Марлена де Бласи
Хиляда дни в Тоскана (14)

Вечеря, приготвена почти без нищо

Януари пристига мрачен. Но ние добре сме се приспособили към зимата, с лекота прилагаме хитрините си против студа и поддържаме поне илюзията, че вкъщи е топло. Фернандо продължава да чете и да работи по плановете на нашите „пътешественически проекти“, както е започнал да ги нарича, а аз пиша, редактирам и пак пиша. Градчето е тихо като пара. Дори барът изглежда задрямал, почти нищо не помръдва там, освен за около час рано сутрин и пак за толкова във времето за аперитива. Всички се възстановяват от невъздържаността, която започна през септември с гроздобера, разрасна се през октомври с фестивалите на кестена и дивите гъби, после се покачи през ноември и в началото на декември с брането на маслини и всичко се събра във връхната точка на милите, тихи ритуали около селската Коледа. Сега следва дълга, сладка почивка.

През петъчните вечери идват по-малко хора, укротени пред огнището и телевизора си, вместо да изминават мразовития десетметров маршрут до „Чентрале“, но ние настойчиво продължаваме да изпълняваме този ритуал, докато една вечер не намираме в бара абсолютно никого, като изключим Тонино, потънал в уроците си за съботните занимания в гимназията. Твърдо решени днес да вечеряме навън, просто изнасяме кошницата обратно до колата, караме до обзорното място на пътя за Челе, позволяваме си прахосничеството да оставим парното да работи, оставяме тъничка пролука в прозореца и си спретваме вечеря. Старото беемве се превръща в импровизирана трапезария. В багажника винаги чака приготвена кошница с винени чаши — две от най-красивите, които имаме, — плюс две мънички чашки от бохемски кристал; салфетки, ушити от неопетнената част на любима покривка за маса; кутия, пълна с всякаква сребърна посуда; тирбушон; хубава бутилка червено вино — моментално замествана с нова след изпиване; шишенце грапа; испански сгъваем нож с костена дръжка; торбичка морска сол; синьо-бяла керамична мелничка за пипер; чинии с различна големина; малка тубичка препарат за миене; две ленени кухненски кърпи и хартиени салфетки. Вече е достатъчно топло, затова спираме парното, затваряме прозореца и отваряме виното. Снегът вали и се надипля по прозорците на плътни завеси. Повдигаме капака на тенджерата с наденички, задушени с фасул, градински чай и домати, и решаваме да я използваме като общо блюдо. Хапваме си лакомо, ровейки за парченцата наденица, и се храним един друг. Има половин пандишпанов кекс, разрязан и напълнен с кайсиев мармалад и намазан отгоре с лешников крем. Нарязваме го с испанския нож, подравняваме изрязаното, после още малко подравняваме, докато остава само едно тънко клинче със странна форма. Прекалено е грозно, че да го пазим, казваме си и изяждаме и него. После пийваме по глътка грапа в бохемските чашки.

Една вечер убеждаваме Пупа да затвори заведението си и да дойде с Барлоцо на вечеря у нас, и надвесен над супа от нахут и лимец, херцогът започва да разказва за нощното бдение — la veglia. Някога това бил начин селяните и техните семейства да се събират вечер заедно в разгара на зимата. Често земеделските домове се намирали на километри разстояние един от друг и през зимата съседите се виждали помежду си само по уговорка. Освен че обещавало сравнително обилна вечеря, хората с нетърпение очаквали бдението, за да задоволят и глада си за общуване.

— И затова нагазваха в снега, с каквито провизии са събрали от килерите си — разправя херцогът. — Някой носеше крайното парче от прошуто, друг — див заек, хванат в капана на утринния сумрак, трети агнешко или част от диво животно, каквото е успял да улови, и всеки пускаше своето дарение в един котел, сложен до пламналия огън. Зеле, картофи, подправки, останало вино и капки зехтин добавяха аромати към огромната яхния, която наричаха scottiglia. И докато всичко се задушаваше в симфония, хората се грееха край камината, подаваха си един на друг винено шише с тумбесто дъно, в което имаше бял боб с подправки, зехтин и вино, сготвен в пепелта на вчерашния огън. Всеки изсипваше по няколко зърна фасул върху дебелия си комат, жадно глътваше от виното, подемаше на свой ред да рецитира Данте или разказваше небивалици за духове, докато се очакваше идването на вечерята. Тъкмо тук старците предаваха своите истории на по-младите, опазвайки миналото така, както техните предци го бяха опазили чрез тях. А когато и последният сос от яхнията свършеше, а каните с вино почнеха да кънтят на кухо, домакинята, ако е имала заделени, вадеше опърлени картофи от пепелта и раздаваше по един на всяко дете за джоба на палтото му — да си топли ръцете по дългия път до дома през заледените хълмове. Подразбираше се, че картофът трябва да се запази и смачкан с гореща вода или малко мляко, да се изяде на закуска.

