Дейвид Брин
Килн хора (29)

29. Имитация на подправен живот

… докато Зелчо и Пал се мотаят насам-натам…

„Дъгоцветния салон“ бе зловещо празен.

Няколко холопроектора бяха оставени включени и осветяваха дансинга и Ямата на злобата с извиващи се образи, подобно на някакви многоизмерни пейзажи на Дали, из който бродеха еротични фигури, притежаващи прекалено много крайници. Но без гърмящия керамопънк проблясващите форми изглеждаха твърде жалки. Мястото просто бе създадено за тълпи — гореща преса за неколкостотин ярко оцветени тела, носещи своите постоянни вълни открити, ултравъзприемчиви и свръхчувствителни, като ярките емоции на тийнейджърите.

— Чудя се кой ли ще поеме това място — обади се палоидът. — Мислиш ли, че Ирена има наследници или е оставила завещание? Дали всичко това няма да се обяви на търг?

— Защо? Да не искаш да ставаш кръчмар?

— Изкусително е. — Той скочи от рамото ми на широкия бар от лакирано тиково дърво. — Но може би не притежавам необходимите качества.

— Имаш предвид търпение, съсредоточеност и такт — отвърнах аз, докато се оглеждах. Зад бара бяха подредени всевъзможни тръби, канелки, бутилки и дозатори за интоксиканти, еуфорици, стимуланти, изравнители, ускорители, забавители, депресанти, антидепресанти, миопици, стигматици, зилотропици, хистерогени…

— Разби ме, Албърт. Макар че представата на Ирена за такт бе доста специфична. Същата като на сводниците, биячите и ченгетата. Да им го начукам на всичките.

— Нихилист — измърморих аз, докато продължавах да изучавам етикетите на главозамайващата колекция буламачи. Търсенето не се очертаваше да е от най-лесните. Разнообразието от боклуци, с които можеш да натъпчеш едно глинено тяло, никога няма да спре да ме смайва и несъмнено е поразило и откривателите на дубъл-технологията, когато хората се захванали да модифицират пещите в домашни условия. Можеш да настроиш голема си така, че да реагира невероятно на алкохол или ацетон, на електрически или магнитни полета, на звукова или радарна стимулация, образи или аромати… да не говорим за хилядите специално, изработени псевдопаразити. С други думи можеш да блъскаш, скубеш или задавяш Постоянната вълна по безброй начини, които биха били фатални за органичното ти тяло, и да прехвърлиш ярки спомени у дома в края на тежкия и изнурителен ден.

Нищо чудно, че има пристрастени към изживяванията. В сравнение с тях коктейлите между опиати и алкохол, които разни мрачни типове си правели по времето на дедите ни, приличат на доза витамини.

— Нихилист? Как смееш да ме наричаш така? Хей, приятел, кой стои тук и си хаби собствения си живот, за да ти помогне?

— И наричаш това кибичене помощ? Какво ще кажеш да подушиш малко зад бара?

В отговор той се озъби, но в крайна сметка скочи в другия край на бара и започна да души и да преглежда етикетите, без да престава да се оплаква на висок глас, че му ставам длъжник. Естествено изобщо не му се вързах. Личното пристрастяване на приятеля ми беше да се мотае и души насам-натам в света на тайните. След събитията от последния час изглеждаше по-щастлив от всякога.

„Надявам се да успее да прехвърли всичко това“ — помислих си аз, като си спомних за истПал, прикован към животоподдържащия си стол. Направо щеше да се побърка от кеф при спомена за стария Хор, падащ по задник от буса, а и би могъл да разсее мъката на Клара, като й разкаже как сме прекарали тези призрачни часове…

„Не, не трябва да мисля за нея. А и Клара ще си спомня за Албърт с обич. А това е повече от всички видове безсмъртие, за който съм чувал. Много повече безсмъртие, отколкото може да получи тъкмо това зелено франки.

Но пък и кой иска да живее вечно?“

Продължавах да се възхищавам на разнообразието субстанции, събрани зад бара. Явно Ирена бе имала истинско политическо влияние, за да държи всичко това. Токсичните тук бяха повече, отколкото в някогашния щат Делауер.

— Пипнах го! — обяви палоидът и изрази триумфа си със самодоволно задно салто. Побързах към неговата половина на бара, където се мъдреше огромна редица кранове — също като онези за наливна бира в кръчмите за истински хора. На единия от тях пишеше „Кетонен коктейл“.

— Хм, би могло и да е това. Ако беше казала „кетонена канелка“.

