Марлена де Бласи
Хиляда дни в Тоскана (10)

Ето това са кестени

— Хубави са, тази година са абсолютен деликатес.

Херцогът говори на себе си, докато брули с пръчка по-ниските клони на едно от кестеновите дървета, обгърнали пътя, който лъкатуши на излизане от селото. Натиска с ботуш няколко кестена, за да ги отвори, помирисва месото на единия, сдъвква го. Връщаме се вкъщи от закуска в бара и решаваме да се приближим до него тихо, с намерението хубавичко да го изплашим. Промъкваме се на пръсти зад гърба му, без да обезпокоим нито едно бронзово листо от купчината, в която е нагазил.

— Утре — виква той, без да се обръща, но през цялото време е знаел, че сме там. Сега се извърта към нас, ухилен до ушите с детинско злорадство, поздравява ни, докосвайки с два пръста старата си синя барета, и тръгва с широки крачки към Пиаце. Или говори толкова много, че чак ни призлява, или изобщо не говори. И все пак значението на Барлоцовото „утре“ е ясно. Кестените са готови за събиране. Казваше ни, предупреждаваше ни дни наред, че щом узреят, ще ни заведе в гората да си наберем от най-старите, най-богато раждащи дървета.

— Първо правило в събирането на реколтата от кестени е да подготвиш земята под дърветата — казва ни той на другия следобед, щом потегляме.

Подминаваме всичките дървета край пътя, носим гребла, лопата, приспособление за брулене, което прилича на тупалка за килими, голяма конусовидна кошница с кожени дръжки и три петкилограмови ленени чувала за брашно, измолени от пекаря. Вървим в колона един зад друг и там, където пътят извива точно след Ла Крочета, навлизаме в гората. Потъваме дълбоко сред дърветата и подминаваме съвършено красиви на вид кестени. Най-после Барлоцо внезапно спира в началото на горичка от израснали високо дървета с дебели стволове и казва тихо като молитва:

— Ето това са кестени.

Разтоварваме инструментите си и се заемаме да изгребем килима от стари листа и клони. Изчистваме и заглаждаме широк периметър около дървото, като отделяме новите, току-що паднали кестени настрана и ги слагаме в една от торбите. Работим заедно и разчистваме по същия начин под всички останали дървета в горичката. После Барлоцо подава на Фернандо пръчката за брулене и му казва да удря колкото може по-високо и по-силно, за да събори кестените върху разчистената от нас земя.

Фернандо почти страховито пристъпва към близкото дърво. Давай, положението е напечено. Концентрира се и удря. И кестените валят отгоре. Удря многократно, вече с бойни викове и пронизителни предупреждения да стоим настрана. Като вижда какво чудовище е създал, херцогът си взема бухалката, успокоява приятеля си и се заемаме да събираме.

— Избирайте само най-лъскавите, най-едрите кестени — казва той. — И оставете по-малките на зверовете. Много трудно се белят тези по-дребните. И ги събирайте един по един, не с цели шепи. Оглеждайте всеки поотделно и оставяйте тези, които не изглеждат много добре. Ако няма да го ядете, не го вземайте. Помнете, че трябва да съберем достатъчно, но не прекалено много.

За херцога всичко е житейски урок, мисля си, докато седя на камък сред листата, потънала в изучаване на размерите и блясъка на един кестен. Но на мен винаги ми е харесвало да уча — тоест, когато учителят обяснява докрай, изцяло и право в болезнената поука на дадения урок.

— Защо не сложим мрежи или чаршафи под дървото, което обираме, после ще ги навием и ще изсипем кестените направо в торбите? Така правят на някои места с маслините, нали?

— Може би, но това не са маслини и ние тук не постиламе чаршафи, когато берем кестени — отвръща той.

На земята вече има огромно количество кестени — отсявам ги и си мърморя нещо на английски за циничния херцог, а Фернандо, лишен от бухалката си, се катери по дърветата, къса кестени от най-високите клони, пуска ги в джобовете си, а когато те се препълват, пуска останалите кестени долу, на едно място, което е определил за своя територия. Харесва ми, когато решава да се държи като дете.

