Клайв Къслър, Греъм Браун
Бурята (42)

Глава 41

Вече няколко часа се носеха по водата, а късметът продължаваше да обръща гръб на Остин и спътниците му.

Слънцето печеше безмилостно. Единственото, което ги пазеше, беше импровизираният навес от парашутите. Задната въздушна камера беше спаднала толкова много, че вече нямаше смисъл да пречат на въздуха да излиза от нея. Лодката се беше наклонила като кола със спукана задна гума. Въпреки отчаяните опити на Ишмиъл, дясната предна камера също спадаше.

Кърт се взираше през малка дупка в парашута както дете гледа през дупките, изрязани в чаршафа на костюм на призрак.

— Виждаш ли нещо? — попита Лейлани.

— Не — отвърна той с пресипнал глас.

Въпреки многото вода, която погълна в самолета, гърлото му отново пресъхна.

— Може би е добре да запалим двигателя — каза тя. — Вероятно не сме в търговски коридор.

Кърт знаеше със сигурност, че не са. Малко кораби минаваха през центъра на Индийския океан. Той се надяваше да се приближат достатъчно до Африка, за да достигнат до коридора от Червено море или този на танкерите от Персийския залив, които са твърде големи, за да преминат през Суецкия канал и се налага да заобиколят нос Добра надежда. Но знаеше много добре, че са доста далеч от целта си, на поне сто и шейсет километра.

— Не можем да стигнем до там с бензина, който имаме.

— Но и не можем да останем тук — настоя Лейлани.

— Разполагаме с четири литра гориво — обясни търпеливо Кърт. — Ако го изхабим, после ще съжаляваме.

Лейлани се загледа в него, а в очите й се четеше страх. Цялата трепереше.

— Не искам да умра.

— Аз също — увери я Кърт. — И Ишмиъл не иска. Нали, Ишмиъл?

— Точно така — съгласи се мъжът. — Изобщо не съм готов да умра.

— Ще се спасим — каза Кърт. — Само се успокой.

Лейлани кимна и продължи да притиска дупките във въздушната камера, за да не спадне напълно.

— По-добре се премести отпред — каза той. — С тази камера е свършено.

Лейлани се придвижи до носа. Кърмата се вдигна леко и лодката стана малко по-стабилна.

Кърт отново погледна изпод импровизираната палатка. По положението на слънцето на небето той предположи, че е около три часа. Чакаше да падне нощта. След като се покажат звездите, щеше да може да определи с по-голяма точност къде се намират и да измисли някакъв план за действие.

Кърт сведе поглед към хоризонта и видя някакъв странен ефект. Приличаше на проблясване на мираж върху нагрят асфалт в пустиня. Той мигна два пъти, за да се увери, че очите не го лъжат, но сиянието само се засили.

Водата заблестя, без да се чуе нито звук. Не беше отражението на слънцето във водата, което всеки моряк или художник аматьор щеше да разпознае, а сякаш морето оживя.

Най-ярко беше на запад към следобедното слънце, но същото нещо се виждаше и на изток, на север и на юг.

— Кърт! — извика Лейлани.

Той обърна очи към нея.

— Ти блестиш!

Остин би погледнал и себе си, но беше твърде погълнат от това, което видя върху нея. Сякаш цялата бе поръсена със звезден прах.

Ишмиъл изглеждаше по същия начин.

— Какво е това? — попита притеснено Лейлани.

Кърт погледна дланите си и потърка пръсти. Отражателния прах приличаше на влажна пудра. Бляскавият ефект се виждаше с просто око, но колкото и да присвиваше очи, не успя да открие причината. Не можеше и да го почувства между пръстите си. Всичко това можеше да означава само едно.

— Микророботите на Джин! — каза той.

Кърт обясни какво представляват и им показа, че морето е пълно с тях. Като погледнаха около лодката, ги видяха — приличаха на захар, изсипана върху черна чиния.

Можеше да почувства топлината, която микророботите отразяваха. Остин разказа как същите роботи са били открити и на катамарана.

— Опасни ли са за нас? — попита Лейлани.

— Не мисля — отвърна Кърт.

Той реши, че не си струва да споменава факта, че микророботите поглъщат органична материя. За щастие, тези върху кожата им не бяха в режим на хранене като онези в лабораторията на Марчети.

— Въпреки това, не бих възразил да срещна лодка с душ на борда — продължи той.

Лейлани се опита да се усмихне.

Кърт не знаеше, че се намираха на границата на ордата на Джин и концентрацията, и отражателния ефект, който наблюдаваха, е нищо в сравнение с този, който Пол, Гамей и Марчети видяха от платформата на контролната зала на „Аква Тера“. Въпреки това му беше трудно да откъсне очи от блестящото море.

Докато се взираше във водата, лек бриз развя ръкава му и размърда парашута. Без да помръдне, Кърт погледна към носа и видя как той се издига и се спуска лекичко.

Бризът се засили и Остин хвана въжетата на парашута, за да му попречи да излети, после се обърна към Лейлани:

— Вържи парашута за тези дръжки отдясно и извади другия.

Тя веднага се захвана да изпълни поръката му, без да задава въпроси. Бризът духаше откъм гърбовете им и леко от север. Беше топъл като в Калифорния, или като сироко в Сахара. Сякаш някой държеше сешоар зад врата на Кърт.

Двамата с Лейлани работеха бързо. Лодката разполагаше с шест дръжки и чифт кнехтове отпред.

Само след минута, въжетата вече бяха вързани за тези осем точки и парашутите се издуха като платна пред лодката.

Те я дърпаха напред като чифт вълшебни коне и не след дълго тя набра скорост. Спадналите части й пречеха да се носи по водата толкова бързо, колкото с извънбордовия двигател, но сега поне се движеше.

Кърт не знаеше откъде се е появил бризът в тази безветрена зона, но и не го интересуваше. Движеха се, а това беше по-добре, отколкото да стоят на едно място. Вятърът духаше на пориви, въжетата се опъваха и отпускаха.

— Дръжте се! — извика Кърт за трети или четвърти път този ден. — Имам усещането, че това пътуване ще бъде доста диво.