Аарон Флетчър
Майка Австралия (21)

21.

Резкият пронизителен звук на парната свирка се извиси до писък в горещия въздух, разпростря се и удави гълчавата на блъскащата се по перона тълпа, превръщайки се в пулсация, която така всмука в себе си човешките гласове, че устните на зачервените брадати лица продължиха да се отварят и затварят сякаш безсмислено. След това воят на свирката бавно се понижи, сведе се до вибриращо чуруликане, пак се извиси в три къси изсвирвания като сирена и най-после секна. За момент кънтящите вибрации продължиха да се носят из въздуха, като че ли го бяха изпълнили с обемна субстанция, на която й трябваше време да се разсее, и чак след това шумът на тълпата отново изплува отгоре — протяжни викове, кратки провиквания и глъч от високи и ниски гласове, които се сливаха и размазваха отделните разговори в една обща неразбираема врява. Хората подскачаха, махаха с ръце, шапки, бутилки и забрадки, бутаха се едни в други, при което отделните лица губеха очертанията си.

— Ето това се казва изпращане!

Дълбокият глас на Уилямсън прогърмя в ухото му, надвивайки рева на тълпата; Джеймс леко кимна, повъртя между пръстите си пурата с отворени краища и отхапа малко от крайчеца й, за да може силният топъл вкус на тютюна да изпълни устата му. Двамата стояха в дъното на оградената с желязна решетка платформа пред входната врата на служебния вагон в края на композицията. Крилата на вратичката на платформата се разтресоха от опитите на някакъв мъж да я преодолее. Уилямсън се отдалечи от вратата на вагона и тръгна към вратичката на платформата, крещейки и жестикулирайки заканително. Той имаше малко неуместен вид: беше облечен в костюм от груб вълнен плат, който му седеше като торба, яките му широки рамене смешно издуваха сакото му, ръкавите и съответно крачолите му бяха прекалено къси за ръцете и раменете му, отгоре на всичко беше обут във все същите тежки износени ботуши. Но си бе останал същия Уилямсън. Дебелият му бумтящ глас изригна още едно предупреждение, юмрукът му се размаха към стреснатото и уплашено усмихващо се червендалесто лице, след което се стрелна напред; кръвта шурна от носа на нахалника и лицето му се изпари. Уилямсън се обърна и се върна към прозореца, триейки юмрук в сакото си и тръскайки глава с язвителна усмивка. Чертите на лицето над брадата му бяха едновременно грозни, честни, решителни и груби — резултат от силния примес на аборигенска кръв.

— Няма да се научат тия копелета, брей!

Джеймс се усмихна, кимна и извади още една пура от горния вътрешен джоб на сакото си. Уилямсън я пое, кимайки с благодарност, Джеймс извади кибритена клечка от един страничен джоб на сакото си, драсна я по фенера до вратата на вагона и обви с длани оживелия пламък. Протегна я към Уилямсън, който се наклони да запали пурата си, като я държеше внимателно с две ръце, сякаш да демонстрира колко много оценява жеста на приятеля си. Кимайки и пафкайки, Уилямсън се изправи, Джеймс запали своята пура, захапа я със зъби и отривисто тръсна ръка, за да изгаси клечката. Свирката отново пропищя.

— Тоя, дето кара влака, май нещо се е влюбил в шибаната си свирка — провикна се Уилямсън над силния звук.

Джеймс кимна, извади пурата от устата си, изпусна дим и погледна Уилямсън.

— Като остане без пара, ще трябва отново да зарежда котела и така сам ще си го вкара.

Дълбок смях разтърси гърдите на Уилямсън, големите му квадратни зъби блеснаха сред тъмния гъсталак на брадата и мустаците му.

— Стана ли време да тръгваме?

Джеймс отново захапа пурата и извади часовника си от джоба на жилетката. Кимна и го сложи обратно.

— Ако франтовете са се качили… — отговори той, облегна се на оградата, дръпна няколко пъти от пурата и се загледа в тълпата. Беше си отпочинал; предишната нощ бе спал дълго и бе станал в необичайно късен час, след което, без да бърза, бе тръгнал да си върши работата. Но все още чувстваше дълбоко в себе си умората, натрупана през дългите месеци на изтощителни усилия. Някакъв мъж понечи да се покатери по желязната ограда, но ръцете му се плъзнаха по решетките и той падна. Друг се опита да се прехвърли през вратичката, но Уилямсън се завтече към него, предупредително клатейки дебелия си пръст и онзи се отпусна на земята. Влакът се разтресе, платформата се разклати встрани като при силен вятър и колелетата изпищяха, триейки се по релсите.

— Май потегляме!

Джеймс кимна и намръщено каза:

— Тоя копелдак като че ли иска да изтърка релсите. Както го подкара, ще счупи някоя ос. Той знае, че двигателят е нает от фирмата „Саут Рейлуей“.

