Клайв Къслър, Греъм Браун
Бурята (63)

Глава 62

Една седмица по-късно Пол и Гамей Траут седяха на голяма кръгла маса в луксозния ресторант „Цитронел“ във Вашингтон. Заедно с тях бяха Руди Гън и Елууд Марчети. Те си поръчаха коктейли и си разказваха истории докато чакаха останалите гости да пристигнат.

— Какво ще стане с твоя остров? — попита Пол.

Геният сви рамене.

— Увреден е до неузнаваемост. А и никой не може да стъпи на борда, докато не се уверим, че всички роботи са изчистени. Ще отнеме години. Дотогава Индийският океан ще прати „Аква Тера“ на дъното.

— Това е ужасно! — възкликна Гамей. — Толкова много труд и време са отишли напразно.

Марчети се усмихна лукаво.

— Същото ще каже и застрахователната компания, когато им предявя иск за нашествие от насекоми.

Пол погледна към двата празни стола.

— Къде са нашите скъпи приятели?

— Които са и хората, които ни поканиха на вечеря — добави Руди Гън.

Кърт и Джо великодушно се съгласиха да си разделят сметката. И двамата бяха благодарни, че са живи да организират празненството, но още никой не ги беше виждал.

— Какво става с „Причинителят на болка“ от остров Пикет? — попита Гамей.

— Нашия компютърен отдел намери информация в едни отдавна забравени документи — отвърна Гън. — Беше описан като таен проект от Втората световна война, създаден да спре японските самоубийствени мисии. В онези дни японците вярвали, че е истински подвиг да загинеш в името на императора. Когато не са можели да нападнат с нормални маневри, се втурвали напред, крещейки: „Банзай!“ или „Тено Хеика Банзай!“, което означава „Нека Императорът управлява десет хиляди години!“

— „Причинителят на болка“ е бил проектиран да обездвижи нападателите и да позволи на американците да заловят и разпитат пленниците, а също и да спрат касапницата.

— Защо машината не е била използвана през войната? — попита Пол.

— Скоро след като корабът „Джон Бъри“ изчезнал Военното министерство решило, че машината твърде лесно може да бъде пресъздадена в случай, че бъде заловена и има вероятност врагът да я използва срещу нашите собствени сили.

— А сега машините от остров Пикет събират прах в някой таен военен склад — добави Гамей.

— Да, предполагам — отвърна Гън.

В този момент вниманието на групата се насочи към един висок мъж с грубовати черти, тъмна коса и зелени очи, който влезе в резервираното единствено за тях помещение.

— Моля ви, не ставайте — каза Дърк Пит и се усмихна. Той държеше малка карта. — Една от кредитните карти на агенцията. Този път черпи Чичо Сам.

Гамей се засмя.

— Кърт и Джо ще се зарадват.

— Къде са те? — попита Пол.

— Зад мен — каза Дърк и посочи към вратата.

Всички погледи се насочиха натам и в този момент в залата влязоха Кърт, Джо и Лейлани. Жените се прегърнаха, а мъжете си стиснаха ръце, потупаха се по раменете и целунаха дамите по бузите.

— Започнахме без вас — каза Пол и направи жест на сервитьора да се приближи. — Какво ще желаете?

Дърк си поръча текила „Дон Хулио Бланко“ с лед, лимон и сол. Джо поиска „Джак Даниълс“ също с лед. Лейлани предпочете коктейл „Космополитън“, а Кърт пожела чист джин „Бомбай сапфир“ и мартини с лук, вместо маслини.

— Е, добре — обърна се Дърк към Джо. — Тъй като ти си героят на деня със златна звезда в бележника покажи ни своя египетски медал.

Джо се изчерви от смущение.

— Не мога да го направя.

— Какво стана с него?

— Намира се в чекмеджето ми с чорапи.

Гамей се засмя.

— Това е един наистина скромен човек.

Пол извади вестник. Беше розов. „Файненшъл Таймс“, издаван във Великобритания.

Той прочете списък с възможните последствия, ако кризата не беше предотвратена. Той включваше милиони загинали, глад, анархия и война в Близкия изток, тъй като най-вероятно вината щеше да бъде приписана на Израел, вместо на Джин и неговата група в Йемен.

Той изглеждаше почти разочарован.

— На Джо няма да му хареса тази част — каза той и продължи да чете: — „Всичко това и още много беше предотвратено благодарение на героичните усилия на екипа по поддръжката на бента, военните сили, включително на майор Едо и един неназован американец, който е обявен за герой на египетския народ и който ще получи Медал на Нил.“

Гамей поклати глава.

— Не е честно!

— Поне е получил медал за усилията си — каза Дърк с усмивка.

— Само това ли успя да направи правителството като благодарност, че Джо спаси милиони хора?

