Марина Фиорато
Дъщерята на Сиена (2)

Първа глава
Кукумявката

За деветнайсетия си рожден ден Пиа^[1] от рода Толомей, най-красивата жена в Сиена, получи в дар огърлица и съпруг.

Прекара целия ден в тишината на покоите си. Ден като всички други — все едно и също, едно и също. Но после прислужницата й съобщи, че баща й желае да я види, а Пиа знаеше точно какво предстои. Очакваше този момент от единайсетата си година насам.

Остави с трепереща ръка обръча с бродерията си и веднага заслиза надолу към приемната зала. Коленете й също потреперваха, докато носеха лекото й, стройно тяло по стълбите, но тя се беше въоръжила с кураж. Знаеше, че е време да се изправи очи в очи с онова, от което се бе ужасявала години наред — още откакто порасна достатъчно, за да проумее изгодата, която различните родове извличаха от брачните преговори и договорки.

От осем години насам Пиа ежедневно очакваше да бъде опакована и продадена като стока на някоя млада издънка от благородническите родове на Сиена. Но засега съдбата я бе опазила — нея и свободата й. Младата жена знаеше, че баща й никога няма да я омъжи извън границите на техния квартал — контрада на Чивета, Кукумявката. В това отношение също бе извадила късмет, защото мъжките наследници от добрите семейства на Кукумявката се брояха на пръсти. Едно момче, за което бе сгодена още от люлката, бе починало от воднянка. Друго от тях бе заминало на война и се бе оженило в чужбина. Единственият жив наследник, за когото тя се сещаше, току-що бе навършил петнайсет. Бе останала с впечатлението, че баща й чака момъкът да навърши пълнолетие. Затова сега, докато слизаше по стълбите, предполагаше, че й предстои да бъде окована за дете.

Баща й Салваторе Толомей я чакаше в голямата зала, окъпана в златистата светлина, нахлуваща през прозорците. Поредната театрална поза, на която той беше голям любител. И както подобаваше на ролята му, той я изчака да се приближи, положи една хладна целувка върху бузата й, а после с ловкостта на факир измъкна от ръкава си дебела златна верижка. Постави верижката в дланта й, където тя се нави като малка змия, и Пиа видя, че на верижката виси кръгъл медальон.

— Огледай го! — кимна Салваторе.

За да му угоди, тя се подчини, сдържайки покорно нетърпението, което се надигаше в гърдите й. И върху златния диск видя женска глава, отсечена и носеща се във въздуха.

— Това е самата царица Клеопатра! — прошепна благоговейно Салваторе. — На една от египетските си монети! Монетата е на повече от хиляда години!

Огромните му гърди като че ли се издуха още повече от гордост. Пиа въздъхна вътрешно. Докато растеше, почти всеки ден й повтаряха, че предците на фамилия Толомей са египетски царе — Птолемеите. Салваторе Толомей и всички капитани, водачи на квартала на Кукумявката преди него, не се уморяваха да разказват на хората за прочутата царица Клеопатра, чиито преки наследници са те.

Пиа усети огромната тежест на своето наследство върху раменете си и се вгледа почти с жалост в тази царица, която отдавна беше покойница. Горката! Вековната, знаменита царска династия бе носена от кръвта на Пиа Кукумявката, дъщеря и наследница на рода на Кукумявките! Пиа не беше царица на нищо друго, освен на контрада на Кукумявката, владетелка на тих квартал в северните части на Сиена, принцеса на няколко прастари благороднически двора и императрица на дружина обущари.

— Виж от другата страна!

Пиа обърна монетата и зърна златен барелеф на малка кукумявка.

— Нашият собствен хералдичен знак и нейният! Емблемата на Минерва, на Афродита, на Кукумявката!

Пиа вдигна очи към баща си в очакване да чуе най-главното. Знаеше, че той никога не дава нищо даром.

— Това е дар за твоя рожден ден, но също така и зестра — отбеляза самодоволно Салваторе Толомей. — Говорих с Фаустино Капримулго от контрада на Орела. Ще станеш съпруга на сина му Виченцо!

Пиа стисна силно монетата в дланта си, докато не усети впиването на ръбовете й. През тялото й премина нажеженият до бяло пламък на гнева. Не че бе очаквала, разбира се, сама да си избере съпруг, но бе възлагала големи надежди на съюза си с момчето на Киджи, за да го обучи и да го превърне в най-доброто, за което можеше да мечтае от бъдещия си съпруг — да се отнася мило към нея и да я остави на мира. Как е могъл баща й дай стори това?! Винаги, винаги бе изпълнявала всяко негово желание и каква бе сега наградата й? Да бъде продадена на мъж, за когото не само се знаеше, че е зъл, но е и от друга контрада. Нечувано!

