Карън Робърдс
Страх (5)

Глава 5

Въпросът накара Сам да подскочи. Нямаше начин да му каже.

— Какво те интересува? — Погледът, който му хвърли, беше пълен с подозрение.

— Ако не успеят да те открият, могат да го отвлекат.

Сърцето на Сам изстина от ужас. Не можеше и дума да промълви. Стомахът й се сви и й прилоша. Като стигнаха кръстовището, залепи стържещите спирачки за пода и не ги пусна, докато камионът не спря.

— Ще преследват малко дете? — каза, когато отново можеше да говори. Мисълта, че е възможно Тайлър да е в опасност, най-после стигна до съзнанието й и тя беше завладяна от паника. Трябваше да положи усилие, за да може да мисли нормално, но се постара. И единственото, което й хрумна, беше да се втурне у дома си, да грабне Тайлър и да побегне.

Само дето трябваше първо да се освободи от непознатия.

— Ако стигнат до него, вероятността да го убият, е голяма.

— Да го убият? — Сърцето й блъскаше силно в гърдите и Сам буквално трябваше да се застави да си поеме дъх. — Но той е на четири. Що за чудовища са те?

— Ти го каза — те са чудовища. — Той не възрази, когато зави наляво, но веднага след това посочи вдясно. — Спри в онази уличка. — Тя беше тясна и тъмна и се провираше между някаква порутена сграда и затворен италиански ресторант, за да изчезне в по-гъстия мрак нататък. — Трябва да се отървем от БМВ-то. — Изгледа я остро. — И ако мислиш да побегнеш, просто помни, че когато намерят БМВ-то — а те ще го намерят — не е добре то все още да е свързано с камиона ти. Защото така ще стигнат до теб.

Сам беше кълбо от нерви. Нямаше да е трудно да я открият, защото камионът беше регистриран на нейно име. Името на фирмата и номерът на мобилния й телефон бяха изписани с големи, светещи в мрака, букви от двете му страни.

Какво можеше да каже? Когато направи това, то й се струваше добра идея. А сега, само като си помислеше колко големи бяха буквите и колко лесно можеха да се разчетат в мрака, й се искаше да беше помислила по-добре навремето.

— Да, точно така, името ти е написано отстрани на камиона. — Сякаш четеше мислите й. — Там има още номер на мобилен телефон и съм готов да се обзаложа, че е твоят. Не може да не бъде забелязан.

— Но онези двамата са мъртви — каза тя едва чуто, но последва указанията му и спря в уличката. — А те бяха единствените, които видяха камиона. Теб може и да те преследват цяла армия убийци, но те не преследват и мен. Щом веднъж се отърва от тебе, няма дори да знаят за съществуването ми.

— Тази е една от причините да ги довърша. Опитах се да се погрижа за безопасността ти.

На лицето й вероятно беше изписано съмнение, защото той продължи:

— Казвам истината. И виж каква благодарност получих — опита се да побегнеш и да ме изоставиш. Не, дори се опита да ме прегазиш. Което никак не беше хубаво от твоя страна.

Сам го изгледа.

— Съжалявам, ако не съм разбрала, че си се опитал да ми помогнеш, застрелвайки двама души.

— Ти първа ги простреля, кукло.

— Нямах избор! Беше прав, щяха да ме убият! Теб също. — Изгледа го гневно. — Спасих ти задника. И виж каква благодарност получавам — ти ме отвличаш!

Устните му бяха леко повдигнати в ъгълчетата, което може би беше началото на усмивка. Но тя изчезна така. Бързо, както се и появи.

— Какво мога да кажа? Случват се и неприятни неща.

— Така ли? — Гласът й трепереше от възмущение. — Говорим за живота ми. И за този на сина ми. Онези двамата са мъртви. Трябва да ме оставиш да си отида.

— Не мога. — Поклати глава. — Сега, след като имах време да помисля, не съм сигурен, че можеш да се измъкнеш. Вярно, те търсят мен, но какво ти гарантира, че някой не те е видял, докато си закачала БМВ-то за камиона? Помни, че на много места има камери за наблюдение, за които не знаем. Тези хора ще обърнат земята, за да ме намерят, и вероятността да попаднат на теб е голяма. Не съм готов да се обзаложа на противното.

