпокойството й започна да изчезва.

Приставът се появи отново през зимата, след като отсъства повече от една седмица. Пристигна късно, след вечеря, завърза коня си отпред пред къщата и влезе във всекидневната, където всички се бяха събрали. Колин беше по работа по кошарите, а старците пушеха лулите си. Шийла се беше изтегнала на един стол и гледаше пристава с разсеяни и сънливи очи, докато той разговаряше със стареца. Елизабет, наедряла от бременността, седеше и преглеждаше сметки по счетоводството на фермата. Ръцете й започнаха да треперят, но тя запази спокойния израз на лицето си, слушайки пристава и стареца.

Разговорът им затихна. Тогава приставът извади няколко сгънати листа от джоба си и ги разлисти. Прочисти гърлото и гласа си, обърна документите към светлината на лампата и смутено изрече:

— Мисис Гарити, има нещо, което бих искал да ви попитам.

Елизабет се съсредоточи, вдигна очи, погледна го, изкриви устни в учтива усмивка и примигвайки, се отзова:

— Слушам ви, господин пристав!

— В процеса на моето разследване на смъртта на умрелия Стейпълтън, бях информиран, че вие… мм, сте имали известни неприятности с него.

— Кой ви каза това? — скочи Шийла.

Приставът я погледна и присви устни, клатейки глава.

— Нямам право да разгласявам това.

— Никой от нашата ферма не би казал такова нещо.

— Не — отговори той и пак поклати глава. — Не мога да ви кажа името на човека, но той е от фермата Тибубура и…

— О, ясно! Напразно сте си загубили времето да разговаряте с онези отрепки — изръмжа Шийла. — Те имат само няколко жалки овце, пълен боклук, приличат на недохранени кучета. А нашите животни редовно изчезват, когато се доближат до Болу Север и шибаната им земя. Щом сте били и в Тибубура, значи имате предостатъчно време за губене.

Приставът с притеснен вид се изкашля.

— Е, ако искате да предявите някакво обвинение за…

— Ние не искаме нищо за изчезналите овце — тихо изрече старецът, обръщайки невиждащите си очи към пристава. После бавно извъртя глава към Елизабет. — Отговори му, Елизабет!

Елизабет се напрегна. Странно се усмихна и кимна с глава.

— Действително имах малка неприятност със Стейпълтън, господин пристав. Това се случи, защото… — тя започна да се колебае, трудно й беше да отговори. — Е, добре! Всъщност, той искаше да ме целуне.

За момент настъпи смразяваща тишина. Старецът тихо се засмя, дърпайки от лулата си. Шийла го погледна, после седна на мястото си и прихна. Старицата се захили, като стисна лулата между зъбите си. Приставът се огледа наоколо, приседна на стола си и като кимаше се засмя и той.

— Колко има още такива като него… — изкоментира през смях Шийла. — Това не беше причината да го изгоним оттук. Той предизвика големия пожар в Уиндора с лагерния си огън, а веднъж изпусна цяло стадо овце, които бяха разкъсани от кучетата динго. Не беше свестен човек.

Приставът я погледна сериозно, след това отново погледна към Елизабет.

— Добре, нека видим тогава…

Погледна надолу към листата, които държеше, след това пак вдигна очи към нея.

— Мисис Гарити, както знам, през октомври сте откарали стадо агнета до кошарите на север и сте минали по същия път, край който бяха открити костите на умрелия.

Пак настъпи гробно мълчание.

— Аз заведох тогава това стадо на север — неочаквано наруши тишината Шийла.

Приставът прехапа устни, поклати глава и сведе погледа си в книжата пред него.

— Не, мис Гарити, тогава сте били… мм, в една от кошарите на юг, когато мисис Гарити е тръгнала за…

— Да, мисля, че бях там през октомври, господин пристав — обади се Елизабет. — Но не мога да съм сигурна, защото когато съм в състояние постоянно яздя из фермата.

Той я погледна отново и кимна.

— Предполагам, че е практика при вас при такива пътувания да проверявате оградите по границата на фермата. Това обяснява защо сте преминали от северозападната към североизточната част на фермата. Не сте ли забелязали нещо необичайно, което бихте искали да ми разкажете?

Елизабет напрегна цялото си същество, за да бъде спокойна, остави сметките настрана и отвърна с равномерен и учтив глас:

— Господин пристав, нима намеквате, че аз бих могла да имам нещо общо със смъртта на този човек? Аз?

За пореден път се възцари тишина.

Старецът започна да се смее; глухо хриптене излизаше от гърдите му, докато се люлееше на стола си. Шийла го погледна, после се потупа по краката и избухна и тя в смях. Старата жена извади лулата от устата си и оголи белите си зъби, като се хилеше и люлееше в стола си. Приставът се огледа наоколо, лицето му почервеня, а после неуверено се присъедини към общия смях.

Старецът дрезгаво се изкашля, извади лулата от устата си и каза:

— Налей му ром, Шийла!

Приставът го погледна засрамено.

— Не, благодаря ви, мистър Гарити. Не мога да пия, докато съм…

— Вашата неприятна задача завърши. Налей му малко ром, Шийла!

Приставът отвори уста да каже нещо, после пак я затвори, изкашля се и седна обратно на стола, прибирайки книжата в джоба си. Старецът продължаваше да дърпа от лулата си и да се усмихва. Шийла прекоси стаята, отиде до бюфета, смеси ром и вода в едно канче и с широка усмивка го подаде на пристава. Той го взе, кимна на свой ред и плахо й се усмихна. Шийла пак се разположи на стола си, като продължаваше да гледа ведро. Елизабет продължи да преглежда сметките, като се опитваше да овладее треперенето на ръцете си. Отпивайки глътки от разредения ром, приставът се впусна в коментари за времето и състоянието на пасищата във фермата. Старецът му отвръщаше, като от време на време продължаваше да се подсмихва. Приставът изпи рома, остави канчето на края на масата, после стана и се сбогува. Старецът широко и беззъбо му се усмихна. Устните на старицата също бяха разтегнати в усмивка около лулата й. Шийла също го погледна засмяно, а Елизабет учтиво му кимна.

Той напусна стаята и малко подир това навън отекна чаткането на копитата на коня му, докато пресичаше пътя към бараките, където щеше да прекара нощта. Шийла погледна Елизабет и й се усмихна. Елизабет й кимна с въздишка на облекчение.

Старият се надигна от стола. Старата стана, взе тоягата си, пое дланта му и я положи на рамото. Запристъпяха през стаята с бавни, къси стъпки, насочвайки се към хола. На прага се спряха и старецът се обърна назад.

— Следващия път запали полето! Можем да жертваме овцете и пасищата, но не можем да жертваме теб!

— Разбрах, мистър Гарити.