Марина Фиорато
Дъщерята на Сиена (7)

Шеста глава
Щората

Когато Виоланте Беатрикс де Медичи беше малко момиченце и се взираше през прозорците на замъка на баща си в Бавария, тя не виждаше скъпите ромбовидни стъкла, монтирани с олово, а гледаше през тях, далече напред, към гората. Тя обичаше дърветата, начина, по който шептяха успокоително нощем, начина, по който протягаха ръце и обгръщаха замъка в уханната си прегръдка. И в редките случаи, когато успяваше да убеди гувернантката си да я изведе на разходка — което си беше истинска битка, тъй като чистият въздух не се считаше за здравословен за една малка принцеса, — тя се потапяше с наслада в мрака на гората и в дълбините на нейния зелен покров, които царяха там дори и в най-слънчев ден. В гората се чувстваше в безопасност — дори в много по-голяма безопасност, отколкото в просторните, позлатени зали и стаи на бащиния си палат.

Един ден, когато навлезе в гората много по-навътре от всякога, тя видя дърварите, които сечаха стволовете на дърветата — остриетата на брадвите им пробиваха бели рани в тях, а треските, летящи наоколо, покриваха сякаш сняг тъмнозеления мъх по земята. Тя се закова на място. Дърварите също спряха работа, когато й видяха, свалиха шапките от потните си чела и изплюха еленските жили, които дъвчеха, в прахта, точно при бялата кожа на дърветата. Виоланте само се обърна и тръгна обратно с насълзени очи. Гувернантката, която се опитваше да настигне малката принцеса, се опита да й обясни — дърветата трябвало да бъдат сечени, защото от тях се изработвали столовете за двореца на баща й, къщите на бедните, дори книгите, които тя толкова обичаше да чете. Точно в този момент обаче за Виоланте нищо от тези неща не беше важно. Единственото, което искаше, бе да оставят гората намира.

Шест кратки години по-късно тя седеше в големия салон на новия си дом — Палацо Векио във Флоренция, и държеше ръката на своя жених. В този ден тя бе венчана в голямата катедрала на Флоренция, бе издържала трите часа непрекъснато пиршество, а сега й се налагаше да слуша музикален рецитал. Едва успяваше да се концентрира върху музиката, защото стомахът й вреше и кипеше от непоносимото и вълнуващо очакване на първата брачна нощ, когато Фердинандо — най-красивият мъж, когото тя някога бе зървала, щеше да я отведе в брачното им ложе. Но в добавка на странните си опасения, тя долови същия онзи мирис, който някога я бе разстроил толкова много — наскоро отсечено и обработено дърво. Огледа залата и погледът й падна върху единствения предмет наоколо, който нямаше нищо общо с безценните антики — пианото, наричано още пианофорте.

Фердинандо се кичеше със славата на изобретател на този инструмент. Но истината бе, че последните няколко месеца той бе прекарал в уединение с истинския изобретател на пианото. Бартоломео Кристофори беше миловиден падуанец, който бе разработил този странен хибрид между клавесина и клавикорда. И сега инструментът седеше на четирите си крачета, съвсем наскоро издялан и лакиран. Виоланте вече бе успяла да надзърне под капака, бе вдишала болезнената за нея миризма на прясно дърво и бе огледала с любопитство сложната плетеница от струни и чукчета. Бе докоснала срамежливо един черен клавиш, след това един бял и се бе заслушала в звучния дисонанс — непознат нов звук, по-плътен, по-изчистен и някак си по-реален, отколкото звука на клавесина. Изуми се как нещо с такава красива външност може да има толкова сложна вътрешност.

Развълнувана от внезапната асоциация, стисна лекичко ръката на Фердинандо, но той изобщо не й обърна внимание. Наблюдаваше напрегнато, седнал с изпънат гръб, как един юноша се надигна от стола си и се приближи към новия инструмент. И докато самият Бартоломео Кристофори свиреше акомпанимента, момчето започна да пее мотет с ясния, звънък глас на кастрат. Беше красив младеж с русите къдрици на ангел и съответния глас. Виоланте усети как очите й се напълват със сълзи — и за гората от детството й, и от красотата на звука. Обърна се към съпруга си, за когото знаеше, че е голям ценител на музиката. За първи път през този ден Фердинандо изглеждаше щастлив.

