Рей Бредбъри
Хайде всички да убием Констанс (39)

Трийсет и девета глава

— Ето — врътна нос Хенри към дългата редица от огледала. — Точно както ви казах.

Минах бавно покрай тях, опипвайки ги първо с лъча на фенера, а после и с ръка.

— Някой ще ми обясни ли какво става? — изръмжа Фриц.

— Имаше имена, а сега няма имена, точно както горе имаше снимки, а сега няма снимки.

— Както ви казах — повтори Хенри.

— О, защо незрящите не са и безмълвни? — възкликна Фриц.

— Трябва да правят нещо, за да си запълват времето — отвърнах аз. — Да ви изрецитирам ли пак имената? — започнах да ги повтарям по памет.

— Пропусна Кармен Карлота — каза Хенри.

— А, да. И Карлота.

Фриц се озърна наоколо.

— Значи този, който е обрал снимките от прожекционната…

— … е почистил и забърсал и огледалата.

— Сякаш всички тези дами никога не ги е имало — допълни Хенри. После се наведе и за последен път прокара пръсти тук и там по гладките повърхности. — Да. Няма и следа. По дяволите. А червилото здравата се беше спекло. Нужно е било бая чегъртане. Кой ли…?

— Хенриета, Мейбъл, Глория, Лидия, Алис…

— Всичките да са слезли тук долу с парцали в ръка?

— И да и не. Вече ни стана ясно, че тези жени са идвали и са си отивали, раждали са се и са умирали — и са писали имената си като надгробни надписи.

— Е, и?

— Всичко не се е случило отведнъж. Още през двайсетте, тези жени, дами, каквито щеш ги наречи, са слизали тук и са извършвали погребалните си обреди, една по една. Когато са поглеждали в първото огледало, са виждали едно лице, а после, щом са преминавали към следващото, лицето вече е било друго.

— Започваш да загряваш.

— Тъй че, Хенри, това пред нас е просто голям парад от погребения, раждания и нови погребения, всичките извършени с едни и същи две ръце и една лопата.

— Но драскулките — Хенри обхвана с жест пустотата — бяха с различен почерк.

— Хората се променят. Тя не е можела да реши кой точно живот иска, или как да го живее. Затова е заставала пред огледалото, избърсвала си е червилото и си е рисувала нова уста, измивала си е веждите и си е правила нови, по-хубави, или е уголемявала очите си, променяла е косата си, килвала е шапката си настрана като абажур на лампа или просто я е махала и захвърляла, сваляла е роклята си и е стояла тук гола-голеничка.

— Гола-голеничка. — Хенри се усмихна. — Най-сетне вдяна.

— А-ха — казах аз.

— Ама че работа — продължи той, — да драска по всички тези огледала, поглеждайки всеки път, за да види колко се е променила.

— Ставало е постепенно. Веднъж на година, или може би на две, е идвала тук с по-малка уста или по-тънко кръстче, харесвала е онова, което вижда и си е тръгвала, за да се превърне във въпросната персона за половин година или дори само за едно лято. Как ти звучи, Хенри?

Той помръдна устни, прошепвайки:

— Констанс… Да, никога не е миришела два пъти по един и същи начин. — После повлече крака, докосвайки огледалата, докато не стигна до отвора на шахтата. — Близо съм, нали?

— Още една стъпка и си вътре.

Наобиколихме кръглия отвор в цимента. Отдолу се носеха звуците на ветровете, духащи от Сан Фернандо, Глендейл и кой знае още откъде. По дъното с тихо ромолене се плъзгаше слаб поток от дъждовна вода, достатъчен едва колкото да ти намокри глезените.

— Задънена улица — каза Хенри. — Горе нищо, и тук долу пак нищо. Улики към някой, който е изчезнал. Но къде?

Сякаш в отговор, безбожен вопъл се разнесе от тъмната дупка в студения под. И тримата подскочихме.

— Мамка му! — изкрещя Фриц.

— Леле! — викнах аз.

— Пфу! — рече Хенри. — Това да не беше Моли, Доли, Холи и тъй нататък?

Аз си повторих списъка шепнешком.

Фриц забеляза движенията на устните ми и изруга.

Вопълът долетя отново, вече по-далечен, сякаш течението го отнасяше. От очите ми бликнаха сълзи. Скочих напред и се приведох над дупката. Фриц ме сграбчи за лакътя.

— Нищо ли не чуваш? — викнах му.

— Не!

— Там долу има някой!

— Това е просто водата.

— Фриц!

— Измамник ли ме наричаш?

— Фриц!

— Какво си заповтарял „Фриц“, сякаш те лъжа. Няма лъжа! Не ти трябва да ходиш там, по дяволите!

— Пусни ме!

— Ако жена ти беше тук, щеше сама да те бутне вътре, глупак такъв!

Взрях се в черното отверстие. Някъде отдалеч долетя поредният вик. Фриц изскърца със зъби.

— И ти идваш с мен — рекох.

— Не, не.

— Да не те е страх?

— Страх? — той измъкна монокъла от очната си кухина. Лицето му под слънчевия тен пребледня, сякаш някой бе отворил кранчето на кръвта му. — Фриц Уонг да го е страх от някаква глупава тъмна подземна пещера?

— Съжалявам.

— Няма какво да съжаляваш най-великия режисьор в историята на киностудия „УФА“. — Той втикна святкащия си монокъл на мястото му.

— Какво искаш сега? — попита. — Да се обадя на Кръмли и да го повикам да те измъкне от тази дупка? Търсиш си белята като някой пощръклял пубертет.

— Не съм пубертет.

— Така ли? А защо тогава си клекнал тук, да се пребиеш подобно на някой от ония будали, дето скачат от скалите в два пръста дълбочина? Давай, троши си врата, удави се в боклука!

— Кажи на Кръмли да влиза в отвора на канала откъм морето и да ме пресрещне по пътя. Ако види Констанс, да я сграбчи. Ако види мен, да ме сграбчи още по-бързо.

Фриц затвори едното си око и се прицели в мен с другото, бълвайки презрение изпод лещата си.

— Ще приемеш ли един съвет от режисьор, лауреат на награди от Академията?

— Какъв?

— Бягай бързо. Дори да се блъснеш в нещо, не спирай. Каквото и да има там долу, няма да успее да те вкопчи, ако тичаш! А видиш ли нея, кажи й да тича подире ти. Ясно?

— Ясно!

— А сега върви да мреш като куче. Или… — добави той, мръщейки вежди — да живееш като твърдоглавец, минал през ада.

— Значи, среща на брега?

— Аз няма да съм там.

— Ще бъдеш, и още как!

Той се обърна към вратата на подземието и към Хенри.

— Ти искаш ли да последваш този идиот? — изрева.

— Не.

— Да не се боиш от мрака?

— Аз съм мракът! — каза Хенри. После двамата изчезнаха.

Редейки немски проклятия, аз се спуснах към мъглите, дъждовете и шепотите на нощта.