Вагоните се разклатиха и сцепленията им затракаха. Коминът на локомотива учестено запухтя, колелата още по-бързо се завъртяха, нещо в двигателя звучно и дълбоко задумка, отеквайки сред бараките на гарата, и влакът се понесе напред. Тълпата завика колкото й глас държи, някои тръгнаха по релсите подире му. Ритъмът на двигателя постепенно се усили, хората край влаковата композиция се затичаха, ръкомахайки и викайки. Един мъж скочи на вратичката на платформата и се вкопчи в нея, опитвайки се да я прехвърли. Зачервеното му от възбуда лице се подаваше през решетките.

— Разкарай го оттук, преди да сме набрали скорост, иначе ще падне и ще се убие, да му се не види на тъпанаря му с тъпанар!

Уилямсън кимна, дръпна от пурата си и с широко разкрачени крака, за да не се люлее от клатенето на вагоните, се доближи до вратичката и ритна с тежкия си ботуш вкопчените пръсти на мъжа. Пръстите изчезнаха и мъжът моментално се намери проснат с удивена физиономия между релсите. Тичащата и подвикваща зад влака тълпа го достигна и го закри. Появиха се крайните сгради на предградието Кокбърн. Сред тях имаше жени и деца, които махаха на влака. Надвесени през прозорците на вагоните, пътниците нещо викаха, но думите им се губеха в думкането на двигателя и тракането на колелата. Разстоянието между влака и тълпата все повече се увеличаваше, но хората продължаваха да бягат по релсите, да викат и ръкомахат. Уилямсън се подаде над вратичката на платформата и махна с ръка. Тълпата му отвърна с ръкомахания и рев. С отдалечаването на влака устите на хората от нея се превърнаха в разляти червеникави петна. Сетне композицията стигна до един завой и тези превъзбудени изпращачи изчезнаха от погледите на пътниците. Уилямсън отпусна ръката си, но преди да се обърне и да се отдалечи от вратичката, по насипа се появи мъж, който теглеше впряг волове. Той също махна с ръка и Уилямсън отвърна на поздрава му. Влакът пое по друг завой и човекът се скри зад него. Уилямсън се върна към дъното на платформата, пуфкайки с пурата.

— Махам им с ръка, за да им се отплатя за сеира, който правят!

Джеймс кимна, стисна пурата със зъби и се упъти към вратата на служебния вагон. Отвори я и влезе вътре, последван от Уилямсън. Вътре във вагона бе задушаващо горещо и непоносимо шумно от тракането на колелата. Уилямсън затръшна вратата и тръгна да разтваря прозорците. Джеймс седна на една закована към стената пейка, прекара пръст отвътре по яката си и направи лека гримаса.

— Да, бе, тая шибания мен също ме мъчи, ще ме удуши — провикна се Уилямсън над шума и издърпа яката си. — Май няма да я сложа до края на пътуването.

Джеймс се усмихна и кимна, извади пурата от устата си и тръсна пепелта. Уилямсън свали яката и връзката си, сложи ги в джоба на сакото, обиколи вагона разтваряйки останалите прозорци, върна се и седна на пейката до Джеймс.

— Ще отидете ли към пътническите вагони?

Джеймс поклати отрицателно глава.

Уилямсън се ухили, пафкайки с пурата.

— Хайде тогава да пийнем глътка-две заедно.

Джеймс се поколеба, гледайки Уилямсън, после кимна в знак на съгласие.

Уилямсън се ухили до уши, стана, отиде до другия край на вагона и отвори един голям закрепен за стената шкаф. Оттам той извади една голяма торба, затършува в нея, измъкна бутилка и две канчета, затвори шкафа и се върна при пейката. Джеймс взе едното от канчетата, задържа го пред Уилямсън, докато последният внимателно му наливаше кехлибарена течност, и изчака и той да си сипе. Вдигнаха канчетата, кимнаха си и отпиха. Ромът не беше разреден и изгори гърлото на Джеймс. Той преглътна, задържа дишането си, след това дръпна от пурата и бавно заизпуска дим. Уилямсън сипа още малко и на двамата, сложи обратно корковата тапа и положи бутилката до себе си, като внимаваше клатенето на вагона да не я събори.

— Кой е в локомотива с водача? — попита Джеймс.

— Франклин е там — отвърна Уилямсън. — Показах му кои манометри да следи и какво означават те. Ако надвишим 25 мили в час, той ще халоса водача с някоя цепеница по главата.

— Трезвен ли е?

Уилямсън го погледна, поколеба се и кимна.

— Да, трезвен е.

Видът му, колебанието и тонът му показваха, че нещо леко се е докачил от тези признаци на съмнение у Джеймс. С течение на времето те бяха станали твърде близки, та Джеймс да се страхува, че Уилямсън ще му се разсърди, но не дотам близки все пак, че да може винаги да отгатва от какво може да се докачи. Беше излишно да му се извинява.

