Рей Бредбъри
Хайде всички да убием Констанс (28)

Двайсет и осма глава

Телефонът иззвъня. Аз го вдигнах така, сякаш бе нажежен до червено.

— Ало, марсианецът^[1] ли е? — попита един глас.

— Хенри! — проплаках.

— Да, аз съм — рече гласът. — Знам, че е щураво, но ми липсваш, синко. Доста е тъпо един цветнокож да го каже на етнически пилот на летящи чинии.

— Нищо по-хубаво не съм чувал — отвърнах, давейки се.

— Ей, ей — каза той. — Започнеш ли да ми ревеш, затварям.

— Недей — подсмръкнах. — Божичко, Хенри, да знаеш само как се радвам, че се обади!

— Което означава, че вече си издоил кравата и си напълнил цяла кофа с да не казвам какво. Учтив ли искаш да бъда, или прям?

— И двете, Хенри. Нещата са извън контрол. Маги е някъде на изток. Тук разполагам с Кръмли, разбира се, но…

— Което означава, че ти е нужен сляп човек, за да намериш изхода от краварника, нали? По дяволите, чакай да си взема носната кърпичка. — Чу се звучно секнене. — И за кога ти трябва моят всевиждащ нос?

— За вчера.

— Сега съм тук, в Холивуд, на гости на едни нещастни бедни чернилки.

— Знаеш ли Китайския театър на Грауман?

— Иска ли питане.

— Колко скоро можеш да дойдеш там?

— Колкото искаш, синко. Ще ме намериш застанал в обувките за степ на Бил Робинсън. Пак ли ще посещаваме някое гробище?

— Почти.

Обадих се на Кръмли, за да му кажа къде отивам и че може да закъснея за срещата при Ратиган, но затова пък ще водя и Хенри със себе си.

— Слепец води слепеца — бе коментарът му.