Сам се смрази от ужас, защото си спомни, че от другата страна на улицата цареше оживление, когато тя закачаше колата. И тъй като Големия Ред беше много шумен, вероятността да са я забелязали беше голяма. А ако е имало и камери…

Едва не проплака:

— Аз не видях никого. И не знам нищо.

— Да, добре. Но онези момчета не са готови да приемат нищо на доверие. Те вярват само на очите си. Спри тук.

Бяха навлезли в тъмната уличка и се намираха зад порутената сграда. Той й посочи с ръка свободното пространство зад нея. Беше тъмно, боклуците бяха навсякъде. Мястото беше покрито с чакъл, но бурените бяха избуяли навсякъде. Отзад имаше някаква разрушена ограда, покрай която растяха високи храсти, а отдясно — ниска сграда, за която Сам предположи, че е гараж и която скриваше гледката, а от другата страна бяха защитени от погледите от метален склад. По-нататък се виждаха гърбовете на няколко три — и четириетажни сгради. Изглеждаха необитаеми. Образуваха тъмни правоъгълници и приличаха на неравни зъби, готови да отхапят от обсипаното със звезди небе.

— Изгаси фаровете — нареди й той и тя се подчини. Нощта ги погълна. Сам веднага се почувства в по-голяма безопасност — поне никой не ги преследваше в момента.

После си спомни, че лошите момчета нямаха нужда да ги виждат, за да ги проследят, и отново изпадна в мрачно настроение. Трябваше да се отърват от GPS-а.

Трепна леко, когато камионът навлезе в празното място с оглушителен шум, защото се страхуваше, че нямат време и ще трябва бързо да потеглят отново. Мисълта, че може би дори в момента преследвачите следят устройството, я изпълваше с такава тревога, че й се искаше единствено да избяга. Натисна спирачките с надеждата, че не скърцат чак толкова силно, колкото й се струва на нея, и се приготви да слезе бързо от камиона.

— Чакай. — Мъжът я сграбчи здраво за китката в последния момент, докато се бореше със заяждащата ключалка на вратата.

— Какво? — Опитвайки се напразно да се освободи, тя го изгледа гневно. Държеше я така здраво, че й се струваше, че той не губи сили поради нараняванията си. Пръстите му бяха топли и силни. Ако се изключеха капчиците пот по челото му и здраво стиснатите устни, не изглеждаше много различно от първия път, когато го бе видяла. — Пусни ме. Трябва да свършим с това.

— Само още нещо. — Без да я пусне, той се протегна през гърба на седалката.

— Какво? — Изгаряща от нетърпение, Сам го загледа как сграбчи въжето, което винаги държеше отзад. Безименният му пръст стърчеше неподвижен, докато останалите се сключиха около въжето. Изражението на лицето му издаваше, че изпитва силна болка. Което не беше неин проблем. — Какво искаш да правиш с това? Нали каза, че нямаме време.

— Ние?

— Ей! — Тя отново се опита да освободи китката си, все така безрезултатно.

— Няма да поема никакъв риск. — Подаде й въжето. То беше дълго около шест метра. — Завържи го около кръста си.

— Какво?

— Направи го.

И тогава тя разбра, че той се страхува да не избяга. Е, щеше да го направи при първа възможност, но това не й попречи да се изпълни с възмущение.

— Веднага! — нареди той.

Тя стисна устни. Спорът щеше да бъде чиста загуба на време. Хвана въжето, омота го около кръста си и каза гневно:

— И аз искам да се отърва от БМВ-то, така че можеш да ми вярваш.

— Странното е, че ти вярвам. Но дали мога да ти имам доверие какво ще направиш, след като се отървеш от него?

Сам не отговори — какъв смисъл имаше, щом той знаеше, че лъже? Мъжът посочи въжето с дулото на пистолета.

— Завържи го. На възел.

Тя отново се подчини.

— Още веднъж. — Той посочи възела. Сам недоволно направи втори. Не че нямаше да може да развърже възлите, но щеше да й трябва време — достатъчно той да я спре. Тя го знаеше, знаеше го и той, ето защо тя отново го погледна с озлобление.

— Доволен ли си?

