Карън Робърдс
Страх (26)

Глава 26

Голяма част от корпуса беше пред нея. Лежеше в огромна клисура, която се спускаше стръмно надолу. Разбра, че вижда кабината за пътниците или поне по-голямата част от нея. Беше се отворила като консерва и през назъбените краища се виждаше вътрешността й. От мястото си виждаше останките и пътеката, която бяха издълбали в земята и която приличаше на отворена рана. Огледа се наоколо и видя пречупени дървета и нападали клони, отбелязващи пътя на самолета през гората.

Марко. Сърцето й се качи в гърлото. Дали беше все още в корпуса? Запрепъва се към останките, изненадана, че всичко е наред и тялото й се движи. Едва тогава осъзна, че ръцете й вече не са завързани, и извика:

— Марко!

— Сам! — отвърна той някъде иззад нея. Обърна се и видя, че той върви към нея, излязъл от гората, иззад стената от борове, маркираща нейния край. Едва сега долови силния мирис на борово дърво, който изпълваше въздуха, както и този на гориво. Марко се движеше бързо, използвайки тояга за бастун. Неговите ръце бяха свободни.

Като го видя, я заля приятна топлина, въпреки че нощта беше студена. Падаха едри снежинки, пърхаха край тях като пух.

— Наранена ли си? — Погледът му я обхождаше.

— Не, не мисля. — Спусна се в прегръдките му, чувствайки, че мястото й е там. — А ти?

— Добре съм. — Прегърна я и каза: — Толкова се радвам да те видя. — Беше вярно. Тя също го прегърна и вдигна глава към него. Той я целуна и мъглата, която я обгръщаше, се вдигна.

— Хайде — каза той и я освободи от прегръдката си. — Трябва да намеря оръжие, а после да изчезваме оттук.

И тогава се върна страхът — може би двамата с Марко не бяха единствените оцелели. Вайт и хората му може би бяха наблизо.

Сърцето й заби тежко. Хвърли страхлив поглед наоколо и забърза заедно с Марко към останките.

Но още преди да са стигнали до тях, той се наведе и вдигна нещо от снега, като издаде звук на задоволство. Беше пистолет и след като провери пълнителя, той каза:

— Сега вече е по-добре.

Сам се обърна и щеше да се отдалечи, но той видя и друго оръжие в снега, още по-близо до останките, и отиде да го вземе. Провери го и й го подаде с предупреждението:

— Само не ме застрелвай. — А тя намери думите му за леко оскърбителни и смръщи вежди.

Той не я гледаше. С готово за стрелба оръжие, изненадващо пъргав, макар да имаше само тоягата за опора, той вече вървеше към разкъсания корпус. След миг само бе пъхнал главата и раменете си в огромния отвор и оглеждаше вътрешността.

Сам отиде при него. Нощта бе красива и спокойна, нямаше и следа от другите.

— Не искаш да влезеш вътре — каза той и я дръпна назад. Тя разбра, че той се кани да влезе вътре, което и направи. Повярвала на думите му, тя остана отвън и продължи да се оглежда нервно.

Мисълта, че Вайт може да е някъде наоколо, я плашеше.

Марко се появи отново с цял арсенал от оръжия и муниции, които бързаше да напъха в колана и джобовете си. Това я накара да се почувства малко по-добре. Въпреки всичко, откри, че все още му има доверие и вярва, че ще я измъкне жива оттук.

— Там има ли още някой? — запита, когато той отново стъпи на снега. Беше взел патерицата си, която тя забеляза, когато той й подаде някакво одеяло.

— Пилотът и онзи, който беше в пилотската кабина. И двамата са мъртви. — Каза го спокойно. Е, тя също не изпитваше мъка. — Вайт и другият не са тук. Предполагам, че са изпаднали от корпуса като нас.

Тя потрепери.

— Да се махаме оттук.

Той кимна и тя започна да слиза надолу по склона, стиснала здраво пистолета и загърнала раменете си с одеялото, защото нощта беше студена. Осъзнала, че той е само по тениска, посочи одеялото и запита:

— А ти?

— За мен ли се тревожиш, кукло? — Усмихна й се. Първата усмивка, с която я даряваше, откакто бе напуснала леглото му, което й се струваше преди цяла вечност. И тя разбра, че едно не се е променило — усмивката му все още имаше странен ефект върху нея. — Недей. Не усещам студа.

— Мислиш ли, че ще изпратят екип да ни спаси? Дали въобще някой знае, че самолетът се е разбил?

— Самолетът трябва да има предавател — каза той. — Което означава, че рано или късно някой ще дойде за нас. А междувременно можем да слезем по-надолу, където има по-голям шанс да срещнем хора. Катерачи, туристи — все трябва да има някой в планината. Особено когато се съмне.

Сам тъкмо си мислеше, че нещо се е променило у него, когато чу стон. Беше подобен на ниско ръмжене, което накара космите по тила й да настръхнат. Идваше иззад покритата със сняг огромна скала малко по-надолу по склона и вляво. Поглед към Марко й подсказа, че той също го е чул.

Сякаш по взаимно съгласие, и двамата тръгнаха към скалата.

— Стой зад мен — прошепна той, като стигнаха до нея. Скалата бе дори по-висока от него. Сам нямаше нищо против да остане отзад с готово за стрелба оръжие. Марко заобиколи скалата.

Сам не знаеше какво е видял, но долови реакцията му. Гледаше как широкият му гръб първо замръзна и се скова, а после той насочи пистолета към онова, което лежеше на земята. После слаб глас каза:

— Помогни ми. — И Сам го разпозна като гласа на Вайт. Тогава също заобиколи скалата и застана до Марко.