— Сигурен ли си, че беше „капак“?

— Абсолютно. — Побутнах внимателно крана. Не изгарях от желание да разлея и капчица от онова, което предлагаше. На евтиното ми зелено тяло — макар и подновено и пребоядисано — нямаше да му понесат повечето от екзотичните напитки, предлагани в заведението.

— Капакът… — започна палоидът.

— Знам, тъкмо това проверявам. — Кранът имаше голям декоративен край, оформен като заострена месингова тръба. Завъртях я на едната страна, после на другата. Тя помръдна малко, след което спря. Дори и след като натиснах с всички сили.

Тъкмо щях да се откажа, когато си помислих дали няма някаква комбинация, подобно на китайските кутии-главоблъсканици.

Опитах няколко завъртания, дърпания и бутания. Имаше някакъв прогрес, което потвърди предположението ми. Постепенно накрайникът тръгна нагоре, разкривайки някакъв цилиндър, покрит с нарези. Физическо хранилище, подобно на пиезомеханичните записващи устройства, които Албърт задължително слагаше на сивите си копия. По-сигурно от всяка електроника. Ирена явно бе схванала, че светът на дигиталните данни е прекалено вятърничав, за да му се доверяват истински тайни. Сигурността чрез кодиране е просто една лоша шега. Ако искаш да задържиш нещо далеч от любопитни очи, напиши го на лист. И скрий листа в кутия.

„Дано само не иска някакви идентификации или да е програмирано да се самоунищожи.“ Когато умиращата Ирена ми каза за скривалището, си помислих, че е някакво разкаяние пред смъртта — или може би малка кармична застраховка. Но можеше да има и друго обяснение. Капан. Дребнав акт на отмъщение заради последния й червен дубъл.

Ако можех да се потя, в краката ми сигурно щеше да има локва.

— По-добре стой настрана, Пал.

— Вече съм го направил, приятел. — Гласът му се разнесе някъде от другия край на бара, на повече от десет метра от мен. — Иначе съм винаги с теб, да знаеш.

Коментарът му почти ме разсмя. Почти.

Не дишах, докато правех последните няколко завъртания, докато накрая…

… месинговият капак се отдели и разкри кух тайник, в който беше натъпкано нещо. Облекчено издишах и се покатерих на бара.

Беше тънък пластмасов цилиндър. На края му, закрепен с кламер, се мъдреше хартиен етикет: „Бета“.

— Върхът! — възкликна палоидът, скочи обратно на бара и започна да опипва със сръчните си лапи-ръце останалите кранове. — Бас държа, че е криела какво ли не тука. Може да е имала странично занимание и да е изнудвала политици! Само си помисли — в бизнес като нейния между кетъринга и перверзните могат да се научат доста пикантерии, които да ти струват гласове, ако се разчуе!

— Правилно. Продължавай. — Сякаш на Пал му пукаше за политиците. — Само внимавай.

Сега бе мой ред да се отдръпна предпазливо, когато той се зае да бърника крановете за отрова един след друг. Всякакви по-нататъшни предупреждения щяха да бъдат безсмислени, така че го оставих с радост да рискува недълговечното си тяло според прищевките си.

— Ще бъда в офиса на Ирена — казах му аз.

Бяхме минали покрай него на път към бара — претрупан с апаратура информационен център, позволяващ наблюдение на всяко кътче от сградата. (Засмях се, когато видях как палоидът едва избегна пенливия душ от един от крановете, докато продължаваше да търси още скривалища.) Имаше и от онези шунтове, които бе споменал сивият в отчета си — устройствата, които дават на дубъла пряка (е, така да се каже) връзка с компютър. Ако се вярва на изчетените от мен материали по въпроса, преимуществата са твърде съмнителни. Лично аз бих предпочел да надяна чадор.

За щастие, имаше и обикновени мрежови конзоли. Няколко бяха оставени включени и подсказваха, че мястото е било напуснато много бързо. Нямаше да ми се наложи да се разправям с пароли и разни подобни глупости. Хакерството е адски старомодно и досадно занимание.

А и без това първата ми спирка беше пред един прост аналогов четец. Цилиндърът пасна идеално в гнездото. Дали имаше улики, обясняващи защо някой е нагласил атаката срещу „Универсални пещи“? Или за много по-тежкото престъпление — убийството на истинския Албърт Морис?

