Алиса Дей
Непокорни сърца в Атлантида (5)

Глава 5

Кат хвърли ключовете си на масата и се опита да отпусне мускулите на врата си. Всеки инстинкт, който имаше — и човешки, и животински — беше нащрек, в най-висока степен на очакване. И макар че бе болезнено да го признае, на възбуда.

Всичко това, заради човека — не атланта — който бе влязъл в къщата й.

И тя не можеше да разбере реакцията си. Сякаш никога преди не бе виждала сексапилен мъж. Итън, например, бе зашеметяващо красив. Ако харесваш мъжете ти да си високи, слаби, с мускулести тела и арогантно алфа поведение.

Имаше чувството, че й допадат повече мъжете от типа поетичен воин или посредник.

Тя изстена.

— Трябва да преодолея това.

— Моля? — Дори гласът му бе убийствен. Нисък и секси, с подчертана интонация. Звучеше малко като далечен роднина на келтския, който често бе чувала от посетителите на парка, идващи от Ирландия.

Изпъвайки рамене, тя се обърна, за да го погледне.

— Трябва да проверя малките. Ще се върна след минутка.

Не е като бягство, защото наистина трябва да проверя бебетата. Не е. Не спираше да си повтаря това, по целия път надолу по коридора, надявайки се скоро да си повярва.

Бастиян пусна чантата си на пода близко до меката кушетка, чудейки се какво трябва да направи сега. Тя сигурно искаше малко спокойствие от побъркания глупак, като който се бе проявил в колата. Не можеше да я вини за това.

Огледа се из малката, но уютна стая и забеляза снимките на това, което би трябвало да бъде семейството й, по лавицата за книги. Отиде до нея и взе една снимка. Разпозна силните черти и височината на Кат в мъжа, който стоеше с ръка, обвита около една крехко изглеждаща жена, която държеше бебе. Това може би бе Кат? Жената имаше златните краски на Кат, но бе съвсем дребна. Куин бе казала, че майката на Кат е била човек. Запита се колко ли трудно трябва да й е било да израсне като получистокръвно дете на алфата?

Приглушен вик от задната част на къщата привлече вниманието му. Той мигновено остави снимката обратно на лавицата и хукна с все сили към коридора, несъзнателно посягайки към кинжалите си, които не носеше. Беше ги оставил в чантата си, в знак на уважение към домакинята си. Тази малка вежливост можеше да му коства живота. Сега нямаше време да ги вземе. Тя можеше да…

— Кат? — Стигна до края на коридора и нахлу в стаята, от която идваше светлина само за да види напълно неочаквана картина: Кат седнала на пода, смеейки се, докато четири бебета пантери пълзяха и се търкаляха по нея. Бастиян се загледа в нея и усети как остава без дъх.

Сериозната Кат бе красива.

Смеещата се Кат бе истинска богиня.

Тя погледна към него, все още усмихната.

— Съжалявам. Чу ме да викам ли? — Тя вдига най-голямото от четирите пантери — мъжкото. Малките имаха кафяво-червеникава козина и бели коремчета, както и смешна извивка в края на опашките си. — Той се опитва да докаже, че е по-страшен от трите си сестри и захапа пръста ми доста силно, нали така, бебчо?

Когато наведе глава, за да потърка чело в пантерата, Бастиян изведнъж разбра точно защо животното започна да мърка. Той самият щеше да го направи, ако можеше да я накара да погали корема му.

— Красиви са — каза Бастиян и наистина го мислеше. — Никога досега не бях виждал бебета пантери. Дали те… имам предвид…

Тя се засмя отново, но този път в смеха й имаше малко горчивина.

— Не, не са шейпшифтъри. Те са изцяло пантери. И за известно време бе спорен въпрос дали някой изобщо ще види отново бебе пантера във Флорида, заради начина, по който хората ги избиваха.

— Бракониери? — попита Бастиян и седна на пода, протягайки предпазливо ръка напред към двете по-близки до него бебета. Едното го игнорира напълно и започна да мие лицето си с една от малките си лапички, докато другото зае дебнеща позиция, скочи върху ръката му и войнствено нападна ръкава на ризата му.

— Не, не бракониери, въпреки че сега трябва да се борим и с тях. Вярваш или не, доскоро бе съвсем законно да се ловуват тези невероятни създания, докато през 1967 г. Министерството на вътрешните работи на Съединените щати не ги обяви за застрашен вид. Прекалено късно. Около 1955 г. са били избити до почти пълното изчезване на вида. — Кат се облегна на стената и се изтегна.

Бастиян се опита да не се разсейва от дългите й крака.

— Но сега нещата са по-добре, нали?

Тя кимна, а лицето й все още бе сурово.

— Да, но все още не достатъчно. Една спогодба с Коалицията на Тексаската пума от деветдесет и пета, помогна доста. Внесохме осем женски тексаски пуми сред нашите пантери, за да помогнем за решаването на проблема с близкородственото кръстосване на животните.

Мъжката пантера се сви в скута й и заспа, а Кат несъзнателно започна да го почесва по ушите.

— Положението се подобрява, но не е оптимално. Освен това ни натресоха повече тексаски женски, отколкото желаехме — горчиво каза тя.

Смяната на тона й го учуди.

— Мислех, че те са важни за вашите котки?

Кат премигна, след това изглежда осъзна, какво точно бе казала.

— О, не ми обръщай внимание. Говорех за напълно друг тип тексаска котка, която дойде тук. Една на име Фелън, за да сме напълно точни.

Той повдигна вежда и тя отговори на неизречения му въпрос.

