Марина Фиорато
Дъщерята на Сиена (4)

Трета глава
Орелът

Конникът от Сиена и преди бе яздил под погледа на орел.

Беше на седем, но вече влюбен в конете. Обичаше да излиза на езда на зазоряване, да прекарва целия си ден из хълмовете на Тоскана и да се връща в квартала на Кулата чак за вечеря, загорял от слънцето, едва държащ се на седлото си и покрит с бяла вулканична пепел подобно на малко призраче.

Една сутрин той зърна нещо невероятно из онези хълмове. Издигащият се на хоризонта слънчев диск бе внезапно скрит от мощното тяло на орел. Птицата се спусна надолу като тежък камък и грабна в огромните си нокти едно агне от пасящото наблизо стадо. С мощен размах на крилете, който развя косата на момчето, орелът се издигна над хълмовете и изчезна над розовите и златисти кули на града с кървавия си товар — същинска библейска картина. Момчето все още зяпаше към хоризонта с отворена уста, когато откъм близкия кипарис дочу друг плясък на криле. Оттам изригна по-малка птица — сякаш следила внимателно сграбчването на агнето, птицата се приземи върху гърба на най-големия овен от стадото. Глупавата птица започна да пърха с немощните си криле, да подскача и да се опитва да хване огромния овен с малките си нокти. Не след дълго обаче ноктите й се оплетоха във вълната на овена и тя се оказа в капан.

Смеейки се с пълни гърди на спектакъла, който само за един миг се бе превърнал от трагедия в комедия, малкият конник се смъкна от седлото си и се втурна към овена. Пристигна до него заедно с овчаря, който извади ножа си и освободи птицата от сплъстената вълна на овена. Забелязвайки, че момчето продължава да стои наблизо, той разтвори крилете й и подряза летателните пера. После я подаде на малкия конник, правилно преценил, че момчето няма да се уплаши от мъничко черна кръв.

— Заповядай, твоя е — рече овчарят на силен сиенски диалект. — Вземи я у дома за домашен любимец.

Момче и птица се вгледаха един в друг — очите на момчето блестящи от радост, дребните очички на птицата с изражение, което бе едновременно глуповато и свободолюбиво. После момчето погали дребната синьо-черна глава с пръсти с изгризани нокти.

— Какъв вид птица е това? — подвикна към овчаря, който вече се бе отдалечил към стадото си, клатейки глава заради загубата на агнето.

Когато чу въпроса, човекът се обърна и с крива усмивка рече:

— Повече от сигурно е, че това е чавка. Обаче тя би искала да я смяташ за орел!

* * *

Конникът от контрада на Кулата бе толкова силно разтърсен от събитията на последното Палио, че тази нощ спа в конюшните на баща си с Такола — жребеца, който бе яздил през този ден. Дори и на себе си не можеше да обясни защо се чувстваше по-спокоен тук, отколкото в къщата и в собственото си легло, въпреки че в меката слама чуваше копита в съня си и ароматът й само му напомняше за състезателната писта и за кръвта, която бе попила в прахта. Сладката топлина на подобните на коприна хълбоци на жребеца само връщаше за пореден път в съзнанието му образите, които би предпочел да забрави. Не за първи път човек умираше в ръцете му. Но той се бе надявал, че тук, у дома, след толкова години отсъствие, най-сетне нямаше да вижда подобни гледки и да усеща подобни миризми.

Когато някой го разтърси, за да го събуди, той отвори с облекчение очи, разпознавайки дребното лице пред него. Беше Зебрата, облечен в познатите черно-бели одежди. Момчето бе известно и като вестоносец — разнасяше съобщения за една монета, тъй като единствено той имаше правото да пресича границите на кварталите без всякакви ограничения. А точно тази вест сигурно е била платена много добре, защото утрото едва настъпваше и навън все още цареше полумрак. Конникът приседна, издуха сламките от устните си и разтри схванатия си врат.

— Какво има, Зебра?

Зебрата заговори с отсечения ритъм на конски копита:

— Орелът. Иска да те види. В дома си. Преди изгрев-слънце.

— Мене ли? Че защо?

Зебрата сви рамене. Подробности не му трябваха — на него заплащането му беше напълно достатъчно.

