Алиса Дей
Непокорни сърца в Атлантида (3)

Глава 3

— Какво, по дяволите, е това? — Бастиян се заклати на пети и мушна ръце в джобовете на дънките си. — Ще се срещнем с потенциален съюзник от югоизточния шейпшифтърски контингент в бар?

Денал се зачете в думите на нестабилно закачения неонов надпис.

— Това не е просто бар. Това е бар „Грилът на Телма“.

— На мен ми прилича на истинска дупка — озъби се Джъстис. — Напомни ми отново защо трябваше да идвам с теб и да те наглеждам?

Устните на Бастиян се свиха при мисълта за това Джъстис да го дундурка.

— Да бе. Ти с нищожната си височина от метър и деветдесет и осем?

Бледозелените очи на Джъстис заблестяха със сила. Той вдигна едната си ръка с дланта нагоре и разкри искряща топка от електричество.

— Никой друг, освен жреца, не владее елементите толкова добре колкото аз, клоун такъв. Това, че си по-висок, означава само, че ще направиш по-голяма дупка в земята, щом те съборя по задник.

Денал завъртя очи.

— Все тая. Ако сте приключили с игричките си, нека влезем вътре и да се срещнем с жената. Няма да откажа една бира и пет-шест чийзбургера.

— Момче, ти си постоянно гладен — каза Бастиян, като се противопостави на порива да разроши косата на Денал. Той бе мъж на повече от двеста години, не момчето, за което Бастиян бе свикнал да го мисли. Смъртта и възкръсването на Денал бяха накарали воина да порасне по почти невидим, но осезаем начин.

Джъстис профуча покрай тях и се запъти към вратата.

— Да, освен това е район, населен от шейпшифтъри. Сигурно тук сервират само сурово месо.

Докато Денал мърмореше нещо под носа си, тръгна след Джъстис, а Бастиян отново огледа паркинга. Сетивата му, изострени от усилени тренировки и концентрация, разпознаха вибрации както от шейпшифтъри, така и от хора. Струпвания от двете, но никога заедно. Обитателите на „Биг Сайпръс“ живееха напълно изолирани.

Въпросът бе: по чия идея?

Отново клатейки глава, все още объркан от това, че Конлан бе избрал него за тази деликатна роля на посредник, Бастиян се запъти към вътрешността на бара. И попадна в разгара на бой.

Наведе се бързо, за да избегне една бутилка, която летеше към него и огледа стаята, докато тя се разби в рамката на вратата зад главата му. Джъстис се бе облегнал на далечната стена, скръстил небрежно ръце на гърдите си. Синята му плитка — и дръжката на меча му се подаваха зад рамото му — вероятно бе обяснението за спокойствието, което го заобикаляше.

Всичко в Джъстис крещеше, че е гадняр. Бастиян все още не можеше да повярва, че бе хвърлил шайба за хокей по него, след като го бе подкрепял в безброй битки срещу шейпшифтъри и вампири.

Едно тяло прехвърча през въздуха и Бастиян изпъна ръка, за да попречи на човека… да, „човека“, той въобще не миришеше на шейпшифтър, въпреки че бе трудно да се каже в тази лудница. Раменете на мъжа се удариха в ръката на Бастиян и отскачайки, той се блъсна в една маса.

— Бастиян! Насам! — Бастиян се обърна при вика на Денал и защо ли не бе изненадан да открие, че най-младият член на Седемте се бе озовал в самото сърце на битката. Дори докато наблюдаваше, Денал удари един мъж в окото, докато друг го бе сграбчил за гърлото.

Денал се ухили, а устата му кървеше.

— Най-накрая! Малко забавление! — извика той.

Бастиян поклати глава и се предвижи с атлантска скорост към вратата щом видя как един мъж вдигна ръка, за да хвърли нож в неговата посока. Вратата се отвори внезапно и жената, която влезе през нея прати всяка мисъл далеч от съзнанието му.

Възбуди се само от аромата й.

Очите й се разшириха щом погледна пред себе си и Бастиян си спомни за ножа. Протегна ръка, за да го улови и се намръщи леко, когато острието поряза дланта му, но не откъсна очи от нея.

Когато тя обърна шокирания си поглед към него, той направи дълбок поклон и се представи.

— Лейди Катрин Фиеро. Бастиян от Атлантида, на вашите услуги.