Беше чувала множество слухове за Виченцо — че е почти толкова жесток злодей, колкото е и баща му — прочутият Фаустино Капримулго. Родът Капримулго, които бяха капитани на квартала на Орела, беше един от най-старите в Сиена, но благородството, очакващо се от едно толкова древно семейство, не беше сред характерните черти на поведението на неговите членове. Престъпленията им бяха неизброими — те бяха шайка злосторници, хищни Орли. Пиа бе твърде добре възпитана, за да разпитва нарочно за клюки, но слуховете нямаше как да не стигнат и до нейните уши — убийствата, побоищата, изнасилените от Виченцо жени на Сиена. Миналата година едно момиче се бе обесило на куката за свински бутове в дома си. Току-що бе завършило училище. „С дете — бе допълнила прислужницата на Пиа. — Поредната жертва на Орела.“ Но както ставаше ясно, бащата на Пиа бе в състояние да си затвори очите и ушите даже за подобни злодейства, стига да имаше лична изгода от това.

— Татко — каза сега тя, — не мога. Знаеш какво говорят за него и какво стана с момичето на Бенедето! Освен това той е Орел! Откога Орлите и Кукумявките влизат в брачен съюз?

В съзнанието си тя видя тези две птици как се чифтосват, създавайки ужасяващ хибрид — химера или може би грифон. Не, подобно нещо не беше редно! Лицето на Салваторе застина от гняв и в същия миг тя чу зад себе си скърцане на ботуши.

Той беше тук!

Пиа се обърна бавно. По цялото й тяло пролазиха студени тръпки, когато Виченцо Капримулго изпълзя от сенките.

По някаква своя странна приумица светлината падна първо върху носа и очите му. Човка и две зловещи черни очи — точно като препарираните птици в ловната хижа на баща й. Тънките му устни бяха извити в зловеща усмивка.

— Много съжалявам, че този съюз не е по вкуса ви — изрече той със спокоен и овладян тон, само с намек за заплаха. — Но двамата с вашия баща имаме конкретна причина за този съюз между нашите два квартала. Сигурен съм обаче, че бих могъл да ви… убедя да си подобрите мнението за мен, когато ме опознаете.

Пиа отвори уста, за да каже, че няма никакво желание да го опознава по-добре, ала беше твърде добре възпитана, за да се държи нагло, и твърде уплашена, за да огласи мислите си. Затова пак я затвори.

— И ви гарантирам, че съвсем скоро ще имате тази прекрасна възможност, защото баща ви се съгласи сватбата ни да стане утре, след състезанията Палио, които възнамерявам да спечеля!

С тези думи Виченцо се приближи толкова, че тя усети дъха му върху бузата си. Никога досега не бе била толкова близо до мъж — с изключение, разбира се, на баща си.

— И ви уверявам, милейди, че има някои области, в които мога да ви доставя много по-голямо удоволствие, отколкото едно петнайсетгодишно момче!

Злостната закана в очите му беше непогрешима. Но имаше и нещо друго — неприкрита похот, от която костите й се вледениха. Тя го избута и хукна по стълбите към стаята си, сподиряна от извиненията на баща си. Но тези извинения не бяха отправени към нея, а към Виченцо.

Останала сама в стаята си, Пиа започна да крачи напред-назад със стиснати юмруци и пламнало лице. От долните етажи до нея достигаха звуците от подготовката за пиршеството, което доскоро смяташе, че се организира в чест на рождения й ден. Как е възможно животът й толкова бързо да се преобърне с главата надолу?

Баща й изпраща няколко пъти слуги, за да чукат на вратата й. Тя не им отвори — с нея или без нея, пиршеството щеше да продължи. Уплашена и отчаяна, тя седеше свита на стола си, наблюдавайки спускащия се здрач, гладна и трепереща, макар да не й бе студено.

Накрая баща й се появи лично и на него не можа да откаже. Той й заповяда да се разходи из двора с Виченцо, уж да се насладели на залеза. Всички слуги били вътре. Това щяло да бъде за нея великолепна възможност да опознае съпруга си.

Пиа изпълни заповедта на баща си и придружи Виченцо до коня му, докато слънцето обагряше в златисто древните каменни плочи на двора. Все така вцепенена от шока, тя не направи никакъв опит да разговаря с него и докато пресекат двора, задявките и ухажванията му се бяха превърнали в презрение и провокативност. Напълно онемяла, тя гледаше как сенките на здрача се сключват около нея. Отведе го до галерията, където беше завързан конят му, и мълчаливо го зачака да яхне животното. Ала изведнъж той се стрелна към нея и я издърпа зад най-мрачната колона. Похотливите му устни запъплиха по врата й, а алчните му ръце награбиха гърдите й.

— Хайде! — прошепна злобно той. — Договорите са подписани и ти си почти моя! Почти!

Тя се опита да го изблъска, провиквайки се отчаяно, макар да знаеше, че няма кой да я чуе. Започна да го удря по гърдите и лицето. Съпротивата й като че ли го влуди още повече и когато я сграбчи за косата и я захвърли през вратичката към конюшнята, тя си помисли, че с нея е свършено. Усети миризмата на топлата слама, а в устата си вкуса на кръвта, когато прехапа бузата си. Но Виченцо като че ли се овладя.