Щом включих четеца, във въздуха пред мен изскочи първото холоизображение. „Ето значи как изглежда «вайс Колинс». Нещастникът се оказа прав за този образ. Карирани дрехи върху карирана кожа… уф!“

И същевременно се долавяше дяволското му лукавство. Някои хора се крият, като се правят да изглеждат абсолютно безлични. Такива, че да ги забравиш на мига. Но можеш да постигнеш абсолютно същото, като се нагласиш така, че на останалите да им е противно да те гледат. Но въпреки всичко все още не можех да разбера как този портрет би ми помогнал да отговоря на който и да било от въпросите.

„Дали Ирена бе права, че вайс Колинс е бил представител на знаменития крадец на дубъли Бета?“

Сетих се за последната си среща с един от неговите бързо разпадащи се жълтури, заседнал в отходната тръба на Телър Билдинг. Бърбореше някакви несвързани неща за измяна и за някой, който се наричаше „Емет“. Албърт бе забравил за това, увлечен в други задачи.

Не забелязах особена прилика между жълтура и лицето от холоизображението пред мен — квадратно, подло и покрито със заслепяващи пресичащи се разноцветни ивици. В архива на Ирена имаше няколко десетки снимки, отбелязаните на тях дати показваха дните, в които конспираторите се бяха срещали на задната седалка на някаква лимузина — от време на време и с трети присъстващ, който приличаше на евтино бяло копие, на Джинийн Уоммейкър; Тези моментни снимки върху старите химични емулсии бяха най-доброто, с което Ирена бе успяла да се сдобие, докато внимателно бе държала под око съюзниците си.

„Всъщност не чак толкова внимателно. Дали изобщо се е опитвала да проследи Колинс по обществените камери?“ — питах се аз. Първата стъпка — проследяването на лимузината до агенцията за даване на коли под наем — изглеждаше съвсем очевидна.

О, на Албърт би му харесало подобно предизвикателство! Щеше да започне с фиксираните точки във времето и пространството, да съсредоточи вниманието си до степен на изпадане в транс и да проследи карираните дубъли на Колинс, обзет от жажда да разбере какви трикове използват, за да прикрият следите си, и доволен и от най-малкия им гаф.

Мисля, че бих могъл да го направя в празния офис. Но дали исках да го направя? Това, че бях наследил спомените на Албърт и някои от уменията му, не означаваше, че аз съм той! А и ракетата бе унищожила не само къщата на Албърт. Всичките специализирани програми, с които Морис успяваше да следи дубъли и хора в огромния мравуняк на града, си бяха отишли с Нел.

Понякога ми се иска гражданите на ТЕЗ да не са толкова безгрижни и свободолюбиви. На други места регулацията и наблюдението са на по-високи нива. Всеки произведен в Европа голем има истински транспондер, а не някакви си жалки идентификационни импланти. Онези големи са фабрично регистрирани на собственика си и могат да бъдат следени по сателит от времето на активиране до стопяването им. Винаги се намират начини да се мами, разбира се, но поне детективите имат откъде да започнат.

От друга страна, имах основателна причина да живея тук. Тиранията може просто да е излязла във ваканция. Би могла да се върне — отначало в едно кътче на света, после — в друго. А демокрацията съвсем не е пълна гаранция срещу нея. Но в ТЕЗ на „властта“ винаги се е гледало подозрително. По-скоро биха убили някого, след което ще започнат всичко от нулата.

Преглеждах снимка след снимка, показващи как Ирена и останалите заговорници дискутират стратегемата за привидно законния промишлен шпионаж — или поне така си е мислела тя. Но съюзниците й бяха имали други планове — да манипулират Ирена заради ресурсите й и Албърт Морис — заради уменията му. Както и фанатиците Гадарен и Лум, които да поемат първоначалните обвинения.

Тъй като бях срещал последните двама, знаех, че всеки първокласен следовател ще заподозре нещо нередно. Те просто не бяха достатъчно компетентни, за да саботират „Универсални пещи“. И макар че Гадарен би могъл да разполага с мотиви да унищожи УП, Лум желаеше да „освободи робите“, а не да ги унищожава. Всяко достатъчно умно ченге щеше да види в тях просто будали, на които им е бил извъртян гаден номер. Бета бе нагласил Ирена да поеме удара, след като първата защитна линия падне.

„Тя е разбрала всичко това в мига, когато е видяла снощните новини. Почукването на вратата е дошло едва след няколко часа. Би могла да остане и да помогне на следователите да разнищят още следи. Но Бета я е познавал прекалено добре. Отмъщението не би имало смисъл. Важно е било само уреждането с «Последни възможности» на подробностите около «безсмъртието».