За нула време ръцете ми се вкочаняват от октомврийския студ, но ръкавиците ми са твърде дебели и пръстите ми непохватно ровят из кестените. Без думи Барлоцо застава пред мен, сваля своите странни ръкавици — с подкъсени пръсти точно над първата фаланга, — дава ми ги и продължава с това, което е правил допреди малко. Рядко съм го виждала без такива ръкавици. В най-горещите дни на лятото вместо вълнени носеше конопени.

Пъхвам ръце в ръкавиците на херцога, още топли от него. Въпреки че са твърде големи за мен, са доста удобни. Макар пръстите им да са подрязани, ръкавиците изцяло покриват моите пръсти, освен това са всичко друго, но не и чисти — спечени от кал и кой знае още какво. Все пак ми харесват. Харесва ми допира с тях. Може би ще ме омагьосат и ще се превърна в херцог. Или аз ще омагьосам ръкавиците и херцогът ще почне да танцува танго. Когато торбите ни почти се напълват, ги извличаме обратно на пътя, където сме оставили камионетката на Барлоцо, и потегляме към нашата къща да ги разтоварим. Почва да вали и Фернандо стъква огън в салона, а не във външното огнище. Барлоцо пак излиза да наточи инструментите, а аз чегъртащ неговия тиган за печене на кестени — тежък, красив съд от ковано желязо с дръжка от маслиново дърво, дълга един метър. Дъното му е цялото надупчено. Ножът ми за кестени е наточен — къс, страховит и закривен. Но Барлоцо е приготвил нож и за себе си и демонстрира как да сложиш кестена с плоската част надолу върху стабилна повърхност и да издълбаеш кръст откъм облата му страна.

— Никога не изрязвай хикс — казва той. — Винаги кръст. Хиксът е за зачеркване. Ще ти покажа и това, ако искаш. Всички трябва да знаем как да зачеркваме — дали мисъл, дали човек, или призрак на човек. Но ще го оставим за друг ден. Да се научиш да правиш хубав, ясен хикс, е ритуал по преминаване от едно състояние в друго, а това отнема известно време.

Когато огънят се укротява до равномерно бучене, Барлоцо ми казва да хвърля малко розмарин:

— Знам, че ще ти достави удоволствие, а и няма да навреди на кестените.

Фернандо пуска първата партида в тигана и го намества между жаравата и пламъците.

— Кестените са съвсем пресни и ще се опекат за няколко минути. Но трябва да движиш тигана, разклащай го — дава заръки Барлоцо.

Специалист по готвене в тиган, херцогът хваща на свой ред дръжката и с една чупка в китката мята кестените във въздуха, улавяйки всички, с изключение на един. Провиква се за червено вино и аз бързо отивам да му занеса чаша, но той иска бутилката и когато я взема, слага палец на гърлото, плисва върху кестените и ги кръщава, предизвиквайки шумно свистене и димни винени изпарения.

— Да станат по-нежни — разяснява той.

Сядаме пред огъня, пред нас са сложени две купи — едната е пълна с току-що изпечени кестени, а другата е за черупките и обвивките, които се изхлузват като бебешка пижама. Продължаваме да дълбаем кръстове, печем, кръщаваме, белим, ядем и пием. Увита съм двойно с дебело одеяло, положила съм глава на възглавница върху плочите пред камината, а Фернандо и Барлоцо седят като подпори за книги от двете страни на масичката за чай. Барлоцо разказва истории.

— Понякога кестените са били единствената храна, с която хората са разполагали по време на световните войни. А и в много други случаи. По тези места, допреди петдесетина години, прибирането на кестените беше толкова важна част от селския живот, колкото и гроздоберът, и гледането на прасета. Още от Средновековието, а вероятно и много преди това, кестените са били основен продукт от прехраната. С листата хранеха прасетата и кокошките, обвивките се ползваха за разпалки — освен през най-тежките времена, когато ги варяха за напитка, — а щом жертваха някое дърво, дърводелците изработваха от твърдия му, дебел дънер примитивни мебели. От какво мислиш, че е направена раклатата ти за хляб? — сочи той към старинната мадия от шестнайсети век, чийто капак се отваря и отдолу има плот, на който слагам хлябовете да втасват. — Хората още говорят как са преживявали зимите с pane d’albero, дървесен хляб. Стриват кестените, добавят вода и малко мая. Беше твърд като камък и трябваше да го натопиш във вода, преди да можеш да го ядеш. Някои го наричаха pane di legno, дървен хляб, и според мен това беше по-подходящото име.

