Кир Буличов
7 и 37 чудеса (32)

ФАТЕХПУРСИКРИ
Градът на бунтаря

Фатехпурсикри (Фатехпур-Сикри) бил измислен от Акбар, построен от Акбар и изоставен от Акбар.

Бащата на Акбар — Хумаюн, вторият Велик Могол, върховен управник на Индия, господствувал в страната кратко, макар че в учебниците по история срещу името му са отбелязани годините на управление 1530–1556. През 1530 година той сменил на престола великия Бабур и решил да продължи делото на баща си — обединяването на Индия в една държава. Хумаюн бил мюсюлманин, но отлично разбирал, че без съюз с индусите и с представителите на другите индийски религии не може да обедини страната. Едновременно с походите против непокорните князе на Индустан започнал да привлича на служба индуси, да им предоставя длъжности на големи чиновници и съветници. Но в един от походите претърпял поражение и без да е царувал и десет години, бил принуден да избяга в Персия през пясъците на Раджпутана, търпейки лишения, страхувайки се от разбойници и отмъстителни врагове. По пътя се родил синът му Акбар. Той попаднал в Персия като пеленаче и живял там петнадесет години, докато баща му успее да си възвърне престола.

Семейството се завърнало в Индия и Хумаюн се гласел да възстанови прекъснатата си дейност, но нищо не успял да направи. Умрял една година след завръщането си. Тронът наследил петнадесетгодишният Акбар.

Държавата, която наследил Акбар, била съвсем малка. Поне половин дузина други индийски държави били и по-големи, и по-богати. Юношата Акбар, възпитан в персийския двор, привикнал към свободолюбието и широтата на възгледите в страната, която му дала подслон, се оказал почетен пленник, заобиколен от мюсюлмански сановници, фанатични молли и чиновници, пазещи изгодата си. Регентът Байрам-хан покорил за Акбар малките съседни княжества Гвалиор и Джаунпур и вземал решения вместо него. До обединяването на Индия било още далече…

Четири години царувал юношата, но не управлявал. На петата, неочаквано за околните, разгонил съветниците, отстранил регента Байрам-хан и завзел властта в собственото си царство. От този момент в историята влязъл Великият Могол Акбар, най-големият от Великите Моголи.

Като станал стопанин на царството, Акбар продължил политиката на баща си, дори нещо повече, започнал да я развива по-нататък, и то така, че недоволните молли скоро се раздвижили, без да смеят да противоречат гласно на твърде решителния монарх. През 1562 година двадесетгодишният Акбар се оженил за раджпутска княгиня, дъщеря на раджата Амбер. Годеницата не била мюсюлманка. Моллите били шокирани. Акбар направил някои индуси свои приближени, като им предоставил длъжности, достъпни по-рано само за правоверните мюсюлмани. Назначил синкха Ман Сингх за управител на мюсюлманския град Кабул, Акбар отменил данъка на глава върху индусите, а също така данъка върху индусите поклонници. За пръв път от много години индусите престанали да се чувствуват нежелани гости в страната си. Понятието „Индия за мюсюлманите“ забележимо губело значението си. Но не бива Акбар да се смята за филантроп, който безкористно съчувствува на бедите на индийците. Той бил политик и не искал да има врагове сред поданиците си. Искал индуските раджи да му станат съюзници. И се оказал прав. Когато въстанали Бенгалия и Бихар и когато афганците, използувайки това, нападнали Индия от север, войските на раджпутските князе не изоставили Акбар.

Но не всичко било наред в индийското кралство. Акбар не бил щастлив. Нямал още и тридесет години, но десет от тях прекарал в походи, вече опознал и предателството, и вероломството, и ненавистта. Бил самотен, както може да бъде самотен човек, който не вярва дори и на най-близките си приятели, който току-що е победил собствения си брат, от когото е бил нападнат предателски.

Да си представим Акбар — младежа, който прекарал детството си в чужда страна, в чужд двор, презиран и гонен от принцовете с по-голям късмет. Да си представим Акбар, чието юношество изминало в самота в индийския дворец, където бил само пионка в придворните интриги на мюсюлманските велможи. Да си представим Акбар, който по своему обичал Индия, но не само Индия — родината на Тимуридите, един от който бил и той, но и Индия на император Ашока, на раджпутите и маратхите, където толкова често се чувствувал чужд, но не искал да бъде така.

Акбар обичал да си хапне добре и да се повесели, но по-голямата част от живота си прекарал в походи. Обичал добре да си поспи, но това рядко му се случвало, обичал поезията и науката, но бил неграмотен. Стараел се да намери смисъла на живота, опитвал се да създаде универсална религия, но не могъл да скъса с исляма.

