Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kiln People, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015-2016)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Дейвид Брин

Килн хора

 

Американска, първо издание

 

David Brin

Kiln People

A Tom Doherty Associates Book

© 2002 by David Brin

 

© Венцислав Божилов, превод, 2002

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 2002

© ИК „БАРД“ ООД, 2002

 

ISBN 954-585-384-0

 

Превод: Венцислав Божилов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Валентина Гълъбова

Формат 84/108/32

Печатни коли 35

 

ИК „БАРД“ ООД — София

История

  1. — Добавяне

57. Бозони във веригата

… или колко е важно да бъдеш Емет…

Докато раста, докато знанието ме изпълва, все повече започвам да оценявам грандиозния замисъл, довел мъчителя ми до това място и този момент. И колкото повече се е доближавал до величието през последните месеци, то толкова повече е плашело горкия Йосил Махарал. Нищо чудно, защото той стоеше самотен на върха на издигащата се арка, построена през хилядолетията от Най-великите умове на човечеството, всеки от които се е сражавал с мрака по свой собствен начин, независимо от всички спънки и превратности.

Отначало битката е била бавна, с повече грешки, отколкото напредък. Пък и какво биха могли да постигнат примитивните мъже и жени, какви тайни биха могли да разкрият без огън или електричество, без познания по биохимия или солистика? Усещащи, че в живота трябва да има нещо друго освен зъбите и ноктите, първите мъдреци се съсредоточили върху единствения си скъпоценен дар — способността да използват думите. Думи на убеждение, илюзия или магическа сила. Думи, проповядващи любов и морал. Думи на молитва. Наречете го магия или вяра. Надарени единствено с надежда — или убеждение, — те си представяли, че само думите ще бъдат достатъчни, ако са изречени искрено, в подходящите заклинания, съпътстващи чистите мисли и дела.

Наследниците им, разкрили прелестта на математиката, предположили, че именно тя е ключът. От хармониите на Питагор и нумерологичните загадки на Кабала до елегантните суперстрингови теории, математиката изглеждала като езика на самия Бог, код, който Той е използвал, за да напише плана на Сътворението. Като квантовата механика — сортирането на сдържаните фермиони и общителните бозони — всички горди уравнения добавяли и своя дял в растящото здание. Те били основите, величествени и верни.

Но недостатъчно. Звездите, които се протягахме да достигнем, са все така далечни. Математиката и физиката могат само да измерят огромната бездна, но не и да я прекосят.

Същото е и с превъзнасяния дигитален свят. Компютрите за кратко време измъчваха с неосъществимите желания и намеци, че софтуерните модели ще се окажат по-добри от самата реалност. Ентусиасти обещаваха подобрени умове, телепатично възприемане, дори трансцендентална сила. Но електрониката се оказа недостатъчна за отварянето на великите порти. И се превърна в поредния удобен инструмент, просто поредната тухла в арката.

По времето на дядовците и бабите ни биологията е била царица на науките. Дешифрирайте генома, протеома и недоловимото им взаимодействие с фенотипа! Решете екологичните проблеми и постигнете хармония с природата! Тези постижения били точно толкова жизнени, колкото обуздаването на пламъка или отърсването от идеята за война с всички средства.

Но къде са отговорите на наистина дълбоките въпроси?

Религията ги е обещавала, макар и винаги с неясни термини, докато е отстъпвала от една линия, за да се укрепи на следващата. „Не гледайте отвъд тази граница“, предупреждавала тя Галилей, след това Нютон, Дарвин, Ван Нюман и Крик, и винаги се оттегляла с достойнство след поредното велико откритие, за да очертае следващия свещен периметър по забулените граници на познанието.

„Оттук нататък е Божествената територия, където можем да достигнем само с помощта на вярата. Макар и да разкрива тайните на материята и времето, да произвежда живот в епруветки, дори да покрива Земята с дубликати, човек никога не ще проникне в царството на безсмъртната душа.“

Само че в момента двамата с Йосил преминаваме тази граница, въоръжени не с добродетели, а с умения, използващи всяко постижение на Homo technologicus през десетте хиляди години борба срещу тъмата на невежеството.

Само един въпрос трябва да се реши преди да започне приключението.

Кой от нас ще бъде носителят… и кой ще е пилотът?

 

 

О, има още един въпрос.

Възможно ли е подобно дръзко начинание да успее, ако започва с ужасно престъпление?

 

 

ДубЙосил дърпа махалото настрани, готвейки се да се качи на него и да изстреля последното си дубъл-тяло в брациера, право между огледалата. Няма вече нервно дърдорене за философия и метафизика — усещам басовия тон на страх в Постоянната му вълна, толкова мощен, че лишава нещастния сив от способността да говори. Страх, какъвто сигурно е изпитал истЙосил в понеделник, когато е видял, че нещата излизат извън контрол и няма начин да избегне плащането на най-високата цена за надменността си.