— Хубаво, остани си непорочна още една нощ! — изсъска и се изплю над нея. — Утре и без това ще бъдеш моя! — На прага на конюшнята се обърна и извика: — И никога повече не смей да ме удряш!

После се върна и започна да я рита ожесточено — но не по невинното й лице, а по тялото й, така че раните и синините й да не се виждат, скрити под дрехите.

Когато накрая той си тръгна, шокът я връхлетя с все сила и тя повърна върху сухата слама. В топлия мрак чуваше пръхтенето и изцвилването на конете на рода на Кукумявката.

А после се изправи бавно. Цялото тяло я болеше от ритниците му. Но Пиа изпъна гръб и се насочи директно към църквата на рода на Кукумявката, която се намираше от другата страна на площада. Сложи ръце върху тежките порти, през които бе минавала години наред — за кръщене, първо причастие, първа изповед. Но тази вечер тя не повдигна нежно резето, а блъсна толкова силно портите, че те се треснаха в колоните зад тях и трясъкът отекна в цялата църква. Пиа се втурна към параклиса на Мадоната и там краката й я предадоха. Коленете й изпукаха върху студения камък. И тя започна да се моли, притиснала силно медальона между дланите си. Молеше се, ала нито веднъж не вдигна очи към образите на Дева Мария или Исус Христос — тази вечер тя зовеше на помощ други, много по-древни божества. Мислеше, че древният тотем между ръцете й по някакъв начин й помага да осъществи връзка с тях. Молеше се нещо да се случи, някакво възмездие, което да я отърве от този брак. Когато отвори ръце, върху едната си длан зърна образа на Клеопатра, а върху другата — на кукумявката.

* * *

Игрите Палио.

Цяла година планиране, десет мъже, десет коня, три обиколки на площада и всичко свършва в един-единствен миг.

Нито един външен човек не би могъл да схване, а какво остава — да проумее какво означават конните надбягвания Палио за жителите на град Сиена. Че те се хранеха с тях, дишаха с тях, спяха с тях. Че се молеха на светците си за победа всеки божи ден, по цяла година. Че цялата им лоялност, всичките им цветове и всички техни контради произтичаха от Палио така, както паяжината произтича от паяка. Концентричните кръгове на техните обичаи и общество произлизаха именно от този площад и този ден, и от този най-малък сред всички кръгове — конната писта. Посипана с прахта на меките вулканични скали на Тоскана, отъпкана от мъже, родени в Сиена, яхнали отгледани в Сиена коне, точно под древните палати и кули на старинния град. Игрите Палио бяха центърът, игрите Палио бяха самата Сиена. Да ги познаваш, означаваше да знаеш всичко за този град.

На втория ден от месец юли 1723 година Сиена беше убийствено гореща. Ала въпреки горещината тълпата от хората, събрали се тук, за да зърнат Палио ди Провенцано, изглеждаше по-многобройна от всякога. През други дни красивата обърната раковина на Пиаца дел Кампо беше тиха и безлюдна, но днес беше претъпкана със стотици жители на Сиена, които биеха барабаните си и развяваха знамената си. Всяко друго място в града беше празно — всяка улица, всеки двор, всяко жилище, църква или бирария. Съдебните зали бяха пусти, аптеките — затворени. Банкерите бяха прибрали масите си, шивачите бяха спуснали кепенците. В болницата на църквата „Санта Мария Магдалена“ сестрите инструктираха санитарите как да отнесат на носилки пациентите на площада. Даже скорците се насъбраха, за да гледат състезанията Палио под горещия син кръг на небето над конната писта. Те се носеха над върховете на кулите, събираха се в перестите облачета, за да се разпръснат наново като мастило във вода, цвърчащи и те от вълнение.

Всички през този ден на дните имаха своя роля в игрите — от най-височайшата до най-нищожната. На самия връх, над площада, на балкона на огромния Палацо Публико с неговите кулички от теракота и високата часовникова кула, седеше управителката на града. Херцогиня Виоланте Беатрикс де Медичи, на петдесет години, от които не можеше да скрие нито една, ръководеше състезанието с огромно достойнство и грация така, както правеше през последните десет години, откакто се бе споминал съпругът й.

Под нея капитаните, водачите на контрадите, провеждаха последния си таен съвет със своите представители. Това бяха старейшините, началниците на родовете, белите глави — привели се един към друг, те обсъждаха окончателните си договори и уговорки. Обветрените им и набраздени лица бяха виждали всичко, познаваха отлично града и неговите странности.

Фантините — жокеите, облечени в коприни в толкова ярки цветове, че заслепяваха очите, получаваха своите камшици нарби — зловещи дълги парчета волска кожа, които съвсем скоро щяха да използват не само върху гърбовете на конете си, но и един върху друг. Тези млади мъже — цветът на младежта на Сиена, бяха изпънати като струни от напрежение — черните им очи блестяха, мускулите им бяха стегнати. От време на време сред редиците им изригваха пререкания, прерастващи в битки — както словесни, така и физически. Всички до един се бяха сдържали от удоволствия със съпругите и любовниците си в продължение на седмици, за да подготвят тялото и духа си за това състезание.

