Аарон Флетчър
Майка Австралия (17)

17.

Най-после заваля. Не дъжд, а потоп. Като че ли небесата се бяха продънили и океани вода се изливаха, за да измият до блясък повърхността на земята. Покривът на къщата отекваше като гигантски барабан от стоварващите се върху него водни стълбове. Нехармоничното монотонно пеене на аборигените, тракането на ритъм пръчките, стенанието на тъпаните и глухите песнопения се вмъкваха в къщата сякаш идваха изпод земята, смесваха се с биещия по покрива дъжд и всичко това се превръщаше в общ тътен, който физически обвиваше Елизабет, мачкаше я и я задушаваше. Този оглушителен шум като че се ръководеше от някакъв космически ритъм, който по-скоро се долавяше, отколкото се разбираше, обвиваше сетивата й и караше всичките нишки на тялото й да вибрират, ритъм, по който се настройват циклите на живота, природата, звездите, който управлява приливите и отливите и с който сърцето й сега биеше в такт, полагайки усилия да тласка кръвта във вените й. Цялото й тяло и всичко наоколо пулсираше с него, набъбваше и спадаше със звука на собствения й глас, който достигаше до ушите й сякаш идваше от далечни разстояния. Вълни на агония я обляха, погълнаха я, надуха я със страшна сила и се оттеглиха, оставяйки я вцепенена и унесена.

Мъглива светлина изпълваше стаята в сиви, плоски и безжизнено безцветни тонове, всичко се губеше в различни по плътност сенки. Хладен влажен въздух лепнеше по кожата на голото й тяло, изложено на погледите на жените в стаята, но съприкосновението с въздуха и пръстите им стигаше смътно до нейното съзнание, а скромността, стеснителността и чувствителността й бяха избягали някъде по най-затънтените ъгълчета на мозъка й, за да се спасят от изтезанията. Пред леглото й две аборигенки поклащаха глави в такт с тъпаните и ритъм пръчките, устните им леко се движеха, следвайки идващото отвън провлачено пеене. Полумракът разкривяваше и уголемяваше формите и движенията им, измъчените й сетива се напрягаха да разгадаят стигащите до съзнанието й образи. Тя ги виждаше като жрици на езическа секта, чиято първобитна красота е едвам прикрита с оскъдни парчета плат, а телата им се извиват и клатят в някакъв обред, в който обект на жертвоприношение бе самата тя. Пръстите й се бяха впили в тези на старицата, здраво стискайки изсушената ръка. Старицата седеше надвесена над нея, странно младите й очи бяха като два черни въглена забити в лабиринт от кожни линии и бръчки, като от тях лъхаше мъдрост и дълбоко познание за живота. Беси говореше високо и силно, единствено нейният глас проникваше ясно през обвиващата я мъгла, откликвайки на бушуващото в нея инстинктивно желание да се напъва, да избутва, да изхвърли и да се освободи от разкъсващата я агония.

Времето престана да тече, съзнанието й се бе сгушило някъде и едвам даваше признаци на живот, но то също така се бе разпростряло в някакво друго измерение, където бе избягало, за да се предпази. Усещането й за живот се измерваше по усилията, които правеше, не по отминаващите минути и часове. Силите й гаснеха, но вътрешни и външни гласове я призоваваха да продължава напъните и тя упорстваше, присъединявайки се към бушуващата в тялото й буря, направлявайки я до изнемогване. Финалът наближаваше — нужно беше да се преодолее още един гигантски връх с придвижване на етапи, след което идваше обещаната долина на успокоението от другата му страна. Всеки нов етап ставаше по-труден от предшестващия, тя не смогваше да си поеме дъх и да събере нови сили, нещо непрестанно я тикаше нагоре през цялото време. Стигна до върха и чу триумфалния глас на Беси, подканващ я да не спира. И тя се устреми нагоре с всички останали сили, изразходвайки последните си резерви от енергия. Най-сетне се добра до заветната висина и се строполи. Това бе финалът.

Способността й да мисли бавно се възвръщаше. Ревът на дъжда по покрива биеше по тъпанчетата. Извиращата изпод къщата мрачна песен на аборигените бе спряла. Болката бе отминала и бе настъпило благоуспокоение, животът се възвръщаше. Чувстваше се като отпочинала и освежена след дълъг сън, но стаята все още беше осветена в сиво, което значеше, че бяха изминали само минути. Нещо неспокойно се раздвижи в загърнатото одеяло, поставено на леглото до нея. Тя чу някакво слабо мяучене и радост и задоволство я обляха. Шийла бе застанала пред долния край на кревата; от лъскавата й мушама по пода се стичаше вода, в ръцете си стискаше мократа си шапка. Косата й бе разрошена и навлажнена, сивите кичури по слепоочията й рязко контрастираха с тъмно черната коса, кафеникавото й лице бе чисто, полепналите по него дъждовни капки проблясваха. Тя се усмихваше, очите й бяха странно меки и светли. Двете аборигенки си бяха отишли. Старицата си беше сложила мушамата и шапката и се готвеше да тръгва, но изчакваше нещо, застанала до Шийла и облегната на тоягата си. Беси стоеше от другата й страна. Тя не се усмихваше; лицето й бе бледо и удължено. Мрачно предчувствие обзе Елизабет. Тя впери поглед в трите жени пред нея, после надигна глава и отви крайчеца на одеялото.

В първия миг тя като че ли не можа да проумее, помисли си даже, че е станала някаква грешка, която би могла да се поправи, веднага щом обърне вниманието им към нея. После постепенно започна да разбира, докато раздиращото я разочарование я обзе напълно. Главата бе ненормално голяма, издаденото напред чело почти скриваше малките очи. Очите и мъничкият носов възел бяха компактно сбутани едни до други, устата бе като грозен прорез с обърнати надолу краища, стигащи до брадичката — като на шаран. Кожата бе сбръчкана и червена като на новородено, но едната страна имаше по-тъмен цвят — нещо като огромен, противен добре очертан лилав белег, минаващ по средата на лицето и обхващащ почти половината глава.