Конникът знаеше много добре кой е Орелът. Единствен сред всички капитани, Фаустино Капримулго не само представляваше своята контрада, но и се бе превърнал в нейно олицетворение. Може би заради лицето си на хищна птица, може би заради хищническите методи, чрез които се разправяше с всеки, който се бе изпречил на пътя му. Може би защото от орловото гнездо на двореца си той виждаше всичко, което става в този град.

Конникът се замисли. Мозъкът му бе сякаш пълен със слама, все още не бе в състояние да се задейства. Първите лъчи на слънцето се превръщаха в златни мушици, летящи пред уморения му поглед. Да откаже подобна покана, пък била тя и от капитана на конкурентна контрада, би било явна обида. Но и да влезе в дома на човека, чийто син бе издъхнал в ръцете му, не би било нищо друго, освен върховна глупост. Ами ако Фаустино е решил да го накаже за смъртта на Виченцо? Ами ако го намира виновен по някакъв начин? Възможно ли е капитанът да смята, както си мислеше и самият конник (сега вече осъзнаваше посланието на кошмарния си сън), че той е можел по някакъв начин да спаси Виченцо?

Конникът огледа внимателно вестоносеца. Когато той бе напуснал града, Зебрата бе на не повече от седем години, което щеше да рече, че сега е на не повече от девет. Момчето изглеждаше като дете, което не се е наспало. Нощта след Палио, дори и след трагичен ден като вчерашния, беше най-натоварената за него — съобщения между знаменосци и капитани, размяна на пари за облози, дори вести между влюбени от конкурентни квартали. И сега Зебрата заспиваше така, където си стоеше — прав. Конникът се надигна от сламената си постеля и положи внимателно момчето на затопленото вече място. Зебрата едва успя да провери със зъби монетата, която му връчи конникът, когато моментално заспа, свит като дете. Конникът измъкна монетата от устата на момчето, сложи я в топлата му длан и излезе от конюшнята.

Ако беше изкарал състезанието до края, щеше да спечели и сега контрада Торе щеше да бъде извън себе си от радост — всички щяха още да празнуват. И все пак той не се страхуваше от обвиненията на своите съседи, въпреки че надеждите им бяха заложени на неговите цветове, а той ги беше предал, за да спаси един човешки живот. Впрочем конникът изобщо не си спомняше момент, когато да го е било страх от каквото и да било. Най-ранните му спомени от живота с баща му бяха свързани с това как го поставят на гърба на кон още като бебе. Спомняше си как тогава конете му изглеждаха като огромни чудовища, от които той падаше със завидна систематичност. Той плачеше, разбира се, но никога не се страхуваше да се качи на следващия кон, който идваше при баща му за подковаване. Той нямаше майка, която да го вдигне и да го обсипе с целувки, когато падне, затова бе заякнал много бързо под зоркия поглед на баща си. Не помнеше някога да е имал майка — тя беше или умряла, или изчезнала — баща му никога не говореше за нея.

Бащата на конника — Доменико, беше човек, който обичаше конете повече от хората. Той беше нещо много повече от ковач. Като прочут налбант, той не само подковаваше конете, които му водеха, но и преглеждаше краката им — прокарваше ръце по силните им хълбоци с почти същата обич, с която докосваше сина си. Говореше нежно на огромните зверове, така че даже и най-страховитите жребци стояха спокойно под успокояващия поток на думите му и нежните му ръце. Той беше известен като най-добрия лекар за всички конски заболявания — от хълбоците до глезена.

Всяка година гордостта от труда му достигаше своята кулминация при състезанията Палио през юли и август. Дори поведението му се влияеше от сезоните — през лятото, с наближаването на надбягванията, той ставаше весел, разговорлив и изпълнен с надежди. През зимата беше затворен и мрачен, като градоносен облак, дълбоко потиснат от мисълта, че трябва да чака толкова дълго, докато годината достигне своя върхов момент. Най-лошият от всички бе денят след вторите състезания Палио — Палио дел Асунта на шестнайсетия ден от август, ако ще и победата да е била на неговия квартал, квартала на Кулата.