— Какво смяташ да правиш сега?

Уилямсън погледна замислено настрани, вдигна рамене, дърпайки от пурата и усмихнато се обърна към Джеймс.

— Мисля първо да се върна в Брисбейн, да поседя известно време при фамилията, после да си взема една сонда да видим дали като дупча земята, ще стана богат. Или пък ще опитам късмета си като златотърсач. За вас чух, че ви предлагали някаква голяма служба в Порт Пири, така ли е?

Джеймс кимна.

— Има нещо такова, но не ме влече натам. Мисля, че ще остана за известно време в Уайамба.

Уилямсън отпи от канчето, все бутилката и извади корка. Джеймс също отпи и си подаде чашата Уилямсън да му долее, след което се отпусна на пейката и подпря глава на стената на вагона. От нея идваха резки и твърди вибрации, които се предаваха на черепната му кутия и караха очите и ушите му да бучат. Не след дълго му стана неприятно и той се изправи като отегчено въздъхна.

Изминалите месеци бяха изнурителни. След ядовете в Порт Пири най-после му се отдаде шанс да построи железопътната линия между Кокбърн и Скосения хълм, а това означаваше, че ще е независим и няма да му се намесват в работата, че ще има на разположение обилни инвестиции, с които да оперира по свое усмотрение, както и че ще се заеме с истински голямо начинание, с което да докаже себе си. Особено удоволствие му достави, когато на последното съвещание с правителствените чиновници в Порт Пири той ги сащиса, като им каза направо в лицето да си търсят друг инженер, който да им построи вълнолома по исканите от тях критерии.

Но удоволствието му бе краткотрайно. Преди започването на строежа той само бе подочул нещо и още нещичко бе успял да прочете за историята по проекта за железницата, който предвещаваше доста главоболия. След като пое ръководството в свои ръце и проучи всички подробности, се оказа, че това наистина е така. Идеята за прокарване на железница се бе зародила с масовите стачки в сребърните мини в Силвъртън и Скосения хълм. Сребърната руда се пренасяше с волски каруци през цялата територия на Нови Южен Уелс до жп пункта в Питърбъроу в Южна Австралия. Но те бяха прекалено бавни и не можеха повече ефективно да обслужват все по-нарастващия добив. Поради това фирмата „Южни австралийски железници“ бе започнала да изгражда линия за транспортирането на рудата от мините до леярните на южноавстралийското крайбрежие. Но правителството на Нови Южен Уелс отказа да даде разрешение на правителството на Южна Австралия жп линията да навлезе в негова територия, чийто строеж бе стигнал до град Кокбърн, т.е. до границата между двата австралийски щата. Тогава влиятелни делови кръгове с интереси в Скосен хълм и Силвъртън помолиха правителството на Нови Южен Уелс да построи останалите 35 мили. Но молбата им бе отказана, поради което същите образуваха частна компания с капитал 50 хиляди гвинеи в акции и поискаха от правителството на Нови Южен Уелс да разреши да се построи частна жп линия между Скосения хълм и Кокбърн. Този път искането им бе удовлетворено, но при условие, че проектът ще се нарече „полагане на трамвайна линия“, тъй като щатското законодателство на Нови Южен Уелс предвиждало, че само правителствени ведомства можели да прокарват и управляват железопътни линии.

Спречкванията между заинтересованите администрации бяха дали тона и бяха създали една трудна за работа атмосфера, която му тежеше до края. Строителният график, който предприемачите искаха той да следва, бе нереален, като се имаше предвид истинския обем на работата. Не стигаше това, ами се оказа, че нещата с инвестициите не стояха тъй както го бяха уверявали, преди да поеме ръководството. Той трябваше да се пребори със Съвета на директорите нереалната ставка от хиляда гвинеи на миля да се увеличи на 1200 фунта. Разрешената ширина на жп линията бе три и половина стъпки, което правеше платформата на вагоните да бъде по-нестабилна от тази при стандартната ширина от 4 стъпки и 8 инча на Нови Южен Уелс и доста по-нестабилна от ширината в южната част на страната от пет стъпки и три инча, възприета от „Южни австралийски железници“. Гонитбата за срокове бе довела до непълни проучвания, скъпоструващи грешки и до човешки жертви. Всичко това бе съпътствано от по-малки или по-големи пререкания с този или онзи правителствен чиновник.

Вместо радост чувстваше огорчение, както и при някои други предишни проекти: мостът при Мелбърн, шосето между Аделаида и връх Гамбиер, каменният пристан в Нюкасъл и сухият док в Хобарт. Горчивината идваше от въвлечените в строежите отговорни лица. Но имаше я и Уайамба. За него тя бе убежище, в просторите й времето течеше бавно, а самотата там лекуваше и подхранваше духа.