Страх, засилван от събитията наоколо, след като последният механичен защитник пада пред армията в тунела…

… и инструментите най-накрая показват на дубЙосил, че нещо в скъпоценния му план се е провалило. Показателите на брациера не са такива, каквито би трябвало да бъдат на този етап. Той най-накрая може да заподозре, че съм все още тук и че вместо да съм изтрит, съм яхнал цунами! Ставащо все по-могъщо с всяка секунда.

 

 

Махалото е насочено да премине точно през центъра на брациера. Внезапно осъзнавам, че ще боли. Всъщност ще бъде много по-лошо от всичко, което съм понесъл в органична или глинена форма.

Сега разбирам как би трябвало да работи… как вътрешният огън на дубЙосил може да запали подсилените енергии на брациера, пращайки собствения си впечатък при всяко преминаване, подобно на прокарването на цилиндричен печат през мека глина. Независимо от всичко, което се е провалило — независимо от присъствието ми, — планът му може да проработи. Той може да успее да поеме нещата в свои ръце, да ме изличи!

Или пък да се унищожим един друг, оставяйки след себе си дим, самоподхранващ се лъч от духовна същност, която да избухне неуправляемо навън, като унищожителна буря. Като психлон…

Мислех, че вече нищо не може да ме уплаши. Грешал съм.

Единственото, което искам в момента, е да се махна. Да се върна към празната красота на душевния пейзаж. Отново да съзерцавам девствените територии, по-огромни от всеки непроучен континент, по-обещаващ от Галактика, макар и засега да е едва колонизиран само от няколко милиарда миниатюрни водорасли покрай брега. Водорасли, които едва подозират собственото си потенциално бъдеще.

Особено един стрък неподозиращи водорасли — само няколко милиона, — които са белязани с участта да бъдат жертвата. Подобно на прислужници, придружаващи вавилонски монарх в гробницата му, тяхната роля е да умрат, отдавайки душевните си енергии на брациерния лъч, за да изстреля Постоянната вълна към по-висше състояние.

Древните биха нарекли това извличане на тайнствена сила от самата смърт „некромантия“. Независимо от името, то ще бъде едно отвратително престъпление…

… а аз почти се бях примирил с него. Всички онези угасващи въгленчета, които бях видял преди — умиращи човешки души, жадуващи в последните си мигове да полетят свободни, след това изгасващи, без да оставят пепеливи следи по безплодната равнина — това ще направи разбитите им надежди да си струват, нали?

След като съм видял Континента на Безсмъртната воля, примамван от богатството и възможностите му, колко сериозно мога да се тревожа за няколко обречени водорасли на брега?

Освен…

Освен че едно от онези пламъчета започва да ме дразни като камъче в обувката. Душевното пространство не се измерва в метри, а във влечение, и тази искрица е твърде близко до мен, закрепена като сянка. Едва сега се обръщам да разгледам досадника и откривам…

… че това съм аз!

Или по-точно, това е живият, дишащ Албърт Морис — източникът на Постоянната вълна, която аз така усилих. Усещам как се приближава във физическото пространство, изпълнен с всички онези органични страхове, импулси и симпатии. Нервен и въпреки това упорит както винаги, толкова близко, че можем да се докоснем.

Как е възможно това?

ДубЙосил твърдеше, че е убил Морис с открадната ракета! Смъртта на тялото трябваше да премахне котвата и да освободи душата. Видях новините, горящата къща и градината. И въпреки това той е оцелял.

Сигурно именно затова личността ми така и не бе изтрита! Вълната е продължила да впечатва по някакъв начин от оригиналния източник, докато е станала самоподдържаща се.

Това е чудесно. Радвам се, че съм тук. Но сега какво? Дали присъствието на Албърт ще промени нещо? Дали неговата биотична котва ще прикове брациера към „реалността“, когато настъпи решителният момент за свободния полет?

 

 

Призракът на Йосил привърши с настаняването си. Вражеските войници разбиват последната врата и той вече не може да отлага. Приготвя се да пусне махалото и събира кураж да произнесе гласова команда.

— Започни финалния етап! — крещи той към контролиращия компютър. — Изстреляй ракетите!

Така. Готов съм за битката, увереността ми се връща. Каквото и да се случи с града, не е по моя вина. Масовото убийство няма да бъде мое дело. Тяхната карма не може да ме засегне.

Аз съм жертва като всички останали, нали?

И ще направя така, че жертвата да си струва.