Само един човек на този рецитал бе наясно, че Фердинандо е запленен не от песента, а от певеца — прочутия контратенор Чекино. Този човек познаваше Фердинандо много добре, защото той беше Джан Гастоне де Медичи, по-малкият му брат. Той изпитваше съжаление към малката баварска птичка, защото пред собствените му очи миналата нощ Фердинандо бе насилвал кастрата в такива сцени на разюзданост и содомия, че дори развратник като него бе скандализиран от гледката. Джан Гастоне беше опитен играч на хазарт и заклет хомосексуалист и знаеше, че каузата на Виоланте е предварително загубена. Докато слушаше, си даде сметка, че това няма да бъде последният път, когато Чекино ще кара младата булка да плаче. И заради едното забавление се обзаложи сам със себе си, че Фердинандо няма да пипне и с пръст съпругата си — нито тази нощ, нито която и да е друга.

* * *

Виоланте отвори очи. Над нея се бе привела Гретхен и разтърсваше раменете й. Дългата й бяла плитка гъделичкаше бузата на по-младата жена.

— Мадам, един млад човек иска да ви види!

Виоланте запримигва, докато сънят й не отлетя със сенките отвъд топлия кръг на лампата на Гретхен.

— Онзи млад човек! — натърти многозначително старицата.

И така, Виоланте завърши деня там, където го бе започнала — в Залата на Деветимата. Рикардо Бруни стоеше съвсем сам насред голямата зала и мачкаше притеснено в ръка триъгълната си шапка. Очите му се плъзгаха по стенописите, скачайки от една сцена на друга. Изглеждаше като подгонено животно. По пътя надолу по стълбите Гретхен бе казала на господарката си, че е изгонила стражата от портите на двореца, защото са дошли да го търсят, но както изглеждаше, младият мъж май се страхуваше от нещо друго много повече, отколкото от стражата.

Когато чу стъпките й, той се извъртя, направи крачка напред и за момент тя си помисли, че той ще се хвърли в обятията й. Но само рече:

— Ще ви помогна.

После се закова на място. Тя го погледна в очите. Фактът, че един толкова висок мъж, така красив и толкова самоуверен изглежда толкова уплашен, събуди автоматично стаените й майчински инстинкти. Той трябваше да бъде нахранен. Одеяло, огнище и топъл бульон.

— Гретхен! — изрече херцогинята. — В кухнята!

Няколко мига по-късно Рикардо Бруни вече бе настанен пред позлатената камина в кухнята, чийто огън слугите поддържаха до късно, в случай че господарката им има нужда от нещо. Бе увит с меко одеяло, а в ръцете си държеше купа топъл бульон. Гретхен витаеше в сенките отвъд пламъците на огнището като невидим пазител. Виоланте се настани на другия стол пред камината и се загледа в него. Миризмата на прясно дърво в огъня и на летни дървесни сокове имаше специално значение за нея и тя изтръпна, обладана от грозни предчувствия. След като установи, че младежът вече изглежда по-добре, се осмели да попита:

— Какво те накара да промениш решението си?

— Фаустино Капримулго… Той… взе човешки живот — изрече накъсано Рикардо и въздъхна тежко. — Не, това не е казано точно. Той преби един човек до смърт. — Вдигна очи към нея. — Пантерата, онзи, който събори Виченцо от коня му!

Виоланте потрепери, спомняйки си състезанието и начина, по който разгорещеният жокей на Пантерите бе замахнал с камшика си, без да знае, че удря наследника на Орлите. Да, тя бе очаквала някакво отмъщение от страна на Фаустино, но чак това… Това беше истински шок.

— Казваше се Еджидио Албани, син на Рафаело Албани — капитана на квартала на Пантерата — поясни херцогинята, която не само си бе направила труда да проучи, но и бе изпратила кесия с пари в дома му.

