Марлена де Бласи
Хиляда дни в Тоскана (3)

Великолепните неща, които готвят, са цветове на тиквичка

Ароматът им е достатъчен да предизвика у гладен човек внезапна остра тръпка. Шупнали от пърженето горещи прелести, полегнали под формата на огромна рошава купчина върху белия лен. Жълтото на голите цветове прозира през позлатените обвивки на хрупкавата им кожица. Кожица, която ми напомня на тънко венецианско стъкло. Но сега аз съм далеч от Венеция. Вече живеем в Тоскана. От тази сутрин живеем в Тоскана. Казвам си го нехайно, сякаш всичко си е както обикновено. Вчера — Венеция. Днес — Сан Кашано деи Бани. И шест часа след пристигането ето ме вече в кухнята: в малката спарена кухня на местния бар гледам как две готвачки с бели шапки и сини надиплени престилки приготвят предястия за събитие, което, изглежда, се превръща в селско празненство.

Невероятните продукти, които те пържат, са цветчета от тиквички, кичести и меки като кадифе: жените бързо прекарват цветчето през почти течната панировка, отцеждат излишните капки обратно в купата и нежно го поставят в широкия плосък тиган, пълен с нагорещена, много нагорещена блещукаща мазнина. Още едно цветче и още едно. По дванайсет наведнъж във всеки от четирите тигана. Цветчетата са толкова леки, че щом от едната страна се оформи коричка, те изплуват, завъртайки се в олиото, и се преобръщат отново и отново, докато накрая решетестата лъжица не се плъзне, за да ги избави и да ги положи за момент върху плътна кафява хартия. После хартията се използва като товароподемна плоскост, за да се пренесат цветчетата до обвит с ленена кърпа поднос. Една от готвачките, пълни червена стъклена бутилка с топла вода и разтворена вътре морска сол. Поставя метален пулверизатор на бутилката и като я придържа на една ръка разстояние, напръсква златните цветчета със солената вода. Горещите кожички съскат, а ароматът им се завихря нагоре и влажният юнски ветрец го отнася.

Храна направо от тигана в ръката и към устата. Това е яденето, предназначено за двайсетминутния промеждутък преди вечерята, и затова, когато са готови първите сто, готвачката, онази, която наричат Биче, ми подава подноса и казва: „Vai, върви“, без да вдига поглед. Кухненско напътствие от единия колега към другия, от единия главен готвач към другия — казва го с фамилиарност, сякаш сме работили заедно години наред. Но тази вечер не аз съм главният готвач. Мисля, че съм гостенка — или пък съм домакинята? Изобщо не съм сигурна как започна това празненство, но съм щастлива, че започна.

Щастлива и още неизмита от сутрешното пътуване и от следобедната работа, аз съм солена като цветчетата, които предлагам на хората, а те ги приемат без официалности. Тук цари същата близост — всеки се усмихва или ме потупва по рамото и казва: „Grazie, bella, благодаря, хубавице“, сякаш цял живот съм им поднасяла горещи хрупкави цветя. Това ми харесва. За момент ми се приисква да изтичам с кошницата до някой скришен ъгъл на площада и да излапам останалите цветчета сама, с полупритворени очи, примряла от страст сред сенките. Ала не го правя. Някои не могат да изчакат да стигна до тях, а сами идват при мен, вземат си цветче, докато отпиват вино или разискват нещо през рамо. Хората вече се събират около мен, връхлитат като врани на лакомствата и накрая не остава нищо, освен разпилени трохички, хрупкави и още топли, които притискам с пръст и облизвам.

Придвижвам се до една групичка, която прави комплименти на фермера, от чиято нива тази сутрин са били откъснати тези прелести. Той казва, че ако някой желае, утре към седем часа ще остави пълно каче при Серджо. Оттук следват три отделни и едновременни лекции за това кой е най-добрият начин да се сготвят цветове от тиквички. Пълнени или непълнени? Да се напълнят с моцарела и със солена аншоа, да им се сложи тънко резенче сушена рикота или да се напълнят с прясна рикота и няколко листенца босилек; с бира ли да се смеси панировката, или с бяло вино, да се добави ли зехтин, или да се пропусне? И най-важният от всички въпроси — във фъстъчено масло ли да се пържат цветчетата, или в студенопресован зехтин? Заслушана в препирните, не чувам как някой вика името ми от другия край на малкия площад.

— Шушу — провиква се Биче и вбесено настъпва с левия си крак прага на вратата на бара, протегнала в ръце още един поднос.