Кат спря да диша в мига, щом го подуши. Котката в нея измърка, сякаш се протегна, а след това се сви на кълбо под кожата й, все едно бе готова да излезе и да си поиграе след всички тези години, прекарани в криене.

Това беше той. Огромният мъж, който бе срещнала само веднъж, за кратко, преди почти две години. Онзи, който я защити от една рокерска банда вампири, които възнамеряваха да я направят плячка в кървавия си спорт. Той беше минал през тях като пантера в разцвета си през поле, пълно с елени, след това не бе обърнал никакво внимание на пламенните й благодарности и просто си беше тръгнал. Без да се обръща назад, запътил се към залеза като някакъв измислен герой от детска приказка.

И сигурно бе такъв — този мъж, който тя никога не можа да забрави. Трябва да беше този, когото чакаха от Атлантида. Когато Куин го бе описала… тя дори не си позволи да мечтае. Но това беше той. Бастиян.

И той се покланяше пред нея. Покланяше й се и… кървеше?

Тя отдели един миг, за да се огледа из бара. Враждебността, която се носеше във въздуха между хората и шейпшифтърите през последните месеци, бе избухнала отново с пълна сила.

Този път идиотите щяха да разбият бара на Телма. Това трябваше да спре.

Кат трябваше да го спре.

Тя отново погледна към мъжа — Куин каза, че те наричали себе си Войните на Посейдон. Само слепец не би познал, че мъжът е воин. С височина над два метра и перфектно оформени мускули. Никой не изглеждаше така само като тренира всяка седмица във фитнеса. Обвитите му в износени дънки бедра, изглеждаха огромни като дънери. А — о, боже, не позволявай лигите й да потекат — гърдите и раменете му бяха като стена от мускули. Господи, бицепсите му бяха с големината на бедрата й, а тя не бе с малки бедра. А лицето му — ох, лицето му. Мъжете не би трябвало да са толкова красиви. Това прецакваше естествения ред на нещата или нещо подобно. Скулите му и тази буйна черна коса, която беше малко по-дълга и…

Страхотно, Кат, отдала си се на страстни фантазии, докато тези мъже се избиват помежду си и разбиват бара на Телма. Направи нещо, по дяволите.

Пантерата в нея изръмжа, разкривайки желанието си съвсем открито.

Звярът искаше да си поиграе. Копнееше да се отдаде на опасни и диви игрички с този воин. Пантерата не бе подвластна на ограниченията на дълга или етикета. Тя искаше топлина, необузданост и ненаситен секс.

Кат усети влагата между бедрата си и потръпна леко, когато втвърдените й зърна се потъркаха в ризата й. Лицето й се изчерви и тя се опита, отново, да се съсредоточи върху битката, развихрила се около нея. Погледна към Бастиян и дишането й се учести. Отвори уста и я затвори отново.

В черните му очи гореше будна интелигентност. Интелигентност и нещо много по-примитивно. Беше ли това… възможно ли бе това да е желание?

За нея?

Коленете й омекнаха при тази мисъл. Секундите, които минаха, докато тя стоеше там, замръзнала, изглеждаха като часове.

Бутилката, която се разби в стената, я извади от вцепенението й.

— Проклети да са. Знаят, че това място е целият живот на Телма. Извинете, сър, но трябва да спра това.

Той буквално изръмжа. Ако не знаеше със сигурност, че не е шейпшифтър, заради свирепото му изражение, щеше да реши, че е такъв.

— Няма никакъв шибан начин, да те пусна сред тази суматоха. Всъщност, защо не излезеш навън, преди да си пострадала? Ще те закарам вкъщи и може да говорим, за каквото там, по дяволите, говорят посредниците.

Той й препречи пътя към помещението с голямото си тяло и за един кратък миг тя се почувства защитена. Закриляна. Сякаш някой го бе грижа за нея, така както не се бе случвало от доста дълго време.

Но бързо отблъсна това чувство. Нямаше време да се размеква.

— Благодаря ти за загрижеността, но това е работата ми. Сега се мръдни от пътя ми — каза тя, нарочно използвайки суров глас.

Прекрасните му морскосини очи се присвиха и чертите на невероятно красивото му лице се изостриха още повече. Заби ръце на стената от двете страни на главата й и я приклещи на място, прикривайки я с тялото си.

— Ти няма…

— О, напротив — прекъсна го тя. Вдигна ръце отстрани на тялото си, с дланите нагоре и остави шума и яростта в стаята да утихнат. Уви се около течението на спокойния, чист поток в съзнанието си. Кристален, течен покой.