Зле прикрити събирачи на залози си правеха знаци над тълпите с тайните си кодове; улични продавачи разнасяха кожени мехове с вино и изсушено месо на онези, които бяха излезли на площада от изгрев-слънце; хитри търговци предлагаха хартиени ветрила в цветовете на всяка контрада. Оркестърът на Палио повтаряше маниакално тържествените ноти на химна на Палио — задача, която никой от тях нямаше да изостави чак до изгрева на утрешния ден — всеки музикант сигурен в своята хармония и своя контрапункт.

Дори малките деца развяваха ярките знаменца на своите квартали, опитвайки се да имитират по-големите си братя — онези наперени самохвалковци — алфиерите, които развяваха толкова умело и високо големите знамена на контрадите. Малкият сирак и водоносец, познат като Зебрата — наричаха го така, защото носеше черно-белите цветове на града, а не конкретните цветове на някой квартал, за да не демонстрира пристрастие към никого, — се щураше чевръсто насам-натам, разнасяйки дървени бокали с вода в замяна на монета, сигурен в походката и в целта си.

Конете, макар и неми твари, също пристъпваха в готовност. На юздите им бяха завързани ярки ленти, в гривите им бяха вплетени панделки, в седлата им бяха пъхнати знамена. Засега ги задържаха, но те си знаеха, че съвсем скоро ще бъдат пуснати в надпревара и ще трябва да спечелят за цветовете, които носеха.

А Пиа от рода Толомей се чувстваше по-низша от всички. Като сгодена жена тя вече бе лишена от уважението, на което се радваше, докато беше съблазнителна стока — прочута красавица, за която трябваше да се борят всички видни фамилии на контрада на Кукумявката. Сега тя беше просто зрител, от когото се очакваше да вика за годеника си и нищо повече. Но Пиа от рода Толомей нямаше никакво намерение да изпълнява тази роля. Да, тя щеше да гледа как годеникът й взема участие в състезанието Палио, но нямаше да вика за него. Пиа от рода Толомей щеше да се моли по време на надпреварата той да бъде убит.

Защото тази вечер тя трябваше да бъде венчана в катедралата за Виченцо Капримулго. За последен път носеше червените и черни цветове на квартала на Кукумявката. Раните и синините й бяха скрити под пояса в същите цветове на Кукумявката, а лъскавата й черна коса беше вдигната високо под шапката й. Седеше така, както бе седяла през последните деветнайсет лета и трийсет и осем игри Палио, на построените амфитеатрално пейки на квартала на Кукумявката, точно до баща си. Предвид позицията си, възпитанието си и натъртените си ребра, Пиа се стараеше да не плаче, но си знаеше, че до следващите игри Палио — Палио дел Асунта през август, тя ще седи от другата страна на площада, като съпруга на Виченцо, облечена в черно-златистото оперение на Орлите. Щеше да се издигне до самия връх в реда на хищните птици.

Нарастващото напрежение се усещаше навсякъде около нея — беше почти осезаемо, подобно на въздушен порив или лятна мараня. Но тя сякаш беше отвъд него. Пиа беше родена в Сиена и почти никога не бе напускала града. Тоскана си имаше крайбрежие, но тя никога не бе виждала морето. И въпреки почти отшелническото си съществуване в своя квартал, въпреки деветнайсетте години, прекарани зад градските стени, днес тя за първи път чувстваше, че мястото й не е тук. Заради годежа си тя вече не беше съвсем Кукумявка, но и не беше напълно Орел — беше някакъв странен, весталчески птичи вид. Отклонение от нормата.

Всеки гражданин на Сиена беше продукт на своята контрада, на своя квартал. Самоличността му започваше с квартала му и свършваше там, където кварталът на Дракона се превръщаше в квартала на Вълчицата или кварталът на Еднорога се превръщаше в квартала на Кулата. Пиа познаваше цветовете на всеки квартал — от червено-синьото на Пантерата до жълто-зеленото на Гъсеницата. И два пъти годишно тези разделения в географията и цветовете придобиваха още по-голямо значение.

Само след няколко кратки часа горчивината от загубата щеше да легне като саван над изгубилата контрада, а всеки отделен човек от квартала победител щеше да бъде обхванат от неземна радост. Пиа знаеше, че днес Виченцо ще стори всичко възможно, за да победи. По време на жребия за конете, който се провеждаше няколко дена преди надпреварата, той бе изтеглил Берио — силен и красив жребец, за когото мълвата твърдеше, че е най-бързият кон в цяла Тоскана, кон, който всеки квартал можеше само да си мечтае да изтегли. И тъй като самият Виченцо се славеше като най-бързия ездач в целия град, шансовете му да стане победител действително бяха много големи. И ако победи, тогава каква ли форма щеше да приеме триумфът му в брачното им ложе? Само това състезание, което траеше не повече от три по двайсет и още десет удара на сърцето, би могло да удължи живота на нейната непорочност. Тя потрепери.