Акбар живял в Агра, столицата на Моголите, но я ненавиждал. Тя прекалено му напомняла за четирите години почетен плен, била прекалено препълнена с всезнаещи молли и надути придворни. Не обичал Агра и заради това, че именно тук неотдавна умрели синовете му — близнаци.

А през същото време наблизо, в малко селце, живеел отшелник. Той обитавал скалите на края на селото, от време на време предсказвал дъжд или суша и се хранел от доброжелателната милостиня на селяните. Неизвестно защо на отшелника му хрумнало да разпростре предсказанията си и върху императора. И казал, заобиколен от селяни, че на императора скоро ще се роди син, който ще стане наследник на престола.

По-нататък всичко станало като в източна приказка. И не е чудно, защото източните приказки се подхранват именно от такива действителни истории. Акбар научил за предсказанието. Толкова му се искало да повярва, че незабавно закарал жена си в това село. Скоро се родило здраво момче. Отшелникът излязъл прав.

И тогава Акбар, в който ненавистта към Агра, съчетана с желанието да извърши невиждано чудо, се изляла като изблик на яростна енергия, решил веднага да построи нова столица. Още несъществуваща, я нарекли Фатехпурсикри.

Най-добрите архитекти на Индия и Персия строили столицата. Четиринадесет години строили Фатехпурсикри строго по план и затова тя по-скоро прилича на Ленинград или град Бразилия, отколкото на средновековните индийски градове. Не притежавала нито тесните улички, нито натрупаността на средновековния град. Всичко е разумно, всичко е подчинено на общата мисъл, всичко е рационално, рационално от гледна точка на Индия от XVI век.

Първото, което искал Акбар в новия град, бил просторът, просторът на военния лагер, имащ възможността да побере и армията със слоновете, и конете й. и разкошните процесии, и радостните тълпи. В града има много площади и на главния се извисява огромна джамия, построена специално за проницателния отшелник.

Градът никак не е скучен. И не само защото в него няма еднакви сгради. Фатехпурсикри, по-точно основните му сгради, построени от червен пясъчник с впръскан мрамор, е разположен на различни нива, за което са използувани частично изравнените хълмове. Главната улица на Фатехпурсикри, от двете страни на която са наредени сградите, не е права, а леко извита. Всичко това прави града живописен и красив. Фатехпурсикри се издига над равнината и се вижда отдалече.

Интересно е как строителите са разрешили проблема за водоснабдяването на града, който се намирал на възвишение сред безводна равнина. Наблизо било изкопано изкуствено езеро, откъдето водата се подавала във верига от резервоари и след това се разнасяла из града по мрежа от канали и канавки. В града имало и подземни язовири. Столицата на Акбар за няколко години се превърнала в един от най-зелените градове на Северна Индия — дърветата растат много бързо в тропиците.

… Влизате в града през Високата порта, която също се наричала и Порта на победата. Тя се издига на шестдесет метра над земята. От двете й страни започват ниски стени със зъбери. Озовавате се на голям площад. Той е ограден от галерия, дълга половин километър. Галерията се прекъсва от входа в голямата джамия, до която се намира гробът на прославения отшелник.

Можеш да се скиташ с часове, да откриваш все нови и нови сгради, да преминаваш от галерия в галерия, да се катериш по стените, да влизаш в леките беседки, да пресичаш изоставените площадки, широките улици и да надникваш в конюшните, в преградите за слонове, в килерите. Почти всичко се е запазило изумително добре в сухия въздух. Само дърво и метал няма да намериш във Фатехпурсикри; четиристотин години, откакто градът е изоставен, наоколо са живели бедни хора, дървото и металът са много необходими в стопанството на селянина.

Градът е празен и мъртъв. Понякога преди обяд на централния площад се появява група туристи. Но площадът е приспособен за голямо количество хора — туристите се губят в просторите му. След това туристите се разпръскват по улиците на града и той си остава толкова тих и празен, колкото и вечерта, когато последният турист напуска стените му.

Човекът, който е планирал града, участвувал в строителството му и го е ръководил, бил млад и енергичен. И ти се струва, че Фатехпурсикри е запазил духа на Акбар. Градът е светъл, просторен и здрав. В него учудващо са се слели персийските и индийски мотиви. Нали Акбар бил възпитан в Персия, оттам извикал и много архитекти. Но индийски майстори строили града. Още не се бил оформил напълно този стил на Моголска Индия, който ще намери пълната си изява при потомците на Акбар в разкошни постройки, величествени и леки.

Някои сгради заслужават да се надникне вътре в тях. Те са свързани, както и целият град, с младостта на Акбар, с времето на съмнения и обърканост на чувствата.