Винаги изяждах моя картоф, когато си легнех в леглото, обелвах кората му и го изгризвах като ябълка. Толкова много обичах картофи, че не можех да чакам до сутринта, макар да знаех, че майка ми ще ме стрелка с гневни погледи, когато закусвам мляко и кафе.

— Явно доста добре сте си живели по онова време — намесва се Пупа. — Ние рядко виждахме месо. Там, където аз живеех, бдението се правеше по друг начин. Всички се събираха край огъня, току-що измити, със сресани коси, чисти ризи и престилки. На раклата за хляб втасваше тесто, а в камината висеше котел, току да заври. Домакинята вземаше тестото от раклата за хляб, слагаше го в най-голямата купа в къщата и го поставяше на една маса пред огъня. Всеки човек си откъсваше парче тесто и почваше да го разточва между дланите си на късо, тънко въженце — нещо като грубо оформена паста. Нежно овалваха всяко късче паста в чиния с брашно от твърда пшеница, а после нареждаха въженцата върху поднос. Тогава изсипваха пълния поднос във врящата вода и щом парченцата се издигнеха на повърхността на котела, вадеха ги с решетеста лъжица и ги връщаха обратно в същата купа, вече затоплена. В нея чакаха няколко щедри шепи настъргано пекорино и мъничко количество хубав зехтин. Чаша бульон, още сирене, още няколко капки зехтин, пак бульон и пипер, току-що натрошен с жизнерадостен жест. Всичко това се разбъркваше и се сервираше с малка дървена лопатка. Наричахме смеската pizzicotti, пощипнато оттук-оттам. Обяд, сготвен почти без нищо.

— Така ли беше през войните? — интересувам се аз.

— Какво така ли беше през войните? — пита херцогът.

— Да ядете варено пощипнато и да заделяте остатъци от месо, да го добавяте към съседското, за да си сготвите ядене?

— Не. Това не беше през войната. Такъв беше животът. Дори когато времената бяха добри, пак не бяха толкова добри — отвръща Барлоцо. — Истината е, че живеехме сносно, но само защото бяхме и хитри, и имахме късмет. Когато земята не беше твърда и замръзнала, ядяхме каквото успеехме да наберем — треви, билки, див лук, кестени, смокини, гъби, боровинки. Винаги заделяхме от всичко по малко настрана, сушахме и консервирахме изобилието за зимата. А в овощните градини, когато нападалите плодове не бяха достатъчно, крадяхме от дърветата на лунна светлина. И така се сдобивахме с круши, ябълки, череши, праскови, сливи, а понякога и с дюли, райски ябълки и нарове. Пирувахме с това великолепие, тъпчехме се с узрелите плодове, пиехме сладкия им сок до насита. Но една част скътвахме. Заделяхме за другото, не толкова благодатно време, което винаги следваше. Същото се отнася и за продукцията, която отглеждахме. Имахме лозя и баща ми заедно с чичовците ми правеха силно, стипчиво червено вино, без което животът беше немислим. За нас то беше храна като хляба, като кафето, което повечето време варяхме от семена и корени. Сушахме домати, фасул и царевица, която смилахме на жълто брашно. Нито един от нас нямаше пари да си купи необходимото или желаното, всеки търгуваше с другия за онова, което му липсва. Мъкнехме напред-назад каквото сме могли да отгледаме, да съберем, да отстреляме или да откраднем. Но търговията изобщо не беше безпринципна.

Имаше си правила, строги и постоянни, спазвани от всички. Разменяхме двулитрова стомна вино за двукилограмова пита прясно сирене от овчаря. Когато можехме, му носехме обяд в кошарите, а на следващата сутрин той се отбиваше, за да върне гърнето на майка ми, пълно с меки, мазни бучки рикота, които току-що е направил, като е сварил част от вечерното мляко на огъня си, после добавяше малко от сутрешното мляко И пак го вареше, докато се пресече. Дойдеше ли овчарят с гърне, пълно със сирене, за мен наставаше най-голямото угощение. А бурканите и котлите за варене на домашни консерви бяха като семейни съкровища.

