Марлена де Бласи
Хиляда дни в Тоскана (17)

Двете с Флори роним грах

— Не си казала почти нищо за къщата. Харесва ли ти? Харесва ли ти идеята? — питам я аз. Двете с Флори роним грах. Седнали сме на стъпалата на терасата между двете саксии с бели хортензии, които току-що засадихме. Запретнали сме широките си пролетни рокли до бедрата и меката прасковена светлина от късния следобед гали босите ни крака и ходила.

— Старо, очарователно място. Мисля, че може да стане много хубаво. Но не се вълнувам така, както Барлоцо. Разбира се, той ще свърши всичко и аз ще го получа наготово. Но, Шу, засега ми е достатъчно, че виждам как слънцето изгрява.

Барлоцо отиде да тормози месаря да му изчисти агнешки ребърца, които ще опече на открития огън за вечеря. Помъкнал плячката си, той се качва по алеята и спира малко по-далеч от нас.

— Горките цветя — провиква се, — да стоят толкова близо до вас двете. Така няма да им обръщат повече внимание, отколкото на блатни треволяци. Добър вечер, красиви дами.

Двамата с Фернандо се заемат да мият ребрата със зехтин и бяло вино. Барлоцо вади от вечно наличната си платнена торба стръкове И къса листенца див босилек и дива мента, които е набрал по склона, после ги притиска към оскъдното агнешко месо. Стъкват огъня, Флори налива бяло вино в едно гърне и го слага на скарата да се загрее. Сварява граховите зърна във виното, изцежда ги — заделяйки течността от варенето — и смачква граха на пюре.

През това време аз сотирам лук в тенджера със зехтин, поръсвам отгоре малко канела и няколко зрънца захар, морска сол и смлян бял пипер. Минава много време, докато лукът се карамелизира и заприлича на конфитюр. Оставяме херцогът да бърка и двете с Флориана подреждаме масата и отваряме вино. Малко по-рано тя дойде по хълма с тава патладжани — от дребния бял сорт, — които беше пекла цели, докато кожата им се разпадне. Още горещи от фурната, ги поляла със сос от намачкан пресен чесън, зехтин и риган, набран от саксията на кухненския й прозорец. Кожата на патладжаните попила апетитния сос. Все поглеждам към тавата, сложена на масата. Направо са великолепни. На обърната обратно кошничка си почива дебел, кръгъл картофен хляб, хрупкав и кафяв. Сложен е върху клонче розмарин, чийто аромат ще попие, докато изстива. Купа с млади марули чака за дресинг от соковете, които ребърцата ще пуснат в тиган, сложен под тях, докато се пекат. Няма друго за правене, освен да довършим супата.

Изсипвам с черпака телешки бульон при готовия лук, добавям граховото пюре, запазената течност от варенето и още малко вино и разбърквам всичко да се смеси и загрее. Занасям тенджерата директно на масата, добавям шепа пекорино в супата, а после я разпределям в плитки купи и на всяка порция капвам зехтин. Нарича се карабача и трябва да се яде хладка. Затова я оставяме да изстине и се заемаме с патладжаните. Всеки обелва кожата на своя патладжан и разстила ароматния му крем върху парче хляб. Изяждаме хапките между глътки вино.

— Ще си взема още малко кучешко грозде, ако нямате против — посягам отново към патладжана аз. — Melanzana, опростено от mela insana. Буквално „нездравословна ябълка“. Това ядем. Част от семейството на отровното кучешко грозде, каквато е и беладоната. — Патладжанът векове наред е бил основен продукт в централноазиатската кухня, но когато го пренасят в Европа, избягват да го приготвят като храна, а го ползват само за украса на масите. — Предполагам, че един ден някой доста е изгладнял, изял е патладжана и ето резултатът.

— Беладона^[1] — полугласно казва херцогът. — Жал ми е за старчето, което първо е нарекло отровата „красива жена“.

Флори и херцогът казват лека нощ и си тръгват преди слънцето да залезе. Вървят надолу по алеята, а после нагоре към градчето, а ние ги гледаме, докато изчезват сред новоразлистените дървета.