— Засега. — Като държеше въжето, той отвори вратата — приложи малко сила, защото тя обикновено заяждаше — и се плъзна на земята. Тъй като камионът не трябваше да привлича вниманието, крушката в кабината отдавна беше свалена. Тук беше не само тъмно, но и тихо като в гробище. Тя го последва навън и с известно задоволство видя, че е превит на две и се подпира тежко на камиона. Чуваше накъсаното му дишане. Силите му намаляваха или поне тя се надяваше да е така. Може би наистина щеше да припадне.

— Освободи колата — каза той, като видя, че го гледа.

Нямаше нужда да й го казва. По този въпрос бяха единодушни. Кръвта й се смразяваше, като си помислеше, че може би дори в този момент враговете им проследяват вградения в нея GPS.

Струваше й се, че моторът, който задвижваше лебедката, никога не е бил толкова шумен. Сам трепна, когато той заработи, но не можеше нищо да направи. Нямаше друг начин да спуснат колата. Ако преследвачите им бяха наблизо и чуеха рева му, всичко беше свършено. Мракът, пустото място, късният час — нищо не работеше в тяхна полза. Все едно че издигаха в нощното небе светещ надпис: Тук сме, какво чакате? Когато предните колела на колата докоснаха земята, Сам бе така нервна, че едва се побираше в кожата си. Сърцето й блъскаше като тежък чук в гърдите. Дишането й бе прекалено бързо и плитко. Като хвърляше тревожни погледи във всички посоки, тя побърза да я освободи, макар че колата още не бе стъпила стабилно на земята.

— Хайде. — Като куче, което дърпа нетърпеливо верижката си, тя подръпна въжето и закрачи толкова бързо, че мъжът не можеше да я следва. Да освободи колата, беше въпрос само на минути, но беше цялата плувнала в пот, когато свърши. Очакваше всеки момент да види колите на преследвачите им да навлизат в уличката. Едва изчака веригите и лебедката да се върнат на местата си. Пристъпваше от крак на крак, докато погледът й шареше наоколо. Мъжът не издаваше такива признаци на нетърпение и тревога. Беше се облегнал на задната броня на камиона само на няколко крачки от нея. Беше навел глава, привел рамене, а стъпалото наранения му крак едва докосваше земята. Пистолетът му вече не беше насочен в нея, а към земята. И като че ли не държеше вече толкова здраво въжето. Дали продължаваше да я наблюдава? Не можеше да бъде сигурна, защото лицето му беше в сянка.

А тя продължаваше тайно да го наблюдава, докато работеше. Каква беше възможността да дръпне рязко въжето и да го принуди да го изпусне? Не можеше да види твърде добре, но й се струваше, че го държи с лявата си ръка. Спомни си безполезния му счупен пръст. Колко ли здраво го държеше? Ако опиташе и успееше, може би щеше да има време да скочи в камиона. Или дори да побегне пеш. Беше на седем мили от дома си. Ако оставеше камиона, щеше да й отнеме…

— Да вървим. — Той изправи рамене и хвана здраво въжето.

Тя се запита дали не я беше издал езикът на тялото. Както и да беше, бе пропуснала шанса си. Сега той беше нащрек. И определено я наблюдаваше. Тя отиде до вратата на камиона и я отвори. Вниманието й бе привлечено от телефона й, който блестеше слабо в мрака. Очите й се отвориха широко. Тя се обнадежди. Нараняванията му го забавяха и все още не се бе изравнил с нея. Сам все още обмисляше възможността да скочи вътре и да затръшне вратата в лицето му, когато видя телефона си. Вместо да изпълни плана си, използва тези няколко секунди да го вземе и да го прибере в джоба на дънките си. След това се качи в камиона и се плъзна на своята седалка.

Щеше да се обади на 911 при първа възможност. Независимо дали щяха да й повярват, че е действала при самозащита, би предпочела да има работа с полицията, а не с онези, които преследваха непознатия. С полицията поне нямаше да й се налага да се тревожи за безопасността на Тайлър.

Макар че ако я хвърлеха в затвора, какво щеше да стане с него? И ако мъжът казваше истината, а не преувеличаваше с цел да я изплаши, и някой се опиташе да отвлече Тайлър, как щеше да го защити, ако беше заключена в килията?

Замислена така, автоматично започна да развързва въжето, стегнато около кръста й.

