Клайв Къслър, Греъм Браун
Бурята (3)

Глава 2

Индийският океан

Юни, 2012

Двайсет и седем метровият катамаран се плъзгаше по спокойните води на Индийския океан, огрян от лъчите на залязващото слънце. Движеше се с не повече от три-четири възела, тласкан от лекия бриз. Красивото бяло платно се издигаше над широката палуба. Върху централната част на корпуса се виждаха огромни тюркоазни букви „НАМПД“ — Национална агенция за морско и подводно дело.

Кимо Акона стоеше близо до двойния нос на катамарана. Той беше трийсетгодишен, имаше гарвановочерна коса и изваяно тяло, а ръката и рамото му бяха покрити с традиционни хавайски татуировки. Кимо беше бос и балансираше на самия край, сякаш караше сърф.

Той държеше дълга въдица, с която потапяше някакъв инструмент във водата. Данните върху малкия екран му показаха, че инструментът работи. Той издиктува резултатите:

— Нивото на кислорода е малко ниско, температурата е 21 градуса по Целзий, 70.4 по Фаренхайт.

Други двама души наблюдаваха Кимо. Пери Халверсън, ръководителят на екипа и най-старият му член, стоеше зад щурвала. Той носеше къси панталони в цвят каки, черна тениска и маслиненочерна шапка, която притежаваше от години.

До него стоеше Талия Куиварос, която всички наричаха „Ти“. Тя беше облечена в бели шорти и червено горнище на бански, което подчертаваше красивата й фигура с приятен загар и разсейваше двамата мъже.

— Това е най-ниската температура досега — отбеляза Халверсън. — Тук е с цели три градуса по-студено, отколкото би трябвало да е по това време на годината.

— Това няма да се хареса на противниците на глобалното затопляне — засмя се Кимо.

— Да, вероятно — намеси се Талия, която въвеждаше данните в един малък таблет, — но определено има някаква последователност. Двайсет и девет от последните трийсет отчитания имаха отклонение от поне два градуса.

— Възможно ли е оттук да е минала буря? — попита Кимо. — И, например, да е изсипала дъжд или град, без да имаме данни за това?

— Не и през последните няколко седмици — отговори Халверсън. — Това е аномалия, а не изолирано явление.

Талия кимна.

— Дълбоководните данни от дистанционните датчици, които спуснахме, го потвърждават. Има значително отклонение в температурите, чак до металимниона^[1]. Сякаш слънчевата топлина не попада върху този район.

— Не мисля, че проблемът е в слънцето — каза Кимо.

Няколко часа по-рано, докато слънцето печеше от безоблачното небе, околната температура беше достигнала трийсет и пет градуса. Дори и преди да се скрие последните му лъчи бяха ярки и топли.

Кимо извади инструмента, провери го и после замахна с въдицата като изкусен рибар. Запрати датчика на 12 метра от лодката, остави го да потъне и после го извади. И тези данни бяха същите като първите.

— Поне открихме нещо, за което да докладваме на шефовете във Вашингтон — каза Халверсън. — Те си мислят, че сме дошли на почивка.

— Предполагам, че е възходящо течение — каза Кимо. — Нещо като „Ла Ниня“. Но това е Индийският океан, така че вероятно ще го кръстят нещо на хинди.

— Може да го нарекат на нас — предположи Талия. — Ефектът Куиварос-Акона-Халверсън, накратко КАХ.

— Забеляза ли как постави своето име най-отпред? — попита Кимо.

— Дамите са с предимство — отвърна тя с усмивка.

Халверсън се засмя и си оправи шапката.

— Докато вие спорите, ще приготвя вечеря. Някой да иска такос с летяща риба?

Талия го изгледа мрачно.

— Снощи ядохме същото.

— Днес не уловихме нищо — отговори Халверсън.

Кимо се замисли. Колкото по-навътре навлизаха в студената зона, толкова по-малко живот откриваха. Сякаш океанът беше станал пуст и студен.