Този път се нося из множеството по-пъргаво и се отървавам от горещите цветчета за нула време. Въпреки че нито съм виждала повечето от тези хора, нито някой ме е запознавал с тях, изглежда, всички те знаят, че с Фернандо току-що сме се нанесли в къщата на семейство Лучи надолу по хълма. Тези данни са само първи намек за съвършенството на вътреселищната разузнавателна система, без съмнение активирана от малкия батальон жители на Сан Кашано, които по-рано днес се събраха на нашата алея, за да ни приветстват с добре дошли. Да, едно нещо води до друго, но все пак как аперитивът за благодарност се превърна във вечерно парти и защо аз стискам толкова здраво този празен поднос?

 

 

Оставихме Венеция зад гърба си в бледия пурпурен час на първата дневна светлина и потеглихме след четирима албанци, натъпкани в големия син камион „Гондранд“, който превозваше килнати наляво абсолютно всичките ни материални придобивки. Местехме се в Тоскана. На единайсет километра от нашето местоназначение отряд карабинери — изтупани, обути с високи ботуши и с вдигнати автомати — прикани нашия жалък конвой да спре на отбивката с Шосе 321. Задържаха ни, разпитваха ни и ни претърсваха почти два часа. Двама от четиримата албанци бяха арестувани — оказаха се чужденци без документи. Обяснихме на военната полиция, че сме тръгнали да се местим в една от селските къщи на фамилията Лучи и че имаме нужда от цялата ни налична мускулна и мъжка сила, за да го осъществим. Карабинерите се настаниха в своя микробус и заговориха по радиостанцията. Заседяха се много дълго време. Накрая излязоха от микробуса и отново започнаха да преговарят отстрани край пътя.

Някои казват, че подбират карабинерите по физическата им красота, че те символизират величието на италианската държава. Тези определено я представляваха достойно — тъмните им вежди и светлите очи бяха истинско естетическо развлечение по време на чакането. Най-после един от господата, обути в ботуши, каза:

— Добре, но наш дълг е да ви придружим.

Сега вече върволицата стана още по-внушителна и ние будехме любопитство сред оскъдния фермерски трафик на пътя, докато накрая големият син камион и полицейският микробус не спряха зад нашето старо беемве в задния двор на къщата. И се заловихме за работа.

Със сеньора Лучи беше сключено ясно формулирано споразумение, че къщата ще е чиста и празна. Оказва се, че нито едно от двете не е така. Щом нелегалните албанци се залавят да внасят вещите ни в къщата, аз отправям молба към карабинерите да ми помогнат да изнеса символите на гостоприемството на синьора Лучи — всичките безспорни вехтории. Има гардероби с потрошени врати, маси и столове, които, за да стоят изправени, са умело подпрени едни на други. Има и шест двойки двуетажни легла. Всичките ги преместваме в плевнята. В спалнята се заемам да изтупам от прахта една красива репродукция на кипариси, разположени край селски път, с рамка от кована мед. Картината обаче се залюлява на телената си закачалка и зад нея откривам сейф в стената. Тази къща, тази просто освежена, за да прилича на къща конюшня, която няма централно отопление, няма телефон, а електрическата й инсталация е слаба дори за сляп отшелник, е снабдена със сейф. И то не като онези малки сейфове в хотелските стаи. Този тук е внушителен — изглежда професионално изработен, с две нива на защита и механизъм. Виквам Фернандо да дойде и да го погледне.

— Явно е нов, семейство Лучи са го инсталирали по време на ремонта. Не смятам, че е за наша употреба — казва Фернандо.

— Но защо им е притрябвал сейф тук? — продължавам да се чудя аз. — Не им ли стига един във вилата им? Според мен е сложен, за да се ползва от наемателите. Да видим ще можем ли да го отворим.

Заиграваме се с него, въртим, натискаме дръжките и накрая Фернандо решава:

— Заключен е и без комбинацията никога няма да го отворим. Ако искаме да го ползваме, трябва да попитаме за шифъра. Освен това, какво ли можем да сложим в него?

Всеки от нас се замисля за минутка и накрая се разсмиваме, защото се сещаме за оскъдните ни съкровища: документите, мушнати в кожената папка с цвят на уиски, молитвената броеница, принадлежала на бабата на Фернандо, джобния часовник на баща му, гривничките от раждането на сина ми и дъщеря ми, няколко бижута.

