Франсоаз Саган
Добър ден, тъга (13)

Седма глава

Няколко дни по-късно баща ми получи писъмце от един наш приятел, който ни канеше да се срещнем в Сен Рафаел на аперитив. Веднага ни съобщи новината, въодушевен, че ще се изплъзне за малко от доброволната, но и донякъде изкуствена самота, в която живеехме. Аз от своя страна оповестих на Елза и Сирил, че ще бъдем в бар „Солей“ в седем часа и ако им се идва, ще ни намерят там. За беда Елза познаваше въпросния приятел, което удвои желанието й да дойде. Представих си възможните усложнения и се опитах да я разубедя, но напразно.

— Чарлс Уеб ме обожава — каза тя с детинско простодушие. — Ако ме види, само ще подтикне Ремон да се върне при мен.

На Сирил му беше все едно дали ще отиде в Сен Рафаел или не. Основното за него беше да е там, където съм аз. Схванах го от погледа му и неволно се почувствах горда.

И тъй, към шест следобед потеглихме с колата на Ан, която много ми харесваше — беше голям американски автомобил с подвижен покрив, по-пригоден да й прави реклама като модна стилистка, отколкото съответстващ на вкусовете й. На моите обаче той изцяло отговаряше, беше пълен с лъскави предмети и безшумен, а по завоите, когато се накланяше, сякаш ни откъсваше от света. Освен това и тримата седяхме отпред, а никъде другаде повече отколкото в кола аз не се усещах по-приятелски настроена към хората около мен. Долепили лакти, тримата бяхме подвластни на едно и също удоволствие от скоростта и вятъра, а може би и на една и съща смърт. Шофираше Ан — символ на семейството, което щяхме да бъдем. Не се бях качвала в колата й от вечерта в Кан, което ме наведе на разни мисли.

В бар „Солей“ заварихме Чарлс Уеб и жена му. Той се занимаваше с театрална реклама, а жена му — с харчене на спечеленото от него по млади момчета, и то с главоломна бързина. Ето защо той беше постоянно затормозен как да свърже двата края и все търсеше начини да прави повече пари. На това се дължаха неспокойствието и припряността му, в които имаше нещо неприлично. Знаех, че дълго време е бил любовник на Елза, понеже въпреки красотата си тя не беше особено користна и безгрижието й към парите му допадаше.

Жена му пък беше зла. Ан не я познаваше и не след дълго видях как на красивото й лице се изписа презрителното и присмехулно изражение, обичайно за нея в светско общество. Както винаги Чарлс Уеб говореше много и същевременно хвърляше на Ан изпитателни погледи. Явно се чудеше какво търси тя с този коцкар Ремон и дъщеря му. Чувствах как преливам от гордост при мисълта, че скоро ще узнае. Докато той си поемаше дъх между две приказки, баща ми леко се наведе към него и без предисловие заяви:

— Имам една новина, драги. Ние с Ан се женим на пети октомври.

Уеб слисано се взря последователно в двамата. Мед ми капеше на душата. Жена му беше потресена — тя открай време имаше слабост към баща ми.

— Моите поздравления! — възкликна най-сетне Уеб с гръмовен глас. — Чудесна идея! Скъпа госпожо, вие сте възвишен човек, щом се нагърбвате с такъв нехранимайко!… Ей, келнер! Трябва да отпразнуваме събитието.

Ан се усмихваше, непринудена и спокойна. Изведнъж видях как Уеб разцъфна в усмивка, но не се обърнах.

— Елза! Божичко, та това е Елза Макенбург! Не ме забеляза… Ремон, ама тя страхотно се е разхубавила!

— Нали? — рече баща ми с тон на горд собственик.

После се сети за истинското положение и промени израза си.

Интонацията на баща ми не можеше да не направи впечатление на Ан. Тя бързо извърна лице от него към мен и отвори уста, за да вметне нещо, колкото да отвлече разговора, но аз се наклоних към нея:

— Ан, вашата изисканост намира почитатели — онзи мъж там не откъсва очи от вас…

Произнесох думите поверително, тоест достатъчно високо, за да чуе баща ми. Той тутакси се обърна рязко и се втренчи във въпросния мъж.

— Това никак не ми харесва — отсече и пое ръката на Ан.

— Какви са сладури — иронично се умили госпожа Уеб. — Чарлс, не биваше да нарушаваме покоя на тези влюбени, трябваше да поканим само малката Сесил.

— Малката Сесил нямаше да дойде — отвърнах, без да им цепя басма.

— А защо? Да не сте си хванали обожател рибар?

Веднъж ме бе видяла на една пейка, в разговор с някакъв автобусен кондуктор, и оттогава ме имаше за „изпаднала“ личност — според своите представи за изпаднала личност.