На другия следобед двете с Флори се разхождаме по пътя за Челе. Признавам й, че Барлоцо ни е разказал за майка си и баща си.

— Бях сигурна, че рано или късно ще ви разкаже. Никога не е говорил с мен за това, знаеш ли — тя спира да ме погледне с лице към слънцето и издължените й закачливи очи стават жълти като шафран.

— Може би никога не е изпитвал нужда да го обсъжда с теб — отвръщам аз. — Вярвал е, че знаеш всичко. И освен това е вярвал, че разбираш, че това винаги е била пречката между вас.

— Предполагам, че е така. А също и че много дълбоко в себе си винаги съм знаела, че той иска да ме обича. Но може би грешката беше в безутешния ми страх от това, че знам какво го мъчи. Така и не се почувствах достатъчно проницателна да му помогна да отмахне всичко и да стигна до сърцето му. Нали виждаш, аз също като Паци и Нина бях пречка. Така и не разбрах как да подходя. Никога не съм знаела какво да кажа. Защо не можем да разговаряме помежду си, Шу? — Тя задава въпроса заради всички нас.

Изминали сме само половин километър, когато Флори се разсмива и казва:

— Уморена съм. Пролетна умора. Мисля да полежа в леглото няколко дни, а другите да се въртят около мен. Сега, като знам, че съм добре, мога да си го позволя. Преди, когато не бях сигурна, идеята, че всички се грижат за мен прекалено, ми намирисваше на сбогуване. Но сега мисля, че съм готова за една седмица женски грижи и компания.

Мълвата се разнася и следващата сутрин пет жени се събираме в малкия апартамент на Флори — всяка от нас се напасва към навиците на другите, чистим, варим супа, правим компания на Флори, лакираме й ноктите на краката, слушаме историите й. Поглежда ме, казва ми да се приближа, за да ме помоли нещо важно. Иска да й гримирам лицето. Иска спирала и мъничко пудра, и „съвсем незабележими сенки на очите“. Но най-много иска червени устни. Сякаш са грях, моли за тях с дрезгав шепот, сочейки моите — винаги ярки, червени като анемона, — а после посочва своите. Хуквам нагоре по хълма да донеса комплекта си. Изписвам, рисувам, прокарвам четката по очите и лицето, слагам червило на устните й и когато привършвам, давам й огледало да се погледне. Мълчи. Затваря очи. Сядам до нея на леглото и хващам ръката й. Оставаме така дълго време. Когато се поглеждаме, виждам, че лицето й е мокро и топло, пудрата се стича на струйки, а спиралата се разлива на черни локвички в дълбоките полумесеци под очите й. Но устните й са съвършени. Казвам й това и тя отвръща:

— Да. Съвършени са.

Оправям пораженията, преди да викна другите да й се полюбуват. Те почват да викат и да пищят, че също искат червени устни. Една по една, на всичките слагам червило. После сядаме на леглото и около него, кискаме се, подаваме си огледалото, разказваме си за първия път, когато сме сложили червило, за тайни любови и високи токчета, за сватбени рокли. Някак спомените ни подтикват да се редуваме и всяка от нас споделя цитат от светото писание или от литературата. Но тук по-често крилатите фрази извират от собствените наблюдения. Флори го нарича да казваш истини.

— Традициите, дали в кулинарията, или в любовта, се затвърждават с всекидневно прилагане.

— Пазете се от тиранията на даващия. Даващият има повече карти от вземащия. Или поне така го чувства. Но колко често даващият дава, за да получи контрол или поне позволение да се намесва в живота на взимащия, както и когато може.

— Когато си избираш мъж, бъди сигурна, че с него искаш не само да живееш, но и да умреш.

— Най-голямата празнота се появява у нас, когато този, който сме мислили, че разбираме, се окаже нещо друго, някой друг.

— Сарказмът е кинжал, наточен със страх.