— Ще пъхна вътре шоколад. Не какъв да е шоколад, а колекцията ми с деветдесет процента какао. И петдесетгодишния ми оцет балсамико — казвам аз, но планът ми е прекъснат от единия албанец — този, който продължава да мести кашоните от стая в стая. Още веднъж му обяснявам системата на номериране, а после се връщам долу, за да видя как се справя останалата част от екипа. Един от карабинерите, изглежда, е без работа, затова го моля да ми помогне да пренесем нежелания диван до плевнята. Фернандо ми мята зли погледи с посланието: „Не можеш ей така да наредиш на италиански полицай да вдигне единия край на плесенясал плюшен диван, който тежи двеста кила, и да го влачи заднишком надолу по тясна, виеща се стълба, докато ти буташ другия край с всичка сила и го принуждаваш да се олюлява и залита върху токовете на лъскавите си черни ботуши“.

Помня първия път, когато видях апартамента на Фернандо в „Лидо“. Лишена от всякаква суетност, това беше бърлога на аскет, бедняшката колиба на прислужник в църква. Тук можеше да е живял самият Савонарола^[1] — целият апартамент издаваше благоговение пред средновековната патина, останала необезпокоена от времето, или от човек, който се щура наоколо, за да бърше прах. Но вече е много по-лесно.

Засега в градината са се събрали неколцина съседи, струпани като рибарски мрежи, с ръце на гърба или скръстени пред гърдите. След като ги поздравявам и се представям, като добавям колко сме щастливи, че сме новите обитатели на Сан Кашано, доближавам единствената жена с ръце, опрени на ханша. Изглежда така, сякаш е готова да запретне ръкави. Питам я дали може да ми препоръча човек, който днес ще има време да ни помогне.

— Buongiomo, signora. Sono molto lieta di conoscerla. Добър ден, госпожо. За мен е голяма чест да се запознаем — протягам аз ръка.

— Il piacere е mio. Mi chiamo Floriana. За мен е удоволствие. Казвам се Флориана.

— Ci serve un ро di aiuto. Ще се радваме на малко помощ.

— Ci mancherebbe altro. Това е най-малкото, което можем да направим — отвръща тя, сякаш вече е планирала да ни помогне.

Имаме две нови метли, пластмасова кофа, бърсалка за под и поне по една мостра от всеки гел, пяна, спрей или паста, който обещават спасение от домашната нечистотия с помощта на аромат на бор. Това е дребно подаяние. Съседите ни изчезват и скоро се връщат със собствено въоръжение. Еднолитрови пластмасови шишета с розов алкохол, найлонови торби, пълни, изглежда, с мръсни парцали, бърсалки с размери на професионални средства за почистване и метли.

Скоро вече разполагаме с трима миячи на прозорци, метач на всеки етаж и готови за действие миячи на подове. Ремонтът на къщата е бил завършен преди по-малко от месец и бъркотията е по-скоро козметична. Не са минали четири часа и положението определено се подобрява. Прозорците греят, подовете са доста по-чисти, уредите са изтъркани, стените забърсани от прах, баните блестят. Внимателно номерираните кашони са струпани в точните стаи. Флориана застила чисти, украсени с дантела чаршафи с цвят на бургундско вино върху нашия бледожълт дървен балдахин, току-що сглобен от Фернандо и двамата карабинери. И целият отряд трябваше да се подкрепи с топла минерална вода „Ферареле“ в хартиени чашки, внесена от Венеция.

С Фернандо правим кратко съвещание и тъй като вече е почти шест часът, каним всички да дойдат с нас в селото, за по аперитив в бар „Чентрале“. До този момент карабинерите вземат участие в дългото мъкнене без никакъв намек, че бързат да си тръгват. Само албанците изглеждат потайни и си правят знаци с очи как да избягат. Поомекналите полицаи не пречат на играта и вече са решили да гледат в другата посока, когато екипът по почистването потегля с камиона. С мъка изкачваме хълма до градчето — някои от нас вървят пеша, други се возят, но всички сме изтощени и удовлетворени, всеки по свой си начин. Общността се събра да ни помага, работихме заедно и сега всички сме заслужили да утолим жаждата и глада си.

Кампарито и содата отстъпват на бялото вино, след което някой почва да налива червено. И какво по-хубаво след купите с месести, солени черни маслини от огромен поднос с брускети — хляб, препечен върху дърва, напоен с отличен местен зехтин, поръсен с морска сол и моментално погълнат. Изглежда, никой не е готов да каже довиждане.