— Остави това. Да изчезваме оттук! — Той като че ли беше останал без дъх, когато седна на седалката до нея и затвори вратата. Сега видя, че другият край на въжето е усукан около лявата му ръка, което означаваше, че нямаше да успее да го изтръгне от хватката му, дори да се бе опитала. Той нямаше да рискува да я изпусне и това предизвикваше у нея възхищение, което й се виждаше странно. Беше затъкнал пистолета в колана на дънките си. Дръжката се подаваше и той щеше лесно да я сграбчи. Раненият му крак висеше под странен ъгъл, затова трябваше да седне малко настрани. Не гледаше към нея, а през прозореца. Трудно беше да го разгадае, но мислеше, че изражението на лицето му е сериозно и дори мрачно. Сам проследи погледа му и вниманието й беше привлечено от светлината, която вероятно бе забелязал и той. Светлината от фарове на кола, носеща се бързо по Стори авеню, се прокрадваше между сградите. Дъхът й заседна в гърлото.

Колата се движеше бързо. Лоши новини. И освен това идваше откъм посоката, в която се намираше автоморгата. Разбира се, имаше и други посоки, от които може би идваше тази кола, но тя прехапа долната си устна и бързо включи на скорост.

— Завий наляво. — Гласът му бе напрегнат.

Ляво означаваше да се отдалечат от Стори авеню. Сам го послуша. Докато завиваше, видя втори чифт фарове да светят зад първите.

Стисна здраво кормилото. Изкушаваше се да натисне педала на газта, но да се опита рязко да увеличи скоростта тук, където асфалтът беше разбит, щеше да означава да вдигнат невъобразим шум. Камионът скърцаше и стенеше дори при по-добри условия. А при пълна скорост на такъв неравен терен, щеше да събуди и мъртвите. Трябваше само един човек да гледа през някой прозорец, за да види какво става. А тя не искаше да привлича вниманието към името и номера, изписани от двете страни на камиона.

— Мислиш ли, че са те? — Хвърли страхлив поглед през рамо. Първото превозно средство наближаваше бензиностанцията. Ако следваше сигнала, предаван от GPS-а на БМВ-то, щеше да завие в уличката само след няколко секунди.

— Не знам. — Измести тяло така, че да може да вижда в страничното огледало, а Сам подкара към другия край на уличката толкова бързо, колкото се осмеляваше.

Камионът се тресеше и вдигаше прекалено голям шум. Тъй като прозорецът беше счупен, чуваха ясно всяко изскърцване.

— Предпочитам да не чакаме, за да разберем.

— Аз също. — Като наближи края на уличката, Сам натисна спирачките, за да вземе завоя, но трепна, представяйки си, че преследвачите лесно ще видят оранжевите отблясъци на светлините им в мрака. Намали скоростта, при което се разнесе обичайното скърцане и тя хвърли страхлив поглед в огледалото за обратно виждане. Доколкото можеше да види, в другия край на уличката не се появиха светлини от фарове, което не означаваше, че това не може да се случи всяка секунда.

— Не в тази посока. — Той поклати глава, когато тя отпусна спирачките и понечи да завие към града. — На север.

Тя отвори широко очи.

— Но нататък няма нищо.

— Околовръстното е там.

Околовръстното. Къде ли щеше да пожелае да го закара? Нервите й вече бяха опънати до краен предел. Не можеше просто така да изчезне.

— Домът ми е в другата посока. Трябва да си отида у дома. Имам малко момченце, което ме чака. — Гласът й издаваше искрено отчаяние.

— Наистина ли искаш да спреш камиона пред дома си? — Кимна рязко с глава по посока север и отново каза: — Нататък.

Сам стисна силно устни, но се подчини. Какъв избор имаше? Да отведе опасността право при Тайлър, бе последното, което искаше. Той спеше в леглото си, а мисис Менайфи вероятно спеше на дивана. Помоли се на Бога да я отведе безопасно в дома й. Обикновено не се молеше, защото смяташе това за загуба на време, но този път отправи молитва към небето и отново хвърли поглед в огледалото за обратно виждане — все още нищо. Но камионът тъкмо беше завил и бе поел по широката улица, когато зърна светлините на фарове да навлизат в другия край на уличката, от която камионът току-що се бе измъкнал. Пое си дълбоко въздух в очакване на неизбежното.