Доменико обичаше работата си, гордееше се със своите подкови, а когато стана ясно, че синът му е надарен ездач, започна да се гордее и с младия конник. Но най-голямата гордост на ковача бе фактът, че веднъж бе подковал коня на Великия херцог Козимо де Медичи III. Не се уморяваше да ниже разказа за онзи легендарен ден, когато е бил повикан във Флоренция, за да се погрижи за жребеца на херцога. Разказът достигаше своя апогей с момента, когато преди десет години в Сиена триумфално бе влязла самата снаха на херцога — Виоланте Беатрикс от Бавария, за да бъде новата управителка на града. А после, докато блясъкът на херцогинята бавно гаснеше и градът постепенно възвръщаше стария си ритъм на живот, тази история позагуби част от своето лустро и затова вече беше рядко разказвана. Единствено най-близките приятели на налбантина бяха отвеждани настрани и запознавани е времето, когато в далечната 1703 година ковачът от квартала на Кулата е бил избран лично да подкове коня на великия херцог.

Конникът мина тихо покрай вратата на баща си — знаеше, че макар до следващото Палио да оставаше малко повече от месец, днес старецът ще се позадържи по-дълго в леглото си, притиснат от покрова на отчаянието. Докато оставяше къщата зад себе си, конникът не се страхуваше, че никога повече няма да види баща си, не се сбогува с любимите си улици, не се прекръсти по-пламенно от други път пред църквата на своята контрада. Красивият площад Пиаца дел Кампо, прозяващ се и огромен в едва напъпилото утро, бе пуст, с изключение на стражата в традиционните триъгълни шапки и общинските чистачи, които метяха пистата. Макар конникът да извърна очи от тъмната сянка на кървавото петно, все още видима в ъгъла Сан Мартино, той изобщо не изпитваше страх, докато се приближаваше към селенията на фамилията Капримулго. Изпитваше единствено любопитство.

Именно любопитството бе онова, което го бе накарало някога да търси приключения извън стените на града и далече от кроткия ритъм на живот в дома на баща си. Отново любопитството го бе накарало да последва един кавалерийски отряд по дългия път на юг от Милацо, изпълнен с пламенното желание да не позволи на испанците да стъпят на техния полуостров. Така той се бе записал в австрийската кавалерия и, тъй като беше най-бързият ездач, съвсем скоро бе получил отговорната роля на знаменосец. През първия ден от втората битка за Милацо той се бе спуснал първи надолу към долината, начело на отряда си, възпламенен от ентусиазма на невежеството. Над главата му се вееше знамето на Хабсбургите — огромният черен орел, който като че ли всеки миг щеше да размаха криле. Тогава Рикардо нямаше никаква представа какво предстои. През онзи ден той беше просто поредната чавка, която се мисли за орел.

Струваше му известно усилие да изтръгне съзнанието си от този спомен и да се върне в настоящето. Днес той бе любопитен да разбере какво иска от него капитанът на Орлите. Ранобудните скорци се носеха на ята над главата му така, както бяха правили хилядолетия наред, заявявайки властта си над своето царство. Ала конникът не разчете никакво пророческо послание в извивката на полета им, не видя в тях никакви предвестници нито на зло, нито на смърт. След Милацо се бе заклел никога повече да не се страхува от нищо.

Рикардо ускори крачка, докато слизаше по стръмния склон на площада, а после отново я забави, докато изкачваше срещуположния склон, към квартала на Орлите. За гражданите на Сиена посоките винаги бяха две — нагоре по хълма и надолу по хълма. Градът представляваше истински зайчарник от къщи и дворци, накацали под невъзможен ъгъл по хълмовете в рамките на един градоустройствен план, който не се бе променял векове наред. Пожълтелите от потока на столетията карти бяха актуални и до днес. Всъщност, докато улиците на квартала на Орлите го обгръщаха и високите древни къщи му даваха подслон от парещите лъчи на изгряващото слънце, той имаше чувството, че се е върнал назад във времето, че е попаднал в някоя минала епоха. Наоколо нямаше жива душа, която да разруши илюзията за връщане в миналото — уличките бяха пусти и тихи. Над главата му от всеки прозорец висеше знамето на Орела — голяма черна птица на жълт фон, с глава в профил и огромни нокти, готови да убиват — точно като знамето, което някога бе носил. Всяко от знамената стоеше напълно неподвижно на мястото си, подобно на обесен човек. Нямаше никакъв повей на вятър.

