Карън Робърдс
Страх (6)

Глава 6

— Виж — каза тя тихо, но той вече ги беше забелязал. Изражението му й подсказа, че има същите подозрения като нея. — Мислиш ли, че са те?

— Няма как да сме сигурни.

Но тонът му й подсказа, че го смята за много вероятно. Стомахът й се сви.

— Доста бързо ни откриха.

— Искат ме мъртъв.

Гърдите й се стегнаха.

— Защо? — Въпросът прозвуча почти като проплакване.

— Да кажем, че съм ядосал някои хора.

Сам стисна устни и му хвърли бесен поглед, но знаеше, че няма да получи повече обяснения. И бездруго не искаше да знае отговора. Както беше казал и преди, колкото по-малко знаеше, в толкова по-голяма безопасност беше. Тъй като беше израснала в Източен Сейнт Луис, знаеше едно — хората биваха убивани заради прекаленото си любопитство. Гледай си собствената работа, занимавай се със своите работи и не си пъхай носа в чуждите — там животът преминаваше според тези правила. Пет пари не даваше какво бе направил. Искаше само да избяга от него, да грабне сина си и да се скрие някъде, докато нещата се върнат към нормалния си ход. И като си помислеше само, че преди беше мразила живота си! Никога вече нямаше да се оплаква! Но като се познаваше, не беше много сигурна дали ще успее. Вероятно, но само след като тази нощ останеше далечен спомен. Защото в нормалния й живот двамата с Тайлър поне бяха заедно и не се страхуваше, че могат да умрат. Паниката караше дланите й да се изпотяват, а гърлото й да пресъхва. Мислеше за сина си — каквото и да станеше, трябваше да се върне при него. Бореше се със себе си, за да не започне да пищи и да не се нахвърли върху мъжа до себе си и въобще да не направи нещо, с което не само не би помогнала, но би ги поставила в опасност. Отново погледна към светлините от фаровете. Дали колата беше спряла? Не можеше да каже със сигурност. Ако търсеха БМВ-то, трябваше да са спрели.

— Имаш ли още патрони за пистолета? — Беше извадил револвера от колана на дънките си и проверяваше барабана.

Въпросът предизвика нова паника у нея.

— Не. — Една сграда й пречеше да вижда уличката.

— Много лошо. — Върна барабана на мястото му и отново затъкна револвера в колана си.

Сърцето на Сам се сви.

— Какво, да не би да се каниш да стреляш?

— Искам да знам в какво положение се намирам.

Погледът й не се откъсваше от него. Осъзна, че до този момент вероятно се бе намирала в шок, който бе притъпявал сетивата й. Изведнъж изпита страх — остър и болезнен. Стана й студено, не й достигаше въздух.

Устата й бе така пресъхнала, че трябваше да преглътне, преди да може да каже нещо.

— Остави ме да си отида у дома. Моля те.

Погледите им се срещнаха и тя си помисли, че може би ще я пусне, но той само поклати глава.

— Както казах, прекалено е късно за това.

— Глупости. — Хвърли страхлив поглед към уличката, но само за да види поредната от дългата редица сгради. Пулсът й бучеше в ушите. — И двамата знаем, че можеш да ме пуснеш, ако искаш.

— Говорихме вече за това. Не мога да шофирам. Но дори да можех да те пусна, нямаше да го направя. Ще те убият.

Колкото и да се опитваше, не можеше да види какво става около БМВ-то, затова не обърна внимание на бясно препускащото си сърце, а се концентрирала се отдалечи възможно най-много от автомобила. Толкова късно през нощта, улицата беше безлюдна, но до бордюра бяха паркирани коли. От една от тях излезе мъж и влезе в една от сградите. Два прозореца светеха, което означаваше, че това са апартаменти, в които хората са още будни. Изкушаваше се да мисли, че помощта е близо, макар да знаеше, че не би могла да се възползва от нея. Натисна силно педала на газта. Не можеше да види какво става в уличката, но можеше да избяга и беше добре да го направи.

— Предполагам, че можеш да ме оставиш сама да се тревожа за себе си — каза тя.

— Предполагам, че можеш да гледаш пътя, докато шофираш.