Жп линията бе завършена докрай, въпреки че на моменти намесата на някои хора поставяше пречки, които изглеждаха непреодолими. Начинанието получи известност, надхвърляща конкретните му измерения, и той вече получи предложения за други проекти, включително в Порт Пири. Джеймс се чувстваше и морално възнаграден от отличните отношения, които бе успял да създаде със своите помощници и работници. Уилямсън тъкмо възнамеряваше да напусне жп разпределителната станция в Питърбъроу, където работеше като надзирател по трасетата, когато, по настояване на Джеймс, той се оказа назначен за главен надзирател на трасето на проекта Кокбърн — Скосен хълм. Джеймс, от своя страна, бе много доволен от избора си, поради един вид семейната връзка с Уилямсън, защото той бе правнук на притежателя на онова имение, което е било сърцевината на бъдещата огромна ферма Уайамба. Но дори и в този случай горчилката на живота не го подмина. Постът главен надзирател на трасето бе овакантен, когато Чарли Хауи, с когото бяха работили заедно на редица строежи, бе затрупан от товар камъни.

Вратата на другия край на служебния вагон се отвори и един пълен, спретнат мъж в хубав костюм влезе, придържайки цилиндъра си с ръка, без да го свали, даже когато минаваше по сцепленията от съседния вагон.

— А, ето къде сте били, господин Гарити. Чудехме се къде може да сте, човече!

Джеймс тънко се усмихна, стана и стисна протегнатата ръка.

— Поседнахме тук малко с моя приятел, господин Кокбърн. Мисля, че не се познавате с моя главен надзирател — господин Уилямсън. Уилямсън, това е господин Кокбърн, член на борда на директорите.

С малко по-умерена усмивка Кокбърн се обърна към Уилямсън, който също стана и неловко прехвърли канчето в лявата си ръка, за да се здрависа.

— Приятно ми е да се запознаем, Уилямсън. Радвам се, че ви виждам, да, наистина! — задърдори Кокбърн, ръкувайки се с него и като се обърна към Джеймс добави: — Да, търсехме ви навсякъде, господин Гарити. Днес е ваш празник, нали?

Джеймс поклати глава.

— Не, моят празник бе миналата неделя, когато бе положен последния траверс.

Кокбърн сърдечно се засмя.

— Да, наистина, да, така е, господин Гарити. Няма съмнение, без съмнение, така е. Е, добре, нали знаете, всички сме ви толкова благодарни за това, което направихте. Можете да бъдете уверен в нашата подкрепа за бъдещите ви начинания. Чудесна работа свършихте, господин Гарити. Ще дойдете ли да обядвате с нас?

— Не, благодаря ви, смятам да остана тук. Но мисля, че можем да намерим още едно канче и да се чукнем заедно.

— О, не, благодаря ви — разтегли пак усмивката си Кокбърн и бързо заклати глава, като видя, че Уилямсън се готви да тръгне към другия край на вагона. — Не, наистина. Вече стигнах границата си. Още веднъж благодаря, но имахме толкова много речи и какво ли не при Скосения хълм! Ами малко ли бяха тостовете после! Благодаря ви все пак. Ще присъствате ли там на празненството, господин Гарити?

— Не, трябва да потеглям направо за фермата Уайамба, още щом пристигнем.

— А, да, наистина, точно така. Семейното имение, нали? Как е фамилията?

— Отдавна не съм си ходил у дома, но доколкото знам, всички са добре. Разбира се, майка ми почина преди няколко години, така че сега единствените ми живи родственици са леля ми и нейните деца.

— Ах, да, знам, възхитителна жена. И много способна, така чувам. Да, наистина, така е. Е, добре, ако не можете да останете за празненствата, то поне ще можете да се върнете за официалното откриване през януари. Негова Светлост Манчестърският херцог ще пристигне тук, за да пререже лентата, нали знаете. Ще ми бъде особено приятно лично да ви представя на Негова Светлост.

— Много мило от ваша страна, господин Кокбърн. Да, ще се постарая да се върна за официалното откриване, ако не възникне някаква непредвидена пречка.

— Тогава ще ви очаквам — каза Кокбърн, усмихна се широко и протегна наново ръка. — Да, наистина, да, наистина. — Той стисна дланта на Джеймс, кимна на Уилямсън, обърна се към вратата, поколеба се и запита: — А, между другото, говорехме нещо преди малко в нашия вагон и стана дума… С четиридесет мили в час ли се движим или се лъжем?

Джеймс се усмихна и поклати глава.

— Ако има нещо такова, най-добре да скачаме от влака. Движим се с около двадесет и пет. Обяснил съм на ръководителя на движението, че всякаква скорост над тридесетте мили в час е рискована работа. Линията е широка едва три и половина фута, нали знаете?