Баща ми се върна от руския фронт през зимата на хиляда деветстотин четиридесет и трета година. Вървял три месеца от Украйна през Полша, Германия и Австрия, докато стигне до Италия и най-после да се прибере у дома с торба кестени, завързана за колана му — торба, която е напълвал само от време на време. През февруари, казваше, вече било трудно да намери каквито и да е кестени, повечето вече били събрани, а останалите — наполовина изгнили. Ако слънцето пекнело за ден-два, където снегът е по-малко, пониквала по някоя храбра тревичка и когато откриел стръкове, просто сядал там с опънати крака, късал и ги тъпчел в устата си, сякаш са късчета от самия живот.

Още по-тъжно е, че когато повечето от тези станали насила войници, като баща ми, най-после допълзяха до вратата си, вместо утехата на домашното огнище завариха семействата си седнали около загаснал огън, гладни точно колкото тях. Нямаше угоено агне, което се върти на шиш, нямаше хляб в пещта. Нямаше кани със сгряващо вино. Нямаше посрещане на героя. Докато баща ми беше в Украйна и търсеше кестени под снега, с майка ми лазехме на четири крака из гората и изравяхме кестените изпод листата, ровехме доста отчаяно, доколкото си спомням. Тези дни се врязаха дълбоко в душата на момчето и това място не може да зарасне. Още е жива рана, която люти, щом почна да стъпвам около нея. Помня, че щом кестените узрееха, правехме поход след поход, пълнехме кошници и джобове, баретата ми, престилката на майка ми. Вкъщи ги складирахме в стар сандък в избата, на сигурно място от мишките. Няколкото останали животни, които се щураха около къщата, да не говорим в гората и по полето, бяха пожертвани на яхния. Почивахме си малко, постопляхме ръце на оскъдния огън, после тръгвахме да търсим отново. Ходехме дни наред, докато траеше изобилието, накрая се катерехме по дърветата и клатехме клоните, за да изпадат кестените, останали по тях. И вечно бдяхме за шишарки — от онези едрите, дебелите, в които имаше по цяла шепа мънички, бели ядки. Пиноли, борови ядки. Тях ги носех в скута си, близо до гърдите, те бяха първото нещо, което сметнах за истински ценно. По същия начин, по който си спомнях, че ме е носила майка ми. А що се отнася до кестените, някои ги опичахме веднага, за награда, като ги поръсвахме с капки вино, разредено с вода. Други варяхме и след като сваляхме обвивките, оставяхме ги да изсъхнат, смилахме ги и ги запарвахме като кафе. После сварявахме обелените кестени в още вода, този път с няколко листа салата, глава лук и диви треви, докато всичко станеше на мека и гъста каша. Ядяхме я гореща на вечеря и си говорехме колко вкусна би станала само с няколко капки хубав зехтин или с най-малкото парченце масло, или с няколко зрънца захар.

След това разстилахме останалата каша върху кухненската маса на загладен правоъгълник, дебел около пет сантиметра, и я оставяхме да се втвърди, докато спим. И после, два пъти на ден, докато имаше, режехме парчета от нея с конец и слагахме малките „тортички“ да се пекат на огъня, понякога скрити между две кестенови листа, които се накъдряха около сместа, докато се печаха, и я превръщаха в нещо като блокче, което ядяхме горещо, от ръка.

Ала повечето кестени разстилахме върху решетките в сушилнята. Беше умно направено приспособление. От средата на стълбите към горния етаж на почти всяка селска къща по онова време хората си правеха нещо като балкон — наричаща се supalco. Откъм страната на стълбите балконът се сковаваше от груби дървени греди, но останалата част се опъваше с телена мрежа, която се полюшваше на няколко метра височина над печката на дърва. Слагахме кестените върху мрежата, топлината и дима от огъня се издигаха нагоре и опушваха кестените, бавно изсушавайки месото им, преди да избягат през цепнатината на прозорчето, което държахме открехнато. Сушилнята в нашата къща, във вашата къща, се намираше там, където сега е антрето. Поддържахме огъня ден и нощ, за да не могат кестените да изстинат, а никога не бихме рискували да ги оставим да изсъхнат неравномерно и да се развалят.