Сам преглътна отговора, който неминуемо изплува в съзнанието й. Нямаше да си помогне, ако го ядосаше, затова засега най-доброто, което можеше да направи, бе да държи гнева си под похлупак. Да бъде разумна и да го остави да мисли, че ще прави точно това, което казва той, да чака своята възможност и да се възползва от нея. Такъв беше планът.

— Къде отиваме? — Камионът се тресеше и скърцаше, докато набираше скорост. Сам погледна отново в огледалото за обратно виждане и тревогата се сви на студена топка в гърдите й. Пулсът й се ускори. На платното зад тях имаше две превозни средства. Дали не бяха излезли от уличката, докато тя наблюдаваше пътя? Нямаше как да бъде сигурна.

— Някъде другаде. — Тонът му беше сух. — Хм, може би ще е добре да включиш фаровете.

— О, да. — Сам беше забравила, че са изгасени. Друг начин да привлече нежеланото внимание — да шофира през все по-тъмните улици без фарове. Това, че бе забравила, само показваше колко силно е разтревожена, помисли си тя. Когато ги включи, светлините веднага прорязаха нощния мрак. Вместо да се почувства по-сигурна, Сам се чувстваше така, сякаш на бронята й е закачена светеща мишена.

Ситуацията вероятна нямаше да завърши добре, ако ги забележеха. Камионът не можеше да спечели в никаква надпревара. А ако се стигнеше до стрелба… Сам потрепери.

Не мога да позволя да ме убият. Трябва да се върна при Тайлър. Стресът накара сърцето й да забие по-бързо.

— Помни, те не търсят твоята развалина. Още не.

Думите му дойдоха като ехо на мислите й — сякаш ги беше прочел. Сам му хвърли предпазлив поглед и издиша въздуха, който дори не бе осъзнала, че сдържа до този момент.

— Не искам да съм част от всичко това.

— Каза го вече. Но ми свършиха вълшебните пръчици и не мога да размахам такава, за да накарам всичко това да изчезне. Истината е, че си замесена.

— Не се налага да бъда — каза тя упорито. — Бързо можеш да ме освободиш от всичко, като ме оставиш да си отида.

— Откажи се, кукло. — Тонът му беше мрачен. — Няма да стане. Защо просто не се концентрираш в шофирането?

Сам не каза нищо за момента. През главата й минаха различни планове за бягство.

— Скоро ще се наложи да заредим — каза.

Той се наведе, за да погледне таблото. Около една осма от резервоара беше пълна. Думите й не бяха абсолютна лъжа — камионът вървеше с газ. С една осма от резервоара нямаше да стигнат далеч.

— Имаме засега.

Толкова по въпроса. Е, всъщност не беше очаквала да се получи. Трябваше да намери начин да се обади на ченгетата. Телефонът сякаш я изгаряше през материята на дънките — нейното тайно оръжие. Но нямаше как да го използва, докато мъжът я наблюдаваше така. Трябваше да изчака удобен момент.

Въпросът беше дали въобще да се обади на 911?

Или на Кендра, която да я откара у дома й?

О, Господи, щеше да замеси и Кендра. Последното, което искаше, беше да постави приятелката си в опасност. Вече бе застрашила живота на Тайлър.

— Погледни на това така — каза непознатият: — добрата новина е, че си още жива.

За пореден път имаше неприятното чувство, че чете мислите й. Което, разбира се, не беше възможно. Хвърли му враждебен поглед.

— Това не е достатъчно.

— Кое, да си жива?

— Не, че това е добрата новина.

Звукът, който той издаде, много наподобяваше смях. Сериозното му лице се отпусна за секунда. Сам хвърли поредния тревожен поглед в огледалото за обратно виждане. Не беше в настроение дори да се усмихне.

— Нямаш вода, нали? — запита той след минута.

Отговорът й бе съвсем кратък.

— Не.

Но мисълта, че има нужда от вода, защото силите му отслабват, й даде нова надежда.

