Франсоаз Саган
Добър ден, тъга (3)

Трета глава

На другата заран ме събуди слънчев лъч, полегат и топъл, който се вмъкна в леглото ми и сложи край на обсадата от странни и смутни сънища. В полудрямка се помъчих да отмахна с длан от лицето си напористия зной, но се отказах. Беше десет часът. Слязох по пижама на терасата и там заварих Ан, която прелистваше вестници. Забелязах, че е леко, съвършено гримирана. Навярно никога не си позволяваше истинско отпускане. Тъй като не ми обръщаше внимание, аз спокойно се разположих на стъпалата с чаша кафе и портокал, потапяйки се в сладостта на утрото — впивах зъби в портокала, захарен сок бликваше в устата ми, сетне отпивах глътка горещо кафе, а после пак вкусвах хладината на плода. Сутрешното слънце сгряваше косите ми, оглаждаше гънките от чаршафа по кожата ми. След пет минути щях да се потопя в морето. Стресна ме гласът на Ан:

— Сесил, няма ли да хапнете?

— На закуска предпочитам само да пийна нещо, понеже…

— Трябва да напълнеете с три кила, за да добиете вид. Страните ви са хлътнали и ребрата ви се броят. Идете да си намажете няколко филии.

Примолих й се да не ме измъчва с филии и тя тъкмо се канеше да ми докаже, че филиите са от първа необходимост, когато се появи баща ми във великолепния си халат на точки.

— Каква прелестна гледка! — възкликна. — Две чернооки момичета си говорят за закуски.

— Момичето е само едно, уви! — отвърна Ан със смях. — Аз съм ваша връстница, драги ми Ремон.

Баща ми се наведе и пое ръката й.

— Все същата проклетийка — промълви нежно и видях как миглите на Ан запърхаха като при неочаквана милувка.

Използвах положението, за да се измъкна. На стълбите се натъкнах на Елза. Тя явно ставаше от сън, клепачите й бяха подпухнали, а устните — бледи посред пламналото от слънчево изгаряне лице. За малко да я спра, да й кажа, че долу е Ан с чиста и поддържана кожа, която навярно ще почернее с мярка и без поражения. Ала тя несъмнено щеше да ме разбере криво: беше на двайсет и девет години, тоест с тринайсет години по-млада от Ан и това й се струваше решаващ коз.

Взех си банския и тичешком се спуснах в заливчето. За мое учудване Сирил вече бе там, седнал в лодката. Посрещна ме със сериозен вид и ме улови за ръцете.

— Исках да ви се извиня за вчера — рече.

— Аз си бях виновна — отговорих.

Изобщо не се чувствах притеснена и тържественият му израз ме изненадваше.

— Много ме е яд на себе си — продължи той и тласна лодката в морето.

— Няма защо — възразих бодро.

— Напротив!

Вече бях в лодката. Той стоеше прав, до колене във водата, опираше се с длани о борда като на свидетелска банка. Разбрах, че няма да се качи, докато не изкаже каквото си е наумил, и се втренчих в него с подобаващо внимание. Добре познавах лицето му, в което преоткривах своето. Помислих си, че е двайсет и пет годишен, че навярно се възприема като прелъстител и ме досмеша.

— Не се смейте — обади се той. — Снощи място не можех да си намеря. Вие нямате някаква защита против мен — нито баща ви, нито оная жена, нито пример за подражание… Ако бях последен мръсник, не би имало разлика — пак щяхте да ми вярвате…

Дори не беше смешен. Чувствах, че е добър и готов да ме обича, че ще ми е хубаво да го обичам. Обвих врата му с ръце, долепих буза до неговата. Раменете му бяха широки, усещах коравото му тяло.

— Колко сте миличък, Сирил — прошепнах. — За мен сте като брат.