— Помогнах да го изнесат. Нямах избор. Той е отвън.

— Тук?! — надигна се шокирана Виоланте.

— Не, на площада. Поставен е точно в средата, за да могат всички да видят. В позата на Орлите — на кръст. Като послание.

Тя сведе очи и се замисли. През десетте си години управление бе получавала множество пъти доклади за трупове, оставени в тази ужасяваща поза. И после изрече първата си мисъл:

— Той трябва да получи християнско погребение. — Но втората й мисъл изненада и самата нея: — Стражата видя ли?

— Не — поклати глава Рикардо. — Тръгнаха право след мен. На площада нямаше никой друг. Нело… Не, разказвам отзад напред — поправи се той и изтри чело, като че ли да изтрие самия спомен. — Малкият син на Фаустино — Нело, ме накара да му помогна да изнесе тялото. А после ме остави сам, за да ме намерят с него. Беше предварително замислен план.

— На Фаустино? — запита Виоланте с мек, но категоричен тон.

Забеляза, че Рикардо обмисля внимателно отговора си. Лицето му беше сериозно и златисто под светлината на огнището, миглите му хвърляха издължени сенки върху бузите му.

— Не мисля. Той ме покани на помена за сина си… и на сватбеното пиршество на Нело. Мисля, че ме харесва. — Думите му прозвучаха напълно по детински и разтърсиха дълбоко сърцето й. Но той очевидно си припомни нещо друго, защото продължи: — Но Фаустино каза нещо странно. В края на пиршеството ми показа знамето на Палио, което сте му изпратили.

Виоланте настръхна от напрежение. Дали ходът й е сработил? Дали Фаустино е зърнал благородството в жеста й?

— Благодарен ви е, но каза… каза, че… Извинете, че ще го повторя, но каза, че е срамота, задето няма да бъдете тук да видите следващите игри Палио.

Виоланте пак настръхна, но този път от страх. До Палио дел Асунта оставаше малко повече от месец.

— Какво е искал да каже? — прошепна едва чуто. — Че ще бъда мъртва или че ще съм напуснала Сиена?

— Нямам представа — отговори Рикардо Бруни, не смеещ да я погледне в очите. — Знам само, че ви остава само един месец управление. До шестнайсетия ден на август. Той каза и нещо друго, точно когато си тръгвах… нещо за числото девет.

— Помниш ли какво точно каза? — прошепна херцогинята малко по-остро, отколкото бе възнамерявала.

Рикардо присви чело, опитвайки се да си спомни.

— Noveschinovemi… Не! Novus novem!

Виоланте изправи рязко гръб в стола си. Образованието й беше безупречно.

— Novus novem? Сигурен ли си?

Той беше сигурен.

— Да — рече.

Тя погледна първо към него, а после и към пламъците — горящата прокълната гора. Огньовете, адските огньове.

Новите Деветима.

— Той се гласи да възстанови управлението на Деветимата. И да си върне града! — отсече и се изправи рязко. — Ела с мен!

Водена от светлината на свещта на Гретхен, тя го отведе в залата с картите. Всеки сантиметър от стената бе изпълнен с територии и карти — от древните до съвременните. Спряха пред огромен план на града, златист под светлината на свещта, сивеещ под пъплещата зора. С безупречния си щрих художникът — неизвестен и отдавна покойник, бе нарисувал абсолютно всички къщи на града — и големите, и малките, всички градски постройки, всички квартали с техните църкви и палати. Всичко беше пълно и абсолютно точно и сега в очите на Виоланте изглеждаше като план за битка, бойно поле. И високо над всичко, над самото име на града, двете момчета близначета сучеха от вълчицата — гербът на града, вълчицата, която кърми близнаците Ромул и Рем. Според легендата Сиена бе основана от Сений — сина на Рем. Така и двамата близнаци бяха основали велики градове — Ромул бе създал Рим, а Рем бе станал баща на дете, основало Сиена. Изпълнена с внезапен прилив на енергия и живот, Виоланте започна да крачи напред-назад и да говори:

— Това тук са стените на цитаделата. Това са трите трети на града — Терцо ди Камолия, Терцо ди Сан Мартино, а тук, в Терцо дела Чита, в самото сърце на града, е седалището на Фаустино, в контрада на Орела. За да възроди управлението на Деветимата, той се нуждае от още осем съзаклятници. Кои са съюзниците му? Пантерата отпада, разбира се.

