Дейвид Брин
Килн хора (28)

28. Китайски синдром

… или как малкият червен научава много повече, отколкото би искал…

Йосил Махарал (или по-точно неговият сив призрак) очевидно много се гордееше с колекцията си, започваща от уникалната сбирка клинописни таблички и цилиндрични печати от древна Месопотамия — калната страна, където преди повече от четири хиляди години се появила писмеността.

— Това е бил първият вид магия, която наистина е работила надеждно и постоянно — каза той, като взе някакъв предмет с цвета и формата на точилка, покрит с плитки, застъпващи се клиновидни врязвания. — Или поне всеки, който е научил новото тайнство да запише своите думи, мисли и история с помощта на знаци, отпечатани в меката глина, е можел да постигне някакъв вид безсмъртие. Безсмъртието на говоренето през времето и пространството, дори и много след като оригиналното ти тяло се е превърнало отново на прах.

Не бе необходимо да съм гений, за да схвана алюзията. Той бе също такава проява на продължаването на живота след смъртта. Сложно съцветие от впечатана в глина душа, която продължава да говори и след като оригиналният Йосил Махарал е загубил органичния си живот в самотната пустинна клисура под магистралата. Нищо чудно, че изпитваше чувство за своеобразно родство с малките плочки.

Колекцията на Махарал включваше и образци на антична керамика, изписана на ръка — като няколко големи амфори с вино, извадени от една римска бирема^[1], потънала преди две хиляди години и открита неотдавна от дубъли-археолози на дъното на Средиземно море. А до тях, зад същата витрина, лежеше сервиз от редкия син порцелан, някога пренесен покрай Африканския рог в трюма на клипер, за да радва окото на някой богат търговец.

Още по-скъпоценни за домакина ми бяха няколко човешки изображения с размерите на длан от епоха, много по-ранна от Рим и Вавилон. Време преди появата на градовете и писмеността, когато всички наши прародители се скитали без покриви над главите си — племена от ловци и събирачи. Сивият голем ми показа десетина от тези „Венери“, изваяни от неолитна речна кал, всичките надарени с огромни гърди и съблазнителни бедра, които се изтегляха надолу от обемистите седалищни части към изящни тънки крака. С очевидна гордост ми обясни къде е била намерена всяка от тях и отпреди колко хилядолетия е. Лишени от лица, повечето от фигурките изглеждаха загадъчни. Анонимни. Мистериозни. И чудовищно женски.

— В края на двадесети век около тези изображения се зародил постмодерен култ — четеше лекцията си той, докато дърпаше веригата около врата ми, за да ме води от витрина на витрина. — Вдъхновени от мъничките фигурки, неколцина мистици-хиперфеминисти развили възхитителна и приятна идеологическа фантазия. Смятали, че почитането на Майката-Земя предхождало всички други религиозни системи по цялата планета. В центъра на тази вездесъща неолитна религия е било очевидно почитането на богиня! Богиня, чиито главни функции били плодородието и майчината любов. И така било, докато не се появили брутални банди мачовци, последователи на Йехова-Зевс-Шива и родени от внезапната вълна на отвратителните нови технологии — металургия, земеделие и писменост. Те довели със себе си конкуренцията и дестабилизиращата привързаност, които разтърсили спокойния стар начин на живот и детронирали благородната Гея. Следователно всяко престъпление и катастрофа от писаната история произлиза от онази първа трагична революция.

Призракът на Махарал се засмя и завъртя една от статуетките в ръката си.

— О, теорията за богинята била много популярна и креативна. Макар че съществува и друго, много по-просто обяснение защо в останките от селищата от каменната ера се откриват толкова много от тези малки фигурки.

— Всяка човешка култура е положила значителни творчески усилия в изработката на преувеличени изображения на плодовитата женска форма… като еротично изкуство — продължи той. — Или порнография, ако повече ти харесва. Спокойно можем да приемем, че в пещерните времена е имало обезсърчени мъжкари, също както и днес. И сигурно са „почитали“ тези малки Венери по начини, които са им били познати. Далеч не толкова възвишено, колкото почитането на Гея, но също толкова човешко. И след цялото това изминало време единствената съществена промяна е, че днешните сексидоли са много по-реалистични и задоволяващи.

Той помълча и добави:

— И все пак има пречки.

 

 

Окован във вериги, с миниатюрно тяло и принуден да слушам дрънканиците му, можех само да се чудя. Нарочно ли говореше така обидно, за да види реакцията ми? Защо би трябвало великият професор Махарал да се интересува какво мисля? В края на краищата аз съм само един червеникавооранжев голем с ръст една четвърт от човешкия, впечатан от сивия, когото той бе заловил в имението на Каолин във вторник. На какъв интелектуален разговор изобщо би могъл да разчита със същество като мен?