Бяха необходими около шест седмици, за да завърши процесът. Научният метод да определиш дали са изсъхнали както трябва, беше да вземеш два кестена и да ги удариш един в друг като камбанки. Ако звъннат, значи са сухи. Не е много по-различно от това да удариш по кората на току-що изпечен хляб и да чуеш онзи глух звук. Но когато кестените изсъхнеха, тогава започваше истинската работа. Докато са още топли, ги пълнехме в калъфки от възглавници и ги удряхме с чукове и камъни, за да паднат черупките и обвивките им.

Тогава започнах да се уча как да разделям нещата на части, разбирайки какво да запазя и какво да отделя настрана — казва Барлоцо и ме поглежда право в очите. — Връщахме обратно в калъфките обелените кестени, а после аз завличах този невероятен късмет до Тамбурино, мелничаря, който ги смилаше на едро кафяво брашно, точно както правеше за всички останали семейства. После тръгвах пак нагоре по хълма, за половин секунда се обръщах да помахам на Тамбурино и хуквах към къщи, към предните стълби, където стоеше майка ми с юмруци, увити в престилката. До този критичен момент работата по кестените беше сурова и тежка. Но щом се сдобиехме с брашно от тях, останалото изглеждаше като детска игра.

В една купа, която винаги ползвахме за паста, тя сипваше две или три порции от кестеновото брашно с металната чашка, закачена до мивката, а аз бърках с вода, докато се получи рядка, еднородна каша. Отлично знаех рецептата. Щом тестото станеше гладко, майка ми го изливаше в плитък тиган. Моя работа беше да поръся толкова борови ядки, колкото желаех да отделя от собствените си резерви. После тя слагаше тигана върху въглените, покриваше го със стар глинен капак, обърнат нагоре, и напълваше вдлъбнатината с жарава. Сякаш беше новина от фронта, чакането на нашето кастаначо беше неспокойно, дори трескаво. И малко преди да е готово, майка ми сваляше капака и стривайки няколко сухи иглички между пръстите си, подправяше нашия кейк с розмарин. Винаги ароматизираше кастаначото с розмарин. Не ти ли казах вече колко много приличаш на нея?

Обличаше пуловера си, увиваше главата си в шал, а тигана в чиста кухненска кърпа и тръгваше към бара, а аз тичах гладен по петите й. И заедно, с който беше там, в бара, изяждахме това нещо — дали кейк, дали пудинг, още горещо, — а димящата му коричка изпълваше ноздрите ни, утешаваше ни и ни нахранваше по-добре, от която и да е огромна тенджера с месо. Бяхме спасени за още малко.

Беше съвсем обичайно хората да носят храната си в бара. Бяхме толкова малко жители. Разпиляно племе от жени, деца и мъже, твърде стари, за да се бият. Но мисля, че майка ми първа започна да прави така, а другите я последваха. Ала след войните всичко се промени. Хората си стояха по къщите, освен на празници и други подобни, тоест, докато ти не започна да носиш твоите фантазьорски манджи и ни накара да се засрамим от мързела си и може би дори от алчността си. Ти ни помогна да си спомним защо живеем заедно тук, на тази глупава канара. Какво те накара да го направиш? Имам предвид, какво те накара да занесеш супа и хляб, за да ядеш с непознати? Да не би да е заради някакъв спомен от детството ти?

— Не — отвръщам аз. — Поне не е изплувал такъв спомен. Мисля, че двамата с Фернандо се чувствахме малко самотни и искахме компания. Според мен просто обичам да готвя за колкото се може повече хора. Но най-вече сигурно защото всеки път, когато седна на маса, се вълнувам — от първата глътка вино, от първата хапка хляб в устата. Почти няма значение какво е сложено на масата, но винаги е било важно кой седи на столовете. И тъй като те харесваме, харесваме Флори и…

Смехът на Барлоцо удавя моите почести. Сребристите му очи се притварят в бляскави цепнатини и плисват звездна светлина.

Същата вечер в леглото Фернандо лежи с ръце, сгънати под главата, очите му са отворени, но приковани някъде вътре в него.