Пиа се наклони напред, за да се разсее със спектакъла под себе си. Загледа се в обикалящите пистата коне и техните ездачи, по стар навик следвайки цветовете на Кукумявката, когато вниманието й беше привлечено от един самотен ездач. Той яздеше бавно коня си, излъчващ абсолютен контрол. Под арката на портата Бока дел Казато заприлича на изрисуван ангел.

Конникът беше непознат за Пиа. Но освен това бе и най-красивото живо човешко същество, което тя някога бе зървала. Имаше маслинената кожа, характерна за региона, и плътните, стиснати устни на сериозен човек, но излъчващи и обещание за мекота. Дългата му тъмна къдрава коса беше по модата — на опашка, вързана с панделка в цветовете на Торе, квартала на Кулата. Очите му бяха зелени като маслини, а скулите — като на антична статуя. Имаше абсолютно съвършени черти. Тялото му беше мускулесто, с правилни пропорции, краката му — дълги, а ръцете му — силни, стиснали здраво и умело поводите на коня. Но имаше и още нещо — странникът изглеждаше благороден. Ако благородството имаше нещо общо с новата наука физиономика, а не с произхода, то тогава той би трябвало да седи на балкона над главата й, а не непретенциозната херцогиня. Или поне така си помисли Пиа.

През цялото си детство и младостта си Пиа бе търсила убежище в книгите и въпреки жестокостта, която вчера й демонстрира Виченцо, тя все още не бе изгубила вяра в романтичната любов — даже може би точно обратното. Ала този път тя не побърза да облече непознатия в ролята на Тристан, Ланселот или Роланд, за които беше чела. Беше твърде голяма реалистка, за да допусне, че жена от такова благородно потекло като нея би могла да има щастието да се омъжи по любов.

И все пак, макар и само за миг, си позволи да се запита как ли би се чувствала, ако беше сгодена за този непознат конник, а не за Виченцо. Или което беше още по-хубаво, ако той можеше да се състезава за нея като неин рицар — онзи дворцов идеал отпреди векове, без нито една от съвсем реалните, физическите заплахи, които се съдържаха във всеки брак. Тогава нямаше да бъде длъжна нито да го докосва, нито дори да се среща с него. Както вече беше разбрала, докосването бе много опасно преживяване. Да копнее за него от разстояние — това би било най-хубавото нещо на света. Какво ли би било, запита се сега тя, да си седи в ложата и да гледа как конникът язди за нея, може би с някакъв неин символ, завързан около врата му или вплетен в гривата на коня му?

Когато странникът слезе от коня си заедно с другите жокеи, за да отдаде традиционната почит на херцогинята, той застана точно до Виченцо. И като подходяща алегория за неговата контрада, конникът на Кулата се извиси над своя съперник от квартала на Орела. Според Пиа това сравнение изобщо не беше в полза на Виченцо. Фантините — жокеите, се подредиха под балкона на херцогиня Виоланте, всеки от тях наблюдаващ я с подобаваща доза наглост — пантомимна възстановка на съпротивата спрямо господарите Медичи, разиграваща се вече десет години, откакто херцогинята се бе появила в този град.

Всички, с изключение на един.

Единствено непознатият конник свали своята триъгълна шапка от главата си и сведе очи към земята в знак на почит ако не към ранга на херцогинята, то най-малкото към пола й. Сърцето на Пиа се изпълни с топлота, когато зърна този жест, но в мига, в който извърна поглед към годеника си, то отново бе обзето от хлад. Виченцо се бе втренчил в херцогинята с отявлено нахалство. Изобщо не беше свалил триъгълната си шапка. И това накара Пиа окончателно да го намрази. Това дребно нещо — фактът, че не свали шапката си пред дама, тази елементарна липса на обноски — събуди в душата й презрение, много по-голямо и от възмущението, с което я бе изпълнило поведението му предишната вечер.

До Виченцо стоеше баща му. Фаустино Капримулго, капитан на квартала на Орела, беше висок и жилав, с мургава кожа и мрачни черти, но с невъзможно бяла коса, накъдрена като шапка върху главата му. Високите му скули, хлътналите му бузи и дългият, извит като кука нос го превръщаха в перфектен двойник на орела, изобразен на знамето му. Фаустино винаги стоеше изпънат като струна, като орел, бдящ над своето гнездо, със самоувереност, родена от факта, че е глава на най-старата фамилия на Сиена. Въпреки пищността и позьорството на Медичите цяла Сиена знаеше, че всъщност градът се ръководи от семейство Капримулго. Те бяха властвали в дните на Деветимата — управляващият съвет на старата република, и властваха и до днес ако не официално, то най-малкото на практика. Синът стоеше рамо до рамо с баща си, фиксирайки херцогинята със същия орлов поглед — малък сокол до големия сокол, по-дребна и по-подла версия на господаря.