„Добре де, не мисли за себе си като за умствено недоразвит.“ Още щом излязох от пещта, направих проверка и не открих никакви очевидни пропуски в паметта си. Е, не мога да решавам диференциални уравнения наум… но и самият Албърт успя да го направи за първи път много отдавна и то само за два месеца, когато трябваше да си вземе изпита по висша математика, за да завърши колежа. Бяха нужни усилията на трима абаносови, за да получи достъп до тази болезнена красота. Изхвърли я от главата си веднага след изпитите, освобождавайки място сред стотиците милиарди неврони за по-практични, спомени.

Виждате ли? Дори мога да бъда ироничен.

Добре, очевидно съм по-добър във впечатването от копие към копие, отколкото предполагах — нещо, което Йосил Махарал очевидно знае от дълги години. Може би от времето, когато участвах в онзи летен изследователски проект в училище. Наистина ли постиженията ми са били толкова необикновени? Дали не е започнал да отвлича мои копия още оттогава?

 

 

Тази мисъл ме кара да се чувствам зловещо. Даже нещо по-лошо. Изнасилен. Господи, що за изрод!

Твърди, че си имал причини. Но не е ли така с всички фанатици?

 

 

— А ето го и най-голямото ми съкровище — каза Йосил, докато ме водеше към поредния експонат. — Беше ми подарена от самия почетен Син на небето преди три години, в знак на благодарност за работата ми в Ксиан.

Пред мен, затворена в стъклената си витрина, стоеше статуя в цял ръст, изобразяваща войник, готов за бой. Скулпторът бе изпипал всичко до най-малките детайли — виждаха се дори нитовете, които закрепваха една за друга ивиците на кожената ризница. Мустаците, козята брадичка и изпъкналите скули допълваха силно изразените азиатски черти, докоснати с намек за уникалност. Статуята бе изработена от кафява теракота.

Разбира се, знаех за Ксиан, едно от чудесата на света. Немислимо бе частно лице да притежава една от тези статуи, въпреки че бяха в такова огромно количество. Хиляди, събрани в цели погребани полкове, открити в продължение на повече от век. Всяка от тях носеше индивидуалните черти на някой от войниците, служили на Цин, първия император, завладял и обединил всички земи на Изтока. Същият Цин, който започнал строежа на Великата китайска стена и на чието име бил наречен Китай.

— Знаеш за работата ми там — каза дубЙосил. Това не беше въпрос. Естествено. Беше говорил и с другите Албъртовци и им бе показвал същите предмети.

„Но с каква цел? Защо да обяснява всичко това, щом знае, че спомените ще бъдат изтрити и че трябва да ми го казва отново следващия път, когато открадне поредното ми копие за експериментите си?

Освен ако това не е част от опитите му…“

— Чел съм една-две статии по въпроса — предпазливо отговорих аз. — Твърдиш, че си намерил следи от души в някои от статуите.

— Нещо такова. — В тънката усмивка на дубЙосил си личеше гордостта от спомена за сензацията, предизвикана от откритието му. — Някои твърдят, че фактите са съмнителни, но лично аз съм убеден, че е налице някакво примитивно впечатване. Но как точно? Още не знаем. Може би просто щастлива случайност, или работата на някой древен гений, помогнала ни да обясним поразителните политически събития от онова време, както и дълбокото страхопочитание, което изпитвали към Цин съвременниците му.

— Като пряко следствие на откритията ми настоящият Син на небето най-после се съгласи да отвори колосалната гробница на Цин през следващата година! — продължи той. — Много дълбоки тайни, лежали погребани цели хилядолетия, ще намерят решението си.

— Хм. Лошо, че ти няма да бъдеш там и да видиш това с очите си.

— Може би не. А може би да. Много възхитителни противоречия могат де се открият в думите ти, Албърт.

— Така ли? И какви по-точно?

— Каза „лошо“, с което намекваш за ценности. Обръщението „ти“ се отнася към мен като за мислещо същество, личността, която в момента те държи в плен, нали?

— Ами… да.

— А след това и изразите „да бъдеш там“ и „да видиш с очите си“. О, казал си го просто така, вярно.

— Не разбирам…

— Живеем в особено време — заобяснява дубМахарал. — Време, в което религията и философията са се превърнали в експериментални науки, в предмет, с който се занимават инженери. Чудесата се превръщат в продукти със запазена марка, бутилирани и продавани с намаление. Преките потомци на хората, които правели върховете на стрелите си от кремъци, сега не само създават живот, но и променят самия смисъл на света! И все пак…

Той замълча.

— И все пак какво?

Сивото лице на Махарал се изкриви.

