Карън Робърдс
Страх (27)

Глава 27

Бяха вече далеч от самолета, от едната им страна беше гората, а от другата се простираше планината. Беше студено. Бяха толкова високо, че мракът избледняваше под сиянието на луната и звездите. Снегът не бе много дълбок, но покриваше плътно земята. Във въздуха се носеха снежинки.

Изражението на Марко бе мрачно. А когато я погледна, тя видя и горчивина, изписана на лицето му. Беше висок и с толкова широки рамене, че закриваше гледката, мургав, силен и красив — мъж, на когото можеш да се осланяш. Тази мисъл накара гърлото й да се свие, защото след тази вечер може би никога нямаше да го види.

— Обичаш ли ме? — запита той.

— Какво щеше да ми кажеш? — Сам смръщи вежди и го погледна въпросително.

Марко я хвана за ръката и я принуди да спре. Сам отвори широко очи. Погледът й обходи лицето му и сърцето й запрепуска бясно. Той премигна.

— Да?

Не на този отговор се бе надявала тя. Смръщи вежди.

— Нима въпросът бе риторичен? — Тонът й бе враждебен.

Той стискаше здраво ръката й.

— Не — побърза да каже. После на устните му изгря лека усмивка. — Може би. Но знаеш ли какво, кукло? Аз също те обичам.

Сърцето й прескочи удар. Изведнъж се почувства уязвима. Гола. Това не й харесваше. С него не можеше да се справи. Освен ако… Той не казваше истината.

— Така ли? — Гледаше го подозрително. Може би в погледа й имаше и несигурност, защото се чувстваше несигурна.

— Да. Наистина. — Погали я нежно по бузата. Вече не се усмихваше. После наведе глава и я целуна. Целувката бе страстна, тя затвори очи и го целуна в отговор. С цялото си същество. Ръцете й бяха все още около врата му, когато той изправи гръб, вдигна глава и я погледна. Тя отвори очи и му се усмихна.

— Обичам те, Сам. Цялото това фиаско бе като дяволски кошмар. Единственото хубаво нещо бе, че намерих теб.

Тя не чу почти нищо след признанието, че я обича. Стоеше там и й се усмихваше глупаво, а тя се разтапяше от нежност. Накрая той въздъхна и добави:

— Не го забравяй, моля те. Защото трябва да ти кажа нещо.

Това не звучеше никак обещаващо, но бе прекалено замаяна и този път не смръщи вежди.

— Какво?

— Да вървим, докато разговаряме, какво ще кажеш?

Не се страхуваше от онова, което щеше да й признае — вече знаеше най-лошото за него и въпреки това го обичаше лудо. Отдръпна ръцете си и закрачи до него надолу по склона.

— Е, хайде, кажи ми — подкани го.

Той отново въздъхна и каза:

— Не съм Рик Марко. Казвам се Даниел Пантеро. Дани.

— Какво? — Сам бе леко шокирана. Погледът й се стрелна към лицето му. Спря на място, но той я хвана за ръката и я принуди да продължи да върви.

— Федерален агент съм. Това беше операция под прикритие. Преструвах се на Марко — защото Марко наистина съществува и е извършил всичките лоши неща, в които обвиняваше мен. Той е в ръцете на правителството и издава всички тайни на Зета, включително каналите за разпространение на наркотици и агентите сред полицаите и федералните, които работят за картела.

— О, мили Боже! — възкликна тя. Хрумна й, че щом не е Марко, той няма да отиде в затвора, нито ще бъде част от програмата за свидетели. Нямаше да бъдат разделени от обстоятелствата. Само ако… — Всичко това е било просто една голяма лъжа?

Той я погледна и поклати глава.

— Не всичко. Не и онова, което засяга теб, мен и Тайлър. Между нас всичко бе истинско.

Сам смръщи вежди, внезапно спомнила си.

— Ти ме накара да плача. А аз никога не плача. Но мислех, че никога вече няма да те видя.

— Знам. — Изглеждаше леко разкаян. — Не съм искал това да се случи. Исках да те заведа в леглото си, но трябваше да чакам, докато операцията приключи, за да мога да ти кажа истината за себе си. Но снощи ти дойде при мен и изгубих разсъдъка си. Беше така секси, че не можах да устоя.

Тя се изпълни с възмущение.

— Аз съм дошла при теб?

— О, да. — Усмихна й се.

— Доколкото си спомням, инициативата беше твоя. През цялото време.

— Е — каза той. — Това е.

Сам продължаваше да мръщи вежди, той й се усмихна и изведнъж тя осъзна, че може да го има, ако го иска. Истинска връзка. И че нищо не можеше да й го отнеме. При тази мисъл главата й се замая — отдавна бе научила, че щастливият край не съществува.

— И сега — какво? — запита тя и въпросът прозвуча малко недоволно. Бяха изминали вече доста път и на източния хоризонт изгряваха първите розови лъчи на зората.

— Едно по едно. Първо трябва да слезем от планината.

Тя направи гримаса.

— А после. Знаеш какво имам предвид.

— Е, ще видим. Вероятно искаш първо да открием Тайлър, а след това… — Млъкна рязко, защото въздухът се изпълни с тих пулсиращ звук. И двамата се огледаха. Сам се зарадва да види хеликоптера, който се носеше над върховете на дърветата към тях. Беше голям и черен и тя развълнувано сграбчи ръката на Марко — не, на Дани, трябваше да свикне с новото му име.

— Спасени сме — каза щастливо.

— Да, така мислиш. — Изведнъж стана мрачен. — Искам да се отдалечиш и да се скриеш в гората. Веднага.

— Какво? — Тя го погледна объркана.

— Сам — каза той. — Направи каквото казах. Моля те.