Пиа проследи с поглед бойната колесница на Палио, която се насочи към двореца. Теглеха я четири млечнобели вола, понесли самия Палио — огромното черно-бяло знаме с цветовете на града, върху което бяха избродирани образите на Дева Мария и на папата. Помощниците сгънаха знамето и го поднесоха на миналогодишния победител — Гиберти Конто, капитан на контрада на Змията, който почука три пъти на портите на двореца и беше приет. Няколко мига по-късно Конто се появи на балкона на херцогинята и й поднесе знамето. Херцогинята го пое с кимване — щеше да охранява символа на града само за няколко минути, за да го предаде на тазгодишния победител. Без да изпитва нито капчица угризения за липсата си на лоялност, Пиа протегна ръка към монетата на Кукумявката, която висеше на врата й, и се замоли тази година победителят да бъде непознатият конник, а не Виченцо.

След това се приведе напред и, без да се крие, огледа подредилите се пред въжетата на старта жокеи в търсене на конника с цветовете на Кулата. Забеляза как фантините си шепнат нещо един на друг — знаеше, че това са последни думи на заплахи и обещания. Ярката коприна на одеждите им сякаш също шептеше. В същия този момент се правеха последните залози и големи суми пари сменяха притежателите си. Останалите коне обикаляха нетърпеливо и се удряха с хълбоци. Един от тях се изправи и изхвърли ездача си — за радост на Пиа той беше със зелено-белите цветове на Ока, квартала на Гъската.

Пиа се досети, че странникът сигурно е изтеглил жребий да бъде ездача ди ринкорса — първи в редицата, на най-външна позиция, до въжетата. Така и се оказа. Той стигна до въжето на старта последен от всички жокеи, но като че ли изобщо не си даваше сметка за предимствата, които му предлагаше жребият му. Обикновено позицията ди ринкорса се използваше с непочтени намерения — за изтикване на съперника в неблагоприятно положение още от самото начало. Но Пиа видя, че съвсем неподвижно на гърба на коня седеше непознатият мъж, загледан някъде в далечината, не говореше с никого, не правеше никакви опити да бута останалите или да ги тормози. Жребецът му също стоеше абсолютно застинал насред мелето. В неподвижността си двамата наподобяваха бронзовата статуя на Козимо де Медичи, наречен още Великия, която Пиа бе виждала по време на първото си и единствено засега пътуване до Флоренция. Пиа се опита да му внуши телепатично да победи Виченцо. Настойчивостта на мислите й беше толкова голяма, че изненада дори самата нея. Очите й се вторачиха в широкия му гръб и се втренчиха в него толкова силно, че синьото и бургундовочервеното на копринените му одежди се сляха.

После настъпи обичайната суматоха в началото на състезанието. Докато конете обикаляха в кръг или се отдръпваха назад, мосиере, или стартовият съдия, обявяваше фалстарт след фалстарт. Накрая, след миг на почти непоносимо напрежение, конете най-сетне се подредиха в редица и застинаха по местата си, сякаш укротени от невидима ръка. Виковете и писъците на тълпата утихнаха за една призрачна, мълчалива секунда и над главата на Пиа изгърмя великата камбана Сунто от кулата Торе дел Манджа. Обаждаща се само на Палио, камбаната отекна над целия град, за да му съобщи, че часът е настъпил. Всички глави се извърнаха, всички погледи се изместиха — защото се смяташе, че, дочул екота на камбаната, ветропоказателят на Торе дел Манджа ще се обърне към онзи квартал на града, който щеше да стане следващият победител в Палио. Бронзовата стрелка се заклати и спря точно към катедралата на контрада на Орела и радостните възгласи на неговите жители почти заглушиха последните дихания на камбаната. Пиа преглътна, ужасена от тази поличба. Но времето за размисли беше свършило. При седмия си удар Сунто спря да звъни и малкото оръдие до въжето на старта гръмна. Десетте коня скочиха и се втурнаха напред.

За човек, който никога не бе присъствал на Палио, би било невъзможно да си представи този смразяващ кръвта рев на тълпата, да почувства разтърсващия ребрата тропот на копитата, да усети миризмата на пот и слама със собствения си нос и аромата на вулканична пепел в устата си. Това си мислеше Пиа, докато наблюдаваше надпреварата. Конете се носеха като вихрушка, хълбоците им блестяха от пот, по муцуните им беше избила пяна. Минаха покрай двореца и се насочиха с грохот нагоре по завоя към Бока дел Казато. Цветовете на контрада на Кулата се виждаха най-отпред — рицарят на Пиа водеше, следван плътно от Виченцо.