В мига, в който конникът стигна пред портите на укрепения като крепост дворец на фамилията Капримулго, камбаната на църквата удари шест часа. Огромните порти бяха отворени и гостът премина спокойно през тях. Никой не се появи да го спре, затова той се насочи право към голямата зала на двореца. Тишината около него бе всепоглъщаща, спускаше се след замиращия екот на камбаната като мъртвешки покров — тежка и почти осезаема. В центъра на голямата зала, в самото сърце на къщата, той зърна ковчег, в него един млад човек, а над него — един старец. Косата на стареца беше бяла. Конникът се закова на място и зачака.

Накрая Фаустино Капримулго повдигна леко глава и отрони:

— Как ти е името?

— Рикардо — екна като камбана гласът на конника. — Рикардо Бруни.

— Син на Доменико Бруни, ковачът на квартала на Кулата?

— Да.

Рикардо може и да беше безстрашен, но не беше безчувствен. Още като момче той бе слушал много слухове за ужасяващите деяния на този човек. И въпреки всички тези приказки днес Фаустино беше за него просто баща, скърбящ за сина си, споходен от най-жестоката подигравка на природата, заставяща старите да погребват младите.

— Приближи се, Рикардо Бруни!

Конникът направи три крачки напред. Вече виждаше младежа в ковчега. Виждаше също, че ковчегът беше поставен върху дървено магаре, което при други обстоятелства би било използвано за опора на маса за пиршество. Очите на Виченцо бяха затворени, челюстта му се придържаше от кърпа, завързана на възел на главата му. Кръвта беше измита от тялото му, вратът му беше изправен, а мястото, където костта на гръбнака му бе пробила гърлото, бе прикрито от високата яка на ливреята му в жълто и черно, цветовете на Орлите. Лицето му беше съвършено, дори орловият му нос не беше счупен.

— На колко години си, Рикардо?

— Почти двайсет.

Фаустино кимна само веднъж с побелялата си глава и прошепна:

— На същата възраст като…

Лицето му се сбърчи. Не успя да събере сили да изрече името на сина си. Рикардо извърна деликатно очи, неспособен да наблюдава разпада на достойнството на този иначе силен мъж. Но Фаустино пак заговори:

— Ужасно нещо е това един господар да стане свидетел на смъртта на своя наследник. С него умира и моят род.

Рикардо се смръщи озадачено. Беше чувал, че има и по-млад син, който би могъл да продължи династията на Орлите — вярно, болнав на вид, но иначе жилав младеж и притежаващ всички орлови черти на брат си и баща си. Сега предположи, че момчето вероятно се е споминало, докато той е отсъствал от града.

Капитанът обърна гръб на ковчега и фиксира Рикардо с жълтите си очи. „Ето, че идва най-главното“ — каза си момчето.

— Когато кръвта му бликна и ти го хвана, притисна ръка към врата му, нали?

— Така беше.

— За да спреш кръвта.

— Да.

Рикардо вече знаеше накъде водят всички тези въпроси. Дали не е могъл да стори повече? Дали не е могъл да спаси момчето? Но Фаустино започна да крачи около него като търговец на пазара на коне.

— Да не би да си бил на военна служба?

— Защо питате? — трябваше да бъде внимателен.

— Защото това се учи само в армията — да притиснеш раната, за да не изтече кръвта.

В този момент на Рикардо вече му стана ясно с кого си има работа. Фаустино не беше самоиздигнал се глупак, а изключително умен мъж. Нищо чудно тогава, че тъкмо той бе истинският владетел на този град и че го правеше от толкова отдавна.

— Прав сте — кимна. — Служих в Милацо. През последните две години бях в Сицилия.

— В Милацо? Бил си се за австрийците? Защо? — запита изненадано Фаустино и рязко спря.

Очите на Рикардо срещнаха без страх очите на този умен хищник.

— Защото обичам да се бия — отговори младежът.

Изражението на капитана му подсказа, че при други обстоятелства той би се усмихнал.

— Нима! — това не беше въпрос. — Значи просто си търсеше война.

— Да.

— И я откри.

— Да.

Настъпи мълчание — достатъчно продължително, за да даде възможност на Рикардо да разбере, че тази трагедия бе окастрила драстично обичайния процес на запознанство. Макар да се бяха запознали току-що, двамата по някакъв странен начин изведнъж бяха стигнали до момента, в който се разбираха идеално един друг.

