Кир Буличов
7 и 37 чудеса (35)

СИГИРИЯ
Двадесет и една красавици

Чудесата, за които се разказва в тази книга, са създадени от народа и принадлежат на целия народ. Постижението на индийския народ са фреските на Аджанта, на китайския народ — фреските на Дънхуан, на ланкийския — фреските на Сигирия. И все пак…

Фреските на Дънхуан и на Аджанта са създавани векове. Тези картини не са паметници от някакъв кратък период, това е школа за живопис, проточила се с векове, която положила основата на по-нататъшното развитие на изкуството в страната. Колкото и да са възхитителни фреските на Аджанта, то в някакъв друг храм биха се родили подобни тълкования на будистката митология, формите и движението на многобройните фигури. Зад тези фрески, както и зад барелефите на Ангкор, се скриват много майстори и първият, най-талантливият създател на новата школа, се губи в тълпата на учениците си и подражателите. Разрушителят на каноните става създател на нови.

Но има изключения. Има гении, които нямат нито последователи, нито ученици.

И ако такъв художник е работил преди много столетия в Азия, където не е било прието да се фиксира името на създателя на произведението на изкуството, никога не ще узнаем името му. Пример за това са фреските на Сигирия, фреските на скалната крепост в центъра на Шри Ланка.

Историята на Сигирия е трагична и не съвсем ясна. За да се появят на бял свят тези фрески, е била необходима и появата на царя бунтовника, царя отхвърления.

Време на действието — V век. Място на действието — Шри Ланка.

„… Живял някога един цар. И имал две царици…“

Така започва легендата за Сигирия, легенда, в която истината се преплита с измислицата, но истината е повече.

„… Имал две царици. Едната била прекрасна, но от нисък произход и царят я обичал. Другата не била красива, но кръвта й била благородна и обичала царя. И имал царят двама сина. Синът на прекрасната царица бил красив, но зъл и коварен. Синът на грозната царица бил безобразен, но мъдър и добър. И имал царят дъщеря с изумителна красота, която той пазел като зеницата на окото си.

Царят омъжил дъщеря си за командуващия кралската конница, но принцесата не била щастлива. Свекървата я обиждала. Научил за това царят. А трябва да се каже, че той можел да бъде много добър човек и когато бил такъв, от него нямало по-добър на света. Но, ако се разсърдел, то на земята по-зъл от него също нямало.

Царят разбрал, че с дъщеря му се отнасят лошо. И се разсърдил. Видял следи от камшик върху бялото й тяло и тогава заповядал да изгорят жива мъчителката на принцесата. Така и било направено.

Командуващият царската конница бил най-близък приятел на красивия, но зъл принц. Подтикван от мъст, той склонил принца към заговор срещу баща си. Принцът завзел трона, убил баща си и го зазидал в крепостната стена. Новият цар се опитал да си разчисти сметките и с по-малкия си брат. Но той бил, както вече беше казано, много умен. Почувствувал лошото и избягал от страната.

Новият цар не бил щастлив. Страхувал се от отмъщението на по-малкия си брат, страхувал се от народа, който бил недоволен от убийството на стария цар. И тогава той намерил непристъпна скала, извисяваща се сред долина, покрита с непроходими джунгли, и построил върху скалата града Сигирия, новата столица, където никой не би могъл да се добере: така хитро била устроена, че двама-трима войници могли да я отбраняват срещу цяла армия.

Осемнадесет години царят живял на скалата, като управлявал оттам остров Шри Ланка. Той водел разгулен живот и прекарвал времето си в пирове и забави, за да заглуши гласа на съвестта и страха.

И ето веднъж патрулите известили, че откъм морето се приближава голяма армия. Тогава царят събрал отрядите си и им заповядал да слязат в долината, за да срещнат врага в полето.

Начело на настъпващата армия бил по-малкият брат. Започнала битка. Бойното щастие се наклонило на страната на по-малкия брат. Виждайки неизбежното поражение, царят се обърнал, за да се скрие в непристъпната крепост, но в последния момент го обхванал срам и решил да умре като цар, а не като изгнаник. Извадил меча си и го забил в гърлото си.

По-малкият брат, като отмъстил за смъртта на баща си, се върнал в столицата Анурадхапура и започнал да управлява. Хората бързо забравили скалата, където живял отцеубиецът, забравили и пътя за там.“

Така или почти така било наистина. Цар Касапа (478–496 г.), реформатор, личност, надарена и трагична, след убийството на баща си построил върху скалата град-крепост и живял в него, чиито пещери и къщи били надупчили като пчелни килийки каменните пропасти, скривайки входовете зад монолитни късове.

През 496 година по-малкият брат на царя, Монолан, се върнал от Индия, където бил избягал по време на борбата за престола, и победил Касапа.

Скалата Сигирия с останките от древната столица се намира на двеста километра от столицата на Шри Ланка — Коломбо, и на седемдесет километра от главната средновековна столица Анурадхапура. От двете страни на пътя, водещ към Сигирия, се е приближила джунглата, и трябва да се отиде много близо, за да се види как сто и петдесетметровият връх на скалата се издига над гората. Пътят изведнъж свършва пред стръмна стълба, тук-таме изсечена в камъка, тук-таме иззидана от тухли. До стълбата израстват от скалите ноктите на приказна птица колкото три човешки боя.