Баща ми казваше, че бурканите със зимнина са по-добре облечени, отколкото аз някога съм бил — чудесно измити, увити в чисти парцали и прибрани на скришно от вълците. И все пак, понякога нямаше нищо. Запасите свършваха, преди да можем отново да садим и да прибираме храната от новия сезон. Гладувахме. Понякога наистина гладувахме. Дотолкова, че страданието беше единственото, което усещахме. Майка ми режеше хляба, придържайки голямия, кръгъл, все по-смаляващ се самун, подпрян на гърдите си. Режеше с лявата ръка, по дължина на хляба, отдясно наляво. Седях и я гледах. Една нощ ми беше лошо и й казах. Доколкото си спомням, не беше само от глада, плашеше ме слабостта от недохранването. Не бях пораснал достатъчно, че да разбирам ритъма на този наш живот. Не си давах сметка, че няма вечно да е така. Майка ми дойде до леглото, в тъмната, тиха, студена стая. Внесе нещо, увито в кърпа, и го държеше като реликва. „Съкровище, имам изненада за теб. Изправи се и го вземи, развий го. Хайде — каза тя, сякаш беше истинско съкровище. Знаех, че под кърпата ме чака само хляб. Сърдит, не помръдвах. — Не, не, не е само хляб. А хляб и сирене. Виж. — Тя разгърна кърпата. — Виж, тук е хлябът, а тук е сиренето. Сега затвори очи и опитай колко хубав вкус имат. Това е специална вечеря само за теб. Хапни. Видя ли? Това е дебел, мек резен марцолино. Също като масло. Точно каквото го обичаш.“

Затворих очи, хванах вдигнатите й ръце и отхапах от хляба, който беше поднесла към устата ми. Нямаше сирене, разбира се, а само две филийки хляб, сложени една върху друга. Но някак си магията й подейства. Успях да усетя вкуса на сиренето. Наистина го усетих. Отначало ядях бавно, после по-бързо и по-бързо, докато не излапах всичко със затворени очи. Когато ги отворих, видях, че тя плаче, усмихва се, хлипа. Мисля, че за една майка това е най-тежкото — детето й да е гладно, а джобът — празен.

Херцогът изобщо не трябваше да започва разказа за бденията, защото сега всеки ден го разпитвам за тях.

— Кой има толкова голяма къща, че да направи бдение? — любопитствам аз.

— За какъв вид бдение говорим по-точно? Ако става въпрос за двайсет-трийсет човека, можем да ползваме заведението на Пупа, но ако искаш да поканиш цялото село, ще трябва да го направим на площада, да запалим голям огън на открито и да ползваме бара като спешно отделение против студа — казва той, сякаш наистина можем да проведем такова парти.

Като знае, че дори само от идеята ще ми се разтупка сърцето, Барлоцо гръмко се разсмива, още преди да съм казала:

— Точно така. Така ще го направим. Ще напишем обява в бара и…

— И само кажи, че е в чест на завръщането на Флори у дома — прекъсва ме той.

— Какво? Кога? Защо не ми каза?

— Казвам ти трийсет минути след като ми е съобщила. Вече е в състояние да се върне, липсва й домът. И ние също, мисля, макар че никога няма да го признае. Отивам да я взема в сряда сутринта. Да я оставим да си почива няколко дни и да организираме бдението в неделя вечерта.

Дълго гледам херцога и виждам, че самият той се завръща у дома, че е в състояние да насели отново покоя си, да отмие лошото време, което носеше с по-високи или по-ниски температури през изминалите седмици. Седим ухилени един на друг, всеки стрелка с поглед другия и се мъчи да не е първият, който ще се разплаче.

Прикрепваме писма и бележки на всеки сантиметър от малката, здрава махагонова врата с чукало като лъвска глава, зад която живее Флориана. Отрупваме трите високи циментови стъпала, които представляват площадката й, с цветя, предимно диви букетчета, чиито къси дръжки увиваме в алуминиево фолио или във влажни салфетки. Една от жените в селото събра група готвачки и всяка от тях ще носи на Флориана обяд или вечеря в определен ден от седмицата. Организаторката ме помоли да нося на Флори сладкиш или малко хляб ogni tanto, само от време на време, понеже вече знае, че съм склонна да прехранвам хората. Домакини, шофьори, специалисти по всичко, дървари, прислужници, които ще се грижат за тоалета й, всички я очакват и предлагат топли грижи и любов. И разбира се, Флори, със същата топла грижа и любов, възразява, после отказва по-смело, уверявайки пратениците на селото, че тя първа ще помоли за помощ. Ако има нужда.