Усмивката на Кокбърн повехна, той за миг погледна надолу, сякаш светът му е крив, после вдигна глава, възвърна си усмивката и изрече:

— Да, наистина, да, наистина. Три и половина фута, какво да се прави. Да, добре, пак ще се видим, господа!

Те си кимнаха и той бутна с тяло вратата на вагона, придържайки цилиндъра си с ръка, стъпи на междинната платформа и премина в другия вагон. Вратата се тръшна след него и Джеймс и Уилямсън седнаха на пейката. Уилямсън се пресегна за бутилката и Джеймс си подаде канчето.

— Говори като поми — отбеляза Уилямсън.

— Ами, опитва се.

Уилямсън сипна повечко в канчето на Джеймс, напълни своето, вдигна го за наздравица, отпи и попита, мляскайки с уста:

— За какво ли пък ще идва дотук Манчестърският херцог?

Джеймс отпи една глътка, сложи угасналия фас на пурата в устата си и дръпна няколко пъти, но напразно. Хвърли го на пода, сложи канчето до себе си и извади две нови пури от джоба си.

— Идва да пикае по релсите през Симпсоновата равнина, за да ги отмива от пясъка.

Уилямсън така се разсмя, че целия се разтресе, после взе едната пура от Джеймс. Наведе се да я запали от поднесената му клечка, облегна се на стената на вагона и запуши.

— Значи отивате в Уайамба, а? Но пак ще се върнете, нали? Човек с образование като вас не би могъл да кисне дълго време в някаква си ферма, така поне си мисля.

Джеймс отпи глътка ром, дръпна от пурата си и отвърна:

— Колкото по-образован е човек, толкова по-малко знае; дяволска работа е това, Уилямсън.

Уилямсън го погледна озадачено.

— Колкото… какво искате да кажете?

Загледан някъде встрани, Джеймс отпи от канчето си, усмихна се многозначително и сви рамене.

— И аз самият не знам какво искам да кажа. А ти към Брисбейн, нали?

— Е, да, но ще се върна веднага, щом поемете някой от тия проекти, които ви ги предлагат, и ако имате нужда от мене, разбира се. Този вид работа ми допада.

— Ти си първият, към когото ще се обърна, ако се заема с нещо. За мен бе рядко удоволствие да работим заедно.

— За мен също, господин Гарити. С удоволствие ще поработя отново с вас, кълна се в Господа. И то не само заради добрата надница, която ми плащате.

Джеймс се усмихна, отпи още веднъж и дръпна от пурата си. Топлината на рома се разливаше по тялото му и приятно го отпускаше. Той издигаше комфортна бариера срещу ядове и разстройства, но беше опасен поради вероятността бутилката да му стане постоянен спътник. Горещината в служебния вагон и ритмичното тракане на колелата по релсите вече го приспиваха. Изписвайки едно „Б“, влакът силно се люшна наляво, после надясно и веднага след това хлътна надолу. Бяха стигнали до река Мърей. Трудно беше при прехвърлянето на моста. Това беше струвало два човешки живота.

Свирката запищя; той остави канчето и отиде до отсрещния прозорец. Виждаше се вече Скосения хълм с неговите струпвания от покрити с ламарина покриви, разточилите се като паяжина конвейри за пренасяне на рудата и купищата шлака, наподобяващи ракови тумори. Миньорският град бе изял кътче от Уайамба, предизвиквайки яростта на леля му Елизабет. Когато започнаха да дълбаят шахти на нейна територия, тя изпрати голяма група мъже да търсят някаква каменна грамада, която за нея била от голямо значение. Но не можаха да я намерят, вероятно защото вече бе затрупана или даже разрушена при изкопните работи.

Загубите на фермата при минните операции бяха минимални — някакви си неколкостотин квадратни ярда от стотиците хиляди акри, но съществуваше опасност старата дама да въоръжи скотовъдите си да защищават границите на фермата с куршуми. Веднага изпратиха натам голямо полицейско подразделение, а от Сидней пратиха правителствен чиновник, който сключи с нея обвързващо споразумение. За компенсация фирмите, навлезли в нейна територия, изплатиха процент от печалбата и го вложиха в банковата сметка на фермата. Сумата хилядократно надвишаваше общата стойност на земята и щетите. Но старата дама твърдо отказа да пипне парите, дръпна с няколко ярда навътре граничната линия на имението си и отцепи въпросното кътче с висока ограда.