Елизабет отново погледна към обкръжаващите я жени. Устните на Беси потрепваха и тя едвам удържаше сълзите си. Старицата с нищо не показваше вълнението си, само Шийла леко се усмихваше и я гледаше в очите с топлота. Старицата се обърна и си тръгна; мушамата й зашумоля, но от босите й крака не се чу никакъв звук по пода. Беси прохълца, стисна още повече устни и една сълза се отърколи по бузата й. Шийла заобиколи леглото, придвижи се напред до главата на Елизабет и се надвеси. От нея лъхаше на различните миризми, донесени отвън и примесени със свежата дъждовна вода; тя се наведе и целуна приятелката си по челото с влажни и студени устни.

— Мама казва, че добре си се справила с премеждието.

— Но, Шийла, то е, то е…

Шийла леко се намръщи, доближи още повече лицето си до нейното и като тръсна глава, нетърпеливо каза:

— Всичко друго да върви по дяволите. Ти се справи добре и туйто. — Тя се усмихна и отново целуна Елизабет, изправи се, отдръпна се от леглото и погледна към Беси. — Дай да й вкараме малко каша в гърлото, а и малко ром да се посвести.

Беси кимна и следвана от Шийла тръгна към вратата, бършейки очите си с ръце. Надвивайки шумът на падащия върху покрива дъжд, откъм верандата се разнесоха тежки забързани стъпки. Двете жени се спряха и се спогледаха. Шийла се върна в стаята и се облегна на стената, нахлупи шапката, скръсти ръце и с ядно стиснати устни зачака, готова за всякакви премеждия. Беси засмърка, отново взе да трие очите си и се отдръпна от вратата. Стъпките преминаха през гостната. Къмингс колебливо застана на входа на стаята, огледа леглото и тръгна към него.

— Ах, Господи, само да хвърля едно око на малкото и…

Елизабет гледаше към тавана. С крайчеца на очите си тя видя как той се навежда над леглото, отметва одеялото с ръка и се вцепенява. След това от гърлото му изригна хъркащ звук на погнуса. Заотстъпва, върна се, пак се наведе напред, вгледа се и накрая се отдалечи от леглото. Елизабет го погледна вцепенена. Лицето му бе изкривено от отвращение. Тръскайки глава и поемайки бавно към вратата, той заръмжа:

— Знаех си, мама ти мръсна! За нищо не ставаш, даже мръсната ти кръв се е предала на кучешкото ти копеле!

— Я виж ти какво породисто животно сме имали тук — язвително се обади Шийла. — Същия тоя, дето е направен от стар пръч педераст, от тия, дето все си навират паламарката по какви ли не мръсни тинести дупки.

С гневно ръмжене той се извъртя и вдигна пръст към нея, излайвайки:

— Това не е твоя работа, дръж си мръсната уста затворена, за нещо, което не те касае. Или ще поговоря с брат ти за теб!

— Говори си с брат ми, докато не ти остане въздух в дробовете и трябва да го вкарваш през педерасткия си задник, да видим каква полза ще имаш — гневно, но спокойно отвърна Шийла. — И е моя работа, ако в Уайамба овците почнат да раждат агнета с четина, вместо с вълна. Мама каза, че това няма нищо общо с поколението на Елизабет, и недей забравя това, когато говориш за лоша кръв.

— Какво по дяволите разбира тя от бели хора? — яростно изрева той. — Или пък ти, например? И кой роди това проклето същество? Не съм аз, мама му мръсна!

— А от чие семе стана това, бе — озъби се Шийла, тласна се напред с ръка от стената и тръгна заплашително към него. — На теб открай време отпред върху ботушите ти все овчи пети са стъпвали, докато си забравил как точно се прави дете на жена. И не отваряй много мръсната си като кенеф уста по адрес на майка ми или ще ти отрежа езика, преди баща ми и брат ми да те докопат. Черният й дроб е много по-бял от твоя, и това е самата Божа истина!

Със свити юмруци той гледаше Шийла и лицето му се кривеше от злоба, после се обърна и тръгна с ръмжене към вратата. Спря се на прага, обърна се и впери поглед в леглото.

— Няма да приема за свое това нещо, а и ми се ще да се отърва от окучилото го проклето поми дет’ не става за нищо. И освен това, няма да стъпвам в къщата, докато то е тук. Ще се преместя в бараките, докато реша какво да правя с копелето.

— Върви, върви, ще кажа на овчарчетата да спят по задник — подигра го Шийла.

От ярост очите му щяха да се пръснат, лицето му стана лилаво, той вдигна юмрук и го размаха към нея.

— Ти, мръсна черна курво — задавено каза той, — ще си получиш своето и отгоре!

Тя пак тръгна към него; устните й бяха бледи и опънати, присвитите й очи хвърляха искри.

— Хайде, покажи какво можеш — просъска тя, — чакам; с още десет такива като теб мога да се справя наведнъж, педераст такъв. Хайде, удари ме!

Той почти щеше да скочи върху нея, наклони се напред треперейки, след това се обърна и излезе от стаята, блъскайки се в касата на вратата, изтрополи през гостната и излезе от къщата, бясно тръшвайки външната врата. От уплаха Беси бе пожълтяла, държеше ръцете си стиснати пред себе си, очите й гледаха ту прага на стаята, ту Шийла. Шийла лукаво се усмихна, свали шапката си, хвърли я настрани, разкопча катарамите на мушамата си и отново се приближи до леглото.

— Много му здраве на тоя копелдак; добре че се отърва най-после от него! Я направи малко чорбица, Беси. Аз ще хапна заедно с нея и ще остана известно време да й правя компания.