— Кукумявката — отсече автоматично младежът. — Дъщерята на Салваторе Толомей беше омъжена за Нело, още преди трупа на Виченцо да бе изстинал.

От вниманието на Виоланте не убягна преминаването на пламъка в очите му. Тя си спомни за младата богиня, която бе зърнала на игрите Палио — сгодена, овдовяла, а сега пак омъжена. Виоланте бе твърде привикнала да вижда около себе си политически брачни съюзи, за да намери това за странно.

— Много добре — кимна. — Едновременно с това вече можем да поставим Пантерите категорично в опозиция. Но кои са останалите седмина? Трябва да научим кои са съюзниците на Фаустино, кой дава парите, какви са плановете им! И каква връзка има Палио с всичко това? Защо смята точно тогава да изиграе най-важния си ход? — Това й напомни още веднъж за игра на шах.

— Херцогиньо — прекъсна неловко Рикардо потока на думите й, — няма ли ние тримата… — и обхвана с жест скромния им триумвират, — няма ли да се нуждаем от някаква… помощ?

Виоланте се обърна и кимна:

— Така е, и ние се нуждаем от съюзници. Ти си напълно прав. Защото какво сме ние — една старица, една застаряваща жена и един младеж… — Пак започна да крачи развълнувано пред стенописите. — Но трябва да знаеш, че по-рано през днешния ден вече писах на моя девер — Джан Гастоне де Медичи, на когото се надявам да ми помогне с този проблем. Той е добър човек, но най-вече човек, който държи на наследството си — няма да позволи такава важна част от херцогството да му се измъкне изпод носа. Нито пък би желал да наследи гнил в сърцевината град.

— Като наследиш ябълка, наследяваш и червеите в нея — вметна мрачно Гретхен.

Виоланте погледна през прозореца. Градът спеше, но зората постепенно пъплеше.

— Върви си вече у дома, Рикардо Бруни! — рече тихо.

Той я погледна и тя веднага отговори на въпроса в очите му:

— Не, не възнамерявам да се предавам! Но ти си прав. Наистина се нуждаем от съюзници. Ще помисля по въпроса и скоро пак ще говорим!

Той се поклони дълбоко и се запъти към главната порта на двореца.

— Почакай! — подвикна след него херцогинята. — За теб е по-добре никой да не те вижда! Гретхен, отведи, ако обичаш, синьор Бруни през вратата на кухнята!

Видя го как се поколебава и си помисли, че ще й благодари, но очевидно го вълнуваха други неща.

— А Еджидио? Пантерата? — попита.

Тя го хареса още повече заради този въпрос и отвори уста, за да му каже, че ще изпрати придворния си церемониалмайстор да прибере тялото на Пантерата и да го предаде на семейството му директно с ковчега за погребението. Но думите, които излязоха, бяха различни:

— Синьор Бруни, Рикардо! — Докосна леко рамото му. — Обещавам ти, че до падането на нощта Пантерата ще бъде погребан подобаващо! Но за следващите няколко часа той трябва да остане там, където е сега!

* * *

Когато Рикардо си тръгна, Виоланте се върна обратно към стенописите и се загледа в кварталите на града, разделени в третини, самите третини оградени със стени, а вълчицата и нейните момчета се възправят високо над всичко това. Единият близнак сучеше, а другият гледаше право към нея, буквално в очите й.

