Дейвид Брин
Килн хора (54)

54. Като тухла

… Франки става отчасти полезен…

Докато бавно пълзях след стъпките в праха, тласкан през изгарящата агония от нещо малко повече от чист инат, като влачех мъртвата тежест на това умиращо тяло само с едната си останала ръка и почти неподвижния крак… не спирах да се учудвам що за дубъл заслужава всичко това.

Целта ми бе да преследвам Бета, да пипна копелето преди тялото ми да се разтече, да осуетя злия му замисъл — какъвто и да е той. А ако това се окажеше прекалено амбициозно за мен? Какво пък, тогава може би ще му създам известни неудобства. Ще го изритам по глезените, ако не успея да направя нещо друго.

Така е, планът ми не бе кой знае какъв. Но другата ми мотивация — любопитството, което ме бе движило през тези два тежки дни — вече не вършеше работа. Не ми пукаше за тайната битка между тримата гении — Бета, Каолин и Махарал. А само за това, че те всички вече си мислят, че са се отървали от това евтино зелено копие, и проклет да съм, ако не им покажех обратното!

Така се чувствах, докато се влачех през основната част на старата вила и оттам в планината, следвайки стъпките на Бета по неравния, под на пещерата… естествена варовикова пещера, която сигурно бе привлякла Махарал и го бе накарала да построи вилата си пред главния вход и да използва вътрешността й, за да установи в нея тайното си научно леговище.

Лампите хвърляха дълги сенки по сталактитите и другите образувания, по които блестяха капчици вода. Ако ушите ми функционираха, със сигурност щях да чувам приятния ритмичен звън на капките, падащи в покритите с лека мъгла езерца. Долавях само един звук — ниска вибрация отекваше в корема ми, докато пълзях по каменния под, и ставаше все по-силна, докато преследвах Бета надолу по плавния наклон… Помислих си, че все пак е по-лесно, отколкото ако ми се бе наложило да се катеря.

Минах покрай стена, която бе одялана и огладена от човешка ръка. Оцелялото ми око зърна фигури, изрязани в скалната повърхност с помощта на остър инструмент. Петроглифи, врязани преди много векове от местните хора, които са смятали пещерата за свещено място на силата, място, където е можело да се призовават силите на природата и да се вършат чудеса. Хуманоидни форми с подобни на пръчки ръце и крака мятаха копия по грубо нарисувани зверове — прости мечти, но не по-малко амбициозни или искрени от тези, на които робуваме днес.

Нека бъда и пребъда — молеше заклинанието на стената.

Амин, съгласих се аз.

След това в продължение на стотина метра нямаше повече какво да ми отклони вниманието. Мъкненето с помощта на една ръка и един крак стана за мен толкова нормално, че вече ми бе трудно да си представя друг начин на съществуване. И тогава се изправих пред препятствието. Пътят се разклоняваше.

Отляво — малка зала, изпълнена с бръмчаща апаратура. Познати механизми — фризер, впечатващо устройство и пещ. Автоматизирани и готови за използване.

Напред — добре осветена рампа, спускаща се надолу, към сърцето на планината. Натам водеха и стъпките на Бета. Средоточието на големите събития. Вероятно тайната лаборатория на доктора, в целия си блясък.

Не си направих труда да разуча третия път, водещ надясно. И, уф, нагоре. Достатъчно трудно ми бе да избера само между две възможности. Да продължа ли след Бета, или да опитам нещо наистина дръзко?

Автоматичната пещ ме примамваше, индикаторите й блестяха със същия цвят, както по времето, когато ме бе направил Албърт. Определено бе много по-близко, отколкото да се опитвам да настигна Бета, пълзейки след него. Колко бе съблазнително, да сменя разбитото си, умиращо тяло с ново!

Уви, нямаше гаранция, че ще успея да се издърпам на впечатващата платформа само с една ръка и безполезен крак, да не говорим за настройването на пулта.

Недостатък номер две: всеки знае, че няма гаранция, че от копието ще се получи добро копие. Вярно, Албърт беше — или е — отличен копист. Но да се опитам да направя копие, използвайки за образец себе си? Като евтин франки, при това напълно разпердушинен, какво друго бих могъл да произведа, освен безмозъчен, влачещ краката си изрод? А и напрягането да достигна платформата на перцептрона сигурно щеше да довърши това тяло.

От друга страна, право пред мен лежеше леко наклонената пътека към центъра на всички тайни…

Това е пътят.

Трепнах. Пак онзи проклет външен глас. Вбесяващият кавгаджия.

Можеш също да тръгнеш и надясно.

Нагоре.

Може да се окаже важно.

Упоритият гняв почти ме заслепи. Нямах нужда някакъв нахалник да ми досажда в последните мигове на жалкото ми съществуване!

О, но може би имаш.

И за мое най-голямо учудване разбрах, че нещо в това твърдение е вярно.

Не можех — и все още не мога — да обясня какво ме накара да приема съвета въпреки всички доводи и разум, да обърна гръб на двете известни възможности и да инвестирам всичко, което бе останало от мен, в едно последно обезсърчително катерене.

Може би се равняваше на… защо не?

Обърнах гръб на изкусителната пещ… и на следите на Бета… и запълзях нагоре по грубите стълби.