Следва поредно съвещание, този път между Фернандо, мен и двете готвачки — Биче и Моника, които работят в ресторанта на бара. Числеността ни се е увеличила до седемнайсет души. Могат ли да ни нахранят всички? Вместо да ми отговори просто с „да“ или „не“, Моника ни напомня, че всеки от тези седемнайсет души е вързан поне с още един друг човек и че всеки трябва да се прибере у дома до половин час — или за вечеря, или за да я сготви. И все пак не трябвало да се тревожа. Флориана, жената с ръцете на ханша, е поела контрола тук, точно както го направи и в къщата. Някои жени се разотиват. Други се пренасят отвън на малката тераса, събират масите една до друга и постилат мушамени покривки. После подреждат чинии, сребърни прибори и чаши и стоварват до тях грамадни кани с вино. От избата на близката община изнамират още маси и скоро целият площад се превръща в трапезария на открито.

Повикали са fornaio, пекаря, и той, като някакъв лъщящ от пот кентавър с набрашнена островърха бяла шапка, голи колене, лъснали изпод полите на престилката му, бъхти нагоре по хълма с колелото си към селото и от време на време дрънчи със звънеца. Гледам него и другите и си мисля как една толкова обикновена случка може да пробуди щастието у тези хора.

Пекарят разтоварва от кошниците зад седалката на колелото кръгли хлябове, големи колкото колелата на каруца, поставя ги на масата, отдръпва се, за да им се полюбува, и ни казва, че единият е бил предназначен за кръчмата на площада, а другите — за хората в замъка горе във Фигине.

— Да ядат вчерашен хляб — отсича той, качва се обратно на колелото и се провиква през рамо да му запазим три места на масата. След кратки набези из собствените си кухни, понесли каквото там са приготвили за вечеря на техните семейства, пръсналите се жени се събират в бара. Зад тях се носят майките им, децата, съпрузите. Всички жени мъкнат тенджери и подноси под мишница, а със свободната ръка затъкват под забрадките изплъзнали се кичури коса. Като ято птички пискливото им чуруликане пронизва мекия завършек на деня. С украсени с цветя престилки, вързани — по всяко време на деня или вечерта, както щях да науча — над тъмносини прави поли, с нахлузени розови хавлиени чехли на краката, те се придвижват леко между личното си пространство и обществената територия на площада. И двете им принадлежат.

Човек, когото наричат Барлоцо изглежда, е вождът на селото), се движи нагоре-надолу покрай масите, подрежда чинии, налива вино и потупва хората по раменете. На възраст някъде малко над седемдесетте, Барлоцо е висок и слаб, а очите му са толкова черни, че от тях проблясват стружки сребро. Решителен изглежда. Хипнотичен. Доста по-късно съзирам начина, по който тези очи омекват до сиво в обречения миг точно преди буря — независимо дали става дума за Божие дело, или за някаква по-лична вихрушка. Гъстата му мека коса е руса и побеляла и подсказва, че той е едновременно и много млад, и много стар. И независимо колко дълго ще го опознавам, никога няма да бъда сигурна тегли ли го назад времето или го тика напред. Летописец, сладкодумен разказвач, дух, Барлоцо е вълшебник. Той ще стане моята муза, този старец, моят animatore, душата на всички неща за мен.

 

 

Окрилени от триумфа, постигнат с цветчетата от тиквички, сега Биче и Моника се връщат, натоварени с подноси с прошуто и салам. Cose nostre, нашите неща — казват те — израз, който означава, че техните семейства гледат и колят прасета, че изкусно превръщат всяка част от месото, кожата и тлъстината на животното в един или друг вид наденица или шунка. Има кростини, малки кръгчета хляб, препечен от едната страна, а другата е натопена в топъл бульон и дебело намазана с пастет от пилешки дробчета, каперси и фино настъргана лимонова кора. И пак от кухнята се носят, сгушени в лактите на Биче, две големи, дълбоки купи пичи — дебели, груби, ръчно навити въженца паста. Порциите пичи са гарнирани със сурови намачкани зелени домати, накълцан чесън, зехтин и босилек. Чудесно.

Много от жените са донесли някакъв вид супа — по-скоро супата, а не пастата е традиционното примо, предястието на тосканския обяд или вечеря. Никой не изглежда загрижен, че супите стоят на масата, докато порциите пичи се поглъщат една след друга. Супите най-често се сервират на стайна температура, със струйка зехтин и поръсени с пекорино — сирене от овче мляко.