Беси мълчаливо кимна и тихо излезе от стаята. Шийла свали мушамата си, пусна я на пода и тръгна към долния край на леглото. Докато кръстосваше крака, един от ботушите й застърга по пода, след което тя се умълча. Трясъкът на стоварващия се върху покрива дъжд отново изпълни стаята, поглъщайки случайните шумове и изолирайки я от външния свят. Елизабет впери поглед в тавана и беззвучно заплака. Тя чувстваше, че Шийлините очи не я наблюдават; приятелката й седеше и гледаше в далечината, утешавайки я с присъствието си. Елизабет протегна лявата си ръка над завивките и слепешком затърси Шийла. С леко поскърцване Шийла приближи стола, на който седеше, до леглото, пое протегнатата ръка на Елизабет и обви пръстите си около нейните. След това отново застана неподвижна, без лицето й да издава някаква емоция и с безизразно втренчени в далечината очи.

Степента на уродливост на новороденото не личеше изцяло при пръв бегъл поглед. Но при по-внимателно вглеждане тутакси се забелязваше, че краката в долната си част завършваха като безформена месеста маса. Ръцете над лактите бяха прикрепени към гръдния кош с тънки мрежи от кожа, наподобяващи крила на прилеп, между пръстите имаше тънки ципи. То цялото бе хилаво и болнаво, издаваше звуци по-скоро като на новородено животинче, отколкото като плач на бебе, малката шаранова уста едвам се движеше при опитите му да суче. Плачейки от мъка, Елизабет изстискваше гърдите си, за да го улесни, и въпреки душевната й болка, кърмата изтичаше леко, тъй като тя напрягаше всички сили да поддържа живота му. Яростна любов и желание да го защити напираха в нея, смесваха се с удоволствието да чувства как малките уста сучат от зърната й; тя нежно го притискаше с ръце до себе си, допираше устни до гладкото издадено напред челце и вдишваше мириса на плътта му.

Повечето от млякото просто се изливаше от устата му или пък биваше повърнато, после то се укроти и задиша с хриптене. Елизабет заспа, изгубила усета си за време. Когато отново отвори очите си, стаята бе изпълнена с жълтата светлина на газената лампа. Бебето се раздвижи и нададе някакви звуци; тя го притегли към себе си, сложи зърното в устата му и погледна към Шийла. Приятелката й все така седеше на стола, лицето й не издаваше нищо, само очите й се усмихваха.

Нощта премина в бдение, хранене и полудрямка, после отново настана сив безжизнен ден с изсипващ се като при потоп дъжд. Старицата пристигна с подгизнала от водата шапка и блестяща от дъждовните капки мушама. Повдигайки леко одеялото със сбръчканите си пръсти, тя разгледа бебето, отстъпи към края на леглото и шепнешком заговори с Шийла, чието лице придоби угрижен вид, а челото й се смръщи от напрежение. Тя се отдръпна от майка си, погледна Елизабет и широко се усмихна.

— Аха, ето че се събуди! Ако знаеше само какво проклето време е навън! Мама казва, че е време да си размърдаш дупето; в кухнята има някаква супа. Хайде, ставай, дръж се за ръката ми.

— Какво мисли тя за моето бебе, как е то?

— Е, не знам, нищо че ми е майка. Аз едвам малко повече от теб разбирам дяволското й бърборене. Давай да ставаме. Дръж бебето, аз ще ти помагам.

Някак си странно се усещаше отново изправена на крака; подът бе влажен и студен за босите й крака. Поддържана през кръста от Шийла и плътно притискайки бебето до гърдите си, тя вмъкна краката си в чехлите. Физическите и душевни болки бяха намалели и зад мъглата на депресията усещаше прилив на успокоителни сили. Тръгна напред слабо, но без чужда помощ, Шийла я следваше с леко поставена на рамото й ръка, а след тях идваше старицата. Кухнята бе затоплена и подсушена, атмосферата стана приятна, в печката гореше весел огън, който със съскане превръщаше в пара попадналите през кюнците дъждовни капки. Имаше нещо познато във всичко това, но сякаш бе изминало безкрайно много време, откакто го беше изпитвала за последен път.

Тя изяде купичка супа, пийна малко чай и изпи една лъжица от някакъв горчив сироп, донесен от старицата, след което се върна в спалнята. Този път леглото й се стори топло и удобно и тя с удоволствие се настани в него, държейки бебето в сгъвката на ръката си. Старата жена прошепна нещо на Шийла, после напусна стаята. Шийла седна с кръстосани крака на един стол.

— Шийла, толкова съм благодарна, че си тук. Знам обаче колко много означава за теб работата ти и не бих искала да те откъсвам от нея — каза Елизабет.

— Овцете вече са изведени от ниските места на по-високо, а и какво повече да направя, щом всички канавки и ровове преливат от вода — с кораб да се разхождаш, мама му стара. Е, всяко зло за добро, сега поне вода ще има.

— Сигурна ли си в това, което казваш? Аз мога и сама да се оправя…

— Сигурна съм.

— Но ти никак не си спала.

— Ами, спах.

— Искам да кажа, не си спала както трябва.

— Мога да си спя и да се наспя колкото ми трябва и седнала на стол, и легнала на земята, и яздейки на кон, даже изправена на тъпата си глава, ако трябва.

Елизабет кимна, хвърли поглед надолу към бебето, което със слаб писък се бе размърдало, извади едната си гърда от нощницата и сложи зърното й в устата му.

— Много съм ти благодарна, Шийла.

— Виж какво, ни най-малко не съжалявам, че ти помагам. Ще стоя тук, докато имаш нужда от мен, малка англичанке.