Залата за приемите се намира на един от площадите, оградени от галерията. Според фасадата изглежда двуетажна и по ъглите на покрива е украсена с четири беседки, но в същност е само на един етаж. В средата на залата се намира странна, невиждана колона, която не достига до тавана. Капителът, който я увенчава, прилича на долната половина на гъба-пумпалка или на широка чаша. Капителът е по-голям от колоната и без съмнение също е измислен от индийски архитект. От капитела към четирите ъгли на сградата водят висящи галерии-мостчета. Казват, че по време на аудиенция младият император седял върху капитела, министрите му се разполагали на мостчетата, а всички други седели долу, на пода. Може би това е било продиктувано от съображения за безопасност, може би от каприза на Акбар, но във всеки случай подобна тронна зала, в която тронът да стои над главите на придворните, няма никъде другаде по света.

На съседния площад се намира изящният дом на Бирбал с два купола — той бил беден скитник, певец-индус, и за ума и съобразителността му младият император го обикнал и го направил свой приближен. Обаче мъдрият и весел Бирбал бил лош пълководец, а по времето на Акбар всеки министър трябвало да може да печели битки. Бирбал загубил битка на север и самият той загинал.

В столицата имало и Дом на дискусиите. Акбар искал да знае в кой бог да вярва; за да намери истината — рядко желание за източен монарх, — той, мюсюлманинът, привиква във Фатехпурсикри представители на основните религии в известния му свят и ги кара да водят дискусии, в които взима живо участие. В тази зала са спорили и двама отци-йезуити и казват, че не им е било леко. Теолозите на източните религии често били по-силни в аргументите си, а йезуитите не могли да повикат на помощ оръдията на приятелите християни. С армията на Акбар не би посмял да си премери силите нито един европейски крал.

Тази къща сега я няма. Била разрушена по заповед на самия Акбар, когато разбрал, че истина няма нито при християните, нито при индусите, нито при мюсюлманите, нито при джайнистите^[1], нито при будистите. Това не значи, че разочарованият император се отказал изобщо от религията — формално си оставал мюсюлманин и посещавал джамията повечето от политически, отколкото от други подбуди. Той се поддал на съветите на приятеля си — мъдреца Абдул Фазъл, който създал „Божествената вяра“. В нея на Акбар се предоставяла ролята на „Върховен настойник“. „Божествената вяра“ съчетавала елементи на всички известни в Индия религии и трябвало да спомогне за обединяването на страната. Акбар я приел, но също по политически съображения. По-нататъшната съдба на вярата и на основателя й била печална. Наследникът на Акбар, Джахангир, подчинявайки се на исканията на моллите, след качването си на престола най-напред отсякъл главата на мъдреца и забранил „Божествената вяра“.

Изчезнал Домът на дискусиите. Изчезнала и библиотеката. Може би се е намирала в една от оцелелите къщи? Императорската библиотека била сред най-големите в средновековния свят. По времето на Акбар наброявала повече от двадесет хиляди тома, много от които били преписани и илюстрирани специално за младия император. Самият той не можел да чете и четци до късна нощ, сменявайки се, напевно разчитали везмото на мъдрите редове.

Свечерява се. Ние се връщаме. Отново минаваме по площади, застлани с грамадни, точно пасвани каменни плочи. Ето малките дворци на императриците. Веднага можеш да различиш дворците на индуските от дворците на мюсюлманките. Акбар разрешавал на жените си да си строят дворци по свой вкус…

Празнотата на града тревожи. Иска ти се да го населиш с хора, да го възвърнеш към живот, да видиш войници, поети, чиновници, зидари. Мъжката мода от времето на Акбар обединявала индийските дхоти или мюсюлманските шалвари с късички широки полички или дълъг до коленете камизол. На кръста меч, на главата — най-често тюрбан. Жените с фереджета били мюсюлманки, с открити лица — индуски. Полуголи слуги, търговци и навсякъде хора, хора…

Но така било за кратко време. Четиринадесет години се строила столицата и за една година била изоставена. Казват, че пресъхнали резервоарите с водата. Едва ли е истина. Акбар разполагал с най-добрите инженери. Нищо не им струвало да продължат каналите, да сложат допълнителни колела за качване на водата. Просто император Акбар възмъжал. Свършил се периодът на обърканост и търсене. Вече по-малко го интересуват старите приятели, намерени в този град и тук изгубени. Акбар е вече над четиридесетте. Завоювал е почти цяла Индия и никой не ще посмее да посегне върху властта му. Синовете, които ще наследят престола, растат. Те дори са прекалено много — как да не започне кървава борба след смъртта на императора за престола. Забравени са и обидите на младини. Сега никой не ще смее да унищожи Великия Могол…

И градът умрял.