— Вкусът е по-наситен, когато супата се сервира хладка — казва ми Флориана от другата страна на масата с тон, който издава и педантичност, и търпение. — Хората, които държат да ядат супата гореща, си опарват небцето и всеки път трябва да я ядат все по-гореща, защото търсят да усетят някакъв вкус, да усетят каквото и да е. — Говори така, сякаш прекалено горещата супа е причина за цялото човешко страдание.

Има ястие, приготвено от лимец — древно, подобно на пшеница зърно — и ориз; една порция твърд хляб, размекнат във вода и овкусен с чесън, зехтин, розмарин и просто стрит черен пипер; друга е с едър бял фасул, подправен с градински чай и домати, както и порция чорба от пресен грах с няколко ивички полски треви.

Основните ястия са също толкова непретенциозни. Флориана отваря капака на кръгъл чугунен тиган и разкрива полпетоне — рулопастет от различни меса.

— Едно парче телешко, парче пилешко, парче свинско и дебел резен мортадела се смилат на ръка поне три пъти, докато месото не стане на мек пастет. После добавяш яйца, пармезан, чесън и магданоз и след това го заглаждаш и оформяш на правоъгълник, покриваш с парчета салам и твърдо сварени яйца, а след това почваш да го навиваш от единия край като руло. Оставяш съединените краища отдолу и го печеш, докато ароматът му не те накара да огладнееш. Сещаш се, докато не замирише на готово. — Флориана ми дава тази информация, без да съм я питала, и говори за полпетоне, сякаш е някакво местно архитектурно чудо. Прави го, като гледа надолу в ястието, с вирната от безмълвно възхищение глава.

Цялото й произведение едва ли е по-тежко от около половин килограм и аз вече се подготвям да си поделим две риби и пет хляба, когато две от другите жени представят своите версии на полпетоне. Всяка нарязва своето руло на тънки като лист парчета, а после раздава чиниите. И все пак на масата сме трийсет души. Съвсем скоро обаче се появяват и други ястия.

Жената на пекаря предлага фараона — токачка, изпечена заедно с черни и зелени маслини. Има и ариста — свинско филе, пълнено с подправки и изпечено върху клончета див копър, а едно глинено гърне е пълно с шкембе — капакът на гърнето е все още херметически затворен. Шкембето е оставено да се пече с домати, лук и бяло вино на слаба фурна през целия ден. Има какви ли не видове яхнийки и задушени меса, всяко в умерена порция, доза, предназначена да нахрани двама души или може би трима с по-обуздан апетит. Въпреки това множеството е втренчило ненаситно погледи в храната, стене и протестира:

— Ма chi puo mangiare tutta questa roba? Che spettacolo. Ама кой може да изяде всичко това? Каква гледка само.

Всеки човек изяжда по една-две хапки от блюдото, което е най-близо до него, и си взима резенче или късче от храната, която се подава през масата. Докато те дъвчат и обират капчици сос с хляба си и отпиват вино с оживено жестикулиращи в разговора ръце, аз се чудя дали това не е някакъв тоскански прочит на приказката „Новите дрехи на царя“. Наистина ли са убедени, че тази колекция от ястия за вечеря е la grande bouffe^[2]? Колко са внимателни, когато подават чиниите и подносите, как се питат един друг отново и отново кой иска още. Много хора тук изглеждат на възраст над петдесетте, някои с по двайсет-трийсет години отгоре. По-младите подражават на любезността на по-възрастните си близки и някак изглеждат по-възрастни за годините си. Тук разликите между поколенията не си личат толкова. Едно около седемнайсетгодишно момиче става от масата, за да постави чиния пред баба си, като я предупреждава да внимава с костите в заешката яхния и я пита дали си е пила хапчетата. Момче на не повече от десет години реже хляба и казва на по-малкия си брат да стои по-далеч и му обяснява, че никога не трябва да играе там, където човек си има работа с нож. Внушението от спокойните и дребни жестове на внимание отнася живата картина далеч назад във времето. През 1920 година? През 1820-а? Чудя се по какво тази вечер днес се отличава от някоя друга вечер през юни, когато най-старият тук е бил млад. Задавам въпроса на Флориана, която е недотам млада, но не е и чак стара. Известно време тя мълчи, преди да постави въпроса на обсъждане на масата. Всеки отговаря, но повече на себе си, отколкото на събралите се.