Е, значи аз трябва да почистя след нея… и след Албърт. И…

И май ще излезе, че в крайна сметка животът ми продължава да изтича в чистене на кенефи.“

 

 

Всъщност Ирена бе свършила добра работа с тези снимки в едър план на Бета — стига това наистина да бе той. Може би сбърканият ми мозък гледаше на нещата по различен начин, но по-важно ми се стори да изуча лицето, отколкото да се мъча да го проследявам от една камера на друга.

Добре. Въпрос номер едно — наистина ли „вайс Колинс“ е Бета, прочутият крадец на големи и авторски права? Червената Ирена изглеждаше убедена. Може да бяха имали дълги и доходоносни делови отношения. А и не ми бе трудно да си представя как прагматичната Джинийн Уоммейкър решава да престане да се бори срещу Бета и вместо това да обедини усилията си с него. Та нима те двамата не бяха в кажи-речи един и същи бизнес? От кетъринг до удовлетворяване на перверзни?

Свързах четеца с компютъра на Ирена и получих бърз отговор, когато попитах за наличието на някои стандартни процедури за обработка на изображения. После поисках увеличаване на образа.

— И това ако не е интересно… — промърморих.

Очевидно Колинс бе използвал напълно различни схеми да украсява лицето на дубълите си на всяка от първите пет срещи с Ирена. Но на последните три мотивът на кожата оставаше един и същ. „Кой от елементите е важният? — зачудих се. — Първоначалното разнообразие? Или фактът, че после му е писнало да сменя шарките?“

Не разполагах с ресурси да извърша математическо-конфигурационен анализ на пресичащите се ивици и да определя дали в тях не е заложен някакъв код. Щеше да бъде, сякаш Бета да носи шифровани улики върху кожата си и да предизвиква неприятелите си да ги разшифроват. Вайс Каолин разполагаше с ресурси за подобен анализ, а аз работех за него. Бих могъл да препратя данните на магната за секунди, само с произнасянето на една-единствена команда.

— Увеличи — наредих вместо това на компютъра и оставих погледът ми да определи къде — карираната кожа на лявата буза на последната снимка на „вайс Колинс“.

Нел ми липсваше. И особено всичките й чудесни автоматични инструменти, които пазеше в леденото си ядро, готови да бъдат използвани от Албърт. Но с помощта на няколко евтини заместителя, изровени в интернет, успях да получа доста добра картина на глинената повърхност, която се оказа много фино загладена, с еластична, обработена от пещта текстура. Много високо качество. Бета можеше да си позволи скъпи тела.

По дяволите, знаех го. Това не беше нещо важно или ново. „И какво от това? Не съм Албърт Морис. Какво ме кара да си мисля, че мога да играя ролята на частен детектив?“

Преди да се откажа, реших да използвам същите инструменти върху по-ранните изображения. Дали беше някакво предчувствие?

И зяпнах.

Текстурата бе съвсем различна! По-груба. И този път имаше безброй мънички издатини, ред след ред, най-малко по хиляда на линеен сантиметър. Пиксел-емитери, сетих се. Като онези в умните тъкани, които си сменят цвета при дадена команда. Само че тези лежаха направо върху напълно нормално изглеждаща сива псевдоплът. Именно тези елементи създаваха каретата. Някои ставаха тъмни, други — светли, и заедно създаваха илюзията за пресичащи се ивици.

Така значи. Дори да бях използвал старите записи на камерите да проследя Колинс до, да кажем, агенцията за коли под наем, неминуемо щях да го изгубя. Щеше да настъпи един момент, когато той щеше да изчезне сред тълпата в някое скрито ъгълче. И щях да се оглеждам за карирани физиономии — а той щеше да си е сменил оцветяването на мига! Обзалагам се, че е имал и надуваеми протези под кожата си, с които също толкова бързо би могъл да смени и чертите на лицето си. Никаква нужда от бързо пребоядисване, маски и козметики в стил Албърт.

О, Албърт се гордееше с умението си да изчезва от поглед и да заличава следите си. Но Колинс — или Бета — го беше изпреварил с цяла обиколка! Това бе достатъчно, за да ми се прииска да се смея или да плача за бедния Ал, който си се представяше като някой Шерлок пред Мориарти в образа на Бета. Изобщо не беше дорасъл до това ниво.

