Клайв Къслър, Греъм Браун
Бурята (54)

Глава 53

Джо Дзавала бягаше, за да спаси живота си. Въпреки контузения си глезен, той тичаше с всички сили по мокрия склон на бента Асуан в търсене на по-високо и безопасно място. Майорът се влачеше зад него, като очевидно все още трудно проумяваше случващото се.

— На твое място нямаше да поглеждам толкова често назад — скастри го Джо.

Едо разбра намека, затича се по-бързо и го настигна.

Планът на Джо бе да стигнат до върха, далеч от разширяващата се дупка и да огледат щетите.

След като достигнаха върха на бента, Дзавала застана на пътя, който вървеше по него. Вече се виждаше деветметрово „V“-образно пропадане. Водата от езерото Насър се изливаше неудържимо през отвора.

В слабата светлина на прожекторите Джо успя да види как мощната струя отнася камъни и пясък, също като пълноводна река, преминаваща през тесен планински каньон. Напорът на водата увеличаваше отвора и в двете посоки на бента.

Водата отнасяше насипа под пътя, асфалтът издържа за миг на напора и заприлича на мост над буйната стихия. Но крепящата го почва бързо поддаде и настилката се срути.

Джо погледна към езерото.

— Нивото на водата е много високо.

— Язовирът никога не е бил толкова пълен — призна майорът. — Имахме две години на рекордни валежи.

Джо не знаеше нищо за Азис и отношенията му с Джин, не знаеше също, че именно тези дъждове вдъхнаха смелост на генерала да развали договора. Лошото бе, че същите тези дъждове сега щяха да съсипят държавата му.

— Къде е контролната зала? — извика Джо.

Майорът посочи към източната част на бента и една нова сграда, намираща се точно по средата на насипа.

— Новата контролна зала е до електроцентралата.

— Да вървим!

Джо се затича, но този път майорът не изостана. Зад тях дупката в бента продължи да се увеличава с около трийсет сантиметра на всеки петнайсет секунди.

Стигнаха сградата, Едо отвори вратата и двамата с Джо се втурнаха вътре. В командния център цареше хаос. Половината от местата бяха празни. Смелите мъже и жени, които не бяха избягали, се опитваха да разберат какво се случва.

Един от началниците видя майора.

— Това нападение ли е? — попита той. — Не видях експлозии.

— Отворете всички шлюзове! — извика Джо, без да изчака майорът да отговори. — Дори и аварийните преливници!

— Кой сте вие? — попита учуден мъжът. В думите му нямаше заплаха, само учудване, че опърпаният мъж с майора дава заповеди.

— Аз съм американски инженер. Работил съм на диги и различни речни проекти и ви казвам да отворите всички преливници, ако искате да имате поне минимален шанс да оцелеете.

— Но…

— В горната част на бента има деветметрова пробойна — каза Джо, прекъсвайки началника. — Намира се малко под ватерлинията, на половината разстояние между нас и западния бряг. Ако успеете да свалите нивото под нея, може и да оцелеете. Ако не го направите, целият бент ще се срути.

Мъжът се загледа за секунда в Джо, а после в майора, който кимна и каза:

— Довери му се!

Началникът спря да се чуди, обърна се и изкрещя:

— Отворете всички преливници и шлюзове!

Работниците започнаха да натискат копчета и да дърпат ръчки.

— Шлюзовете се отварят! — отвърна един. — Блокове две и три се пълнят. Трети и четвърти също отговарят.

На един огромен екран пред тях индикатори смениха цвета си от червен в зелен. Дванайсет сини чертички на екрана изобразяваха всичките генераторни канали под бента.

— Ами аварийните преливници? — попита Джо.

Всички големи бентове разполагат с такива, в случай, че се случи нещо подобно. Тези огромни по обем канали, рядко се използваха.

— В момента се отварят — отвърна началникът. Той наблюдаваше и броеше: — … 28, 29, 30… Всички шлюзове са отворени. След десет секунди ще изпускаме максималния обем вода: единайсет хиляди кубични метра в секунда.

В този момент Джо усети как нещо разтриса сградата. Той погледна през прозореца към Нил. Водата в улея вреше и падаше с огромна скорост.

Отворени докрай, преливниците изсипваха достатъчно вода, за да пълнят по един супертанкер на всеки петнайсет секунди. Но два пъти по-голямо количество продължаваше да изтича през пробива в стената. Джо имаше неприятното чувство, че усилията им ще останат напразни. Ако язовирът Насър бе пълен до ръба, щеше да отнеме часове, ако не и дни да се свали нивото на водата под това на дупката. Междувременно тя щеше да се разширява. Дзавала се страхуваше, че няма да успеят да наваксат.

Водата изтичаше и съоръжението, тежащо хиляди тонове, се тресеше като по време на земетресение. Трусът ставаше все по-силен.

Още една голяма част от бента се откъсна и полетя по склона като лавина. Бурната вода отнесе насипния материал за минути и сега отворът беше широк шейсет метра. Изливащата се през него вода беше десет пъти повече отколкото от всички преливници взети заедно. Приличаше на Ниагарския водопад.