Към втората обиколка Виченцо вече бе взел преднина от три-четири коня и се насочваше към смъртоносния ъгъл Сан Мартино — коварен склон, пресечен от острия ъглов камък на огромния дворец. Там обаче конят му беше настигнат от коня на квартала на Пантерата, чийто жокей насочи камшика си право към лицето на Виченцо. Възползвайки се от това стълкновение, непознатият конник побърза да си върне преднината и поведе състезанието, а междувременно наследникът на Орлите се заклати на седлото си, а конят му рязко спря. А после сякаш времето изведнъж забави ход и всички видяха как Виченцо се премята напред през юздите, сгромолясва се върху камъка Сан Мартино и се превръща в безжизнена купчинка на земята. Колективното ахване на тълпата накара непознатия конник да погледне през рамо — без да се поколебае нито за миг, той срита коня си, обърна се назад и се втурна към поваления си съперник.

Пиа се приведе напред с разтуптяно от ужас сърце. За един кошмарен миг си помисли, че именно тя бе предизвикала този инцидент. Да, наистина си бе пожелала Виченцо да умре, но не си бе представяла, че всичко ще изглежда така. От мястото, където седеше, й се стори, че половината от тялото му бе станала като на негър — но пък прахта по пистата си бе все така бяла. След няколко секунди собственият й разум й подсказа, че този цвят е кръв. Сподирян от писъците на тълпата, непознатият конник успя да разбута летящите срещу него коне, да стигне до поваления човек и да го прегърне.

Главата на Виченцо се намираше под ъгъл, непредвиден от природата. Окъпан в кръвта му, неговият спасител затърси отчаяно пробитата артерия. След като локализира източника на този зловещ фонтан, той постави здраво ръце върху него. И двамата мъже се покриха с кръв и прахоляк, а пистата под тях потъмня подобно на общата им сянка. Докато се оглеждаше отчаяно, Пиа видя дорестия кон на Виченцо — Берио, точно зад малкото черно-бяло знаме на финиш линията, да пристъпва наперено и весело, горд от победата си — очевидно бе решил, че и един кон може да победи в Палио, без ездач.

За втори път през този ден над тълпата се възцари призрачно мълчание. Падналият на земята жокей бе постепенно наобиколен от хора с цветовете на Орела, сред които се виждаше и бялата глава на Фаустино. Не след дълго към тях се присъединиха съдии и членове на стражата, един аптекар и един лекар. Накрая непознатият конник се изправи и поклати тъжно глава.

Пиа се изправи на крака и си наложи да отиде при кошмарната групичка. Разбутвайки новите си роднини, тя си запроправя с мъка път натам. Хората я блъскаха и веднъж дори я събориха на земята. Краката й бяха натежали и едва се движеха, сякаш вървеше през пясъчни дюни.

Бе прекарала първите деветнайсет години от живота си под стъклен похлупак — рядка орхидея, недокосната от човешка ръка. Беше отглеждана, възпитавана и почитана като важен коз на брачния пазар, но сега, след като годеникът й беше счупил този стъклен похлупак, тя бе изложена на всички природни стихии. От днес тя вече живееше във физическия свят, който се оказваше свят на безкрайна бруталност. Свят, в който уговореният й годеник можеше да я блъска и бие, свят, в който непознати я бутаха на земята. В този момент тя не бе много сигурна кое посегателство срещу личността й беше по-лошо — неговото или това на хората.

Един човек в тълпата — конярят на баща й, я позна и тълпата се раздели пред нея като Червено море пред Мойсей. Тя изпъна гръб и призова на помощ достойнството си, макар да се чувстваше като измамница, докато хората се отдръпваха заради нея, познавайки я като годеницата на падналия мъж, очакващи и уважаващи скръбта, която тя не изпитваше. Забеляза и баща си Салваторе в края на групата, обкръжила лежащото на земята тяло. Той изобщо не я погледна — бе твърде зает да говори нещо с брата на Виченцо, бледо и чудато създание на име Нело. Сякаш насън, тя мина покрай тях, насочи се право към центъра на групата и за първи път през живота си видя труп.

Пиа се вторачи в трупа на Виченцо. Зърна разкъсаната плът на гърлото, костта, която стърчеше през нея, почернялата кръв в прахта и покритата с пяна уста, леко отворена, с накацали върху нея мухи. Едва вчера тази уста бе шепнала в ухото й заплахи и обещания. А после, вечерта, той бе изпълнил тези заплахи и обещания. Тази уста се бе прилепила за врата й и бе дишала с вонящ на вино дъх в косата й, докато той се бе опитвал да я обладае със сила. Бе дишала и дишала, докато горещото му дихание не се бе превърнало в слюнка, която бе изпръскала косата й. Възможно ли да е истина, да е толкова кошмарно вярно, че той никога повече няма да диша и да живее? Изглеждаше невъзможно. Челото й изстина. Повдигна й се. Уплашена, че ще припадне, тя се присегна към нещо стабилно за опора.