Тя хвърли само един поглед към лицето му и се подчини. Обърна се, закрачи и се скри в гората, а хеликоптерът закръжа над клисурата, която тя току-що бе напуснала.

Дани наблюдаваше как хеликоптерът каца. Надяваше се да не греши, но знаеше, че е прав. Още когато Вайт бе казал, че не той е вдигнал къщата във въздуха, Дани бе разбрал кой е истинският му враг.

И бе направил плановете си. Беше ги привел в действие още там, когато бе отстранил завинаги Вайт от живота си.

Когато хеликоптерът се приземи и Критендън скочи на земята, Дани му махна с ръка и закрачи към него така, сякаш очакваше да бъде спасен.

Критендън бе олицетворение на федералния агент.

— Тъмен костюм, бяла риза, тъмна вратовръзка. Косата му се развяваше на вятъра, причинен от перките на хеликоптера.

— Къде е момичето? — поздрави го Критендън. Изглеждаше напрегнат.

Дани посочи рязко с глава към гората.

— Ще се забави малко.

Като погледна мъжа, слязъл от другата страна на хеликоптера, Дани бе силно изненадан. Критендън беше довел със себе си Рик Марко. Дани бе виждал снимката му, беше прочел досието му и веднага го позна. Всъщност познаваше го като стар приятел.

От онези, които обожаваш да ненавиждаш.

Двамата мъже го наближиха едновременно. Очевидно поне що се отнасяше до Критендън, играта беше приключила. Той дори не се преструваше вече.

Дани дори не посегна към оръжието си.

— Девет милиона долара… Струваше ли си, Критендън? — запита той шефа си.

— Четири милиона и половина — поправи го Критендън след едва доловима пауза. — Двамата с Марко ще си ги разделим. Как разбра?

— Едно птиченце ми каза. — Дани погледна мъжа, за когото беше работил през последните четири години, със смесица от тъга и гняв. — Ти изпрати Вайт по петите ми. Ти вдигна във въздуха къщата, в която ме криеха. И снощи стреля по самолета, в който бях.

— Не беше нищо лично. — Критендън го каза така, сякаш се извиняваше. — Просто ти беше най-подходящ да замениш Марко. Когато го залових и той ми каза за парите, възможността ми се стори добра. Девет милиона долара в брой! Не всеки ден ти се открива такава възможност! Знаех, че единственият начин да ги задържим, е Зета да помислят, че Марко ги е скрил някъде, а после той да бъде убит. И така, скрих Марко и парите и в играта се появи ти. Трябваше да използвам теб, защото бе един от моите и никой нищо нямаше да узнае. Трябваше ми човек, който да докладва на мен. И никой друг. Избрах теб, а не някой друг от екипа, не защото не те харесвам и ти го знаеш. А защото приличаш на него — кимна към Марко, който стоеше мълчаливо на мястото си с насочен към Дани пистолет. — Което само улесняваше нещата. И така, включих те в програмата за свидетели, пуснах на улицата слуха, че Марко сее разпял за вътрешните дела на картела, и зачаках да го убият. Тоест, да убият теб. Само дето все не успяваха.

— Съжалявам за лошия ти късмет — каза Дани.

— Ти винаги си бил късметлия. — Критендън го гледаше едва ли не с обич. — И така, как се досети, че съм аз?

— Разбрах, че нещо не е наред, когато къщата бе взривена. Вайт нямаше да ме убие, преди да му кажа къде са парите. Той не би вдигнал къщата във въздуха.

— И аз реших, че това действие е малко крайно — призна Критендън. — Но започнах малко да се изнервям. Разтревожих се, когато започна да ти говори за парите. И си казах: Защо пък да не му издам местонахождението, да изчакам да убие Дани и после да убия и него? Освен това, започнах да мисля, че ще бъде по-добре тялото ти да бъде неразпознаваемо. Ако разбираш какво искам да кажа.

— Да, разбирам. — Тонът на Дани беше сух. — Издаде те стрелбата по самолета. Спомних си военното ти досие. Правил си това в Афганистан. Трябвало е да се досетиш, че ще разбера.

— Трябваше да го направя. Проклетият Вайт щеше да те заведе при Хосе Калдерон. А той щеше да разбере, че не си Марко, в минутата, когато те видеше. А и без друго трябваше да си мъртъв.

— Отново казвам, че съжалявам за лошия ти късмет.

Критендън погледна към гората.

— Къде, по дяволите, е това момиче?

— Мисля, че я виждам да приближава — каза Дани и вдигна ръка.

Почти веднага цяла армия федерални агенти в черни облекла излязоха от гората с насочени към Критендън и Марко оръжия. Водеше ги Мейхю.

— Хвърлете оръжията! — извика той. — Вдигнете ръце!

— Изненада — каза Дани.

Критендън и Марко хвърлиха оръжията и вдигнаха ръце.

— Как, по дяволите, успя да ги доведеш дотук? — изръмжа Критендън.

Дани бръкна в джоба си и извади мобилния телефон, който самият Критендън му беше дал.

— Обадих се — каза.

 

 

Няколко дни по-късно Тайлър буквално висеше от прозореца на апартамента на Кендра, който се намираше на втория етаж. Като го гледаше, Сам изпита толкова силно чувство на благодарност, че едва не се разплака. След като я взеха от планината — Дани беше останал да свърши това, което вършеха федералните агенти — тя бе помолила да я заведат при Тайлър. Той беше със Сандърс, Гроувс и О’Брайън в офиса на ФБР в Покатело. Когато тя влезе, той извика:

— Мамо! — и се спусна в прегръдките й.

Тя го прегърна така, сякаш никога нямаше да го пусне, и си помисли колко лесно можеше да го изгуби, да не го види никога вече. И отпрати молитва на благодарност към небесата.

Понякога Бог все пак отговаряше на молитвите.