— Предпочитам ги пред консервите — каза той.

Талия кимна, а Халверсън се скри в каютата, за да приготви вечеря. Кимо се изправи и се загледа на запад.

Слънцето най-после се беше скрило зад хоризонта и небето придоби мастиленосин оттенък, с малко оранжево точно над водата. Въздухът беше мек и влажен, а температурата около 30 градуса. Денят беше свършил, а чувството, че са открили нещо изключително, подчертаваше това усещане.

Нямаха представа защо, но изглежда температурната аномалия беше предизвикала хаос в района. Досега в Южна и Западна Индия почти не бяха паднали валежи, а това беше периодът, когато мусоните трябваше да бушуват с пълна сила.

Притеснението беше съвсем основателно, като се има предвид, че един милиард души чакаха сезонните дъждове да съживят оризовите и житни насаждения. Кимо беше дочул, че нервите на хората са опънати до скъсване. Спомените от миналогодишната слаба реколта пораждаха слухове за глад. Нещо трябваше да се промени и то бързо.

Кимо осъзнаваше, че нищо не могат да направят, но се надяваше, че скоро ще открият причината за аномалиите. Последните няколко дни показаха, че са на прав път. След час щяха отново да проверят данните на няколко километра на запад. Но сега беше време за вечеря.

Кимо започна да прибра датчика. Докато го изваждаше от водата, нещо странно привлече погледа му. Кимо примижа. На около сто метра от лодката по повърхността на океана се стелеше черна пелена, подобна на сянка.

— Погледни! — каза той на Талия.

— Стига си се опитвал да ме приклещиш насаме — пошегува се тя с усмивка.

— Говоря сериозно! — настоя Кимо. — Там има нещо!

Талия остави таблета, приближи се и се хвана за ръката му, за да запази равновесие върху тесния бушприт^[2]. Кимо посочи към сянката. Тя видимо се разширяваше и се придвижваше по повърхността, подобно на нефтено петно или на водорасли, въпреки че притежаваше странна текстура, която не приличаше на нито едно от тези неща.

— Видя ли това?

Тя проследи погледа му и после вдигна бинокъл към очите си. След малко каза:

— Просто светлината ни прави номера.

— Не, не е това!

Тя отново погледна през бинокъла и после му го подаде.

— Казвам ти, там няма нищо.

Кимо замижа в сумрака. Дали очите му не го бяха излъгали? Той взе бинокъла и огледа района. После го свали, вдигна го отново и пак го остави.

Нищо, освен вода. Нито водорасли, нито петрол. Никаква странна текстура по повърхността на морето. Той огледа и от двете страни, за да се увери, че не се е взирал на грешното място, но водата отново изглеждаше нормално.

— Уверявам те, там имаше нещо! — каза той.

— Добър опит — засмя се тя. — Да вървим да вечеряме.

Талия се обърна и се насочи към главната палуба на катамарана. Кимо огледа за последен път, но след като не видя нищо необичайно, поклати глава и я последва.

Минути по-късно тримата седяха в главната каюта и ядяха такос с риба в стил „Халверсън“. Около масата беше весело — смееха се и обсъждаха причината за температурната аномалия.

Докато се хранеха, вятърът продължи да тласка катамарана на северозапад. Гладкият двоен нос от фибростъкло пореше спокойното море. Водата се плъзгаше с лек плисък покрай хидродинамичния силует на плавателния съд.

Внезапно нещо започна да се променя. Като че ли водата стана малко по-гъста. Катамаранът оставяше по-забележима следа, която се разнасяше по-бавно. Великолепната бяла повърхност на понтоните започна да потъмнява над ватерлинията, сякаш плаваше в някакво мастило.

Това продължи няколко секунди, а тъмното петно започна да се плъзга нагоре, като че напук на гравитацията, сякаш беше привлечено от някаква невидима сила.

Текстурата на петното наподобяваше графит или по-тъмна и плътна форма на живака. Не след дълго краят на петното покри носа на катамарана и се насочи към мястото, на което преди малко стоеше Кимо.