— Ти си великолепен ездач.

Съзнавайки, че е така, Рикардо предпочете да не противоречи на стареца.

— Ако не беше скочил, за да спасиш сина ми, щеше да спечелиш вчерашното Палио.

Това също беше вярно. Рикардо отново предпочете да замълчи. Настъпи кратка пауза, а после, сякаш целенасочено променяйки темата, капитанът плесна силно с ръце — звукът отекна глухо в пустата зала.

— Днес погребвам сина си.

Това беше изречено с делови тон, който опровергаваше самите думи. Но все пак едно нещо подсказваше за истинските чувства на капитана — той все още не можеше да изрече името на сина си.

— Утре — продължи, — вечерта, ти ще празнуваш заедно с нас, тук! Въпреки че не си от нашата контрада, аз имам към теб дълг на честта!

Рикардо се ококори. Беше очаквал мъмрене, а защо не и наказание, и беше влязъл в гнездото на Орела с ясно съзнание за всичко, което би могло да го сполети. За него животът му не струваше нищо. Вероятно тъкмо затова той яздеше по-бързо от всички останали, вероятно затова бе влязъл в къщата на Капримулго Орела, без окото му да мигне — защото в сърцевината на куража му се криеше фактът, че на него изобщо не му пукаше дали ще умре. Такъв кураж не е истински кураж. Истинският кураж е тогава, когато човек се тресе от страх в лицето на смъртта и въпреки всичко рискува живота си за нещо, в което вярва. Това Рикардо Бруни все още не го знаеше, но съвсем скоро му предстоеше да го научи.

— Утре на залез-слънце, тук! — отсече Фаустино.

Рикардо нито прие, нито отказа — нито това се очакваше от него. Фаустино беше свикнал да му се подчиняват безпрекословно.

— Но преди да си тръгнеш — допълни капитанът почти небрежно, — искам да ти покажа още един мъртвец.

С тези думи господарят на къщата дръпна настрани един гоблен с герба на Орлите и мина през тъмна врата. Пое спокойно надолу по стръмните каменни стълби и Рикардо го последва, отново изпълнен с любопитство. Гобленът, скритата стълба за пореден път му създаваха впечатлението, че навлиза в миналото, че се връща към времена, които се прекланяха пред насилието и се присмиваха на цивилизацията. Веднъж, по време на битката за Милацо, той и отрядът му бяха попаднали на село, превърнато във въглени, където не се чуваше нито песен на птица, нито звук на щурец. Вървеше по улиците с един свой другар и постепенно осъзнаваше, че няма жива душа — всички бяха избити от испанците. Всяка врата беше залостена с тежки дървени греди, забити с гвоздеи, за да задържат като в капан всички селяни, включително жените и децата. Тогава, докато вървеше по онази овъглена трева и из онова прокълнато село, усещаше същите хладни тръпки, които долавяше и сега. С всяка следваща стъпка си даваше сметка, че ще стане свидетел на ужас, към който момчето в ковчега над тях беше само прелюдия.

Изведнъж пред тях заигра огън на факла и се усети остър мирис на метал. Очите на Рикардо се приспособяваха бавно.

Разбра какво вижда само секунди, след като си даде сметка защо краката му са залепнали за пода. Звярът пред него беше човек. Миризмата на метал бе незабравимият за него мирис на кръв.

Върху, желязната решетка, наподобяваща диба, лежеше човек. Костите му бяха изпочупени, плътта — разкъсана. Това беше възмездие. Напълно безчувствен, Фаустино протегна ръка и сграбчи кичур от косата на нещастника, за да повдигне главата му — за да може Рикардо да види по-добре, да разбере по-добре. Под издутата плът и изцъклените очи, и изпочупените зъби все още си личаха чертите на ездача от квартала на Пантерата. По лицето му беше изписано безгранично страдание, косата му беше подгизнала от потта на непоносимата болка. Това беше мъжът, който не бе имал представа в какво се забърква, когато бе метнал камшика си през лицето на Виченцо в разгара на състезанието, който не бе имал представа, че когато бе запратил Виченцо през юздите на коня му на ъгъла Сан Мартино, с онзи удар на камшика си той бе подпечатал собствената си смъртна присъда. Рикардо нямаше сили да погледне към все още отворените очи на Пантерата — знаеше, че погледне ли там, ще види самия ад.