За да изминат следващите две пресечки, минаха покрай редици от порутени сгради, над които се издигаха билбордове, рекламиращи всичко от уиски Уайлд Търки до билярдния клуб Лари Флинт, където също така можеше да се гледа стриптийз. Имаше още много други стриптийз барове, наредени покрай шосето за Сейнт Луис. След това къщите се разреждаха все повече и повече, докато накрая не оставаше нищо, освен мили и мили разбит асфалт и подлези, приличащи на тунели. Пътят се простираше в осветения само от луната мрак, спускащ се над ръждясали релси и обрасли с бурени празни места, и някоя и друга порутена сграда. Почти нямаше други превозни средства — ако въобще минаваха, то беше рядко — но всеки път, когато видеше светлината на фарове, Сам изпадаше в паника и сърцето й прескачаше удар. Настигна ги мощен мотоциклет и след това ги задмина, а в главата й изплува образът на наемен убиец, който й пръска мозъка през стъклото. Стар миниван кара зад тях в продължение на около миля, а нея я бяха побили студените тръпки на страха. Последен модел тъмен Лексус се показа от една странична уличка и дъхът й заседна в гърлото. Колкото по-дълго оставаше той след тях, толкова по-нервна ставаше тя. Дали…?

Тъкмо отваряше уста да привлече вниманието на мъжа върху него, когато Лексусът зави в друга странична уличка.

— Имаш ли комплект за първа помощ в това нещо?

Това бяха първите думи, които произнасяше от няколко минути, а вниманието й бе така погълнато от Лексуса, че подскочи. Погледът й веднага се откъсна от огледалото за обратно виждане, за да се насочи към него.

Той се смъкна надолу, така че да отпусне глава на гърба на седалката. Лицето му беше обърнато към нея, подуто от нараняванията и вече покрито с пот. Топлият вятър довяваше мириса на реката и рошеше косата му през счупения прозорец. Устните му бяха полуотворени, като че ли му бе трудно да си поема дъх. Здравото му око беше обградено от тъмни сенки, а около устата му се виждаха бръчките на напрежение, което издаваше, че изпитва болка.

Накратко, изглеждаше много по-зле отпреди. Дори откакто бяха оставили БМВ-то и се бяха качили отново в камиона. Сам откри, че се тревожи за него.

— В жабката е — отговори, преди да е размислила. После се порица. Не беше в неин интерес да му помага. Трябваше да се концентрира върху това, как да избяга. Но не можеше да върне думите си назад. Той кимна и седна с изправен гръб — движение, което сякаш изискваше много повече усилие от досегашните.

Наведе се напред и отвори жабката — не от първия път, защото, като всяко друго нещо по камиона, и тя заяждаше — и извади червената пластмасова кутия с белия кръст на нея. Беше я сложил там първият собственик на камиона, чичо й Уилфред Първис, който бе по-добър към нея от повечето й роднини и който все още й липсваше. Тя бе погледнала в нея само веднъж, когато имаше нужда от лепенка, така че почти не знаеше какво има вътре. Мъжът се облегна назад — движенията го бяха изтощили — и я отвори, прерови съдържанието й, после вдигна глава и изгледа шосето, смръщил вежди. Пътуваха успоредно на реката и Сам от време на време виждаше проблясващата на лунната светлина вода в далечината. Към нея се спускаха полета, покрай които минаваше канавка. Сградите бяха малко — стари и явно необитаеми. Нямаше никакви признаци на живот.

— Спри зад онази сграда — каза той след миг и посочи с ръка към един гараж. Вратите му бяха затворени, оградата се беше съборила и по-голямата част от нея липсваше. Наблизо стърчаха останките на изгоряла къща.

Сам веднага стана подозрителна.

— Защо?

— Просто го направи.

Сам му хвърли дълъг недоверчив поглед, после неохотно се подчини. Изкара камиона от шосето и гумите му нагазиха в тревата.

Спря зад гаража, изгаси двигателя и фаровете, а мъжът си пое дълбоко дъх. Беше очевидно, че изпитва болка и му е трудно да остане нащрек. Очите му блестяха на лунната светлина. Погледна я и Сам отново трябваше да се пребори с инстинкта си да се тревожи за него.

— Съблечи ризата си — каза той.

— Какво? — Беше изненадана. И дори разтревожена. Ококорените й очи се спряха на него, сякаш тя беше Червената шапчица, а той — Големият лош вълк.

Е, може би за нея тази вечер беше така, но не по начина, който очевидно я тревожеше. Със сигурност беше достатъчно красива да привлече вниманието му при други обстоятелства. Но точно в този момент, както беше ранен, а Вайт и Зета бяха по петите му, сексът бе последното нещо, за което се сещаше.