Ако някой го беше наблюдавал внимателно, щеше да забележи определена последователност. За секунда веществото придоби форма на стъпки, преди отново да стане гладко и да продължи към главната каюта.

Отвътре се чуваше класическа музика. Едно старо радио улавяше сигнал на къси вълни. Мелодията беше подходяща за вечеря, а Кимо се наслаждаваше на компанията толкова, колкото и на храната. Но докато Халверсън упорито отказваше да разкрие тайната на своята рецепта, Кимо забеляза нещо странно.

Нещо беше започнало да покрива широките затъмнени прозорци на каютата и пречеше на угасващите слънчеви лъчи и на светлината от прожекторите, поставени високо на мачтата, да проникне вътре. Веществото се наслояваше по стъклото, подобно на навяван от вятъра сняг или пясък, но много по-бързо.

— Какво по дяволите…

Талия погледна към прозореца. Халверсън се обърна на другата страна и се взря в горната палуба. По лицето му се изписа тревога.

Кимо завъртя глава. Някакво сиво вещество се стичаше през отворената врата и се придвижваше по палубата на лодката, но се стелеше нагоре.

Талия също го видя. То се насочваше право към нея.

Тя скочи от стола и събори чинията си на пода. Последните хапки от вечерята й паднаха пред настъпващата маса. Щом достигна останките, сивото вещество покри напълно парченцата храна и започна да се натрупва върху тях.

— Какво е това? — попита Талия.

— Не знам — отвърна Кимо. — Никога не съм…

Не беше нужно да довършва изречението си. Никой от тях не беше виждал нещо подобно. С изключение на…

Кимо присви очи. Странното вещество се разстилаше като течност, но имаше зърнеста текстура. Приличаше на метален прах, който се стеле, подобно на най-фините песъчинки, носени от вятъра.

— Това е същото, което видях във водата — каза той. — Бях сигурен, че там има нещо.

— Какво прави?

И тримата се бяха изправили и отстъпваха назад.

— Изглежда, че яде рибата — каза Халверсън.

Кимо се загледа. Той изпитваше едновременно страх и възхита. Погледна през отворената врата. Задната палуба беше покрита от същата сива маса.

Кимо потърси изход. Ако продължат напред към спалното помещение, ще попаднат в капан, а за да излязат на палубата, трябваше да стъпят върху странното вещество.

— Хайде! — каза той и се качи на масата. — Каквото и да е това нещо, не мисля, че трябва да го докосваме.

Талия го последва, а Кимо се протегна към люка над главите им и го отвори. Той й помогна да се качи и тя излезе на покрива на каютата през малкия отвор.

Халверсън се качи на масата, но се подхлъзна. Кракът му стъпи в металния прах и го разпръсна като локва. Част от него попадна върху прасеца му.

Той простена, сякаш беше ужилен. Пери се протегна, за да почисти крака си, но част от праха, който беше избърсал, се полепи по ръката му.

Той започна да я тръска бързо и да я търка в панталоните си.

— Изгаря ми кожата! — каза той, а по лицето му се четеше болка.

— Хайде, Пери! — извика Кимо.

Халверсън се качи на масата, но тя се огъна под тежестта на двамата мъже. По ръката и крака му все още имаше малко от сребърното вещество.

Кимо се хвана за ръба на люка и се задържа, но Халверсън падна. Той се строполи по гръб и си удари главата. Изглежда, че ударът го зашемети. Той простена и се претърколи, а после опря длани на палубата, за да се изправи.

Сивото вещество покри ръцете и гърба му. Гери успя да се изправи и се задържа за ръба на отвора, но прахът достигна лицето му. Халверсън започна да маха с ръце, сякаш около него кръжаха пчели. Очите му бяха затворени, но странните частици се промъкваха под клепачите и навлизаха в ноздрите и ушите му.