Елизабет Гарити бе станала легенда в Големите простори. Разказите за нея можеха да се мерят само с тези за Патрик Гарити — основателя на фермата Уайамба. Още като колежанин в Сидней Джеймс бе слушал в една кръчма разказите на един стар посивял миньор. Той очевидно всеки път ги разкрасяваше, но слушателите му явно искаха да му вярват. Повечето от тези разкази се отнасяха за периода, когато тя за пръв път пристигнала в Голямата пустош, за самата нея, за първия й съпруг и за това как тя била сложила ръка на обширната ферма Уайамба. Старикът описваше и нея, и първия й съпруг като титани на Голямата пустош — нея като богиня на красотата и добродетелността, а него като изчадие на злото, и двамата надхвърлящи измеренията на обикновените хора. Те карали земята да трепери от битките, които водели един против друг. Един от разказите беше за бебето, което тя имала от красивия Колин, докато била още женена за първия си съпруг, и как тя побягнала из Голямата пустош, за да спаси бебето от неговата отмъстителност, как преплувала цели реки, придошли от поройни дъждове, и как прекосила пеш пустинята Гиберс. Но съпругът й си послужил с коварство и чрез зли хитрини успял да убие бебето и я заставил да го предизвика на смъртоносен дуел с камшици. Разказът за самия дуел пък караше косите на слушателите да се изправят — цели кошари били разрушени, цели стада овце и говеда били затрити в битките, които те водили из северната част на фермата Уайамба. Накрая тя победила, а трупът на съпруга бил толкова обезобразен, че в полицейското управление направили заключение, че това е дело на глиган.

Тия разкази, както и други подобни, които той бе чувал, бяха абсолютно неверни и изцяло измислени. Но за странстващите миньори и златотърсачи те бяха като опиум за душата и всеки, който дръзнеше да оспори макар и зрънце от приказките им, неминуемо щеше да провокира сбиване. Да, в гробището при главните кошари на фермата Уайамба имаше детско гробче с името Къмингс. Официално се знаеше, че смъртта на първия съпруг е била причинена от глиган. Имаше и други по-големи или по-малки зрънца от факти, от които като върху плодородна почва израстваха невероятните съчинения. Но старата му леля упорито отказваше да сподели нещо за първите години от пристигането си в Уайамба. А и той не можеше да събере смелост да настоява да узнае истината, щом застанеше пред хвърлящите искри сини очи и източеното й и решително лице.

Сега той гледаше през прозореца, мислеше си за нея и се усмихваше. После въздъхна и сви рамене. Една от най-невероятните истории за нея бе, че била дъщеря на свещеник. Лесно беше да я обичаш, а и всички автоматически я уважаваха, защото тя приживе се бе превърнала в легенда. На моменти обаче тя бе непоносима — със спокоен глас искаше невъзможното, а после от устата й изригваше врящ бълвоч от сквернословия, ако не постигнеше своето. Но тя можеше да бъде и нежна и любяща. В далечните си неясни спомени от детството Джеймс я виждаше като красива жена, която го целуваше и милваше и искаше от него редиците от цифри да са в строго подредени колонки и да изписва буквите точно както на картинката в учебника.

Свирката нададе вой на бързи пресекулки и тълпата се показа след последния дълъг завой. Влакът бавно се насочи по правата отсечка към сградата от ламаринени листа, набързо издигната да служи като гара. Земята около гарата бе равна, виждаха се изсушени шубраци. Множеството бе по-голямо даже и от това в Кокбърн. Пространството около гарата и релсите бе натъпкано с хора, други се стичаха и от пътя покрай близкия шлаков хълм, който едва се виждаше от накатерилите се по него посрещачи. Влакът намали хода си, пуфтейки и тресейки се, вагоните се заблъскаха един в друг в сцепленията и с радостни викове тълпата се понесе насреща.

Джеймс се отдалечи от прозореца, вдигна канчето, допи и го подаде на Уилямсън.

— Да се надяваме, че още сме достатъчно бодри, за да можем да се проврем през тълпата.

Смеейки се, Уилямсън взе бутилката и канчетата, отиде при шкафа, извади брезентовата торба и ги пусна вътре. След това затвори прозорците, а Джеймс заключи предната врата на служебния вагон, вдигна куфара си и тръгна към задната врата. Пронизително скърцайки със спирачки, влакът закова пред гарата и тълпата зарева от възторг. Джеймс отвори вратата и излезе, последван от Уилямсън, който веднага я заключи с катинар. Множеството се бе насъбрало около локомотива и предните вагони, така че назад бе по-свободно. Уилямсън прекоси платформата, разтвори вратичката и скочи на земята с брезентовата си торба на рамо, обърна се и протегна ръка за куфара на Джеймс. Джеймс му го подаде и на свой ред скочи върху чакъла и сгурията между релсите. Уилямсън му подаде куфара, затвори вратичката и двамата тръгнаха покрай гарата.

— А сега ти накъде? — попита Джеймс.

— Мисля да прекарам някой друг ден с нашите момчета, които дойдоха дотук с влака. А вие какво ще правите, господин Гарити?

— Смятам да намеря кон и да продължа до… — Гласът му се пресече, когато чу името си високо над рева на тълпата. Той се обърна и се вгледа натам. Един висок снажен млад мъж си пробиваше път сред хората и викаше името му.