Бузите й пламтят като рози върху пергаментовия тен на лицето. Главата й е увита в шал, загадъчно тъмночервен, какъвто беше цветът на косата й. Наперено го е завързала на голяма, клюмнала фльонга в средата на челото. Въпреки че денят е мразовит, тя носи само жилетка и дебел кафяв шал върху сивата си вълнена рокля. Има нови обувки, елегантни, от мека черна кожа с деликатно токче.

— Купих си ги от един магазин в Перуджа — подсмихва се тя. Перуджа за нея и за дамите, които ги оглеждат, е горе-долу същото като Париж.

Флори не изглежда много по-различна, пак е толкова красива и не е чак толкова отслабнала, и все пак нещо й липсва. Сякаш някое от измеренията й го няма, сякаш е привидение на собствения си образ. Барлоцо й помага да вземе няколкото стъпала през площада до вратата й, кима и тихо моли или напътства различни хора. И двамата се усмихват, помахват и влизат вътре. Мисля си колко много приличат на булка и младоженец, които се опитват да се скрият в интимността на своя меден месец. Единственото, което липсва, е шепа, пълна с ориз, но дори и той се появява, сготвен на супа, още топла, в чудесен синьо-бял супник, загърнат с кухненска кърпа. Вера решително им го връчва, преди да затворят вратата.

Флори излиза из селото всяка сутрин, пазарува, бъбри непринудено, както винаги е правила, поръчва своето кафе с малко мляко, както обикновено, усмихва се и се разсмива по своя си начин. Нито е потайна, нито многословна за болестта си — казва, че ще продължи с терапията и че се чувства доста силна. Казва, че оздравява. Винаги носи новите черни обувки.

Барлоцо съобщава малко повече от Флориана. Показва ни, че силно вярва, но дори и това се проявява само чрез блясък в очите. Решил е да не й казва за неделната veglia с довода, че цялото това суетене ще я смути. Казва, че просто ще я поканим в последния момент и ще й обясним, че сме го планирали много отдавна. Но и той като мен знае, че това, което се зароди като поетичен бунт срещу януарското униние, придобива размери на вакханалия в чест на Флори. И тя със сигурност също ще го разбере.

В подножието на хълма, който води към градчето, запалват три варела, пълни с дърва, и нареждат факли по целия път до площада. Там, покрай обзорната стена, са наредени още запалени варели. Нещо езическо пламти в тази гледка. Тръгна мълва, че има много повече за ядене, отколкото в традиционната скотилия, макар че съвсем същата смес нежно бълбука в две големи тенджери върху задните котлони на кухненската печка в бара. Но има и глиган, задушен с домати, чесън и червено вино; риболита — варено черно зеле; кардун на фурна; бледозелени стъбълца, задушени и опечени със сметана и сирене. Има безброй подноси с кростини; купи, преливащи от пичи, и бъчви леещо се вино. А Флориана се разхожда наоколо, хапва и пийва, казва колко й е домъчняло за тази храна. Въпреки че приятелите й от Чита дела Пиеве, Умбрия — само на шестнайсет километра от Сан Кашано — били добри готвачи, все пак тосканската кухня й липсвала.

Не споменава, че тосканската кухня се мени дори от провинция на провинция, а понякога и от общност на общност, и е различна дори в отделните семейства. Не споменава, че регионалното гастрономическо разделение е постоянен факт в живота на италианците. От време на време Флори поглежда към обувките си и потропва два пъти — според мен им се възхищава. Но щом настава моментът, когато трябва да започнат речите, един по един ораторите се оттеглят с извинението, че не могат да си спомнят репликите или че са изпили твърде много вино, което всъщност е едно и също нещо. Настъпва затишие, очакване, но херцогът запълва мълчанието:

— Баща ми казваше, че адът е там, където нищо не се готви и никой не чака.

Затишието се проточва още няколко секунди, а после всички почват да ръкопляскат и да вдигат одобрително наздравици. Странен момент. Но отминава, веднага се разтваря в комфорта на голямата шумотевица. С Фернандо си даваме знак от различните точки на площада, в които се намираме. Измъкваме се, без да кажем лека нощ на никого. Винаги сме предпочитали да напускаме празника в неговия разгар. Това, че си тръгваме рано, без да ни забележат, прилича на бягство, затова вървим бързо. Хукваме надолу по склона, после тичешком се изкатерваме нагоре към дома ни. Забавяме ход, поемаме си дъх, подминаваме нашата къща и излизаме на пътя за Челе. Фернандо се обръща да погледне селото и казва, че огньовете се превръщат в древни камъни. Целува ме нежно и ме прегръща.