Той отстъпи назад, падна на колене и започна да бърка с пръсти в ушите си и да крещи. Прииждащото вещество започна да се натрупва по устните му и потече навътре в гърлото, превръщайки писъците му в гъргорене на човек, който се дави. Халверсън падна. Разширяващата се маса от частици го покри, сякаш беше погълнат от орда мравки в джунглата.

— Кимо! — извика Талия.

Гласът й сякаш го събуди. Кимо се набра и се промуши през отвора в тавана. После затвори люка и го залости здраво. Светлината на прожектора, поставен високо на мачтата, осветяваше сивата пелена, която покриваше цялата палуба от носа до кърмата. Освен това пълзеше по стените на кабината. Тя се натрупваше върху различни предмети, също както беше направила с падналата храна и Халверсън.

— Приближава се! — извика Талия.

— Не го пипай!

От тази страна настъпващото вещество все още им беше оставило пространство. Кимо потърси нещо, което може да помогне. Ръката му напипа маркуч. Той завъртя ръчката, хвана здраво струйника и напръска сивата маса с вода под високо налягане.

Струята отми веществото от стената на кабината, сякаш беше кал.

— От тук!

Кимо застана до Талия и отново напръска частиците.

— Застани зад мен! — изкрещя той и насочи маркуча.

Силната водна струя помогна, но това беше изгубена битка.

Частиците ги приближаваха от всички страни. Колкото и да се опитваше, Кимо не можеше да ги удържи още дълго.

— Трябва да скочим! — извика Талия.

Кимо огледа морето. Пелената се простираше върху повърхността на водата, откъдето се беше появила.

— Не мисля, че е добра идея — отвърна той.

Отчаяни двамата огледаха палубата. Две двайсетлитрови туби с бензин стояха близо до кърмата. Кимо насочи силната струя вода към веществото и отвори просека през пелената. После пусна маркуча, затича се и скочи. Успя да се приземи на мократа палуба, но се хлъзна и се заби в напречната греда в задната част на лодката.

Кимо почувства ужилване по ръцете и краката, сякаш кожата му беше натрита със спирт. Това му подсказа, че някакви частици са се полепили по него. Той загърби болката, грабна първата туба и започна да излива бензин върху палубата.

Сивата маса се отдръпна от течността, но затърси нов път напред.

Талия стоеше върху покрива на каютата и използваше маркуча, за да отблъсне настъпващата пелена, но кръгът около нея се стесняваше. Внезапно, тя извика и изпусна маркуча, сякаш беше ужилена. Младата жена се обърна и започна да се катери по мачтата, но Кимо забеляза, че пелената вече покрива краката й.

Тя извика и падна.

— Кимо! — изкрещя Талия. — Помогни ми. Помог…

Той изсипа останалата част от бензина на палубата и грабна втората туба. Тя беше лека и почти празна. Страх прониза сърцето на Кимо като стрела.

От мястото, където беше паднала Талия, се чуваха гърлени звуци и трополене. Виждаше се само едната й ръка, която се подаваше изпод купчината частици.

Пелената възобнови търсенето на път към краката му.

Той огледа още веднъж повърхността на морето. Веществото покриваше водата като слой течен метал. Кимо прие страшната истина. Не можеше да избяга, но и не искаше да загине като Талия и Халверсън. Затова взе едно болезнено решение.

Той изсипа остатъка от горивото върху палубата. Пелената се отдръпна леко. Кимо извади запалка от джоба си, застана на едно коляно и я приближи до покритата с бензин палуба… Събра кураж и завъртя кремъка с палеца си.

Образуваха се искри, които възпламениха парите. Задната част на катамарана се покри с пламъци. Те продължиха да се разпростират към пелената и достигнаха кабината. След това се върнаха към Кимо, обгърнаха го и го подпалиха.

Агонията беше твърде болезнена, дори и за няколкото секунди, които му оставаха да живее. Погълнат от пламъците и без да може да извика от болка, Кимо Акона се полюшна назад и падна в очакващото го море.