— Когато Барлоцо разказва тези истории, ме пренася в миналото със себе си. Думите му ме притеглят със сила, която после чувствам в ръцете и краката си. И дъхът ми секва, сякаш съм се катерил или съм тичал. Разбираш ли какво имам предвид?

— Да. Мисля, че да. За него не е достатъчно да почувстваме това, което той чувства. Част от силата му е в това, че може да ни накара да почувстваме това, което е чувствал.

— Само дано не сънувам кестени тази вечер — казва Фернандо и се обръща към мен, оплитайки краката си в моите.

 

 

На другия ден изпирам ръкавиците на херцога и ги суша близо до огъня, но когато понечвам да му ги върна, той ми казва, че съм ги съсипала. Знам, че просто иска да ги задържа. Така и правя и ги давам на Фернандо. Той нахлузва едната, дръпва маншета, изпъва пръсти през дупките, разтваря и стисва юмрук, за да я напасне съвсем точно. После и другата.

— Чудесни са — разкършва рамене Фернандо, след това изпъва напред ръце, възхищавайки се на ръкавиците, и обръща длани нагоре-надолу. — Казвам ти, роден съм за фермер.

Една петъчна вечер занасяме в бара тиква за вечеря. Седмица по-рано бях видяла тази красавица на пазара в Акуапенденте, сложена в каросерията на камион, пълен с къдрави зелки. Не беше чак толкова голяма, но ме привлече, защото беше съвършено кръгла и кората й беше тъмно медночервеникава със зелени ивици — чудесна есенна украса пред вратата на конюшнята, помислих си. Но тази сутрин, след като пекох хляб отвън, в градината, нямах нищо приготвено, за да използвам изстиващата топлина на фурната. Погледнах тиквата и се замислих как да я пожертвам за вечеря. Все едно ще правя фенер — отрязвам капак, изтребвам вътрешността, изхвърлям влакната и разстилам семките да съхнат върху хартия за печене. Набързо преглеждам шкафовете и хладилника и оттам излизат глави лук, парченца различни сирена, двете яйца от тази сутрин и половин бутилка бяло вино. Леко задушавам лука в малко зехтин, намачквам горгонзола, настъргвам едно парче ементал и едно пармезан и ги разбърквам заедно с около една супена лъжица маскарпоне и яйцата. Продълговати стърготини индийско орехче, малко бял пипер, морска сол и накрая добавям виното. Напълвам тиквата с тази паста, покривам я с капачето й и я слагам да се пече в пещта, докато месото й омекне, а пълнежът замирише на хубава лучена супа. Опичам семките и леко ги посолявам. Занасяме шедьовъра до бара в купата за хляб, за да стои изправен, после изваждаме с лъжица пълнежа и малко от тиквата в супени чинии и поръсваме всяка порция с малко от печените семки. С хляб и вино вечерята добива завършен вид. Остава десертът. Прекарвам през шприц кестеново пюре, подсладено с кафява захар, ароматизирано с коняк, и го оформям на хълмче от плътни, гладки ленти с леко разбита сметана, която се процежда в цепнатините му, и всичко това е поръсено с горчиво какао.

— И как се казва това, Шу? — пита Барлоцо, сякаш е решил, че какаото е пепел от бучиниш^[1] и вече е против десерта, независимо как се казва и какъв вкус има.

— Мон Блан. Френски сладкиш от изисканата кухня — произнасям с тона си на главен готвач.

Той го опитва, нищо не казва, пак го опитва и почва да загребва с почти незабележимо накърнено честолюбие. И все пак, когато привършва, казва:

— Беше много хубав, но ние не сме във Франция и някак си, да направиш нещо толкова изтънчено като това, с кестени, е като подигравка. Все едно да проявиш творчество в правенето на хляб за причастие. Другия петък може ли да опечеш кастаначо с борови ядки и розмарин? — пита токанският херцог с полудрезгаво пелтечене, което някога може да е било неговият глас, като единайсетгодишен например.

— Знаеш, че ще опека. Но защо трябва да си толкова арогантен? Седиш тук, кръстосал крак връз крак, и сипеш ругатни като Мефистофел. Фернандо много обича този десерт и мисля, че да го отричаш от името на всички нас, е малко крайно.

Фернандо клати глава, поразен от моя изблик.