— Ние… също внесохме няколко тексаски женски по сходни причини — каза тя, без да го поглежда в очите. — Една от тях, Фелън, не уважава тези, които не са чистокръвни и не се свени да го показва. За жалост Итън я взе за своя избраница, така че…

Когато гласът й затихна, той разбра това, което остана неизказано. Фелън бе злата кучка, която натриваше носа на Кат заради недостатъците й при всяка възможност. Образно казано. Изведнъж, ръцете го засърбяха да погали косата на Кат, за да й донесе някаква утеха.

И по дяволите, това също не бе присъщо за него.

Радостта, която Кат бе показала докато си играеше с малките пантери, се изпари и тя рязко се изправи.

— Ще ти покажа твоята стая и може да започнем всичко сутринта. Със сигурност имаме много неща, за които да говорим с Итън, ако съдя по това, което чух на събирането тази вечер.

Той внимателно освободи зъбите на малката пантера от ръкава си и я остави на пода, след това също се изправи. Кат се спря само на няколко сантиметра от него и остана на място, сякаш хваната в капан. Стаята се смали и той усети как гърлото му пресъхва, когато отново погледна в очите й.

— Кат? Аз…

— Вратата — избъбри тя. — Блокирал си вратата.

— О, извинявай. Вратата. — Той се премести настрани и за втори път тази вечер тя избяга от него.

Бастиян се усмихна бавно докато я наблюдаваше. Ако беше хищник, бягството й щеше да го подтикне към лов. Той се помота известно време преди да я последва надолу по коридора, изчаквайки възбудата в тялото му да спадне.

— Може да имаме неприятности, лейди Кат — измърмори на себе си той. Малките пантерки се вгледаха в него сънено. — Защото изведнъж се почувствах много хищнически настроен.

 

 

Аларик затрептя в мъгла и се извиси над хижата на рейнджъра, обезпокоен от това, което бе усетил да витае около шейпшифтъра и Бастиян. С невероятна бързина той се изстреля нагоре и не се спусна докато не се озова над тъмносините води на Атлантическия океан. Докато се движеше спираловидно надолу към водата, възвръщайки формата си, призова магията на портала към Атлантида.

Несъмнено порталът бе капризна натура, много подобна на тази на самия бог на морето и Аларик изпитваше мрачно съмнение за съдействието му.

За щастие, заради спешната му мисия, порталът се отвори мигновено и жрецът пристъпи на атлантска земя. На мига усети спокойствието на родната му земя да преминава през него, прочиствайки ръждясалите ъгли на душата му.

Но дори и спокойствието на Атлантида не можеше да запълни пустотата на някои загуби. Някои рани никога не зарастваха. Огромните й очи се появиха в съзнанието му и той почти потрепери.

Куин.

Очите му заблестяха със сила, която разтревожи двамата пазачи на портала. Те отстъпиха назад при появата му и се поклониха дълбоко.

— Аларик. Принц Конлан желае присъствието ви — осмели се да каже единият, без да среща погледа му.

Той кимна и се запъти към замъка. Новината, че жената шейпшифтър, към която Бастиян изпитваше чувства, почти със сигурност притежава атлантска кръв, измести собствения му патетичен копнеж по човек, който никога не би могъл да има.

Куин бе изяснила това, сякаш неговият собствен дълг не налагаше същото.

Оплетен в собственото си мрачно настроение не усети Конлан, докато той не придоби форма на пътеката пред него.

— Какви са новините, Аларик?

Жрецът повдигна глава, прикривайки мрачните си мисли с хладнокръвен контрол и лицето му стана безизразно.

— Имаме проблем. Нашият шейпшифтър носи атлантска кръв в себе си.

— Какво? Сигурен ли си? — Конлан прокара ръка през косата си. — Как е възможно подобно нещо, в един шейпшифтър?

Аларик повдигна вежда и отговори саркастично.

— Имайки предвид какви са твоята любима и нейната сестра, не съм сигурен защо си толкова изненадан от това развитие на нещата.

— Но един шейпшифтър? Изобщо възможно ли е атлант да има дете с шейпшифтър?

— Очевидно е възможно, ако става въпрос за човек с незначителни следи на атлантско ДНК от някой прародител, роден преди повече от единадесет хиляди години.

Конлан погледна към Аларик и кимна.

— Прав си.

— Аз винаги съм прав. Може ли да бъдеш по-конкретен?

Устните на Конлан трепнаха в едва забележима усмивка.

— Когато срещнахме Райли и Куин ти каза, че всичко започва да се променя. След хилядолетия, прекарани в борба с шейпшифтърите в защита на човечеството, сега ти ми казваш, че те — поне някои от тях — може да са наши потомци. Трудно е да знаеш с кого да се биеш, щом самоличността на бойците се сменя по средата на играта — продължи Конлан.

— Още по-лошо е, отколкото предполагате, принце мой. — Аларик затвори очи и изпрати силите извън тялото си, за да се освежи във въздуха и водите на Атлантида. Щом пълната мощ на елементите, поддържащи дома му, премина през тялото му, той усети как енергията нараства в него и накрая го обгърна в искрящ ореол.

Конлан кръстоса ръце.

— Толкова лошо?

— Още по-лошо. Малкият шейпшифтър на Бастиян, може да се окаже точно това — шейпшифтърът на Бастиян.

— Нямаш предвид…

— Напротив. Енергиите им си съответстват. Има потенциал да достигнат сливането на душите.

Лицето на Конлан доби студено изражение.

— Да вървим към замъка тогава. Имаме много неща за обсъждане. Не знам дали мога да позволя това.

Аларик се разсмя, но тръгна след своя принц.

— Помисли си, какво изпитваше ти към Райли. Дори самият Посейдон не можеше да спре желанието ти да се свържеш с нея. С Бастиян и неговия шейпшифтър може да нямаш никакъв избор.