Алиса Дей
Непокорни сърца в Атлантида (11)

Глава 11

Кат бавно се изтръгна от топлината и спокойната отпуснатост на съня при звука на името си и от усещането за ръцете, които леко разтриваха раменете й.

— Кат, трябва да се събудиш — настояваше дрезгав глас. Секси глас.

Гласът на Бастиян. Очите й се отвориха и тя вдигна поглед към лицето му. Явно не е било сън. Било е истинско. Той е истински.

— Какво има? Колко е часът? Умирам от глад — промърмори тя, протягайки се, за да докосне бузата му с ръка. Тогава се изчерви, тъй като си спомни, как бе приключил последният им разговор за глада. — Искам да кажа, за вечеря, а не…

Той се усмихна, хвана я за ръката и целуна дланта й.

— Бих искал да чуя още за твоя глад. Имах намерение да ти сготвя, но трябва да се обадим на Итън, за да си уредим среща.

Тя се изправи, напълно разбудена.

— Какво се е случило?

Бастиян се облегна назад, а лицето му бе като изсечено.

— Органос. Може би този път Итън ще вземе под внимание предупрежденията ми, сега, когато знам истинския план на Органос.

— Който е?

— Да контролира умовете на прайда ти. Първо на твоя, а след това и на десетки други. Веднъж щом сте в плен на вампирите, човечеството ще бъде подложено на пълно поробване.

Тя се изстреля от леглото, докато умът й препускаше и навлече първите дрехи, които й попаднаха под ръка — чифт панталони в цвят каки и стара тениска.

— Робство — каза тя твърдо. — Точно това, което баща ми не искаше. Ако ние поробим хората, а вампирите поробят нас, светът наистина ще свърши, нали?

В някакво ъгълче на съзнанието си, Кат сдържано отбеляза, че използва „нас“, причислявайки се към своя прайд от шейпшифтъри. Безвъзвратно.

За нейна изненада той се усмихна.

— Забравяш Атлантида, което може би е нормално, като се има предвид, че имате толкова малко опит с нас. Но ние ще се борим с плана на кръвопиеца с всички средства, а воините на Посейдон не са лесен противник за побеждаване. Дори сега, Джъстис и Денал са на път, за да открият доказателство за този план, което да задоволи Итън.

Тя се втурна към него и го прегърна, изведнъж изплашена, че техният миг никога няма да се върне. Сълзи изгориха очите й при тази мисъл, но тя яростно опита да ги прогони. Един воин заслужаваше жена, достойна за него.

Бастиян я целуна силно, а след това сграбчи раменете й и я задържа пред себе си.

— Трябва да се махнеш от тук. Веднага. Няма да позволя да се излагаш на опасност. Ако бъдеш ранена, сърцето ми ще изгние, ще бъде по-празно, отколкото когато и да било преди.

Сълзите й се търкулнаха, но тя поклати глава, за да го прекъсне.

— Помоли ме нещо друго, Бастиян. Но аз няма и не мога да те оставя, нито пък семейството си. Ако моята дарба за спокойствие изобщо може да бъде полезна някога, то това трябва да е сега.

— Действа ли при вампири?

Тя премигна за момент и сърцето й пропусна един удар.

— Никога не съм опитвала с вампир. Не знам дали се получава или не.

Устата му се опъна в мрачна линия.

— Много се съмнявам, че ще подейства. Кат. Вампирите са неподатливи срещу много неща, поразяващи хората, шейпшифтърите и децата на Посейдон. Те вече са мъртви и заради това са неуязвими за много оръжия, опасни за живите.

Тя се замисли за отговор — по-успокояващ от „ами, ще трябва да разберем“ или нещо също толкова нелепо — но тогава го чуха. Висок, женски — или котешки писък, последван от меко тупване.

Отекна глас, изтъкан от толкова чисто зло, че проряза съзнанието й.

— Хайде, човече от Атлантида. Излез, мелезче. Време е за игра.

Кръвта й се смрази от ужас.

— Бастиян, познавам този глас. Чувала съм го и преди. Това е Органос.

Той се хвърли към прозореца, за да погледне навън и после се обърна към нея.

— Стой тук. При никакви обстоятелства, не поглеждай навън. Ще ти спестя поне това.

И тогава, преди тя да успее да възрази, той притисна устните й за една последна целувка, после се преобрази в блестяща мъгла и изчезна.