В погледа му се чете: „stai tranquilla, стой спокойно“ — постоянната италианска молитва, използвана да се предотвратяват неприятни ситуации и да се осигури свещеното състояние на bella figura, добро впечатление. Ала Барлоцо не изглежда обиден. Херцогът е като дива мента. Накълцай го и пуска повече сладост.

— Добре де, но все пак, ще получа ли кастаначо? И може ли да го хапнем с лъжица рикота и да пийнем чаша „Вин санто“? — После гласът му почва да се лее като топъл мед: — Ще ме слушаш ли как тананикам мелодии, очаквайки всяко късче от вечерята ми точно като теб.

 

 

Събираме кестени още седмици наред, а от време на време разнообразяваме с бране на манатарки. По време на нощни дъждове обуваме гумени ботуши, въоръжаваме се с плашещи пепелянките пръчки и тръгваме след Барлоцо в гъсталаците на дъбовата гора да дебнем за диви гъби. Аз и Фернандо пеем.

— Трябва ли да правите акомпанимент? Моля ви, тихо — просъсква Барлоцо.

Той е единствената пепелянка в тези гори, мисля си аз.

— Защо трябва да пазим тишина? Кого ще събудим, ако пеем?

— Накрая ще събудите гниещата смърт. Смущавате концентрацията ми. Захласвам се да ви слушам, опитвам се да запомня думите и се обърквам.

Двамата с Фернандо приглушаваме пълногласния си дует до импровизирано мънкане на „Падам си по теб“ и послушно припкаме зад нашия завоевател, като навлизаме още по-надълбоко в гората.

Въпреки че е някак собственически настроен към кестеновите дървета, Барлоцо е безмилостен, когато брани и прикрива любимите си кални свърталища с избуяли манатарки. Пързаля се в дерета, дебне из клисури и скрити кътчета, повдига камуфлажа на древна папрат, на измамни възлести корени, държи се конспиративно, пази тишина, като изключим хриптящото му дишане, и бере манатарки — порчини — името им е закачлива алегория за дебели, новородени прасенца. И докато търси гъби, Барлоцо грабва пълна шепа плодове от клоните на хвойна, откъсва шишарка, натежала с меките бели съкровища на детството му.

Занасяме плячката у дома, избърсваме нежно манатарките с мека кърпа, нарязваме ги на дебели, неравни парчета, които вече са готови за леко задушаване в тигана. Клонче див босилек, дива мента, шест, само шест намачкани плодчета хвойна на един килограм манатарки, чесън, необелен, смачкан с дъното на черен чугунен тиган, едно плисване бяло вино, съскащо изпаренията на земя и мускус, шепа печени борови ядки и обядът е готов. Барлоцо налива вино, Фернандо разчупва хляба. Добър апетит.

 

 

— Колко килограма кестени според теб сме изяли ти, аз и Барлоцо през последния месец? — питам Фернандо една нощ в леглото, слисана от издаденото си като на Буда коремче, издуто от кестени и проблясващо към мен на светлината на свещите. — И колко килограма манатарки? — добавям и се проверявам за плесен.

Преситена съм, напълняла от този есенен кестеново-гъбен режим. Въпреки че се радвах на брането, радвах се на печенето и готвенето им, тази седмица ще е посветена на бистър, силен бульон и парчета говеждо без костите, от които се е отцедил. Вече това искам. През нощта ме обзема копнеж за хляб и масло, за чай.

С надеждата, че ще прозвучи несериозно към тази чиста невъздържаност, Фернандо отвръща:

— Не чак толкова. Може би по половин килограм на ден кестени и пак толкова манатарки.

Гледам го как отброява ястията на пръстите си.

— Освен онези, които пекохме, и другите в супата, полентата и пастата. Значи може би са повече.

Овладявам желанията си. Ще бъде седмица на бульона, без говеждо, без хляб. Без масло.

Минал е един ден и част от една вечер, откакто отслабвам, когато Барлоцо предлага разходка.

— Да идем на кестеновия панаир по пътя за Монте Амиата. Там живеят някои от най-добрите готвачи в Тоскана, а и местността е красива. — Това е простичката му съблазън.