Беше конят Берио. Победител и убиец. Най-бързият в цяла Тоскана, конят, който бе накарал Виченцо да размаха доволно ръка, когато бе изтеглил името му при жребия. Пиа зарови пръсти в червено-кафявата грива на Берио и отпусна студеното си чело върху кадифения му гръб. Конят стоеше под ръцете й неспокоен, несигурен. Чудеше се защо никой не го окичва с цветя, защо никой не му пъха сладки в устата. Изглеждаше необичайно самотен, тръскайки непрекъснато глава, сякаш раздразнен от мухи, загледан в неподвижното тяло на Виченцо. Очите на Пиа се насълзиха.

— Не се тревожи, недей! — прошепна му тя. — Вината не е твоя! Моя е! Аз пожелах това!

Като че ли успокоен, великолепният жребец застина до рамото й и започна да пощипва весело ухото й. Притисната от чувството за вина, Пиа усети как вдигнатата й нагоре коса се измъква от фибите, докато конят я побутва с муцуна. Нейната черна коса и неговата кадифена грива се сляха, преплетоха се, станаха едно. Елегантната й черно-червена шапчица се изхлузи от главата й, за да бъде стъпкана от огромните крака на Берио.

През буйната грива на Берио тя видя как Фаустино Орела се изправя несигурно на крака с детето си на ръце. Видя и как непознатият конник поставя за миг ръка върху рамото на капитана, а после Фаустино поема към дома си с кошмарния си товар, следван от своята контрада. Орлите се изнизаха един след друг от площада в пълно мълчание, забравяйки напълно за знамето, което беше тяхно. Защото не за тяхната победа щяха да бият камбаните на базиликата, нито за сватба — щяха да бият за погребение. Пиа усети как някакъв коняр измъква Берио от ръцете й, а друг измъква косата й от дългата му червеникавокафява грива. Като че ли всеки вече имаше правото да я докосва.

И докато скръбната процесия напускаше площада, Пиа усети как от раменете й се сгромолясва тежък товар. Издиша дълбоко смъртта и целия този ден и изпълни дробовете си с облекчение — сладко и чисто. Така рязко освободена от задълженията си по брачния договор, тя не знаеше какво да прави. Нито прецизното й възпитание, нито всички уроци по етикеция не бяха успели да я подготвят за подобен момент. А след това се досети. Може да се прибере у дома. Обърна се към своето семейство, към контрада на Кукумявката, към бащиното си огнище, но пътят й беше препречен от подобните на буре гърди на баща й. Тя протегна ръка към Салваторе, мислейки, че след като вече всеки можеше да я докосва, бе настъпил и редкият миг за една прегръдка.

Ала баща й я хвана грубо за раменете, обърна я обратно и прошепна злостно в тила й, точно там, където снощи й бе шептял Виченцо:

— Орелът има още един наследник! Има още един жив син, така че изиграй добре ролята си!

А после я избута напред право към кортежа на Орлите. Краката й я предадоха, коленете й се огънаха, но бе моментално подхваната от двама мъже в техните цветове. Единият го познаваше — беше братът на Виченцо, Нело, а другият — като че ли някакъв братовчед. Двамата я подхванаха под мишници и, правейки се, че уж я подкрепят, всъщност я повлякоха насила напред. Красивите й ботушки заораха меката пръст и вдигнаха прахоляк. Тя беше тяхна пленница.

Пиа се задърпа. Чу се как крещи: „Не, не, не!“. Многократно. Тълпата започна да ври и кипи като казан, свидетелка на разиграващото се, но като никога всички квартали бяха обединени от скръбта, която виждаха пред себе си. За хората беше очевидно, че бедната девойка не може да приеме загубата на годеника си. Тя губеше свяст и бърбореше несвързано от мъка. Орлите щяха да се погрижат за нея.

В отчаянието си Пиа се заозърта, търсейки погледа на непознатия конник, но той не я забеляза. Застанал насред кръвта, която постепенно потъмняваше и заприличваше на сянка, измъкнала се изпод краката му, той триеше ръце и лице със собственото си шалче. Яркочервеното на кърпичката му оставаше непроменено от кръвта. Но всичко останало се бе променило.

Докато отнасяха Пиа през портата Бока дел Казато — онази, през която конникът бе излязъл на арената, тя усети, че някой я дърпа за ръкава. Надявайки се на спасение в последния момент, тя сведе очи, но само за да види малкия водоносец Зебрата. Момчето й подаваше нещо, подтичвайки, за да върви в крачка с нея. Беше черна кадифена торбичка със златния герб на Медичите извезан на нея — торбичка с милостиня от херцогинята.

Докато похитителите й измъкваха торбичката от ръцете на момчето без никакъв знак на благодарност, Пиа погледна за последен път над главите на хората, насъбрали се на площада, право към балкона на двореца. Може и да й се бе сторило, но като че ли херцогинята вдигна ръка за поздрав (жест на съчувствие или на разбиране?), но веднага след това сянката на огромната арка я погълна.

Високо над площада херцогиня Виоланте Беатрикс де Медичи проследи с поглед съпротивляващото се момиче, докато то не изчезна. Накрая тя се изправи. А черно-бялото знаме на Палио се изплъзна от ръцете й и падна през парапета в елегантна дъга, право в прахта и кръвта.