От ума й се разплиска спокойствие като вълните на океан. Равномерни, ритмични, успокояващи вълни.

Пое дълбоко дъх и щом издиша, разпръсна покой от тайния поток в себе си, насочвайки го бързо от ума си към въздуха наоколо.

Отвори очи, за да наблюдава ефекта. Тъй като бе най-близо, първо се поддаде воинът, залитна леко назад, сякаш бе ударен. Изострените му черти се отпуснаха и в очите му отново се завърна известно количество спокойствие. Тя му се усмихна и когато той се опита да каже нещо, постави ръка върху неговата и поклати глава. След това посочи към останалата част от помещението.

Бастиян се обърна, за да огледа бара, все още предпазвайки я с тялото си. Наблюдаваше как спокойствието, което излъчваше Кат, се разпространи из стаята. Юмруците се отпуснаха. Мъжете премигваха, сякаш някой ги бе зашеметил и оставяха бутилките, ножовете и другите оръжия, които бяха използвали. Групова въздишка от неизразходвана ярост задуши бурното чувство в стаята от смъртоносна ярост до сънлива отпадналост.

Една белокоса глава се подаде зад бара и дребна жена се огледа из помещението.

— Свърши ли? Кат, това ти ли си? — извика тя с леко треперещ глас. — О, разбира се, че си ти. Никой друг няма дарбата да успокоява тази сбирщина от идиоти.

Кат наведе глава, но тръгна през стаята към Телма.

— Просто дойдох в подходящото време, Телма. Тези мили господа тъкмо пресмятаха, колко пари ти дължат за щетите, нали така?

Двойка от най-ожесточените побойници, които бе видяла в свадата, сведоха глави и кимнаха. Единият беше човек, а другият шейпшифтър. Явно кризата приближаваше по-бързо, отколкото си бе мислела.

— Телма, ще им кажеш колко трябва да ти платят, нали? И мисля, че всички можете да й помогнете да почисти цялата тази бъркотия, поне тези, които не трябва да идат до спешното отделение — каза тя повишавайки тон, за да подсили заповедта си. Още една от „дарбите“ й, за които не бе казала на никого.

— Ще се оправя, Кат — отговори Телма. — Ще те уведомя, ако някой не си плати. Но сега защо не се измъкнеш от тук? Няма нужда да се мотаеш наоколо, а вероятно трябва да отидеш на срещата.

Кат преглътна горчивия отговор и се усмихна.

— Добре, ако държиш нещата под контрол.

Тя знаеше, че ефектът щеше да продължи още няколко часа върху всички, които са били в обхвата й. Не бе сигурна, колко голям бе той, но несъмнено имаше хищници в радиус от около двеста метра от бара, които нямаше да имат желание да правят нищо друго с плячката си, освен да се сгушат до нея, поне за известно време.

Усмихна се при тази мисъл и след това се обърна към атланта, подсилвайки защитата си, за да не реагира като някоя празноглавка само щом го погледне. Той бе на не повече от две крачки зад нея, макар че изобщо не бе чула да се приближава, дори с шейпшифтърското си осезание. Мъжът я наблюдаваше с любопитство, сякаш знаеше, че е направила нещо. Нямаше как да знае какво, но бе сигурен, че е направила нещо.

— Ще тръгваме ли? Сигурна съм, че искаш да си починеш след пътуването — каза тя, питайки се какъв вид пътнически подготовки трябва да се направят, за да се стигне от изгубения континент, погребан някъде под океана, до един национален резерват на осемдесет километра западно от Маями. Тя погледна към ръката му, от която капеше кръв. — Може да се погрижим и за това.

Той кимна и погледна на ляво и дясно от нея, след това направи едва забележим сигнал. Двама мъже, които не бе забелязала по-рано, пристъпиха към тях, проправяйки си път през замаяните и клатушкащи се хора и шейпшифтъри. И двамата приличаха на воини, въпреки че единият от тях беше като някаква готическа пънк версия със синята си коса и меча, закачен на гърба му. А другият изглеждаше като нечие малко братче.

Малко братче, което е преживяло много битки, внезапно се поправи тя, щом погледна очите му.

Тогава осъзна и нещо друго, щом Бастиян хвърли ножа върху една маса. И тримата се държаха така, сякаш номерът й със споделянето на спокойствието, не им бе повлиял за повече от миг.

Което означаваше, че те са дори по-опасни, отколкото си бе мислила.