Аз съм жена, вярна на самоналоженото ембарго, но въпреки това думите на херцога още кръжат и търсят къде да кацнат. Затова плъзвам ръка, плавна като гущер, в колана на полата си и преценявам, че коремът ми може да побере греховете на още няколко невъздържани дни.

— Кога ще тръгнем? — Само това искам да знам.

Разположен на 1738 метра надморска височина, Монте Амиата е най-високият връх в Тоскана. Отдавна изстинал вулкан, почвата му е дебела и плодородна, подхранена от стари изригвания, и върху стръмните й черни склонове растат повече от две хиляди хектара култивирани кестенови дървета. Твърдят, че общият годишен добив е двайсет и осем тона. Ето натам сме се запътили.

Пак се качваме в камиона и излизаме на Виа Касия, а после на планинския път чак до хребета, където отсядаме в заслон — дървена хижа, използвана предимно от скиори. Разделена е на малки спални, всяка е едно-две походни легла и печка на дърва. Категория нула звезди. И така, за три дни и три нощи ние сме поклонници на кестените и манатарките, като посещаваме селата, вкопчени в по-ниските части на Амиата, и като следваме ръчно изработените табели към рая на вкуснотиите. Абадия Сан Салваторе, Виво д’Орчия, Кампилия д’Орчия, Бани Сан Филипо, Баньоло, Арчидосо — всяко място със своето си характерно ястие — ризото с кестени и диви гъби; диви гъби, печени в кестенови листа; ръчно навита кестенова паста с печени гъби; задушено сърнешко с кестени и сушени портокали. Разбира се, има и кестенов сладолед, пити с царевична коричка и кестенов мармалад, горещи, хрупкави пържени кестени в тесто, полети не с друго, а с кестенов мед.

 

 

На връщане към къщи Барлоцо намалява скоростта и завива по път, не много по-широк от козя пътека. Оставяме камиона и вървим след него до една развалина, разположена на хълм. Стените й, засъхнали на вид, пропадат в бурените. Свисти пронизителен вятър, а в тишината отдалеч долита провлеченото блеене на овце. Наоколо се суетят фермери. Изглежда като стая в небето, димът се издига на облаци от комина и обвива къщурката и мъжете и жените в блажени воали. Пристъпваме в живата картина и ги заварваме да работят край голяма купчина смокини. Подготвят ги за нареждане в сушилня, същата като онази, която Барлоцо ни описа с кестените, някога разстилани, за да се изпарят соковете им. Някои от хората разтварят плодовете, слагат във всяка смокиня бадем, малко семена от копър и анасон, после ги нареждат върху подноси. Друг човек чака да внесе готовите подноси в къщата, на горния етаж, да плъзне смокините по мрежите, които са опънати над печката в стълб от дървесен дим.

Някои смокини вече са гладки като мъниста яспис, напълнени и изсушени, охладени и наредени пред последния чифт ръце, които чакат с дървена игла и готварски конец. Ръцете се стрелкат над плодовете, галейки ту една, ту друга смокиня, нанизват ги, като втъкват по един мек свеж дафинов лист помежду им, и полагат завършените огърлици в плоски кошници.

Барлоцо, Фернандо и аз гледаме. Заговаряме хората и те ни предлагат вино и хляб — остатъците от работния им обяд. Човекът, който разговаря с нас, изглежда, не е съгласен, когато го молим да купим няколко наниза смокини — казва ни, че това е късна реколта, последната за сезона и не е най-добрата. Възразяваме, че изглеждат великолепно, и той ни предлага смокини от купчината, които чакат да бъдат нанизани. Вземам плода от грубата му закоравяла ръка, като лапа на лъв Серафим. Дъвчем със затворени очи и промъляваме:

— Колко хубаво!

Всички се усмихват, сякаш един след друг. Майсторката бижутерка става от пейката си и с тройна целувка по бузите слага по една огърлица на рамото на всеки с думите:

— Бог да ви благослови.

Фернандо посяга към джоба си за някоя лира, но тя отсича:

— Подарък.

Хуквам обратно към камиона и грабвам една торба със сушени манатарки, една с кестеново брашно и клончето с червени плодове, което Фернандо отряза за мен от един крайпътен храст.

— Подарък — казвам й на свой ред. Всички се смеем и всеки разбира по свой начин, че това е събитие от живота, от живота такъв, какъвто е.