Много впечатляващо. Но защо Бета бе спрял да използва този трик и беше минал на дубъли, които бяха по-луксозни, но не чак толкова ловки? И защо бе избрал да наеме сивия Албърт Морис да извърши всички онези стари номера с потулването, вместо да се заеме сам? Отново проверих изображението. Последните три снимки на Колинс бяха различни, спор нямаше. Можеше да се види дори по изражението — самодоволната усмивка, която изглеждаше съвсем естествена, ми се стори престорена на последните снимки.

Ех, ако срещите се бяха състояли в клуба! Ирена щеше да направи пълни холорадарни сканирания, да запише гласа му, ритъма на говора, движението на ръцете… всички онези дребни навици, които човек взема със себе си, когато се копира в глинените кукли. Следи, които са почти толкова уникални, колкото и самата Постоянна вълна. Дали Ирена или Уоммейкър бяха забелязали разликите? Или не бяха забелязали, че нещо се е променило?

А жълтият в тръбата на Телър Билдинг… той не твърдеше ли, че някаква беда се е стоварила върху Бета още преди двамата с Блейн да нападнем мястото?

Погледнах към монитора, показващ главното помещение на „Дъгоцветния салон“. Миниголемът на Пал си правеше купон и припяваше на отвратителната музика, носеща се от озвучителната система на дансинга, като продължаваше да пъха муцуната си във всяка ниша и скришно местенце, допълвайки насъбралата се вече колекция от метални джунджурии, отмъкнати от различните части на бара. Засега по пода се виждаха да текат само няколко слаби поточета зловредни флуиди. Но с това темпо можеше да унищожи всички запаси, преди да им е изтекъл срокът.

Малката подигравка тръсна поредния декоративен цилиндър на бара и погледна през него, докато монотонно напяваше някакъв лесно запомнящ се химн, почитан от нихилистите много преди да бъде роден който и да е от нас. Застана на задните си лапи и зави към тавана:

— Животът е лимон и си искам парите обратно!

Хей, това се отнасяше и за мен. Точно по този начин се чувствах вече повече от двадесет и четири часа. Но дори и да можех да получа някакво обезщетение за така наречения си живот, на чия сметка щеше да отиде то?

Натиснах копчето на бюрото.

— Пал! Добре ли си?

Побъркващият ритъм автоматично заглъхна. Той се обърна и ми се ухили.

— Чудесно, стари приятелю! Намерих още няколко тайника. — Държеше цилиндър като този, който бе у мен. — Предчувствието ми се оказа вярно! Ирена се е заела да изнудва двама от общинарите.

— Нещо по-така?

— Не. Би представлявало интерес преди всичко за местните. Продължавам да се надявам да попадна на нещо за президента. Но последното, което намерих, са само снимки на деца. Семейни, не някаква порнография. — Палоидът сви рамене. — А при теб как вървят нещата? Нещо полезно?

Полезно ли? Канех се да отговоря отрицателно, когато още едно странно предчувствие се пресече с резонанса на мутиралата ми Постоянна вълна. Със серия бързи примигвания наредих на компютъра да извика две изображения на Колинс-Бета — ранно и късно — и започнах да местя очи от едното на другото.

— Не съм сигурен, но…

Отляво бе изображението на Бета-хамелеона с хилядите пиксел-емитери върху сивата кожа, позволяващи моментална смяна на цвета. Другото лице на пръв поглед изглеждаше същото. Но отблизо се виждаше, че карираният мотив е просто нарисуван върху нормалната сива…

„Чакай малко“ — казах си, като забелязах няколко следи от изтъркване при брадичката на по-новия голем на Колинс. Нищо необичайно. Глината се драска лесно и не може да се възстановява сама. Понякога в края на деня целият си в драскотини и пукнатини, същински лунен пейзаж. Но тези мънички драскотини блестяха. Допълнителното увеличение разкри частици от сиво покритие, което се люпеше от повърхност с различна тоналност — пак приличаща на метал, но по-ярка. Не точно сребро. Нещо по-скъпо, като например бяло злато.

Или платина.

— Е? — извика палоидът отдолу. — Какво си се умислил?

Повече не исках да казвам нищо. Един дявол знае с какви подслушвателни устройства ме бе натъпкал Енеас Каолин, след като бе така любезен да удължи срока на псевдоживота ми. По дяволите, още нямах ни най-малка представа какви са мотивите му да ме изпрати „да открия истината“.

— Може би е време да се махаме оттук, Пал — казах аз, като внимателно подбирах думите си.

— Така ли? И накъде отиваме?

Замислих се. Имахме нужда от особен вид помощ. От такава, за съществуването на която не подозирах до вчера, когато бях само на няколко часа.