Лейлани също се включи.

— Аз го познавам достатъчно добре, за да знам, че той не обича да е в центъра на вниманието, освен ако не е заобиколен от няколко прекрасни дами.

Джо се засмя.

— Давате ми причина да се върна в Египет.

— Шегата настрана — каза Дърк, — ако Джо не беше рискувал собствения си живот, за да спре срутването на бента Асуан, милиони хора щяха да загинат по поречието на Нил.

— Колко са жертвите? — попита Руди Гън.

— Поне десет хиляди — отвърна бавно Пит.

Джо изглеждаше така, сякаш се беше пъхнал в черупката си от срам.

— Искам още един „Джак Даниълс“ с лед. Този път двоен.

Всички отпиха от питиетата си, без да кажат нито дума.

Накрая мълчанието беше нарушено от Пол.

— Какво става с подземната фабрика на Джин?

Дърк погледна оранжевите стрелки на своя водолазен часовник „Докса“.

— Бил е взривен преди точно четирийсет минути.

— Могат ли бомбите от въздуха да проникнат достатъчно дълбоко в планината, за да разрушат фабриката? — попита Гамей.

— Могат и са го направили — обясни Пит. — Един безпилотен самолет е изстрелял две ракети. Първият тласък, невидим от земята, ги е ускорил до петстотин километра в час. След това са се включили главните ракетни двигатели и скоростта им е нараснала до над три хиляди километра в час. Падайки, са образували шестметров кратер, но не са били достатъчно мощни да разбият подземната фабрика на Джин. Затова пет минути по-късно е била изстреляна нова ракета срещу дълбоките пещери. Четири бомбардировача „Б-2“ са прелетели над Йемен, натоварени с нещо, наречено МДБ, военно съкращение, означаващо „мощен дълбоко проникващ боеприпас“ — тринайсеттонна „GBU-57“, най-унищожителното неядрено оръжие за разрушаване на бункери в света. Бомбата е натъпкана с над два тона експлозиви, затворени в единайсеттонна обвивка. Тя удря с такава сила, че може да пробие сто и двайсет метра пръст и скала. Щом прахът се е уталожил, цялата планина е била изчезнала. Останала е само купчина пясък и отломки. Оборудването за създаване на микророботи вече не съществува.

— А какво става със Сабах, дясната ръка на Джин? — попита Кърт и погледна часовника си. Той се радваше, че си го е върнал, дори и с цената на един чисто нов, последен модел скутер.

— Взривен е до размера на микророботите — каза Пит саркастично.

 

 

Най-после сервираха вечерята. Първото ястие беше сьомга „Крал Олаф“. Следващото, пушена есетра, последвано от гъше „Фуа гра“ и внимателно подбрани патешки и свински пастети.

Основното ястие беше свински ребърца, приготвени в стил „Сейнт Луис“, равиоли с плънка от омар, задушен праз лук с пържени яйца.

За десерт имаше палачинки, пълнени с гуава и маскарпоне. Червеното вино беше „Пърпъл Ейнджъл“ Карменер, а бялото — „Дъкхорн“ Совиньон Блан.

Заситени с вкусна храна, добро вино и прекрасна компания, всички излязоха от ресторанта и се качиха в една дълга лимузина, осигурена от Дърк за неговите приятели, за да могат да се приберат безопасно по домовете си.

Само Лейлани и Кърт останаха отвън. Лейлани беше отседнала в хотел и Кърт обеща да я изпрати.

Дърк го погледна за секунда.

— Можеш да издържаш на пиене, но ако те спре някой полицай, ще те арестува за шофиране в нетрезво състояние. Съветвам те да си повикаш такси.

— Така и ще направя — обеща Кърт.

След като останалите потеглиха с лимузината, пред ресторанта спря такси. Кърт и Лейлани се настаниха на задната седалка и тръгнаха към хотела.

— Реши ли дали ще приемеш работата в отдела по морска биология на НАМПД, която Дърк ти предложи? — попита я той.

Тя го погледна с тъжен поглед.

— Вашингтон не е за мен. Ще се върна на Хаваите в Института по биология в Мауи.

Кърт й стисна ръката.

— Ще ми липсваш!

— И ти на мен — отвърна Лейлани. — Надявам се, че разбираш.

Кърт се усмихна.

— Как се казва той?

Очите й се разшириха за миг, а после на лицето й разцъфтя усмивка.

— Името му е Кале Лука.

— Радвам се, че няма да си сама.

Таксито спря пред хотела, тя отвори вратата да слезе, но се спря и се обърна към Кърт.

— Сбогом, Лейлани! — каза й той с мек глас. — Ще си мисля за теб!

— И аз за теб!

Целуна го лекичко по устните. После затвори вратата и изчезна.