Вайт лежеше по гръб в снега и се подаваше от кръста нагоре. Беше затиснат от останки от самолета. Назъбен метал обграждаше горната половина на тялото му като жица. Снегът около него беше тъмен. Сам осъзна, че това е от кръвта му.

— Пази ми гърба — каза Марко тихо на Сам, после клекна до главата на Вайт. — Изглежда, здравата си загазил.

— Измъкни ме оттук — отговори Вайт. Гласът му беше слаб. Погледна първо Марко, после Сам. Тя стоеше близо до Марко и се ослушваше за стъпки, оглеждаше се, за да не пропусне приближаващата опасност. Отбеляза колко силно пребледняло е лицето на Вайт, колко тъмни са очите му. Въпреки всичко, изпита съжаление към него. Както би изпитала за всяко живо същество.

Сам не чу отговора на Марко, но нещо — изражението му или някакъв жест, който не бе забелязала — трябва да бе подсказал на Вайт, че няма намерение да влезе в ролята на добрия самарянин.

— Мога да ти помогна. — В гласа на Вайт се долавяше отчаяние. — Имаш нужда от човек като мен на твоя страна.

— Ще си помисля. И докато мисля, предлагам да ми кажеш какво се случи тази вечер в къщата.

Вайт направи гримаса.

— Какво да ти кажа? Тъкмо пристигнахме, и тя се вдигна във въздуха.

— И не я вдигнахте вие?

— Защо да го правим? Калдерон си иска обратно проклетите пари. Ако те убия, преди да разбера къде са парите, ще ми подпали задника. — Вайт се размърда. Очевидно изпитваше болка. — Мислиш ли, че можеш да махнеш тези боклуци от мен?

Марко поклати отрицателно глава.

— Продължавай да говориш. Защо, след като сте били там, не сте взривили къщата?

— Нещо в цялата тази работа не ми изглеждаше добре, затова изпратих човек вътре. А останалите обикаляхме наоколо с караваната. Трябваше да ни изпрати съобщение, за да разберем дали сте вътре, преди да ударим. Малко след като той бе влязъл, видяхме как сградата се взривява. — Дишаше тежко. — Ако не си го направил ти, значи си загазил повече и от мен.

— Може би. — Марко се замисли. — Какво искаш да кажеш с това, че нещо не ти изглеждало добре?

— Подсказаха ни къде си. Един от обичайните ни информатори. Но беше прекалено лесно. Просто не ми изглеждаше както трябва. — Навлажни устни. — Ако си в бизнеса достатъчно дълго, развиваш нюх за тези неща.

— Онзи, когото си изпратил вътре? Каза ли нещо за убийството на дежурния полицай?

Вайт поклати глава.

— Нямаше време. Нямаше време за нищо. Веднага щом влезе в сградата, тя избухна. Предполагам, бомбата е трябвало да избухне минути след отварянето на вратата. За такава работа трябва истински професионалист, но не бях аз.

— Да. — Каза го подчертано. Марко се изправи и погледна замислено Вайт.

— Хей! — Вайт изглеждаше разтревожен. — Не си тръгваш, нали? Махни това нещо от мен и ще ти кажа още.

— Кажи ми го, а аз ще си помисля дали да махна това от теб.

— Добре. Добре. — Вайт посочи с ръка куп останки. — Виждаш ли онова там? Това е част от опашката. Аз съм военен, познавам признаците. Лежах тук и гледах това. Виждаш ли следите от изгорено? И назъбения край? Не сме се ударили в нещо. Били сме свалени.

— Не се приближавай — каза тихо Марко на Сам, после отиде до парчето от опашката и започна да го разглежда.

Сам гледаше Вайт. Очите му блестяха в тъмното.

— Съжалявам, че те заплаших — каза Вайт смирено. — Нищо лично, разбираш, нали? Просто си вършех работата.

Сам се замисли за мисис Менайфи, за Марко в багажника и за многобройните непознати, без съмнение убити от Вайт. И не си направи труда да отговори. След миг Марко застанало нея и също загледа Вайт.

— Виждаш ли? Не бях ли прав? — запита Вайт.

— Така изглежда. — Като чу потвърждението от устата на Марко, Сам смръщи вежди. Били са свалени? От кого? Но Вайт бе започнал отново да говори и тя остави въпросите за по-късно.

— Виждаш ли, имаш повече врагове от мен. Може би мога да ти помогна. Може би дори сме на една и съща страна. Врагът на моя враг и мой приятел, нали така?

Марко го гледаше замислено. Поклати глава.

— Не. Врагът на моя враг все пак е мой враг — каза и погледна Сам. — Тръгни надолу по склона. Ще те настигна след минута.

Сам остана за миг на мястото си, загледана в него. После се обърна и заслиза надолу.

След няколко минути го чу — един-единствен изстрел. Знаеше какво е. Не изпита никаква жал. Докато Вайт беше жив, никога нямаше да се чувства в безопасност.

Нито тя, нито Тайлър, нито Марко щяха да са в безопасност.

Спря, за да изчака Марко. Когато той я настигна, запита:

— А другият? — Думите й му казваха, че знае какво е направил.

— Няма да ни безпокои сега, когато Вайт го няма. Ако е жив, ще избяга и ще се скрие някъде.

Заслизаха по заснежения склон в мълчание. Нито един от двамата не спомена Вайт. Накрая мълчанието стана непоносимо, тя го погледна и каза:

— Марко?

Вместо отговора, който очакваше, той я погледна, въздъхна и каза:

— А по този въпрос…