— С възрастта откриваш, че синовете ти са се превърнали в съпруга, който искаш да забравиш, а дъщерите ти тайнствено приличат на майката, от която си избягала. Животът е поредица от странни шеги.

— Не се страхувай от децата си. Ако те обичат, те обичат посвоему — не е нужно да им помагаш. Ако не те обичат, нищо не можеш да направиш.

— Почти на всеки в живота му се дават по три сребърни куршума. Преди да ги изстреляш, трябва добре да помислиш.

— По някое мъничко отмъщение от време на време е полезно за сърцето.

— Защо ги искаме много повече, отколкото те искат нас?

Мой ред е.

— Прекалено сладко не е на хубаво. Балансирай между сладкото и соленото. Познавах една французойка, готвачка в селцето Поаси, която натриваше няколко зрънца едра сол по краищата на полетите с мед сливи и смокини, точно преди да пъхне питата във фурната. „Солта усилва сладостта“ — казваше тя и си облизваше пръстите като котка.

След като идва ред на Флори, вече няма какво да се каже.

— Знаете ли, имало е дни и нощи, в които часовете толкова трудно минаваха. Винаги съм търсила нещо да правя, за да запълня времето до обяд или да се занимавам до изгрева. А сега времето не ми стига. Този живот е толкова кратък и бърз. И не че искам да го забавя, просто искам да разбера скоростта.

Щом решава, че ще я чуем, една жена на име Тулия казва:

— Трябва само да потанцуваме, Флори. Да потанцуваме тарантела, за да подлудим демоните и да им напомним, че сме много по-силни от тях.

Танц на бунта срещу болката и смъртта, своенравен танц, арогантен, съблазнителен, който руши граници, разкъсва маски, размахва юмруци и тресе бедра. Танц гръцки и бохемски, арабски и африкански. Цигански танц. Но в тази групичка трезвомислещи тосканки само Тулия, родена и израснала в Салерно, знае как се танцува тарантела. Ала като всички южнячки първо иска да говори. Казва ни, че след войната, когато била на тринайсет години, останала сама в двустайния апартамент, където живеела с родителите си. Сама с чичо си, който идвал да я наглежда, след като майка й умряла, а баща й не се върнал. Но той имал бързи и чевръсти ръце, казва Тулия, и тя знаела каква ще е съдбата й, ако остане. Затова откраднала от него, преди той да открадне от нея. Откраднала достатъчно пари да се качи на влака от Салерно за Флоренция, където много се надявала да намери работа като прислужница. Откраднала и половин питка хляб, и трите парчета салам, увити в кафява хартия, които той бил сложил в джоба си за вечеря — както обикновено, не го било грижа какво ще яде тя за вечеря. Тулия ги вързала в покривката за маса заедно с червената памучна пола, която вече й била малка, но прекалено я обичала, за да я остави, една нощница, която избелила на слънце и закърпила със съвсем дребни шевове, черната копринена рокля на майка й с подплънки на раменете, кръста, който висял над леглото й. И едно дайре. Тъй като нямала обувки, натрила ходилата си с оцет, изпънала сукмана си колкото може по-добре, сложила вързопа на главата си, сякаш ще го носи на градската чешма, и вместо това отишла на гарата. Хляб, кураж и едно дайре. Семена да отгледаш живот.

Само Тулия може да танцува тарантела.

— Покажи ни — молим я. — Покажи ни как.

Вече около седемдесетгодишна, а може и повече, тя се изправя в цял ръст — около метър и половина. Сваля розовата жилетка, под която се показва вълнена риза без ръкави, поръбена с дантела. И както е с чехлите и ластичните чорапи, Тулия запрята правата тъмносиня пола над коленете и заема поза. Затваря очи, още напълно неподвижна и струва ми се, заслушана в музиката. В своята младост. Когато е готова, отмята назад глава, вирва брадичка, вдига ръце и започва бавна, преднамерена серия от завъртания, плъзване и пак завъртания, съпроводени от нейния шепот и дълги, гърлени стонове. Искам да видя картините, които може би минават зад стиснатите й очи, да чуя звуците. Закръглена и миниатюрна, тя не е нито вдървена, нито тромава. А е много красива.