 

 

Барлоцо успява да надвика врявата:

— Днес никой няма да си легне, без да е вечерял. — Отмествайки едрото си, кокалесто тяло, за да седне странично на стола, той кръстосва крака и пали цигара. Смехът в отговор е накъсан и сякаш навява спомени.

Един наперен мъж с набръчкано лице, облечен с колосана риза, връща настроението:

— Която жена е сготвила агнешката яхния, тя ще е следващата ми булка. — Смехът пак бликва, а Флориана ме поглежда и кимва към мъжа със сбръчканото лице.

— На деветдесет и три години е и е погребал четири съпруги. Не остана жена, която да иска да си опита късмета с него. Последната беше само на шейсет и три, когато умря. Беше малко пълничка, но в чудесно здраве. Един ден Иларио, да ти кажа, отишъл да бере гъби, върнал се вкъщи и сготвил омлет на жена си за обяд. След един час умряла. Според някои от сърце, но всички знаем, че е от гъбите.

— Иларио и той ли е ял от омлета? — интересувам се аз.

— Единственият жив, който знае отговора, е Иларио, а той и дума не обелва.

Седя и чупя хляба си на хапки, които топя във виното. Поглеждам към Фернандо, който е седнал срещу мен в долната половина на масата — усмихва се, явно зарадван от вниманието на мъжете и жените около него. Сравняват диалектите — тосканците се опитват да имитират изплъзващия се венециански напев на Фернандо, но успяват да докарат само нещо, наподобяващо бълбукане под вода. Всички ръкопляскат и се смеят на всеки нов израз, който той им поднася. Гласът му е в пълна хармония с лицето — красиво, с поруменели от виното бузи. Флориана се изправя, върти се около масата, подрежда разни неща, обира трохи с единия край на ръката си, гълчи и се закача. Улавям погледа й, или пък тя улавя моя, и почти прошепва, сякаш сме само двете:

— Всичко ще се нареди добре. Всичко ще се нареди много добре. Ще видиш.

Барлоцо застава зад Флориана, пуши и отпива от виното, сякаш смяната му за вечерта е свършила, сякаш вече може леко да се отдръпне встрани. От всичко и всички, освен от Флориана всъщност. През цялата вечер той никъде не е спирал погледа си за повече от няколко минути, освен на нея.

Дискретна любима? Галантен любовник? Несъмнено е чул как ме успокояваше Флориана. Несъмнено той никога нищичко не изпуска. Поглеждам го. Наблюдавам го. И това не изпуска.

Биче поставя пред мен малка чинийка с приятна на вид панакота — сготвена сметана, която не е извадена от чашката и е полегнала в локвичка от намачкани ягоди. Тъкмо се каня да гребна с лъжицата, и един мъж, който се представя като Пиоджа (това значи дъжд), сяда до мен и ме пита дали вече съм се запознала с Асунта.

— Не, мисля, че не — отвръщам му, докато се озъртам.

— Ами, тя е — сочи той към един широкоплещест, младолик мъж по дънки и фланелка — най-хубавата крава на Пиеро. И е синеока. Асунта е единствената синеока крава, която съм виждал — казва той.

Зяпвам с уста, а той тълкува това като неверие и смекчава разказа за поразителната прелест на Асунта.

— Е, не са й чак сини очите, но и кафяви не са. Сиво-кафяви са, нашарени с малки сини точици, прекрасни. Та след като я издоих тази сутрин, веднага донесох млякото тук горе, при Биче. Давам само част от млякото на Асунта, всичко останало отива в кооператива, за да го пастьоризират там и да го съсипят. С пастьоризирано мляко не можеш да направиш свястна панакота. Поне така казва Биче. Затова й нося по един шестлитров буркан от сутрешното мляко на Асунта поне три пъти седмично, когато ми каже, че й трябва. Prova, prova. Пробвай — увещава ме Пиоджа.

За момент се отдръпвам, като чувам разкритията за най-съкровените услуги на Асунта. От нейното виме до моята лъжица, а между тях — само бурканът на Пиоджа и тенджерата на Биче. Тези факти променят представата ми за „прясно“. И така, хапвам от млякото на синеоката Асунта, получено благодарение на човек с името „дъжд“, и установявам, че то е възхитително. Облизвам и двете страни на лъжицата и остъргвам празната купичка, а Пиоджа сияе.