Надолу по реката вълната помете лодки, кейове и всичко по пътя си. Баржи и речни лодки, превозващи туристи по Нил, се откъснаха от въжетата и се понесоха по течението, подмятани като детски играчки във вана.

Водата течеше бясно по бреговете на реката, като срутваше стени, подкопаваше камъни и пясъчници и предизвикваше свлачища и срутвания, подобно на светкавично топящи се ледници в Антарктида.

Водата заля бреговете и помете хотели и други сгради. По-малките се срутиха, сякаш бяха направени от кибритени клечки. В един миг бяха там, а в следващия ги нямаше. На тяхното място се виждаше само бурна вода.

А това беше само началото.

 

 

Началникът мълчеше. Майорът също. Дори Джо Дзавала стоеше безмълвен. Те не можеха да направят нищо друго, освен да наблюдават.

Деветдесет процента от населението на Египет живееше в радиус от двайсет километра около бреговете на Нил. Джо знаеше, че ако бентът се срути, жертвите ще са милиони. Дори и водата да се разлее из долината и да пощади хората надолу по течението, последиците от наводнението щяха да са още по-лоши.

Милиони щяха да останат без дом. Половината от плодородната земя на Египет щеше да бъде наводнена и неизползваема дълго време. Дизентерия, холера и всякакви болести, появяващи се заради лоши хигиенни условия, както и тези, разпространявани от комари и други насекоми, щяха да се разраснат до епидемия.

Отгоре на всичко бентът задоволяваше петнайсет процента от нуждите на Египет от електричество. И като добавим към това останалите проблеми на държавата и нестабилната политическа ситуация, Джо се страхуваше, че Египет ще се взриви отвътре. В тази страна с осемдесет милиона души население щеше да настъпи анархия.

— Колко време имаме преди бентът да се срути напълно? — попита той.

— Трудно е да се каже — отвърна началникът. — Зависи от това дали ядрото ще удържи.

Джо забеляза, че горната част на отвора се беше разширила значително, но не и в дълбочина. Вече не приличаше на буквата „V“, а по-скоро на изключително разтеглено „U“.

— От какво е направено то? — Джо си спомни, че в модела изглеждаше, че е изградено от различен материал.

— Полупластична, непромокаема глина — отвърна началникът. — Под нея има бетон.

Ако Джо беше прав, водата вече бе разяла насипния материал и бе достигнала ядрото.

— По цялото протежение на бента ли е разположена?

Мъжът кимна.

— Вкопана е в скалите от двете страни.

— Може ли да удържи язовира?

Началникът се замисли за миг.

— Ядрото няма да се разруши като насипния материал, но тъй като задната част на стената е отнесена, количеството камъни и скали, държащи глината на място, е намаляло значително. В определен момент тежестта на язовира Насър просто ще избута ядрото както автобус избутва малка кола.

Джо погледна към дупката. Водата преливаше, спускаше се и се разплискваше. Но лекият тринайсетградусов наклон и каменното покритие помагаха. Поне засега стената удържаше.

— Мисля, че горният слой засега е непокътнат — каза той. — Ако нивото на водата спадне достатъчно, ядрото може и да ни спаси. А и с толкова широка дупка, това няма да отнеме повече от няколко часа.

Началникът кимна.

— Възможно е — каза той, но си личеше, че не е особено сигурен.

Майор Едо посочи нещо, което Джо не беше забелязал. Малък гейзер доста по-надолу по стената. Почти невидим от падащата вода, той пръскаше тънка струйка като шадраван в претрупана градина. Пръските от него се превръщаха в мъгла, улавяща светлините на прожекторите.

— Какво е това? — попита майор Едо.

Сърцето на Джо се сви. Той си спомни макета в Йемен. Първо се беше образувал горният пробив, но долният накара ядрото да се срути и повлече целия бент.

— Това е по-големият проблем — отвърна той.

— Как се е получил? — попита началникът.

Джо се опита да обясни за микророботите и как могат да дълбаят разни неща, включително бетон и глина. Този път никой не го гледаше скептично.

— Възможно ли е все още да са долу?

— Да — отвърна Дзавала. — Може би дълбаят в глината, за да разширят тунела.

— Ако стане прекалено голям… — започна началникът, но нямаше нужда да довърши изречението си.

— Има ли начин да се запуши нещо такова? — попита Джо.

Мъжът потърка брадичката си.

— Може и да има — каза той. — Разполагаме с вещество, наречено „Ултра-сет“. Това е полимер, който се свързва с глината и увеличава многократно обема си, за да запуши малки дупки. За секунди става непробиваем. Можем да го вкараме в тунела, който онези неща, за които говорите, са пробили. Ако горната част удържи и нивото на водата спадне достатъчно бързо, може и да предотвратим пълното срутване.

Нов трус разклати сградата.

— Какъв е недостатъкът на това решение? — попита Джо.

— Има само един начин да се вкара материалът в тунела — отвърна мъжът. — Ще трябва да го изпомпим под високо налягане. За да го направим, някой трябва да открие входа от другата страна на язовира.

Джо погледна началника и останалите хора, които бяха останали в тресящата се контролна зала.

— Ще ви трябва водолаз — предположи той. Джо не можеше да повярва какъв номер му беше скроила съдбата, но въпреки това се усмихна. — Май извадихте късмет.