Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bonjour tristesse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2016 г.)

Издание:

Франсоаз Саган

Добър ден, тъга

 

Френска

Второ издание

 

Превод от френски: Елка Лазарова

 

Frangoise Sagan

Bonjour tristesse

© Editions Julliard, Paris, 1954

 

Превод: Елка Лазарова

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Мария Христова

 

Художествено оформление © ФАМА

Формат 60/90/16, печ. коли 9

 

ИК „ФАМА“ — София

Печат „УНИСКОРП“

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Но един ден краят настъпи. Сутринта баща ми реши, че ще прекараме вечерта в Кан — да поиграем в казиното и да потанцуваме. Спомням си радостта на Елза. Явно разчиташе, че в свойската й обстановка ще си възвърне облика на фатална жена, доста накърнен от относителното уединение в ежедневието ни. Обратно на предвижданията ми, Ан не се противопостави на тази светска проява и дори изглеждаше твърде доволна. И тъй след като се навечеряхме, аз без особено безпокойство се качих в стаята си да облека официална рокля — единствената впрочем, която притежавах. Изборът й дължах на баща си и тя беше екзотична, даже малко прекалено екзотична за мен, защото било поради вкуса си, било по навик, той на драго сърце ме докарваше като съблазнителка. Заварих го долу, ослепителен в новия си смокинг, и го прегърнах през врата.

— Ти си най-хубавият мъж, когото познавам.

— След Сирил — каза той, без да си вярва. — А ти си най-хубавото момиче, което познавам.

— След Елза и Ан — казах аз, без да си вярвам.

— Щом като тях още ги няма и си позволяват да ни карат да ги чакаме, ела да потанцуваш със стария си ревматичен баща.

Обземаше ме обичайната възторженост, предхождаща съвместните ни прекарвания. Той наистина нямаше нищо общо с възрастен, улегнал баща. Докато танцувахме, вдишвах познатия мирис на одеколон, топлина, тютюн. Той следваше ритъма, притворил очи, а в ъгълчетата на устните му играеше щастлива усмивчица, неотразима като моята собствена.

— Трябва да ме научиш на бибоп — рече той, забравил за ревматизма.

Спря, за да приветства с машинално ласкателна забележка появата на Елза. Тя бавно слизаше по стълбата, облечена в зелена рокля и с отегчената усмивка на светска жена — усмивката й за казиното. Беше постигнала възможно най-доброто от изсушената си коса и изгорялата кожа, но резултатът бе по-скоро похвален, отколкото блестящ. За щастие тя явно не го съзнаваше.

— Тръгваме ли?

— Ан още я няма — обадих се.

— Иди да видиш дали е готова — каза баща ми. — Докато стигнем в Кан, ще стане полунощ.

Изкачих стъпалата, препъвайки се в роклята си, и почуках на вратата на Ан. Тя ми извика да вляза. Заковах се на прага. Роклята й беше сива, едно изумително сиво, почти бяло, в което светлината играеше както в отраженията по морето призори. У нея сякаш се съсредоточаваха всички прелести на зрелостта.

— Великолепно! — възкликнах. — О, Ан, каква рокля!

Тя се усмихна в огледалото с усмивка като на раздяла.

— Да, това сиво е постижение — отвърна.

— Постижение сте вие — възразих.

Тя ме щипна по ухото, загледа ме. Очите й бяха тъмносини. Забелязах как се озариха, засмяха се.

— Вие сте мило момиченце, макар и малко уморително понякога.

Мина пред мен, без да обърне внимание на моята рокля, което ме зарадва и същевременно ме огорчи. По стълбата ме предшестваше — видях как баща ми пристъпи да я пресрещне и спря с крак на първото стъпало, вдигнал глава към нея. Елза също я наблюдаваше как слиза. Съвсем ясно помня картината: на преден план златистата шия и съвършените рамене на Ан, по-надолу — захласнатото лице на баща ми и протегнатата му ръка, а в далечината — силуетът на Елза.

— Ан — промълви баща ми, — вие сте изумителна.

Тя му се усмихна мимоходом и взе мантото си.

— Ще се чакаме там, нали? — каза. — Сесил, идвате ли с мен?

Остави ме да шофирам. Нощем пътят бе тъй красив, че карах бавно. Ан мълчеше и сякаш дори не долавяше стихията от тромпети по радиото. Когато на един завой ни изпревари спортната кола на баща ми, тя дори не трепна. Вече се усещах извън течението на събитията, като на представление, в което не участвах.

Благодарение на ловките ходове на баща ми в казиното, скоро се загубихме от поглед. Озовах се на бара с Елза и някакъв неин познат — полупиян латиноамериканец. Той се занимаваше с театър и въпреки състоянието си пак беше интересен поради страстта си към своята работа. Близо час прекарах приятно с него, но Елза се отегчаваше. Тя бе общувала с едно-две театрални величия, но техническите подробности от занаята не я вълнуваха. Изневиделица ме попита къде бил баща ми — като че ли бях по-наясно от нея — и се отдалечи. Латиноамериканецът сякаш се натъжи за миг, но поредното уиски го разведри. Аз не мислех за нищо, изпадах в еуфория, тъй като от учтивост доста се бях почерпила заедно с него. Положението стана още по-забавно, когато той реши да танцува. Наложи се да го крепя с мишци и да отдръпвам ходилата си изпод неговите, което изискваше много енергия. Заливахме се в тъй бурен смях, че когато Елза ме потупа по рамото и зърнах изражението й на Касандра, едва не я пратих по дяволите.