— Тя умира, нали?

Поглеждам го за момент, после питам:

— Защо го казваш? Барлоцо изобщо нямаше да ликува така, ако смяташе, че е вярно.

— И мен това ме успокоява, но все пак, когато я погледна, ми изглежда някак призрачна, сякаш вече си е заминала, но са й позволили отсрочка, освободили са я да се върне, за да може да се сбогува.

— Според мен е така, защото тя беше много далеч. На място, което изобщо не можем да си представим, и сега сякаш се връща постепенно на части, на етапи. Още не е цяла.

— Това ме кара да мисля за нас, какво щяхме да правим, ако някой от двама ни беше Флориана.

— И двамата сме Флориана. Това правим ние, умираме, всеки по своя си начин. Така или иначе, смъртта е само преместване. А нас много ни бива в това — отвръщам му, копнеейки да зарежем тази тема.

— Просто преместване в друга къща, така ли? Просто поредното пътуване? Така ли си го представяш? Е, аз изобщо не си го представям така. Освен това, тук ми харесва. Искам да остана, колкото ще стоиш и ти, но не по-дълго. Искам да съм плътно до теб. Каквото правиш ти, да го правя и аз. Където си ти, там да съм и аз. Ама как може да си толкова равнодушна към всичко това?

— Изобщо не съм равнодушна. Просто повече се вълнувам за Флориана, отколкото за мен и теб. Освен това замръзвам и според мен не е само от студа, ами и от този разговор за смъртта. Моля те, да се прибираме — обръщам се и бързо тръгвам аз.

— Истината е, че ужасно се страхуваш от смъртта — виква той. Застига ме, хваща ме под раменете и върви заднишком, за да е с лице към мен, защото иска компания срещу нововселилите се у него ужаси.

— Не, не е вярно. Много ще ме е страх, ако се сблъскам с изпитанието на Флори. И ти знаеш, че съм безкрайно уплашена за нея. Но това е нейната болест. И всичко, свързано с нея, принадлежи на Флори. И понеже сме й приятели, емоциите ни трябва да са свързани с нея, а не с нас. Защо обвързваш това, което става с Флори, с нещо, което не ни се е случило? Ако ти се разболееш или пък аз, тогава ще се учим да умираме.

Под суровото синьо небе, посипано със ситни звезди, вървим към къщи по заледения път в колона. Фернандо води. Стъкваме огъня, сядаме близо край него и пийваме чай. Фернандо е прав. Всеки от нас обмисля собствения си живот, когато си отива близък човек. Или така изглежда. И може би е прав, че давам вид на някак безчувствена, равнодушна, както ме нарече. Но честно, не се тревожа за собствената си смърт. Поне не от времето, когато децата бяха малки и се споразумях с боговете, настоятелно молех да ми обещаят да ме държат изправена, докато дечицата ми пораснат. Заклех се, че повече никога няма да искам друго за себе си. Искрено признателна за това, как се разви съдбата, почтително мълча за себе си в молитвите, макар че още се пазаря от време на време за добруването на отдавна порасналите ми деца, а напоследък — и за Фернандо. Но при цялото ми разбиране за преминаването от живота към смъртта, тя сякаш още не ме засяга. Не толкова заради нарцистичното у мен, а по-скоро заради отпечатъка на вечната оптимистка Полиана, аз си позволявам да живея така, сякаш никога няма да умра. Или пък е, защото нямам нищо против да умра, след като вече съм живяла толкова дълго и хубаво? Със сигурност обаче искам да поостана още. Когато идеята, че ще умра, ми минава през ума, мисля най-вече за това, че не искам да изгубя живота с Фернандо, с децата и приятелите си. Мисля как ще се сбогуват с мен, а после ще идат да вечерят. Без мен. Бих ръкомахала енергично от мястото, на което съм се озовала, за да ги накарам да не ходят в този ресторант, а в друг; бих им предлагала определени ястия и вина, бих се опитвала да се грижа за тях, макар да е истина, че винаги те са се грижили за мен.

Опитвам се да кажа на Фернандо какво мисля и той отвръща, че разбира.

— Не се тревожа толкова за моята смърт, колкото за твоята.

— Мисля, че тази вечер ще оцелея — казвам аз. — А ако се постараем, може да превърнем следващите няколко часа в цял живот. — Точно когато ми изглежда успокоен, се разплаквам. Той мисли, че сълзите ми са заради Флориана, и това е така, но да му се не види, плача и за него. И за себе си.