Не попита защо му показват този човек. Разбра.

— Това е война — изрече простичко.

— Да.

Жълтите очи на Фаустино бяха спокойни, без капчица разкаяние. Той бе подпалил пожар, но това изобщо не го вълнуваше. Бе отнел живота на друг младеж на същата възраст като неговия син — и това също не го вълнуваше. Още един баща щеше да скърби и да погребе детето си. И това не го вълнуваше. Наоколо не се виждаше помощник в изтезанията, не се виждаше и страж в тази тъмница. В последните си мигове живот Пантерата беше оставен съвсем сам. И Рикардо разбра. В този миг той осъзна, че всичко това Фаустино бе сторил съвсем сам.

Внезапно неспособен да стои повече тук, Рикардо изкачи обратно каменната стълба и излезе през вратата на двора, под ярките слънчеви лъчи. Новата светлина вече беше пълна с грях, опетнена от видяното от очите му. По-скоро усети, отколкото видя капитана да тръгва след него. Обърна се тъкмо навреме от светлия двор, за да види как в мрачната зала Фаустино се връща при ковчега, за да продължи бдението си. Но нещо и там се бе променило. Двама дърводелци от квартала на Орела вдигнаха капака на ковчега и зачакаха кимването на капитана. Фаустино погледна с копнеж за последен път към любимия си син, а после сведе тъжно очи. Тежкият капак бе поставен бавно на мястото му, хвърляйки постепенно сянка първо върху краката, после през гърдите, а накрая и върху лицето на младия мъртвец, обгръщайки го завинаги в мрак. Фаустино продължаваше да стои с наведена глава, като че ли никога повече нямаше да може да я вдигне. Неспособен да гледа повече човек, който изпитва такава агония по загубата по един младеж, докато едновременно с това измъчва до смърт друг, Рикардо усети, че не издържа в този дворец. Обърна се да си върви, без да си вземе довиждане. Екотът на стъпките му по каменните плочи бе съпътстван от екота на забиваните в ковчега гвоздеи.

Докато прекрачваше прага на голямата порта, откъм ковчега до него достигна сърцераздирателен писък:

— Виченцооооо!

Най-накрая Фаустино бе успял да изрече на глас името на сина си. Навел глава, отдалечавайки се колкото му бе възможно по-бързо от тази обител на смъртта, Рикардо изобщо не забеляза, че някой от прозорците високо над него го наблюдава как отминава.

* * *

Черно за утре.

С натежали от безсъние очи, Пиа се облече бавно в черната рокля — така, както й беше заръчано. Оправи внимателно тесните ръкави около раменете си, примигвайки от болка, докато платът докосваше петте почернели отпечатъка от пръсти на всяка една от белите й ръце. Насилието вече бе станало нещо обичайно за нея. Надникна през всяко от раменете си, опитвайки се да прецени кой й бе причинил по-голямата болка — Нело или братовчед му. Да, Нело печелеше, макар и с нищожна преднина — неговите отпечатъци бяха по-добре очертани. Улавяйки се насред това чудато упражнение, тя се запита дали не губи разсъдъка си.

После се появи слугинята, за да й направи прическата пред големия прозорец на затвора й. Беше усмихната, гръмогласна и нескрито злобна. От начина, по който дебелите й пръсти опъваха плитките на младата жена, ставаше ясно, че снощното бутване на маслената лампа не е било случайно.

От високата си кула Пиа видя конника — мъжа, когото бе забелязала вчера, човека, който се бе притекъл на помощ на Виченцо. Той влезе в двора на къщата точно в шест часа. Но защо беше тук този член на квартала на Кулата? Тя се приведе леко напред, сякаш за да го предупреди. В отчаянието си само постави разтворената си длан върху стъклото. Но прислужницата я издърпа безчувствено назад с машата, с която правеше къдриците й — толкова силно, че едва не й изгори ухото. Пиа не пропусна да забележи предупреждението. Видя как отпечатъкът от ръката й постепенно изчезва от студеното стъкло, оставяйки само пет белега от пръсти. Приличаха на белезите върху ръцете й.