— Не мога да ги открия — рече тя.

Лицето й беше покрусено, пудрата се бе изтрила, кожата лъщеше, чертите й бяха изопнати. Беше жалка. Внезапно изпитах остър гняв към баща ми. Той проявяваше недопустима дебелащина.

— А, сещам се къде са — отвърнах с усмивка, като че ли всичко беше съвсем естествено и тя нямаше основание за тревога. — Ей сега се връщам.

Лишен от опората ми, латиноамериканецът се срути в обятията на Елза, където видимо се почувства удобно. Тъжно си помислих, че тя има по-пищни форми от мен, та не бих могла да го упрекна. Казиното беше голямо, обиколих го два пъти без резултат. Обходих и терасите, преди най-сетне да ми хрумне за колата.

Доста се лутах, докато я намеря на паркинга. Вътре бяха. Приближих се изотзад и ги забелязах през стъклото. Профилите им бяха сближени и някак вглъбени, странно красиви под външното осветление. Те се гледаха, навярно говореха тихо, понеже устните им мърдаха. Идеше ми да се махна, но мисълта за Елза ме подтикна да отворя вратата.

Ръката на баща ми лежеше на рамото на Ан. Едва-едва обърнаха очи към мен.

— Добре ли се забавлявате? — осведомих се учтиво.

— Какво има? — попита баща ми раздразнено. — Какво правиш тук?

— Ами вие? От цял час Елза ви търси къде ли не.

Ан изви глава към мен бавно и сякаш неохотно.

— Ние се прибираме. Кажете й, че съм се усетила уморена и баща ви ме е изпратил. Приятно прекарване, като решите да си тръгвате, вземете моята кола.

От негодувание треперех, просто нямах думи.

— Приятно прекарване! Ама вие давате ли си сметка? Отвратително е!

— Кое е отвратително? — възрази баща ми с изненада.

— Завеждаш едно рижо момиче на морето, където слънцето не й понася, а когато тя вече се бели на парцали, я зарязваш! Много е лесно така! А аз какво да кажа на Елза?

Ан измъчено се бе обърнала към него. Той й се усмихваше, дори не ме слушаше. Вбесих се до краен предел:

— Да… да й кажа, че баща ми си е намерил друга мадама за леглото, а пък тя да поизчака, тъй ли?

Възклицанието на баща ми и шамарът на Ан отекнаха едновременно. Припряно отдръпнах глава от прозореца. Болеше ме.

— Извини се — нареди баща ми.

Останах неподвижна до колата, с разбушувани мисли. Винаги със закъснение се сещам за достойното поведение.

— Елате тук — рече Ан.

Не изглеждаше заплашителна и аз се приближих. Тя положи ръка на бузата ми и заговори кротко и бавно, като на глуповато същество:

— Не бъдете зла. И на мен ми е мъчно за Елза. Но вие сте достатъчно деликатна, за да огладите положението. Утре ще изясним нещата. Силно ли ви ударих?

— Не се притеснявайте — казах вежливо.

От внезапната й мекота и от моя изблик на буйство ме избиваше на плач. Гледах ги как потеглят, чувствах се празна. Единствената ми утеха беше съзнанието за собствената ми деликатност. Мудно се отправих към казиното, където отидох при Елза и латиноамериканеца, вкопчена в ръката й.

— На Ан й стана лошо — заявих небрежно. — Наложи се татко да я придружи до вкъщи. Ще поръчаме ли по едно питие?

Тя се взираше в мен, без да продума. Потърсих убедителен довод.

— Призля й — поясних. — Беше ужасно, цялата й рокля се изпоцапа.

Последната подробност ми се виждаше непоклатимо достоверна, но Елза се разплака тихо и скръбно. Смутено се втренчих в нея.

— Сесил — пророни тя, — ох, Сесил, беше ни тъй хубаво…

И неудържимо се разхлипа. Латиноамериканецът също се разрида, повтаряйки: „Беше тъй хубаво, тъй хубаво…“ В този миг мразех Ан и баща ми. Бих сторила всичко, за да не плаче горката Елза, да не се разтича гримът й, да не хленчи латиноамериканецът.

— Тепърва ще се види, Елза. Върнете се с мен.

— Скоро ще дойда да си взема багажа — изхлипа тя. — Сбогом, Сесил, двете с вас се разбирахме.

С нея никога не бях говорила за друго освен за времето или за мода, и все пак ми се струваше, че губя стара приятелка. Поривисто се врътнах кръгом и изтичах до колата.