Рей Бредбъри
Хайде всички да убием Констанс (32)

Трийсет и втора глава

— Хайде да видим още няколко — предложи Хенри. — Запали лампите, та да нямам нужда от бастунче.

— Можеш ли да почувстваш кога са запалени и кога не?

— Глупаво дете. Чети ми имената!

Улових го подръка и заедно тръгнахме покрай огледалата, като аз му четях написаното върху тях.

— Гледай датите отдолу — изкомандва ме той. — По-скорошни ли стават?

Годините се нижеха — 1935. 1937. 1939. 1950. 1955.

А с тях и имена, имена, всичките различни.

— Свършихме ли? — каза Хенри. — Трябва да има още едно.

— Да, това е последното. Датата е трийсет и първи октомври. Миналата година.

— Как така нещата ти се случват все на Хелоуин?

— Съдбата и провидението обичат слабаците като мен.

— Ти каза дата, но… — Хенри докосна студеното стъкло. — Няма ли и име?

— Не.

— Дали ще дойде да го добави? Да се промъкне крадешком в тъмното, издавайки звуци, които само куче може да долови? Тя…

— Тихо, Хенри. — Вперих поглед покрай огледалата към чернотата на подземието, където се носеха сенки на фантоми.

— Синко — хвана ме за ръката той. — Да си обираме крушите оттук.

— Само още нещо. — Направих десетина крачки и спрях.

— Не ми казвай — вдигна ръка Хенри. — Подът е свършил.

Аз погледнах надолу в кръглата шахта. Мракът се простираше надълбоко и нямаше край.

— Звучи празно — отбеляза Хенри. — Трябва да е отточен канал за дъждовна вода.

— И да минава под театъра?

— Чуй това!

Точно в този момент под нас се разнесе звук като от огромен сифон, пръскайки свеж мирис на зелени хълмове и озон.

— Допреди няколко часа валя, а на водата й трябва известно време, за да стигне дотук. През по-голямата част от годината каналът е сух. А сега сигурно е дълбоко до коляно, оттук чак до океана.

Опипах вътрешната стена на шахтата и се натъкнах на метални стъпала.

— Да не си решил да слизаш долу? — попита Хенри.

— Тъмно е и студено. До морето е далеч, а ако не внимаваш може и да се удавиш.

Хенри подсмръкна.

— Смяташ, че е влизала оттук, за да си наглежда имената?

— Или е минавала през входа на театъра, а се е измъквала през дупката.

— Ей, идва още вода!

От отверстието като въздишка долетя нов, мразовит полъх.

— По дяволите! — изкрещях аз.

— Какво?

— Видях нещо — отвърнах, взирайки се в мрака.

— Дори и ти да не си, аз видях! — Лъчът на фенерчето заподскача като пощурял из стаята с огледалата, когато Хенри ме сграбчи за лакътя и ме затегли надалеч от дупката. — В правилната посока ли се движим?

— Надявам да е така! — успях да изрека.