Бебето явно нещо слабееше; сучеше, но задържаше млякото в стомахчето си, от чревцата му не излизаше нищо. Беше като болните или ранени овце, които в унес инстинктивно се мъчеха да оживеят. Като тях малкото телце се бе вкопчило в живота с остатъка от силите си. Тя все пак успя да го нахрани, след което го положи на леглото. То се успокои и бавно задиша, издавайки хриптящи звуци от гърлото си. Лекото усилие от разходката до кухнята и обратно я беше уморило, барабаненето на дъжда по покрива й действаше като приспивателно и тя заспа. После се събуди, нахрани бебето и изпадна в нова дрямка. Някакво движение в стаята я събуди. Беше се свечерило и Шийла донесе лампа. Помогна на Елизабет да стане от леглото и двете отидоха в кухнята. Беси, която се въртеше около печката със зачервено от топлината лице, ги посрещна усмихната, но очите й помрачняха, когато погледът й спря върху завитото в одеялото нещо и тя не пожела да го види. Все се въртеше около Елизабет; сложи я да седне, донесе й купичка супа от тенджерата на печката, не спря да говори. Елизабет изяде супата си, изпи чая и се върна в спалнята, придружена от Шийла. Отново полегна, придърпа бебето към себе си и сложи зърното на гърдата си в устата му, докато Шийла удобно се настаняваше на стола си.

Съзнанието й рязко се възвърна. Миг преди това беше дълбоко заспала, а сега бе напълно събудена. Очите й огледаха стаята, търсейки онова, което я бе извадило от съня й. Шийла бе дълбоко заспала, отпусната на стола с изпънати напред крака и скръстени ръце, главата й бе клюмнала леко встрани. Дъждът продължаваше да се сипе върху покрива. От нощното шкафче лампата пръскаше мека жълтеникава светлина, но прозорците бяха черни. Като че ли всичко бе както преди, но нещо се бе случило. Тя се отпусна на възглавницата озадачена, сви леко рамене в недоумение и се обърна към бебето. Слабото хриптене бе спряло. Вкопчена в завитото одеяло, тя изрева неистово.

Шийла скочи на крака, надвеси се над леглото и натисна Елизабет по гръб. Погледна към одеялото, мигайки учестено, за да прогони дрямката, след това здраво притисна раменете на Елизабет и силно извика на Беси да идва. Със заспало лице Беси връхлетя от кухнята в стаята, завъртя се и излезе. Шийла говореше нещо тихо и нежно, опитваше се да я успокои, но Елизабет продължаваше да крещи, протягайки ръце към одеялото. Беси се втурна с чайник в ръка. Шийла се наведе, сложи лактите си на раменете на Елизабет, хвана лицето й със силните си пръсти, разтвори устата й, притисна ноздрите й и ревна нещо на Беси, която се надвеси от другата страна на леглото и изпразни чайника в устата на Елизабет. Беше пак някаква горчива течност. Елизабет се опита да я изплюе, но Шийла здраво я прихвана за главата и не й позволи да поеме въздух през ноздрите. Изгълта колкото една цяла чаша, догади й се от неприятния вкус и задиша тежко през уста. Шийла пусна главата й и отново я хвана за раменете. Слизайки надолу през тялото й, течността я стопли, като в същото време предизвика спазъм на повдигане в стомаха й. Тя понечи да закрещи отново, но устата и езика й престанаха да я слушат. Очите й се замъглиха, някаква огромна умора я повали на леглото и тя потъна в тъмнина.

Силно пулсиращо в слепоочията главоболие я събуди. Контактът й със заобикалящата я среда бе крехък и лесно се губеше и тя с мъка успяваше да вникне в това, което виждаше или чуваше. Беси спеше на стола до леглото, навън бе ден. Дъждът се лееше като из ведро. Но нещо жизненоважно липсваше. Тя се намръщи, замисли се, след това трескаво се огледа за бебето. Нямаше го. С усилие надигна глава, махна завивките и седна на леглото. До вратата стоеше малък, току-що направен дървен сандък; дървото беше навлажнено от дъжда. Тя слезе от леглото и отиде до него. На някои места имаше прилепнали от дъжда стърготини, до стената беше изправен тежък чук. Капакът не беше затворен и тя го повдигна. Загънатото одеяло беше вътре. Тя го извади от сандъка и леко го разпови. Кожата на личицето бе потъмняла, лилавата половина бе станала черна, малките уста бяха неподвижно отворени.

Цялото й същество се възпротиви, обзе я непреодолимо желание да побегне, да се скрие от безвъзвратността в сандъка. Тя се доближи до леглото и погледна тихо похъркващата Беси. Сложи повитото одеяло на края на леглото, обу обувките си, вдигна отново лекия товар и тихо излезе от стаята. Като наближаваше външната врата, до ушите й достигна караницата между Шийла и Къмингс, които така силно спореха на верандата, че гласовете им надвиваха гърмящия по покрива дъжд. Елизабет тихо прекоси гостната, влезе в кухнята, стигна до задната врата, отвори я, излезе навън и я затвори след себе си.

От внезапно облелият я дъжд й се зави свят и тя се олюля. Спря се на място, изчака, докато се овладее, после бавно и внимателно тръгна напред. Тънката нощница изобщо не беше преграда за силния дъжд. Косата й прилепна по главата и от нея водата на струйки потече по лицето й, пречейки й да вижда и да диша. Студът започна да я пронизва и след малко тя вече трепереше. Земята бе изчезнала под сантиметри дебел калноводен слой, изпод който избиваха безброй въздушни мехури, чийто живот свършваше мигом, щом някоя по-едра капка ги удареше. Сивата дъждовна пелена я обгръщаше отвсякъде, срастваше се с калната вода над земята. Едвам ориентирайки се в заслепяващия я дъжд, тя пое зигзагообразно по пътеката, водеща към реката.