— Колин, ти ли си това?

Колин се отскубна от тълпата и застана пред него. Имаше телосложението на баща си и чертите на майка си. Беше красив осемнадесетгодишен младеж, облечен в дебела риза, панталони и широка плоска шапка, както се носят скотовъдите.

— Добре ли си, Джеймс?

— Да, добре съм, така да се каже — широко усмихнат отвърна Джеймс, стискайки ръцете на младежа. — А ти добре ли си, Колин?

— Бива. — Усмивката на Колин стана още по-широка, после той се засмя шумно. — Аз пък те търсех сред тузовете, Джеймс — весело го подразни младежът.

— Е, това идва да покаже колко си глупав, ако смяташ, че ме познаваш, не е ли така? — парира Джеймс и се обърна към своя спътник. — Уилямсън, това е моя братовчед Колин Гарити. Колин, това е Едуард Уилямсън, главен надзирател на цялата работа.

— Радвам се да се запознаем — каза Колин с широка приятелска усмивка, поемайки дланта на Уилямсън.

— О, и аз също, тъй де — каза Уилямсън. — Дошъл си да видиш влака, тъй ли?

— Ами, нищо подобно — разсмя се гръмко Колин и поклати глава. — Майка ми жив ще ме зашие в овча кожа, ако й спомена, че съм имал нещо общо с шибания му Скосен хълм. Не, тя ме изпрати тук за Джеймс.

— А, така значи, тя те изпрати! — каза Джеймс. — Е, Господ да я благослови, че се е сетила за мен. Това ще ми спести труда да се чудя как да се добера до главните кошари.

— Недей бърза да я благославяш, преди да си говорил с нея — разсмя се Колин. — Тя сигурно иска нещо от теб или не я познавам.

— Ааа, аман с тези нейни сонди — изпъшка Джеймс.

— Аха, тъкмо това мисля, че й е влязло в главата — весело каза Колин.

— Е, по дяволите — въздъхна Джеймс, клатейки глава.

— С какво пък толкоз може един сондаж да ви затрудни, господин Гарити — каза Уилямсън. — Некадърници като мен могат и да се изложат, но мисля, че за вас няма да е трудно да забиете сондата чисто и точно както трябва. Не че ми влиза в работата, разбира се.

— Не познаваш леля ми — кисело каза Джеймс. — Тя ти разчертава кръгче от десетина фута в края на някаква кошара и там иска да й намериш вода. Но да не е много топла и да не съдържа много минерали, за да могат овцете и говедата да я пият.

— Ей, ама че опасна била! — засмя се Уилямсън. — Трябва да си на не по-малко на миля от водата, за да считаш, че можеш да я откриеш и да имаш представа на каква дълбочина да я търсиш. Но никак не можеш да кажеш предварително какви минерали ще съдържа тя.

— Иди кажи това на леля ми — отвърна Джеймс, смеейки се. — Когато се завърнах след оная работа в Хобарт, тя вече бе прокарала дървени улеи до мястото на сондажа там, където го искаше, но така ги бе разположила, че едвам намерих свободно местенце да закрепя сондата отгоре. Имах късмет и стигнах до вода. Но после тя страшно се разсърди, понеже водата била гореща.

Тримата дълго се смяха.

— Ще дойдете ли и вие с нас? — допита Колин.

— Не, ще остана тук известно време — отвърна Уилямсън.

Колин усмихнато кимна с глава, погледна Уилямсън, после Джеймс.

Време беше да се тръгва. Месеците съвместна работа и усилия оставаха зад тях. Бяха станали близки, но сега пътищата им се разделяха. На Джеймс му се прииска да каже някаква дълбока мисъл или да изрече някоя много силна фраза, която да омекоти раздялата. Но не можа да намери точните думи и само протегна ръка.

— Благодаря ти за всичко, Уилямсън.

— Аз трябва да ви благодаря, господин Гарити. И ако имате нужда от мен, просто ми пишете в Ипсуич, който е до Брисбейн. Там всички ме знаят и писмото ви ще стигне до мен, където и да съм.

— Непременно ще ти пиша. Е, довиждане.

— Довиждане, господин Гарити.

Уилямсън и Колин си кимнаха и Джеймс тръгна след братовчед си, който го поведе по една пътека, виеща се между купчини чакъл и шлака.

— Оставих конете по-надалеч от всичките тия щури… чакай, дай да нося тая работа, Джеймс.

— Виж какво, мога сам да си нося шибания му куфар — изсумтя Джеймс.

— Знам, знам — сърдечно отвърна Колин, измъкна куфара от ръката на Джеймс и с лекота го вдигна на рамото си. — Ти си го носил сам чак дотук, нали?

