Франсоаз Саган
Добър ден, тъга (11)

Пета глава

Току-що описаната случка не остана без последствия. Като всички хора, много умерени в реакциите си и много уверени в себе си, Ан не допускаше компромисите. А онзи неин жест, разнежването на строгите й ръце върху моето лице за нея беше именно компромис. Тя бе отгатнала нещо, можеше да ме принуди да си го призная, но в решителния момент се бе поддала на жалостта или безразличието. На нея й беше точно толкова трудно да ме възпитава и обуздава, колкото и да приема слабостите ми. Към ролята на попечителка и наставница не я подтикваше друго освен чувството за дълг — омъжвайки се за баща ми, тя поемаше отговорността и за мен. Бих предпочела постоянното й неодобрение, ако мога така да се изразя, да се дължи на раздразнение или изобщо на по-повърхностни пориви — така навикът скоро щеше да го притъпи; човек привиква към чуждите недостатъци, когато не смята, че дългът му е да ги изправя. След шест месеца тя щеше да изпитва спрямо мен само безсилие, безсилие и обич — тъкмо това ме устройваше. Подобни изгледи обаче не се очертаваха, понеже тя се усещаше отговорна за мен, а донякъде тъй си и беше, защото аз бях все още мека като тесто, податлива. Податлива и твърдоглава.

И тъй, тя се сърдеше на себе си и ми го показа. Няколко дни по-късно, на вечеря, се развихри спор все по повод на моите ваканционни занимания. Аз попрекалих с нахакания тон, дори баща ми се засегна, и в края на краищата Ан ме заключи в стаята, и то без нито за миг да повиши глас. Не разбрах, че го е сторила — по едно време ожаднях, отправих се към вратата и се опитах да я отворя; тя устоя на натиска ми и проумях, че съм залостена. Никога не бяха ме държали под ключ, та ме обзе паника, истинска паника. Изтичах до прозореца, но оттам нямаше начин да се измъкна. Обърнах се, съвсем подлудяла, хвърлих се към вратата, но само си натъртих рамото. Помъчих се да разбия бравата, като стисках зъби — не желаех да викам да ме освободят. Счупих пилата си за нокти. Тогава застанах посред стаята и отпуснах ръце. Стоях съвършено неподвижна, съсредоточена в особеното си спокойствие, в умиротворението, завладяващо ме едновременно с избистрянето на намеренията ми. За първи път се докосвах до жестокостта — чувствах я как напира в мен, как се нагнетява успоредно с прииждащите мисли. Легнах на кревата и внимателно изготвих плана си. Настървението ми бе тъй несъразмерно с повода за него, че веднъж-дваж ставах, за да изляза от стаята, и с почуда се натъквах на непристъпната врата.

В шест часа баща ми дойде да ми отвори. Машинално се надигнах, когато влезе. Той ме изгледа безмълвно, а аз все тъй машинално му се усмихнах.

— Искаш ли да поговорим? — попита той.

— За какво? — отвърнах. — Ти се ужасяваш от такива разговори, а и аз също. Подобни обяснения не водят доникъде…

— Вярно е. — Видимо беше облекчен. — Трябва да бъдеш мила и търпелива с Ан.

Думата ме изненада — аз да бъда търпелива с Ан… Той разменяше ролите. Възприемаше Ан като жена, която натрапва на дъщеря си, а не обратното. Значи, всички надежди бяха допустими.

— Държах се лошо — рекох. — Ще се извиня на Ан.

— Ти… хм… ти щастлива ли си?

— Ами да — отговорих излеко. — Пък ако търканията с Ан продължат, ще се омъжа малко по-рано, и толкоз.

Знаех, че това разрешение неминуемо ще го разстрои.

— Избий си го от главата… Ти не си Снежанка… Няма ли да ти е мъчно да ме напуснеш тъй скоро? Само две години сме живели заедно.

За мен представата бе също тъй непоносима, както и за него. Предусетих мига, в който ще се разплача на рамото му, ще се разприказвам за изгубено щастие и непреодолими чувства. Не биваше да го превръщам в свой съучастник.

— Е, аз доста пресилвам. Всъщност ние с Ан се погаждаме добре. Като си правим взаимни отстъпки…

— Да — рече той, — естествено.

Навярно и той си мислеше като мен, че отстъпките положително няма да са взаимни, а само от моя страна.

— Разбираш ли — продължих, — прекрасно си давам сметка, че Ан винаги е права. Животът, който тя си е изградила, е много по-сполучлив, много по-смислен от нашия… — Той неволно възрази с жест, но аз не му обърнах внимание. — … До месец-два напълно ще съм усвоила схващанията на Ан и помежду ни няма да възникват глупави спорове. Нужно е само мъничко търпение.

Той ме гледаше, явно объркан.

А също и уплашен: губеше една съмишленица за бъдещите си лудории, губеше донякъде и миналото си.

— Нека не преувеличаваме — каза немощно. — Признавам, че с мен водеше живот може би неподходящ за твоята възраст… хм… пък и за моята, но този живот не беше тъп или нещастен… не, нали? В края на краищата, през двете години не бяхме нито тъжни, нито лишени от равновесие. Не бива току-тъй всичко да се отрича, просто защото Ан има малко по-различни виждания за нещата.

— Не бива да се отрича досегашното, но е необходимо да се откажем от него — рекох убедено.

— Очевидно е така — пророни горкият човечец и слязохме долу.

Без никакво смущение поднесох на Ан извиненията си. Тя заяви, че са излишни и че сигурно жегата е причина за нашата дрязга. Чувствах се безучастна и весела.

Както беше уречено, се срещнах със Сирил в боровата горичка. Обясних му какво следва да се направи. Той ме изслуша със смесица от боязън и възхищение. Сетне ме прегърна, но вече беше късно, трябваше да се прибирам. Изненада ме трудността да се откъсна от него. Ако бе търсил начин да ме обвърже, беше го намерил. Тялото ми го разпознаваше, саморазпознаваше се, разцъфваше до неговото. Целунах го пламенно, исках да го заболи, да му оставя белег, за да не ме забрави нито за миг през предстоящата вечер, а през нощта да ме сънува. Защото нощта щеше да е безконечна без него, без осезанието, че е до мен, без любовното му умение, без стихийните му изблици и дългите милувки.