— Обаче ми трябва дайрето — казва тя, разваляйки магията. Облича жилетката и се увива в шала. — Веднага се връщам.

Междувременно някои от нас опитват да повторят движенията, но като всички фолклорни танци, и този трябва да се изпълнява от душа. И така, пред леглото на Флори три жени танцуваме странна смесица от джитърбъг и ча-ча, а аз по моя си начин наподобявам танго, понеже е единственият танц, на който някога съм искала да се науча. Тулия се връща, разпръсква с длани лудостта ни и добросъвестно започва да ни учи. Казва ни да мислим еротични неща, гневни неща, отмъстителни, любящи, тъжни. Казва ни да ги смесим всичките заедно, както са смесени в живота и че тогава ще сме готови за танца. За нас сякаш няма надежда, както и да удря дайрето си Тулия.

Някой се обажда:

— Мисля, че никога не съм имала еротична мисъл — монахините ми ги избиха още преди да са се появили.

— Танцувай заради мен, ако не заради себе си — твърдо се намесва Флори.

— А, не така. Ставай и ти и танцувай за себе си — възразява Тулия.

Флори отива до гардероба в ъгъла, отваря го и изважда своите вече не толкова нови черни обувки от Перуджа. Сяда на леглото да ги обуе. Под бялата фланелена рокля тесните, издължени линии на тялото й и големите, пълни гърди се очертават ясно. Тя застава пред нас. И пред собствените си демони. Черни обувки. Червени устни. Флори танцува. Явно е внимавала, защото наистина танцува, отривистите движения на петите й спазват ритъма на дайрето, а звуците им сигурно събуждат дявола, после му се присмиват, точно както трябва да стане според Тулия. Флори цялата поруменява, остава без дъх и цялата плувнала в пот от триумфа, отваря очи и заплаква със старчески сълзи. Моли за вино.

От говорене и танци така ожадняваме и огладняваме, че вече копнеем не само за бульон и бял ориз. Една жена почва да ръси брашно на кухненската маса, струпва го на купчина и прави кладенче в средата. Друга чака, готова с яйца, мляко, масло и омекнала мая. Четири ръце, моите и на Тулия, месят тестото, мачкаме и го разплескваме, докато се превърне в блед сатен. Покрито с бяла кърпа, тестото си почива. Друга жена загрява мазнина на тих огън — литър и половина слънчогледово олио в тежък, плитък тиган. Измивам си ръцете и ги избърсвам в престилката, която Флори завърза около кръста ми. Мисля си, че ето това е, тази връзка желая и от нея имам най-много нужда в живота. Колкото и да е скромно, това е моето завещание. Аз съм готвачка и пекарка. Моят занаят е много древен, произхожда от даващите насъщния хляб, от пазителките на огъня, от разпределящите благата. Винаги съм знаела, че театралнича, когато съм се опитвала да науча повече за бизнеса, „да поискам поръчка“ или „да се специализирам“. Никога не съм залъгвала нито себе си, нито другите хора. И затова е хубаво, че съм си у дома. Това исках да правя, така исках да бъде.

Флори отива да вземе чилиеджина — сухо бяло вино, ароматизирано с черешови листа. Приготвила го преди година и го оставила в шкафа да отлежава. Това е повод да го представи.

— За първи път в живота си пия вино, когато мъжа ми го няма — казва една жена.

— Наздраве и за следващия път! — отвръща й друга.

Редуваме се да пържим чинчалозе — късаме парчета тесто, опъваме ги с пръсти на малки кръгчета, притискаме ги, а после ги пускаме във врящото олио и гледаме как се надуват, по тях излизат мехурчета и се позлатяват. Всяка от нас изпържва по шест, отцежда ги, поръсва ги със сол или захар, както предпочита, и ги поднася. Идва ред на следващата жена да донесе, и на следващата. Хапваме горещите, хрупкави мекички между глътки хладно сладко вино. Еротичен спомен за всички нас.