Стремеше се да стигне до едно неизползвано място покрай реката зад аборигенското селище, покрито с храсталаци и трева, където смяташе да се скрие. Опасяваше се пътьом да не я забележат от някоя къща. Ниският клон на едно пиперово дърво, натежало от просмуканите с вода листа и от силата на дъжда, се изпречи изведнъж пред нея в дъждовната пелена и я удари по лицето. Тя залитна встрани и едвам не се блъсна в огромно мъртво каучуково дърво, чийто ствол се губеше в дъжда и слабата светлина. Познаваше всеки храст, всяко дърво, но сега бе изгубила всякакви ориентири, като че ли всичко наоколо бе сменило местата си. Водата се изкачи над глезените й, на места стигаше почти до коленете й, калта сякаш се мъчеше при всяка крачка да смъкне обувките й.

Тя все пак продължи да се мъкне напред, а нощницата й лепкаво се увиваше около краката й, спъвайки я. По едно време, извисявайки се над шума на дъжда, до нея достигна заглушен буботещ звук, чийто вибрации тя усети навсякъде около нея и по които разбра, че реката бе излязла от коритото си и прииждаше. Свърна надясно, опитвайки се да се отдалечи от брега, но нямаше как да се ориентира — около нея се виждаше само вода, чиято повърхност като че ли вреше под ударите на дъждовните капки. Внезапно водата се изкачи над коленете й и тя усети теглещата сила на някакво течение. Направи още една крачка вдясно и изведнъж течението рязко я събори; тя изгуби почвата под себе си и писъкът й потъна сред рева на дъжда и буботенето на придошлата река.

Водата влезе в устата и носа й, течението я завъртя и я понесе. В паниката си тя стискаше завитото одеяло с една ръка, немощно махайки с другата. Успя да подаде глава над водата, но едвам поела дъх, устата и носът й отново се напълниха и течението пак я преобърна. Последва силен удар и тя се запъна в куп храсти, в които течението я бе занесло. С невероятни усилия подаде глава над водата, пое дълбоко въздух, залови се за близките клонки и задърпа в усилие да се измъкне от водата. След това забеляза наблизо някаква голяма буца, довлече се до нея и я обгърна с ръка. Оказа се, че е труп на удавена овца. Овцата започна да се плъзга, но един от крайниците й се оказа здраво вплетен в храстите и това й помогна да се измъкне малко по-високо, кашляйки и повръщайки погълнатата вода.

Течението и водовъртежите бяха довлекли камара от клони, листа и трева и ги бяха струпали около три широки дънера на каучукови дървета. Камарата се поклащаше, готова всеки момент да се разпадне под напора на прииждащата стихия. Елизабет се влачеше към дънерите, храчеше и плюеше, спираше, поемаше си въздух и продължаваше. Нощницата й се заплиташе в разкривените клони, тя я дърпаше да се откачи, при което я разкъса на дълги ивици. Пред нея се появи труп на крава, здраво захванат в клоните на едно отскубнато и заклещило се между дънерите дърво, чийто корени се виеха като пипала на животно в течащата вода. Тя се изкачи по косматото тяло, стигна до каучуковите дървета, направи нова крачка и усети дъно под краката си. След малко излезе на плитко.

Около нея като призраци се въргаляха изтръгнати храсти, мократа трева полепваше по краката и тя залиташе, подхлъзваше се. Тя падна на колене и почна да люлее на ръце вързопчето. След известно време с усилие се изправи и тръгна напосоки напред. Подчиняваше се на подтика си да продължи да се движи, запътена неизвестно накъде. Нощницата й съвсем се разпокъса и тя започна неудържимо да трепери от студ. Отново застана на колене да си почине, изправи се и пак продължи да върви. Водата достигна до колене и тя едва-едва си пробиваше път през водата и хлъзгавата кал: Сетне пак стана плитко, нивото спадна почти до върха на обувките й. Ниски дебели форми се раздвижиха пред нея и като наближи, тя видя, че това са няколко овци. Едната от тях си беше счупила крака. Овците скубеха мократа трева и забързано я дъвчеха. Стигна до тях и те се отстраниха от пътя й.

Дъждът забарабани отзад по главата й, когато тя отново се отпусна на колене, сгушила в ръце навитото одеяло. Властният подтик да върви напред не я беше напуснал, но усилието да се изправи на крака й се струваше непреодолимо. Внезапно зад нея се разнесе оглушителен вик, който я накара да се обърне. На няколко метра от нея бе застанал един абориген; лицето му бе леко обърнато настрани, ала очните му ябълки гледаха право в нея. Той дълбоко пое въздух, гърдите му се издуха, присви устни и започна да изпуска въздух, надавайки писклив дюдюкащ звук. Вместо облекло носеше само колан, на който висяха нож и брадва, а в лявата си ръка стискаше няколко копия. Тя се уплаши от него и неуверено се изправи на крака. Последва нов крясък и тя бавно, останала без сили, се затътри напред, следвана на метри от аборигена и от протяжните му крясъци. Наново падна на колене и той се спря зад нея. Дъждът биеше по голото му тяло, докато той ритмично поемаше въздух и пронизително кряскаше. Елизабет успя някак си отново да се изправи и да направи няколко крачки, следвана от новия си спътник. Но когато пак се свлече, не й достигнаха сили да се изправи и тя залази на колене, като се подпираше само на лявата ръка, притискайки одеялото до гърдите си с дясната. Той я следваше, издавайки крясъци на редовни интервали. Когато силите й съвсем я напуснаха, тя падна на земята, сви се и застина, продължавайки да притиска вързопа до гърдите си. Вече се страхуваше по-малко от аборигена и крясъците му.

Способността й да възприема околния свят почти изчезваше, когато тя леко повдигна глава. Продължаващото усещане за смътна заплаха я накара да се запита дали отново да не се изправи на крака. Умът й се проясни още малко; тя се огледа и осъзна, че крясъците бяха спрели. През дъждовната пелена към нея се приближаваше една голяма безформена сянка, която се превърна в конник. Конят спря пред нея. Тя погледна нагоре и дъждът я зашиба по лицето. Смътно виждаше ездача, но чертите му бяха познати, мили. Това бе Шийла. Приятелката й слезе от коня, наведе се над нея, хвана я нежно за ръце и я повдигна, после погледна към аборигена и му викна нещо на неговия език, надвивайки шума на дъжда. Той се обърна и изчезна в дъждовната пелена.