На една ръка разстояние от мен е сложена кростата, плодова пита. Само че Пиоджа ме наблюдава и ме е страх, че ако я докосна, той някак си ще придаде човешки облик на кайсиите, скупчени в собствения си сладък, лепкав сок върху палитрата на коричката. Просто знам, че тези плодове са откъснати от единственото дърво в Тоскана, на което живеят друиди.

* * *

Докато си пожелаваме лека нощ, виждаме карабинерите, които, приведени над карти и с фенерчета в ръце, дават указания на албанците как да стигнат обратно до Венеция. Албанците се връщат във Венеция. Но ние не.

През изминалите три години, откакто аз и Фернандо сме заедно, пътешествията ни винаги са приключвали със завръщане по вода до нашия малък, чуден дом край морето. Само че вече няма крайбрежна къща, която да ни очаква. Разменихме къща на плажа за обор. И въпреки че топлото посрещане, което ни устроиха тази вечер, е доста добра прогноза за живота сред тези хълмове, кое може да се сравни с последните хиляда дни, които изживяхме във Венеция? Още не ми е ясно защо се отказахме от „полите на принцесата“, защо загърбихме великолепието й и се преселихме на сушата, за да поиграем на зарове с поредното ново начало.

Знам, че това начинание е различно. Този път изтеглихме общите си спестявания. Нямаме нито дом, нито работа и нищо повече от смътна представа за това как ще изковем следващата епоха от живота ни. Голяма част от този нов живот предполага повторно утвърждаване на клетвите ни — „в добро и зло, в богатство и бедност“. Фернандо е все така замаян от очаквания и съхранени надежди. Той е дете, избягало от къщи, мъж, избягал от разочарованието, от застиналостта на безцелния живот и от стара, но още мъчителна болка.

Докато изкачваме стръмните каменни стъпала към входната врата на новия ни дом, аз мълча, попивайки радостта на Фернандо, която обаче аз самата почти не усещам. Само от време на време се засмивам, когато се сетя за Асунта. Наслаждавам се на възхищението на Фернандо от тази наша лудория, но все пак се чудя до каква степен в мен живее Омировия герой. Мога ли да разпаля тази своя страна още веднъж? Дали тя все още се приспособява бързо, дали пъргаво ще се нагоди към стария си темперамент?

За момент оставам навън сама и се заигравам с копнежа си по Венеция. Казвам си: „Погледни този тоскански пейзаж. Всеки човек на света би искал да живее тук. Във Венеция няма кипариси. Във Венеция няма и маслинови дръвчета, нито лозя, овце, ливади и житни ниви, няма слънчогледи, дори полета с макове няма. Нито рошави топки лавандула, толкова високи, че можеш да се скриеш в тях“. Опитвам се да не мисля за морето, за розовата светлина и за красотата на Венеция, която ме е удивлявала всеки ден. Това място тук е подходящо за начало, това място, принадлежащо на двеста души — то и те, а сега и ние, изгубени във времето. То и те, а сега и ние, здраво вкопчени в едно парче древна земя, където се сблъскват Тоскана, Умбрия и Лацио. Чувам Фернандо да тършува в къщата, докато се препъва в останалите сандъци с багаж. Той пее и песента му е толкова умиляваща.

Влизам вътре и веднага се насочвам към банята с пепеляворозовите плочки, за да напълня ваната. Докато седим сред ваниловите мехурчета, аз питам:

— Възможно ли е да се боядиса керамична плочка?

— Боже — отвръща Фернандо. — Току-що пристигнахме и ти вече искаш да пребоядисваш чисто нови плочки. Каква е тази твоя страст все да променяш нещо?

— Не обичам пепеляво — казвам му.

— Какво е „пепеляво“?

— Цветът на тези плочки. В пепеляворозовото има кафяво, зелено и мораво. А аз мразя да се забъркват на едно място кафяво, зелено и мораво. Всъщност можем просто да свалим тези плочки и да ги заменим с някакъв вид тъмна теракота. Или да направим копие на нашата черно-бяла баня във Венеция. Точно така. Кажи ми честно, ти най-накрая заобича онази баня, нали? Хайде де. Така ще се почувстваме по-бързо като у дома си. Кажи „да“. Можем да поставим бароковите огледала и стенните свещници, да закачим фенера, който висеше на входа, и с няколко кошници с красиви хавлии, сапуни и свещи ще стане разкошно. — Само че гласът ми вече звучи пораженчески.

— Защо трябва една баня да е разкошна? Разкошни са сметановите торти. Разкошното е за красивите жени — казва той и здраво дръпва с две ръце влажните кичури около слепоочията ми.