— И все пак има пречки! За маса основни проблеми на сол истината сякаш няма никаква надежда да бъдат решени поради невероятната сложност на Постоянната вълна. Нито един компютър не е в състояние да я моделира, Албърт. Само най-късите и най-дебелите кабели могат да поемат неуловимото й величие, но тъкмо толкова, че да успееш да го впечаташ в лежащия до теб приемник от специално обработена глина. От математическа гледна точка, това е ужас! Направо съм поразен, че процесът изобщо работи. Всъщност много от най-големите умове на нашето време са на мнение, че просто трябва да бъдем благодарни и да приемем този дар, без да го разбираме, също като интелекта, музиката или смеха.

Той поклати глава и направи чудесна имитация на презрително изсумтяване.

— Естествено обикновените хора на улицата не знаят нищо за това. Родени със своенравния си човешки дух, те никога няма да бъдат задоволени от чудото. Нито от неимоверно удължения си живот. В никакъв случай! Просто го приемат за даденост и настояват за още. Те казват: „Направете така, че да можем да впечатваме големи от разстояние и да се телепортираме из цялата Слънчева система! Дайте ни телепатия, за да можем да абсорбираме спомените на другите! Няма значение какво казват метаматематическите уравнения. Искаме повече!“ И, разбира се, са прави. Дълбоко в себе си те усещат истината.

— За каква истина става дума, докторе?

— Истината, че човешките същества ще станат нещо повече! Въпреки че засега никой не знае как точно.

След тази двусмислена забележка Махарал внимателно върна на местата им скъпоценните си експонати — клинописните таблички и керамичните фрагменти. Древните амфори и китайския сервиз. Загадъчните еротични статуетки и снежнобелите дрезденски фигурки. Пергаментите на иврит, санскрит и изписаните с тайни знаци писания на средновековните алхимици. Накрая кимна на решително изправения теракотен войник, все още стоящ на стража с проблясващите си, едва доловими следи от душа. Махарал очевидно намираше комфорт сред съкровищата си, сякаш те му доказваха, че работата му е част от дълбоко почитана и древна традиция.

След това дръпна веригата и ме принуди да се запрепъвам зад него като малко дете, следващо безсърдечен великан, отново назад към лабораторията, пълна с машини, които зловещо съскаха, бръмчаха и изпускаха искри, карайки въздуха да трепери. Имах усещането, че някои от ефектите са просто заради самото представление. Йосил имаше афинитет към драматичното. За разлика от някои „побъркани учени“, той знаеше кой е и очевидно се наслаждаваше на ролята си.

Прозрачна звукоизолираща преграда разделяше помещението на две. Зад нея бе масата, на която „аз“ станах съзнателен преди около час, все още топъл от пещта. До нея, привързана за друга платформа, лежеше сива фигура, много по-висока от мен. Моят друг аз, който бях от два дни. Онзи, който послужи за образец за това стеснено съзнание.

Горкият сив. Оставен там да се безпокои, терзае и да крои напразни планове. Аз поне служех за развлечение на врага ни.

— Как си успял да запазиш всичко това в тайна? — попитах аз. Огромното количество предмети — да не говорим за скъпите машинарии — би било трудно да се транспортира до това скрито подземно леговище (където и да се намираше то) дори по времето на заговорите на някогашното ЦРУ и третокачествените филми за извънземни автоматични шпиони. А да се направи днес, от един-единствен човек, успял някак си да избегне всевиждащото и вседостъпно Око на отговорността, показваше, че съм в ръцете на истински гений. Сякаш вече не го знаех.

Гений, който поради някаква причина явно негодуваше срещу мен! Не само че физически се отнасяше безсърдечно към тялото, което носех, но и се колебаеше между сдържаното мълчание и внезапните изблици на общителност, сякаш изпитваше някаква вътрешна подбуда да ме впечатли. Разпознавах явни признаци на Смерш-Фокслайтнеров комплекс за малоценност… и се питах какво ли ще ми донесе подобна диагноза.

Продължавах да търся възможни начини за бягство, като знаех чудесно, че предишните ми превъплъщения са правели абсолютно същото. Но всичките им усилия и постижения бяха направили Махарал свръхпредпазлив — и сега той впечатваше само мои експериментални копия, прекалено слаби, за да се измъкнат от оковите си.

Махарал ме настани на един стол под някаква машина, напомняща гигантски микроскоп, и насочи огромните лещи към мъничката ми червеникавооранжева глава.

— Имам достъп до най-различни ресурси, съвсем наблизо оттук — отговори той на незададения ми въпрос. За съжаление, не ми помогна особено. Навел се над копчетата и циферблатите, мърморейки команди на компютъризирания вотролер, той изглеждаше повече съсредоточен върху работата си, отколкото върху моята особа. Но сега знаех повече.