— Ами да — казах с усилие да изглеждам весела.

— И добър ли е уловът?

Върхът беше, че се смяташе за остроумна. Постепенно се вбесявах.

— В улова на обожатели не мога да се меря с вас. Просто ходя на риба.

Възцари се мълчание. Сетне прозвуча гласът на Ан, все тъй равен:

— Ремон, ще поискате ли от келнера сламка? Иначе портокаловият сок не е вкусен.

Чарлс Уеб бързо поде темата за разхладителните напитки. Неистов смях напушваше баща ми — познах по начина, по който се съсредоточаваше върху чашата си. Ан ме изгледа умолително. Начаса взехме решение да вечеряме заедно — като хора, едва избягнали скарването.

В ресторанта пих много. Трябваше да забравя Ан и очите й — тревожни, когато се взираха в баща ми, и смътно признателни, когато се спираха на мен. Всеки път, когато госпожа Уеб ми отправяше някоя словесна стреличка, аз й отвръщах с широка усмивка. Тази тактика я обърка и тя скоро стана нападателна. Ан ми правеше знаци да запазя самообладание — ненавиждаше сцените на обществени места, а проумяваше, че госпожа Уеб е склонна към тях. От своя страна, аз им бях свикнала, те бяха ежедневие в нашата среда. Изобщо не ми трепваше, като я слушах.

След вечерята отидохме в нощно заведение. Тъкмо се разполагахме, и се появиха Елза и Сирил. Елза постоя на прага, като говореше високо на гардеробиерката, сетне тръгна към вътрешността на залата, сподирена от горкия Сирил. Рекох си, че се държи по-скоро като уличница, отколкото като влюбена, но беше достатъчно хубава, за да си го позволи.

— Кой пък е тоя юнак? — озадачи се Чарлс Уеб.

— Съвсем е недорасъл.

— Любовта не пита — изгука жена му. — Впрочем на нея й се отразява положително.

— Ами, любов! — възрази остро баща ми. — Просто се е заплеснала.

Погледнах Ан. Тя наблюдаваше Елза спокойно и разсеяно, както разучаваше манекените, представящи модните й колекции, или младичките жени — без капчица злоба. За миг й се възхитих пламенно заради пълното отсъствие на дребнавост и завист. Всъщност нямаше защо да завижда на Елза. Беше стократно по-красива, по-изискана. Тъй като бях пияна, й го казах. Тя се взря в мен с любопитство:

— По-красива от Елза? Така ли смятате?

— Абсолютно!

— Винаги е приятно да чуеш такова нещо. Но вие пак прекалявате с пиенето. Дайте ми чашата си. Нали не ви е криво, че виждате там вашия Сирил? Впрочем на него му е досадно.

— Той ми е любовник — рекох весело.

— Да не сте се напили? Слава Богу, време е да се прибираме.

Облекчено се разделихме със семейство Уеб. Аз превзето ломотех: „Любезна госпожо…“ Баща ми се настани зад волана, а моята глава клюмаше на рамото на Ан.

Казвах си, че я предпочитам пред Уебови и пред всички хора, с които иначе общувахме. Че е по-свястна от тях, с повече достойнство. Баща ми говореше малко. Вероятно си припомняше появата на Елза.

— Спи ли? — попита той Ан.

— Спи като бебе. Относително добре се държа. С изключение на намека за улова, който беше съвсем прозрачен…

Баща ми се разсмя. Настъпи мълчание. После отново чух неговия глас.

— Ан, обичам ви, обичам само вас. Вярвате ли ми?

— Не ми го повтаряйте толкова често, хваща ме страх…

— Дайте ми ръката си.

Едва не се надигнах да възразя: ама недей, докато караш по пътя над морето! Но си бях пийнала, а и парфюмът на Ан, морският вятър в косите ми, леката драскотинка, която Сирил ми бе направил на рамото, докато се любехме, бяха все причини да бъда щастлива и да си кротувам. Унасях се. А междувременно Елза и бедничкият Сирил навярно потегляха мъчително с мотоциклета, подарък от майка му за рождения ден. Не знам защо, но това ме затрогна до сълзи. Колата возеше меко, беше тъй устойчива, тъй удобна за сън… А пък госпожа Уеб положително сън не я ловеше в този момент! Сигурно и аз на нейните години щях да плащам на младежи, за да ме обичат, защото няма нищо по-сладко и живо, по-смислено от любовта. И цената не е важна. Важното е да не станеш кисела и завистлива като нея спрямо Елза и Ан. Безгласно се разсмях. Рамото на Ан се вдлъбна да ме приюти. „Спете“ — рече тя повелително и аз заспах.