Леглото не е както трябва. Струва ми се изкривено, сякаш от едната страна рамката на балдахина е по-висока. Но усещам колко хладни и гладки са чаршафите — също като моя съпруг. Колко възхитително е да си отдъхнеш след такъв ден. Да положиш соковете и кокалите си на място, т.е. почти на всяко място, на което един човек очаква да прегърне младостта и старостта у теб. Това, което току-що ти се е случило, и това, което ти се е случило много отдавна. Теб цялата.

Докато Фернандо спи, аз лежа до него и си мисля за нашето малко бягство по зазоряване, което вече ми изглежда като част от друг живот. Та нали беше едва тази сутрин? Липсва ми морето. Мечтая за една-едничка кадифеносиня милувка от мъгливия солен въздух. И за разходка, едва ли не в галоп, върху влажния пясък, а около глезените ми да клокочи ледена морска пяна. Няма смисъл. Не мога да заспя. Ставам, обличам халата на Фернандо и отивам да седна на терасата.

Мисля, че дори небето тук е различно. Лагунното небе е купол, леко спускащ се надолу, аха да го докоснеш. Този тук е много по-далечен — сякаш покривът на нощта е бил издигнат на милиони километри над нас. Приспивна песен във Венеция ми беше корабната сирена. А сега чувам блеене на новородени агнета.

Камбаните на селската църква отбелязват четвърт след полунощ. Първият ми приятел в Тоскана е камбана, която ще напомня за себе си четири пъти на час, на всеки час. Предана камбана. И какво друго има в оскъдния ми резерв от придобивки? Освен камбаните, овцете и огромното небе, имам си и моята собствена история. Имам обичта на децата си, както и те моята. Мъжът, когото обичам с цялото си сърце, е вътре и спи на жълтото дървено легло. Имам две ръце, които са по-стари от мен. Имам и безмълвното потръпване. Шепот на фея в ухото ми — донякъде заплашителен, донякъде приканващ — ме изпълва с някакъв смътен глад. Магарешки бодил, загнезден някъде в ума ми, нежно, настойчиво дращи и ме поддържа любопитна, нова. Това са нещата, на които мога да разчитам. Те са ми утеха. Те са ми наслада.

 

 

Пържени в обилна мазнина цветове, зеленчуци и треви

1 1/2 чаши брашно

2 чаши бира

1/2 чаша студена вода

2 чаени лъжички фина морска сол

3 кубчета лед

Фъстъчено масло или студенопресован зехтин за пърженето

Цветове на тиквички, цветове на латинка и цветове на пореч^[3], измити, подсушени и с подрязани стъбла

Листа целина, накъсани на клонки, измити и подсушени

Цели листа градински чай (салвия), измити и подсушени

Тънки стръкове пресен лук, подкъсени до около 10 см дължина, измити и подсушени

Топла вода с морска сол в пулверизатор

В голяма купа разбъркайте брашното, бирата, водата и морската сол, за да се получи рядко тесто. Оставете тестото да почива за около половин час, покрито и на стайна температура. Разбъркайте в него кубчетата лед и оставете тестото за още половин час. Разбъркайте го отново. Вече трябва да е станало гладко и да прилича на гъста сметана. Ако е прекалено гъсто, добавяйте студена вода лъжица по лъжица, докато постигнете плътността на сметаната.

На умерен огън загрейте мазнината в дълбок тиган или тенджера, така че да достига до около 7 см. Колкото по-бавно се затопля мазнината, толкова по-равномерно ще се загрее и това ще помогне да предотвратите появата на горещи и студени участъци, както и неравномерно запържване. Проверете колко се е сгорещила, като пуснете в нея троха хляб. Ако за няколко секунди трохата почне да цвърчи и стане златиста, мазнината е готова.

Потопете цветовете, тревите и стръковете лук в панировката, като отцеждате излишното. Поставете ги в нагорещената мазнина и ги оставете да се пържат за около половин минута, като ги изчакате да придобият хубава, тъмна коричка. Обърнете ги с щипци, за да завършите пърженето, после ги извадете с решетъчна, лъжица и ги поставете върху попивателна хартия. Като използвате чисто нов пулверизатор за цветя, напръсквайте веднага партидата с топла вода, в която е разтворена морска сол, и приберете готовите цветчета в загрята на 100 градуса фурна, докато пържите следващата партида. Още по-добре е да съберете хората около печката и да хапвате с ръце направо от тигана. Много непретенциозно предястие.