В отговор Джеймс весело изръмжа. Минаха покрай тълпата и Джеймс видя Кокбърн и няколко други мъже, качени на специално издигната дъсчена трибуна пред влака, явно готвещи се да произнасят речи. След малко тълпата ги скри от поглед. Колин с лекота подскачаше по пътеката, която ги изведе извън територията на гарата. Минаха покрай срутени колиби, използвани за жилища. По опънати въжета висяха парцаливи дрехи, от вратите надничаха слаби, изтощени жени и деца. Вътре в колибите беше тъмно, мрачно и горещо, носеха се неприятни миризми. След колибите се появи малко поточе, до което имаше няколко изсъхнали каучукови дървета. На едно от тях бяха завързани два коня.

— Биха могли да ти отмъкнат конете, както си ги оставил тук сами — изкоментира Джеймс. Колин вдигна куфара и го завърза зад седлото на единия от конете.

— Е, да, но после ще трябва да бягат чак до Китай, нали така?

Отговорът беше направен с мек тон и фактически без следа от младежко самохвалство. Изведнъж на Джеймс му се стори, че Колин няма да остарее, че ще си остане нещо средно между младеж и възрастен, неподвластен на времето. Познаваше го добре като личност и му се струваше смешно, че такъв като него би могъл да излиза направо от приказките. Но имаше моменти, когато очарованието на старата дама и децата й бе толкова силно, че той почти бе готов да повярва в легендите. Магията, която те излъчваха, нямаше нищо общо с човешкото им ежедневие. Струваше му се, че тя идва от това, което те представляваха, не толкова от това, кои точно бяха. Колин отново бе станал любезен и възпитан юноша, отнасящ се с уважение към по-възрастен роднина, когото обичаха и считаха за най-близък. Качвайки се на коня, Колин с лекота прехвърли крак през завързания за седлото му куфар на Джеймс.

— Би трябвало аз да се кача на този кон! Така ти го претоварваш със себе си и с куфара, бивол такъв!

Колин се засмя и тръсна глава.

— Добро си е кончето. Е, ще побие малко по-силно с копитата, но не мога да те закарам вкъщи с посинен задник, не е ли така? — Той дръпна юздите и насочи коня към един път, извеждащ зад хълма. — Ти нали разбра за Ърл?

Джеймс кимна и смушка коня си с пети, изравнявайки се с този на Колин. Ърл бе средният брат — по-стар от Колин, но по-млад от Денис. Преди няколко месеца го бяха убили в златните мини край Мелбърн.

— О, да, с мъка научих за това, Колин. Страшно ми домъчня, дявол да го вземе. Майка ти как го прие?

— Вари я, печи я, тя си остана вярна на себе си. Заплаши, че ще ни зашие в прясно одрана овча кожа, ако с Денис направим дори крачка към Мелбърн.

— Сигурно е била напълно права. Щеше да бъде цяло безразсъдство от ваша страна да се втурнете към Мелбърн да си търсите белята. Като поразсъдих, си казах, че точно така би могла да реагира.

— Ти пък! Не мисля, че щеше да бъде толкова неправилно. Това го направиха едни мръсни копелета, а знаеш ги полицаите — няма да си мръднат шкембетата! А и не виждам как си могъл да очакваш такова нещо от мама, като я знаеш какъв звяр е, и каква дандания вдигна заради парчето земя за Скосения хълм, че и за много други работи.

— Не майка ти изпрати там Ърл, бас ловя!

— Печелиш. Те даже се скараха.

— Ето значи. Ако той бе отишъл в Мелбърн по работа на фермата, тогава и тухла нямаше да остане от това място.

Колин присви устни и се замисли, без да каже нищо. Подкара коня по пътя, но пак спря и изчака Джеймс, който, ухилен до уши, каза:

— При главните кошари има нещо, което ще те заинтересува, бас ловя.

— И какво е то?

— Едно момиче. Цяла англичанка преселничка, и то истинска поми, а не от Сидней или нещо подобно. Има още доста пясък в нея да изтече, преди да остарее, тъй да знаеш!

Джеймс се разсмя.

— Е, добре де, нима ти или Денис не сте проявили интерес към нея?

Колин изсумтя и разтърси глава.

— Ние нямаме време за такива шибани неща. А и нещо е старичка за нас, но пък е точно за теб. Освен това е много хубаво момиче.

— Хм, аз също нямам време за такива неща.

— За нея ще намериш време, ще видиш — ухили се Колин.

Джеймс се усмихна и сви рамене.

— А какво търси тя там?

— Пада се роднина на мама. Беше пристигнала в Сидней и се нуждаеше от помощ или нещо такова, и мама я докара във фермата. Името й е Алис Уилоуби.

Джеймс разсеяно кимна, тръсна юздите и конят му се понесе след този на Колин. Двамата излязоха на широко, открито до хоризонта пространство от голи скали и песъчлива почва. После препуснаха към Уайамба.