От подгизналите краища на широкополата шапка на Шийла обилно се лееше вода. Тя хвана Елизабет с едната си ръка, а с другата махна сплъстената мокра коса от лицето й.

— Я се погледни! Мязаш на мокър парцал, да ти се не види! — Лицето й се отпусна, тя хвана Елизабет с две ръце, нежно я притисна до себе си и я целуна. — Защо изобщо трябваше да идваш дотук, малка глупачко? — прошепна тя с нестроен глас. — Не можа ли да си останеш в проклетия му Сидней? — Отново я целуна и тежко въздъхна. — Но сега си тук и аз се радвам на това. Хайде да тръгваме, малка поми!

Вдигна Елизабет и я положи на седлото с двата крака от едната му страна; тя самата се намести зад нея, сложи крака в стремената, разкопча мушамата си и я загърна с нея. Конят свърна и заджапа с копита през дъжда. Елизабет придържаше вързопа, Шийла придържаше Елизабет. Топлината на приятелката й се предаде и на нея, тя спря да трепери и задряма, отпусната на рамото й.

Събуди я Шийла, която я свали от коня. Отново почна да трепери под ударите на дъжда и от студа. Бяха стигнали до реката и боботенето на прииждащата вода изпълваше цялото околно пространство. Шийла обви Елизабет през кръста с ръка, хвана се с другата за седлото, подвикна на коня и я повлече със себе си. Нагазиха в дълбока вода и течението ги понесе. Шийла нито за миг не изпусна седлото или пък Елизабет. Изплашеният кон цвилеше, мяташе главата си над водата и неистово риташе с крака, плувайки към отсрещния бряг, чийто неясни петнисти очертания бързо отминаваха пред тях. Тъмните очертания на дърветата изведнъж изчезнаха и те навлязоха в широка водна повърхност, от която на групи се подаваха храсталаци и млади дървета. Стъпвайки на твърда земя, Шийла се препъна и залитна, едвам се удържа да не падне, но без да иска ръката й до болка притисна Елизабет през кръста. Нагазиха в плиткото; Шийла спря коня и вдигна Елизабет на седлото.

Звукът на Шийлиния глас отново я разбуди. Той вибрираше в прилепналото о гърдите й ухо:

— … иди до южния разклон и докарай обратно закараните там овце. Ти иди на север и върни стадото. А ти отиваш право в аборигенското село и им кажи веднага да си приберат съгледвачите, след което продължаваш до западния ръб на Вилканиа и проверяваш докъде е стигнала там водата.

Тримата ездачи и конете им изглеждаха като смътни разкривени сенки в сипещия се дъжд, с ниско нахлупени шапки и високо вдигнати яки на мушамите.

— Абе, какво я прихвана, по дяволите?

— Гледай си стадото, дръвник, такъв, и не се занимавай с нищо друго. И тримата вземете отпочинали коне, ако намерите такива, а ти Джон, внимавай по южния разклон, иначе, преди да се усетиш току-виж си се озовал по средата на реката и си отишъл мърцина.

Тримата ездачи обърнаха конете си и изчезнаха зад дъждовната завеса. Конят продължи бавно да върви във водата. Шийла притегна мушамата около Елизабет, която се сгуши в гърдите й и отново заспа. Стори й се, че само секунди бяха изминали, когато наново обляна от студения дъжд и разтърсена от движенията на Шийла, с които приятелката й я сваляше от коня, тя се събуди. Стигнали бяха пред нейната къща. Шийла се клатушкаше от умора, а Елизабет напрягаше всички сили да не се строполи. Придържана и теглена от приятелката си, тя се изкачи по стъпалата и дъждът спря да я бие, когато минаха под навеса на верандата. Стори й се странно, че вече чуваше само звука на дъжда около себе си, без студената вода да я облива. Старицата, която стоеше на прага на външната врата, се отмести и направи път на Шийла и Елизабет. Влязоха в кухнята, която приветливо я посрещна, затоплена от огъня в печката. Шийла сложи Елизабет да седне.

— Ще пиеш ли сега този буламач, дето ти го давам или ще трябва да ти го излея насила в гърлото, а, малка поми?

Старицата държеше чайник. Шийла се наведе над Елизабет, погледна я право в очите и протегна ръка към майка си. Умората бе удължила лицето й, но очите й гледаха с топлота. Държейки повитото одеяло с една ръка, Елизабет пое чашата със сиропа в другата и на един дъх го изпи. Силно горчивият вкус я разтърси, почна да й се гади и за малко не повърна. Шийла взе чашата. Елизабет притегли повитото одеяло към себе си и погледна надолу към разкъсаната си нощница. Температурата в кухнята като че ли се покачваше, главата й се замая и ръцете й започнаха да се отпускат. Като през мъгла усети, че старицата взема повитото одеяло и че Шийла я вдига от стола.

Настана тишина, като че ли нещо голямо бе спряло да се движи. Отвори очи, огледа се и разбра. Ураганният дъжд си бе отишъл и сега само тихо валеше. Чуха се и звукове; птичките по дърветата и насекомите се обадиха, от верандата се разнесоха гласове. Тя се обърна настрана и пак се отпусна в леглото, премигвайки от болката, която цепеше главата й и пулсираше в слепоочията й. Задъха се, всички мускули я боляха, раните по краката и ръцете я сърбяха. Гласовете се усилиха и тя се напрегна да слуша. Шийла и Къмингс спореха за нещо.