Аз го тревожих — тревога, която ставаше все по-дълбока и по-дълбока. Всяка моя дума можеше да го изкара от релси.

— Добре, значи отхвърляме телепортирането и телепатията. Но дори и при това положение вие имате невероятни постижения, докторе. Успехът ви в удължаването на съществуването на псевдоплътта например. Иха! Само като си представиш как всички големи възстановяват своята elan за седмица или две… обзалагам се, че това би нанесло сериозен удар върху печалбите на „Универсални пещи“. Това ли е причината за разногласията с Енеас Каолин?

Забележката ми го накара да ме изгледа яростно. Сивите устни се свиха в тънка черта. Не каза нито дума.

— Хайде, докторе. Признай си. Почувствах Напрежението между вас двамата въпреки всичките ви преструвки в имението, когато се появи като призрак да видиш собственото си тяло. Вайс направо изгаряше от желание да сложи ръка на изкуствения ти мозък и да го направи на парчета. Защо? За да научи нещо повече за това ли? — Посочих голямата лаборатория с мистериозно откраднатото й оборудване. — Или се е опитвал да ти затвори устата?

Гримасата на лицето му ми подсказа, че съм ударил право в целта.

— Това ли е? Енеас Каолин ли уби истинския ти аз?

Полицията не бе открила никакви признаци за покушение на мястото, където бе загинал ИстЙосил Махарал. Но при търсенето на улики те бяха разчитали единствено на съвременната технология. А Енеас Каолин разполагаше с технологията на утрешния ден.

— Мислите добре както обикновено, господин Морис. Също като горкия Енеас.

— Така ли? Тогава се опитайте да ми обясните, професоре. Да започнем от това защо съм тук. Добре, значи правя чудесни копия. По какъв начин това би ви помогнало да разрешите великите тайни на солистиката?

Той вдигна очи нагоре и сви рамене — израз на изтощение и презрение, точно според модела на Смерш-Фокслайтнер. „Махарал не просто ми завижда. Той се страхува от мен! И затова трябва да преувеличава интелектуалната пропаст между нас и да принизява личността ми.

Дали Другите ми аз-ове са забелязали това? Несъмнено!“

— Няма да разбереш — промърмори той и отново се обърна към приборите си. Чух изпукване и мощният уред започна да се загрява. Бях във фокуса му.

— Несъмнено си отговарял така и на предишните Албъртовци. Но я ми кажи, дали поне веднъж си се опитал да обясниш? Или да ми предложиш да ти сътруднича, вместо да ме подлагаш на мъчителни експерименти? В края на краищата науката не може да бъде работа за самотник. Каквито и да са причините да работиш в изолация…

— … те са си лично мои. И са повече от достатъчни, за да оправдаят средствата ми. — Махарал се обърна и ме изгледа уморено. — А сега ще започнеш да дрънкаш за морал, за това колко е лошо да се третира по подобен начин друго мислещо същество. Макар че ти самият не се държиш по много по-различен начин към собствените си дубъли! Така и не си направи труда да разбереш къде са се дянали толкова много от тях през всичките тези години.

— Но… аз съм частен детектив. Това включва и изпращането на мои копия на опасни задачи. Поемането на рискове. И мислех за тях…

— … като за аз-ове-еднодневки. Загубата им не означава нищо, също както прародителите ни не биха седнали да оплакват загубата на някой неприятен ден. Е, това си е твое право. Но не ме наричай чудовище само защото се възползвам от предимството си.

Това ме накара да затая дъх.

— Чудовище ли съм те наричал?

Каменно изражение.

— Няколко пъти.

Замислих се.

— Е, добре. Значи трябва да очаквам, че твоята… процедура ще боли. При това много.

— Страхувам се, че да. Съжалявам. Но имам и добри новини! Имам основание да смятам, че този път нещата ще протекат много по-гладко.

— Защото си усъвършенствал методите си ли?

— Отчасти. И отчасти поради променените обстоятелства. Очаквам, че Постоянната ти вълна ще е по-Податлива… по-подвижна… сега, когато вече не си привързан към органичната реалност.

Начинът, по който го каза, не ми хареса.

— Какво искаш да кажеш с това „вече не си привързан“?

Махарал се намръщи, но виждах съвсем ясно, че зад изражението му се крие и частица удоволствие. Може би дори не осъзнаваше колко се радва да ми съобщи новината.

— Искам да кажа, че сте мъртъв, господин Морис. Вашето оригинално тяло бе превърнато в пара през нощта на вторник срещу сряда при ракетна атака, унищожила дома ви.

— При… какво?

— Да, нещастни ми събрат-артефакт. Също като мен, сега ти си — както се изразяват — призрак.