Стълбата дълго заобикаля, огъвайки се на завоите, докато не доведе до дълга криволичеща галерия. От едната страна тя е ограничена с тясна стена, от другата — с каменен парапет. Галерията се вие като планинска пътека, като заобикаля скалните издатини. На едно място са се запазили фрески, които са били създадени по време на царуването на Касапа. Намират се на височина петнадесет метра над галерията в голяма труднодостъпна ниша.

Към нишата по-рано водела неустойчива дървена подвижна стълба. Днес там може да се стигне (прогрес, който е реализиран от туристическото управление на Шри Ланка) по метална спираловидна стълба, оградена за безопасност с телена мрежа. В нишата се намират фреските на Сигирия — чудото на острова.

Фигурите на двадесет и една жени са единственият пример за светска живопис на средновековния Шри Ланка и абсолютно уникален образец на изкуството на средновековна Азия,

Фреските на Сигирия понякога ги сравняват с индийските фрески на Аджанта. Но това никак не е правилно. Фреските на Аджанта, колкото и талантливи да са, не излизат извън рамките на позволеното от религията и са свързани с нея. Те не са бунт, а подвиг на талантливи майстори, които съумели да оживят религиозните сюжети, без да са въстанали против каноните.

В Сигирия не е така. Досега учените не са стигнали до единодушно мнение какво изобразяват фреските — или това са небесни танцьорки аспари, които от небето обсипват земята с цветя, или са богини на дъжда и мълниите, или погребална процесия, или церемония в двореца на Касапа, или просто девойки, които се къпят в езеро. Вече подобно различие в тълкуването на сюжетите — а учените се оправят толкова уверено в будистката митология, че практически няма фрески, които да не са били отнесени със сигурност към един или друг канонически сюжет — навежда на мисълта, че тук са нарушени религиозните канони.

Разголени красавици в човешки ръст стоят на двойки. При всяка двойка една от девойките е с тъмна кожа, другата — с бяла. Вероятно художникът с това показва, че едната от тях е благородна дама, другата — нейна прислужница. Девойките са разположени свободно върху плоскостта на стената, което е необичайно за азиатската живопис, и се движат и живеят като че ли в мъгла — по-долу от бедрата фигурите на девойките потъват в бял непрозрачен облак или във вода. Именно „движат се и живеят“ — аз не знам друго средновековно произведение на изкуството, в което на художника да се е отдало така вярно да запечата живота и движението.

Стандартите за красота се изменят не само от столетие на столетие, от страна в страна, но и в продължение на десетина години. Но има някои особено големи произведения на изкуството, които побеждават и модата, и вкусовете, и столетията. Венера Милоска, Венера на Ботичели, Нефертити са винаги прекрасни, и то за всички. Същото е и с девойките на Сигирия.

Художникът е искал да създаде красота. Той е направил това и е победил времето.

Ето защо съм убеден, че в Сигирия не е имало нито група от майстори, нито школи със своите канони и закони. Имало е само един майстор.

Както Микеланджело, който месеци наред е рисувал Сикстинската капела, извит върху скеле, в напрегната поза под покрива, но работещ и работещ, за да победи материала, да се измъкне от властта на условностите и да създаде неповторимото, така и майсторът на Сигирия сигурно месеци се е люлял върху несигурно скеле над недостъпната ниша и със смели мазки е рисувал галерията на своите красавици. Не е важно как ги е нарекъл, как е обяснил на царя що за жени са оживели пред вратата на двореца му. Може би наистина е казал, че това са аспари, или богини на мълниите. От наименованието не се изменяло съществото на фреските — те били земни, те не призовавали към смирение и размисли за преходността на живота, те можели да накарат дори най-скучния от хората да обича живота и да му се радва.

Художникът, разрушавайки всички канони и закони, рисувал познати му, земни и желани жени. Между тях няма еднакви лица, няма еднакви фигури и ръцете с тънки пръсти са толкова подвижни, пластични и изразителни, че не можеш да се отърсиш от впечатлението за движение, за бавен и грациозен танц.

Галерията, над която са нарисувани жените, се извива около скалата и се превръща в широка тераса. Оттук започва трудно изкачване нагоре, покрай гигантската статуя на лъва, който дал името на цялата скала.

Ако преодолеете стръмнината, ще се окажете на плоския връх на скалата, където някога е бил дворецът на Касапа. Запазили са се резервоарът и прецизно планираната система за водоснабдяване на двореца.

А около скалата са останките от града, краткотрайната столица. Кулите на стените му, разрушени, и сега се издигат по-високо от десет метра над върха и останките от рова достигат тридесет метра ширина. Някъде тук се е намирал тронът от розов гранит, някъде тук са били павилионите и затворите…

Преди няколко години някакъв маниак поискал да убие красавиците на Сигирия и преди да го спрат, успял значително да повреди фреските. Любопитно е да се отбележи, че маниаците не обичат великите произведения — спомнете си кого нападаха: „Нощният патрул“ на Рембранд, „Джокондата“.

Отдавна е изчезнал споменът за гордия цар, загинал и градът му, но фреските останали. Едва ли цар Касапа би позволил на художника да ги рисува, люлеейки се над пропастта върху неустойчивото скеле, ако е знаел, че градът му ще се слави само с тях — за царете е обидно да съзнават, че властта на изкуството надвишава властта на царете и правителствата.

Но нищо не може да се направи. Колко пъти в историята изкуството е побеждавало в такива двубои.