— … ще се отърва от тая проклетница, казвам ти го направо. Не стига, че ми пропиля нахалост толкова дажби и пари, ето че сега и напълно откачи. Няма да се оставя да…

— Добре де, това си е твоя работа и не ме засяга. Но съм загрижена за овцете в Булу Юг. Франклин е там сам, и дори ние двамата с теб няма да можем напълно да му помогнем да изведе оттам овцете, преди да са се удавили.

— Булу Юг ли? По дяволите, какви ги разправяш? Та на петдесет мили околовръст няма по-висока местност…

— Е да, но по река Бурунди вече кораби ще заплуват, нивото й непрекъснато се покачва, а ние стоим тук и си чешем езиците. Давай да яхваме конете и да откараме тия проклети овце оттам към…

— Ама единствено аз ли съм останал в тази ферма, бе, дявол да го вземе? Аз все пак съм главният скотовъд, тъй де, не мога да играя по гайдата на сульо и пульо. Освен това трябва да ти кажа, че току-що се връщам от кошарите на Пенонг.

— Да, така е, но Колин потегли оттук преди два часа с всички работници, които можа да намери, та даже взе и оня проклетник готвача. Овците във Виджи Юг ще заплуват преди залез-слънце, ако не ги откарат на друго място. Ето защо той не можа да ми отдели нито един човек. Но добре че ти дойде, нужна ми е и твоята помощ, господи боже. Така че, идвай с мен да помагаш.

Гласът на Шийла звучеше неестествено примирително за нея, почти го избиваше на приятелство. Къмингс сърдито ръмжеше, съгласи се най-после да тръгне. Външната врата се затвори, ботушите им изтрополиха по верандата и стъпалата, и гласовете им заглъхнаха. През прозореца вече проникваше по-ярка светлина, птичките се оживиха, като че ли светът се събуждаше след дълъг сън. Ръцете и краката на Елизабет я боляха и тя все още се чувстваше много отпаднала. Внимателно се раздвижи, зае по-удобно положение в леглото и отново се отпусна. Изпитваше дълбока скръб, но терзаещата я агония бе отминала, все едно че години я бяха притъпили. Затвори очи и заспа.

Когато се събуди и стана, следобедното слънце тържествено нахлуваше в стаята. Навсякъде по къщата имаше кал, довлечена от обувки и ботуши, а навън бе цяло море от кал. В малкото гробище до резервоарите с вода имаше прясно изкопано гробче и тя дълго гледа в него от прозореца. Усети вълчи глад, запали печката, сложи да се варят картофи в тенджерата, нареди няколко свински пържоли в тигана да се пържат и се зае да мие пода с вода от коритото на чардака. Когато храната стана готова, тя се наяде, след което продължи с миенето. Изчисти кухнята, след това трапезарията и накрая хола.

Застанала на колене, тя миеше пода на хола с голяма тежка четка, когато някой се заизкачва по стъпалата, мина през верандата и спря на прага. Беше Беси. Беси я изгледа втрещено, после постепенно усмивка се разля по пълното й лице и то засия.

— Ама защо… как си, Елизабет, добре ли си?

Елизабет приседна на пети, отмести косата от лицето си, усмихна се и кимна.

— Да, вече съм добре, Беси.

— Ах, да й се не види на тая кал! Вкъщи всичко е изкаляно от мъжа ми и хлапетата, а да не ти разправям за калта в голямата къща! Ще ми трябва цял ден с лопата да я изхвърлям.

Елизабет се усмихна и кимна. Настъпи неловко мълчание и тя наново се зае да търка пода с четката.

— Ще трябва да намеря надгробен камък.

— А, да, няма проблеми. Много от аборигените умеят да правят това и за един-два шилинга ще ти свършат работа. Същите тия направиха и надгробните камъни, които виждаш. Що се отнася до мястото, не се безпокой, няма да се заличи. Забих там едно колче, за да се вижда по-ясно, защото тук тревата бързо расте и очертанията се губят.

— Да, разбирам.

— Е, добре. Отивам в голямата къща да се заема с готвенето. Рекох преди това да намина покрай теб, за да…

— Благодаря ти, Беси. Благодаря ти за всичко.

Беси се усмихна и кимна, направи няколко крачки назад по верандата, обърна се и слезе надолу по стъпалата. Елизабет избута с лакът косата от очите си, натопи четката в дървеното ведро, плисна вода по пода и затърка.

С първото минаване на четката тя успя да измие голямата кал, но по дъските останаха тъмни петна, които ясно се виждаха дори и на слабата светлина на лампата. Тя вечеря и си легна. На другата сутрин стана рано, приготви закуска и отново се зае с пода. По едно време, тъкмо изхвърляше поредното ведро с мръсна вода през външната врата, тя забеляза Шийла и Колин, които се изкачваха по стълбите на тяхната къща. Понечи да извика Шийла, но те вече бяха влезли в къщата. Елизабет се върна, премина през кухнята и излезе на чардака да напълни ведрото с чиста вода от коритото, върна се в хола, изля част от водата на пода, застана на колене и затърка.

С крайчеца на окото си тя долови някакво движение, вдигна глава и погледна през вратата. Старицата вървеше по пътя, старецът я следваше с ръка на рамото й, а Шийла и Колин вървяха след него. Четиримата завиха по пътечката към нейната къща. Елизабет пусна четката, изтри ръцете си в престилката и отиде да отвори вратата. Видът на Колин бе сериозен и вглъбен, старицата изглеждаше както винаги. Лицето на Шийла бе като замръзнало, силно наклонената периферия на шапката прикриваше очите й. Стомахът на Елизабет се сви в предчувствие за нещо лошо. Нещо се бе случило! Старицата заизкачва стъпалата едно по едно, очите й следяха всяко движение на Елизабет, старецът я следваше с предпазливата походка на сляп човек. Колин и Шийла изчакаха, след това се изкачиха по стъпалата след тях. Преминаха през верандата и се спряха на прага на хола.