Половин час по-късно, когато слугинята си беше отишла, конникът се появи отново — напускаше свободно двореца така, както вчера самата Пиа искаше да направи. Този път обаче тя нито се приведе напред, нито постави ръка върху стъклото на прозореца. Недоверието й към мъжете, което й бе заложено от баща й и събудено наново от Виченцо, бе потвърдено напълно от този мъж. Защо бе скочил да спасява Виченцо? Как е възможно да влиза и да си излиза спокойно от това място — дворец на конкурентна контрада, сякаш беше близък роднина? Възможно бе, защото и той им беше съучастник, и той играеше по свирката на Орлите точно като баща й, всичките бяха един дол дренки. Пиа започна да поставя пръсти един по един в предишните си отпечатъци върху стъклото. Преди да бе успяла да стигне до палеца, той си беше заминал.

Тя изяде скромните спагети, които й бяха оставени на поднос, и изпи всичкото овче мляко, което й бе донесено. Знаеше, че трябва да остане силна, за нищо на света да не се разболява. Днес щеше да има просто поклонение и погребение — нищо повече. Затова се налагаше да пази силите си и най-вече — здравия си разум. Защото не черната рокля бе нейният най-голям страх — най-големият й ужас беше бялата рокля.

Привикаха я долу и тя покри главата си с черен воал. Тръгна заедно с облеченото в черно семейство след ковчега, който бе отнесен в параклиса на Орлите от другата страна на площада, в криптата на Орлите. Стоеше тиха и незабележима, но после я сложиха заплашително между белокосия баща и белокосия брат на Виченцо. Тя мърмореше молитвите тихичко и нито за миг не вдигна глава.

В края на литургията се задържа в църквата, докато цялото семейство не си тръгна. Когато и последната облечена в черно фигура изчезна в двореца отсреща, тя повдигна тежките си поли и побягна. Прелиташе от сянка в сянка, тъмни резени благословен мрак насред яркия нов ден, приятелски сенки, които скриваха добре елегантна жена в черна рокля. Сърцето й щеше да се пръсне от напрежение. Само още една улица и щеше да бъде в квартала на Дракона. Драконите бяха приятели на Кукумявките и със сигурност щяха да й дадат убежище. Идваше й да се засмее от щастие. Имаше пълното право да чака търпеливо, да се прави на послушна, за да се възползва от своя шанс. Още един двор и вече щеше да може да се разсмее с глас — да се смее на плановете на баща си, на зловещата тлъста слугиня, на бялата рокля, която никога нямаше да й се наложи да облече.

Една сянка застана на пътя й. Е, нищо, сенките бяха нейни приятели. Но не и тази.

— Хайде, гълъбче, виждам, че си се изгубила. Но Николета ще ти помогне, нямай страх!

Пръстите, с които тлъстата слугиня стисна ръката й, попаднаха точно върху раните от предишния ден.

* * *

Рикардо открай време долавяше, че има нещо гнило в сърцето на неговата любима Сиена. И тъкмо затова бе напуснал града. Сега обаче вече знаеше каква напаст е сполетяла неговия град, знаеше дори името й.

Фаустино Капримулго.

Конникът вървеше по златистите улици обратно към къщата на баща си и мислеше за следващия ден и следващата вечер, за поканата, която не можеше да откаже. Отвори вратата на конюшнята — момчето Зебра го нямаше, нямаше го и конят. Очевидно при изгрев-слънце баща му е извел дорестия жребец и го е върнал на собствениците му в Марема.

Рикардо приклекна и сграбчи шепа слама, оставяйки сламките да изтекат между пръстите му. Изрече на глас името на коня — Такола. Сива гарга. Спомни си друго време и друго място, когато бе не по-голям от Зебрата — за деня, в който бе видял орела и чавката и когато бе довел чавката у дома си и я бе гледал с обич в тази конюшня до самия й край. Тогава бяха невинни, златни времена — много преди Милацо, много преди тази нова война, в която вече беше въвлечен. И от все сърце му се прииска да може да се върне отново там. И тъкмо това — а не някое от нещата, които бе видял тази сутрин, нито от другите, с които щеше да се сблъска утре вечер — събуди у него желание да се разплаче.