Той ме прегърна с глухо, гневно възклицание и нежно ме повдигна от лодката. Държеше ме във въздуха, притисната в обятията му, главата ми лежеше на рамото му. В този миг го обичах. Сред утринната светлина той беше загорял, благ и гладък като мен, закриляше ме. Когато устата му потърси моята, се разтреперих като него и в целувката ни нямаше гузност или срам, само дълбоко търсене, прекъсвано от шепот. Изплъзнах му се и доплувах до лодката, която течението отнасяше. Потопих лице във водата, за да се съвзема и освежа. Водата беше зелена. Преливах от щастие, от пълно безгрижие.

В единайсет и половина Сирил си тръгна, а по козята пътечка се зададоха баща ми и неговите жени. Той вървеше между двете, като последователно им подаваше ръка с присъщите му непринуденост и отзивчивост. Ан беше по хавлия, спокойно я свали и легна отгоре, докато ние я наблюдавахме изпитателно. С тънък кръст и съвършени крака, единственият й минус беше едва забележимото повяхване. Вероятно външността й беше плод на дългогодишни грижи и поддръжка; машинално смигнах одобрително на баща ми, вдигайки вежди. За моя почуда той не ми откликна и притвори клепачи. Горката Елза беше в плачевен вид и се мажеше с плажно масло. Не давах на баща си повече от седмица, за да… Ан изви глава към мен:

— Сесил, защо ставате толкова рано тук? В Париж се излежавахте до обед.

— Там ме чакаше работа — казах. — Това ми подкосяваше краката.

Тя не се усмихна: усмихваше се само когато й се искаше, никога от любезност, за разлика от другите хора.

— А изпитът?

— Скъсаха ме! — отговорих ведро. — Скъсаха ме, и още как!

— Трябва непременно да го вземете през октомври.

— Защо? — намеси се баща ми. — Аз нямам диплома. А пък живея охолно.

— Вие сте разполагали с начален капитал.

— Дъщеря ми винаги ще намери мъже, които да я издържат — рече баща ми достолепно.

Елза се разкикоти, но и тримата я стрелнахме с очи и тя млъкна.

— През ваканцията Сесил трябва да се подготви — заяви Ан и спусна ресници, за да прекрати разговора.

Хвърлих към баща си отчаян поглед. Той ми отвърна с лека, смутена усмивчица. Видях се как седя пред страниците на Бергсон, черните редове ми се мержелеят, а долу кънти смехът на Сирил… Тази представа ме ужаси. Примъкнах се до Ан, тихо промълвих името й. Тя отвори очи. Надвесих над нея тревожно, умолително лице, като всмуквах бузите си, за да си придам вид на преуморена интелектуалка.

— Ан — пророних, — не постъпвайте така с мен, не ме карайте да уча в жегата… през ваканцията, която може да ми се отрази тъй положително…

Тя се втренчи в мен за миг, после загадъчно се усмихна и извърна глава.

— Длъжна съм да постъпя „така“… дори в жегата, както споменахте. Доколкото ви познавам, ще ми се сърдите два дни, не повече, а накрая ще си изкарате изпита.

— Човек не се примирява с някои неща — казах невесело.

Тя ме изгледа закачливо и подигравателно, а аз обратно се изтегнах на пясъка, обзета от безпокойство. Елза дърдореше за развлеченията по крайбрежието. Баща ми обаче не я слушаше — заел място навръх триъгълника, образуван от техните тела, той мяташе към отметнатия профил и раменете на Ан настойчиви и дръзки погледи, които ми бяха пределно ясни. Ръката му се отваряше и затваряше върху пясъка с бавно, неуморно движение. Изтичах към морето, хвърлих се в него, окайвайки се за възможната почивка, която явно не ни беше съдено да прекараме. Налице бяха всички елементи за драма: съблазнител, леко момиче и умна жена. На дъното зърнах прекрасна розово-синя раковина, пресегнах се да я взема в шепа и я стисках — гладка и отъняла, — чак докато стана време за обед. Реших, че ми е талисман и че няма да се разделя с нея цяло лято. Не знам защо не я загубих, както губя всичко. Розова и хладна, тя и сега лежи върху дланта ми и от досега ме избива на плач.