— Тук ли сте? — прошепна старецът с дълбок глас. Устните му лежаха отпуснато върху беззъбите венци, невиждащите очи гледаха някъде надалеч зад нея.

— Да, тук съм, господин Гарити.

— Вашият мъж е мъртъв. Един глиган го уби.

Елизабет сложи ръка на дръжката на вратата, за да не падне. Още като се зададоха, някакво ужасно подозрение се прокрадна в нея, защото какво друго би могло да ги доведе всичките така вкупом при нея? Шокът напълно я демобилизира. За нея това бе цяло нещастие. Къмингс беше жесток човек, отнасяше се безмилостно с нея, бе лош съпруг, често я унижаваше. Но той също така я издържаше. Тя погледна към сградите. Слънцето изсушаваше влажната земя и тънки стълбове пара се виеха около тях. Тук тя бе познала и тъгата, и радостта, но най-вече тук тя бе намерила дом. Сега бе на път да изгуби всичко.

Старецът отново проговори.

— Ще останете тук както сте си. И се считайте като член на семейството. Ще си поговорим след време, а сега почивайте.

Тя не можа веднага да проумее думите му. А и не беше лесно да пази поведение, подобаващо на съпруга, на която току-що са й съобщили, че мъжът й е мъртъв. Прочисти гърлото си, кимна и тихо каза:

— Благодаря ви, господин Гарити.

В отговор той също кимна и полека се заобръща. Старицата застана пред него, взе ръката му, сложи я на рамото си и бавно го поведе към стъпалата, потропвайки по пода с тоягата. Колин погледна Елизабет, като че ли искаше да й каже нещо, след това хвърли поглед към Шийла, обърна се и последва майка си и баща си. Изправена със скръстени ръце, Шийла гледаше след тях, докато поемат нагоре по пътеката към пътя, след това бавно се приближи към Елизабет.

— Бях там, когато това се случи, Елизабет, но не можах да стрелям навреме в глигана. И двете цеви на мускета му направиха засечка, което ще рече, че не можеше да направи нищо срещу разбеснелия се глиган. Високите места стават опасни при наводнение, защото глиганите, както всичко друго, се струпват там.

Тонът й бе безизразен, фактически в него липсваше всякакъв намек на симпатия или съжаление, защото знаеше, че вестта ще дойде повече като облекчение, вместо да причини скръб. Елизабет кимна и погледна встрани. Тя само откъслечно бе доловила нещо от разговора на Шийла с Къмингс, но ясно си спомняше тона, с който тя го уговаряше да тръгне с нея. Не беше невъзможно Шийла да е била решила, че той трябва да умре и да се беше погрижила за това. Не беше извън нейните възможности да направи нещо с мускета му и да го подмами близо до глигана, защото интелигентността на Шийла и нейната хитрост бяха на съвсем друго ниво от тези на Къмингс. Да, тя беше способна на такова нещо. Елизабет не започна да осъжда едно такова деяние, както може би щеше да направи това в миналото. Разстоянието между Сидней и Уайамба беше огромно, но то не се измерваше само в мили. Правилата тук бяха други.

Не можеше обаче директно да подходи към въпроса. Ако поставиш някого в положение, при което той вероятно ще трябва да лъже, то ти ставаш по-виновен, отколкото лъжещия. Но можеше да се опита да научи нещо по заобиколен начин. Елизабет излезе на верандата и взе ръцете на Шийла в своите.

— Благодарна съм, че поне ти не си била ранена, Шийла. Не знам какво щях да правя, ако нещо се беше случило с теб.

Шийла я погледна и нежно се усмихна, стискайки ръцете на Елизабет.

— И аз съм доволна като виждам, че си по-добре.

— Нямаше да съм по-добре, ако не беше ти. Къде е онова нещо сега?

— Кое, онова?

— Ами онова, което е останало от него.

— О, това ли имаш предвид? Ами, той, глиганът, изтърбуши и коня му и аз не можах сама да се оправя с тялото. Пратих двама души да го докарат, те ще бъдат тук привечер. Готвачът и тайфата му правят ковчега, пратих един друг да отиде до Минайнди да доведе пристава и свещеника. Вероятно утре ще пристигнат, тъй че можем да го държим тук през нощта и утре да го погребем, става ли?

— Напълно. Ясно ми е, че благодарение на теб баща ти ми разреши да остана, за което съм ти много благодарна, Шийла.

Шийла насмешливо тръсна глава, стисна ръцете на Елизабет и ги пусна, обърна се настрани, вдигна шапката си и прибра косата си под нея.

— Недей да мислиш, че стадата на баща ми се броят по овцете, които виждаш.

— Това пък какво значи?

Шийла се обърна, изгледа я със замислена усмивка на уста, погледна пак встрани и сви рамене.

— Не му е времето да говорим за това, но няма нищо лошо да споделя с теб нещо, върху което можем да си поговорим. Колин, татко и мама са огледали фермите наоколо да търсят жена за Колин, но никъде не са намерили някоя, която да ги задоволи. Но те са доволни от теб, имай предвид това!

Елизабет отново изпита шок, макар и по-лек този път, осъзнавайки, че вече е свободна отново да се омъжи. Позамисли се върху казаното от Шийла и усети как нещо отвътре я стопля. Усмихна се, повдигна вежди и малко горчиво се изсмя.

— Поласкана съм, но и страшно учудена, като се имат предвид събитията през последните два дни.

— Ще поспя малко, та да можем да поседим довечера — каза Шийла, вървейки бавно към стълбите. — А когато мине известно време, ще си поговорим по въпроса, за да могат Колин, баща ми и майка ми да са сигурни, че си готова за това, та и те на свой ред да говорят с теб.

— Добре Шийла, ще го обсъдим вдругиден.

Шийла, която вече беше стигнала до стълбите, се обърна с усмивка.

— Така де, защо да губим време?

— Благодаря ти за всичко, Шийла!

Шийла кимна с глава и заслиза от верандата.