Помоли да й донесат наметалото за езда и излезе, самотен пилигрим из града. В сивеещата светлина на утрото тя пое през сребристия град — местеща се сянка, бързаща на изток през площада. От полумрака в периферното й зрение изплува тяло, сякаш разпънато на кръст до фонтана, но тя извърна очи и ускори крачка. Навлезе в малките улички на квартала на Жирафа — контрада на нейния главен съветник Франческо Мария Конти. Мина покрай двореца му — наследственото имение на фамилията Конти, и се запита дали Конти сега не я гледа иззад черните си прозорци. Пак ускори крачка, преди здравият й разум да й подскаже, че няма никакъв смисъл — и без това Конти сигурно вече знаеше, че тя е тръгнала насам. Знаеше също така и причината, поради която е тук. Конти обикновено знаеше всичко, което се случва в този град. Херцогинята се насочи към църквата на Жирафите, „Сан Франческо“, чиято проста фасада вече изникваше от сенките пред нея. Сложи ръка на вратата, бутна я и влезе.

Вътре свещите вече горяха, а черковният прислужник приготвяше църквата за сутрешната литургия. Тя се усмихна на момчето, което се ококори, когато я видя. Виоланте тръгна напред по познатата пътека, директно към иконата, която висеше над олтара. А там, не от неуважение, а по-скоро успокоено, тя се усмихна на своята приятелка — Мадона дел Лате.

Виоланте бе зърнала за първи път тази икона, когато, като новопристигнала управителка на града, си бе поставила за цел да посети всеки квартал и прилежащата към него църква. И по време на литургията, докато седеше на запазените пейки на фамилията Конти, погледът й беше паднал върху най-прекрасното изображение на Дева Мария, което някога бе виждала. Виоланте открай време изпитваше близост с Божията майка — жена, която е познала що е това да обичаш син, да го изгубиш и да скърбиш за него. А на тази икона, пред очите на всички, Дева Мария държеше младенеца Исус, бе поднесла гръдта си към устните му, а той сучеше гладно.

Преди тази литургия и този ден Виоланте се беше радвала, че се справя добре с новия си пост, че се отдава от сърце на работата си, като научава неща за всяко семейство, всеки квартал, всеки занаят и всяка традиция в този нов за нея град. А после, докато гледаше как Мадоната храни сина си и как и двамата имат очи само един за друг, погълнати от тази първична за всички живи същества връзка, тя бе почувствала добре познатата физическа болка в гръдта си. И през останалата част от службата не успя нито да каже нещо, нито да пее с останалите.

След това, докато седеше на голямата маса на Франческо Мария Конти, тя бе задала невинен въпрос за картината. Горд със своята контрада, Конти бе разказал на новата си господарка, че картината е от сиенския майстор Сасета и предвидливо бе допълнил, че не може да се мести в двореца. Не че тя би поискала подобно нещо, особено предвид болката, с която я даряваше тази картина. Но през следващите седмици нещо я влечеше отново и отново към тихата църквица, за да общува отново с майката и детето. Постепенно иконата бе започнала да я дарява с покой, а не с болка, и тя бе започнала да споделя проблемите си с Мадоната.

Днес, в сивата зора, която съвсем скоро щеше да разкрие трупа на Пантерата пред целия град, тя съобщи на Дева Мария, че Еджидио Албани е бил убит и поставен на показ като собствения й син Христос. И под бадемовите очи на Богородица тя внезапно се изпълни с опасения. Как можеше да позволи майката на Еджидио да го открие в този вид, как можеше да остави града да говори на воля за мъченията, на които е бил подложен, само и само за да си спечели съюзници срещу Фаустино?! Та Еджидио бе едва на двайсет години! „Двайсет! — разчете Виоланте в очите на Мадоната. — На същата възраст, на която биха били и твоите близнаци, ако бяха живи!“

Виоланте хукна обратно навън, директно към Пиаца дел Кампо. Ще инструктира стражата да вдигнат тялото на Еджидио, да го измият, да го положат в ковчег и да го отнесат вкъщи на майка му. Но когато стигна до огромния площад във формата на раковина, тя се закова на място. Край фонтана се бе събрала малка тълпа, точно до тялото на Пантерата.

Беше закъсняла.