Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
7 и 37 чудес, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Коста Борисов

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

Игор Можейко

7 и 37 чудеса

Превод от руски Детелина Канчева-Георгиева, 1983

Рецензент проф. Христо М. Данов

Редактор Стоянка Полонова

Художник Иван Марков

Художествен редактор Маглена Константинова

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректор Таня Симеонова

Руска, първо издание

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Държавна печатница „Димитър Благоев“

София, 1983

 

Игор Всеволодович Можейко

7 и 37 ЧУДЕС

Главная редакция восточной литературы

Издательства „Наука“, 1980

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

АБУ-СИМБЕЛ
Два пъти чудо

Античните автори, които причислили пирамидите към чудесата на света, не отминали без внимание Александрийския фар на остров Фарос и писали много за Александрийската библиотека, не са споменали нито дума за Абу-Симбел. Те просто не са знаели за него. И спътниците на Наполеон не известили за този храм — полковете им не стигнали дотам. И затова, когато през 1813 година швейцарецът Буркхардт, който пътешествувал нагоре по Нил, преоблечен като арабин, достигнал третите прагове на Нил и чул за храма Ебсамбала, помолил да го отведат при тази постройка. Но храмът, който той видял, макар и да му се сторил красив, не му направил голямо впечатление. В Долен Египет Буркхардт видял храмове, които впечатлявали къде по-силно.

Както стоял на брега на Нил между първите и вторите прагове, почти до южната граница на Судан, Буркхардт гледал пилоните, издялани в стръмно спускащата се към брега скала. Между пилоните, пазейки входа на храма, се възвишавали шест статуи — четири на мъже и две на жени, засипани с пясък до колене. Статуите също били издялани в скалата.

Буркхардт надникнал вътре. Обширна ниска зала се сливала с тъмнината и светлината на факлите, които донесли със себе си водачите, изтръгвала фини, тук-таме оцветени барелефи, Под краката хрускали въгленчетата от огньове и шумолели пресъхнали парцали. Водачът обяснил на Буркхардт, че фелахите от околността се крият в този храм от нападенията на бедуините. Било задушно и прекрасните царици простирали към бога тънки дълги ръце, без да обръщат внимание на загърнатия в наметало с качулка пришелец. В дълбочината на храма, в тясната тъмнина на коридорите, Буркхардт не влязъл. С облекчение се измъкнал през планина от пясък обратно към брега и замижал от ослепителното слънце.

Като се спускал към очакващата го лодка, Буркхардт се обърнал, за да хвърли последен поглед към каменните статуи, стръмните наклони на скалите и пясъчните езици, навявани през хилядолетията от пустинята. И изведнъж отляво, там, където склонът на платото отстъпвал от водата, видял нещо необичайно.

Езикът на пясъка, влял се в долината като водопад и достигнал до водата, бил с дебелина няколко метра. Огромна глава, увенчана с двойна корона на фараон, гледала от пясъка пътешественика, по-далеч от брега се съзирали още две корони, потънали в пясъка.

— Какво е това? — обърнал се Буркхардт към водача.

Той повдигнал рамене. Статуите на духовете били скрити от пустинята открай време.

— Там също ли има храм?

Водачът не отговорил, хванал се за високия нос на лодката, той чакал кога този любопитен хаджия ще тръгне след него. Но Буркхардт вече тичал, затъвайки в пясъка, към погребаните колоси…

Буркхардт не видял нищо повече. Той дори не разбрал, изправени ли са статуите, които пазели скрития вход в храма, или са седящи, както Мемноновите стълбове в Тива…

Изминали четири години и италианският пътешественик Джовани Белцони направил втората крачка към откриването на колосите край градчето Абу-Симбел. Италианският авантюрист бил в по-различно положение, отколкото предшественика си: имал документ от английския генерален консул и потвърден от турските власти. Разрешавало му се да издирва антики за Британския музей.

Белцони знаел за откритието на Буркхардт и предположил, че статуите на Абу-Симбел вардят храм, в който се крият съкровища, запазени от пустинята от крадци.

Като пристигнал в Абу-Симбел, Белцони наел работници и започнал да копае пясъка между статуите. След няколко дни се открил вход в колосален пещерен храм, състоящ се от няколко обширни зали с десетметрови статуи. Това бил, както писал Белцони, „един от най-великолепните храмове на света, богат с чудесни релефи, картини и гигантски фигури“. Белцони влязъл навътре с бележник, като се надявал да нарисува това, което вижда, но горещината в храма била такава, че от потта хартията веднага се разкиснала и се наложило да се спасява с бягство, за да не загуби съзнание от задухата.

В храма нямало саркофази, мумии, скъпоценни съкровища.

След няколко години изчистили една от статуите, намираща се пред входа в храма — тази, която била по-близо от другите до реката. Статуята достигала двадесет и пет метра височина и била изрязана, както и целият храм, от скала. Теглото й (което ще узнаят много по-късно и то няма да е без значение за тези, които ще дойдат тук в средата на XX век) надвишавало 1200 тона. Станало ясно, че статуята изобразява Рамзес II, един от последните велики строители на Новото царство, който изградил този храм тринадесет столетия преди новата ера.

Оттогава Абу-Симбел станал едно от най-популярните места за посещение на туристите в Египет и най-южната точка, до която те достигали.

Туристка била и Амелия Едуърдс, която се оказала там в един от октомврийските дни на 1870 година. Тя влязла в храма сутринта, когато още негорещото есенно слънце се издигало иззад Нил, осветявайки постепенно фасадата на храма. В този момент, когато Амелия Едуърдс преминавала между високите пилони, слънцето тъкмо осветявало лицата на статуите — три еднакви гигантски лица, главата на четвъртия колос била паднала и стояла в краката на статуята.

Амелия не бързала. Въпреки горещината и задуха в храма, тя вървяла бавно, като се спирала пред барелефите и водачът търпеливо осветявал с факел стените, принуждавайки статуите да правят гримаси. Най-после Амелия достигнала до последната зала — светилището… И изведнъж й се сторило, че я настига огън: ослепителна светлина я ударила в гърба и слънчев лъч се вторачил във фигурите на Рамзес и бог Амон, седящи до задната стена на светилището. Няколко минути статуите се къпели в слънчева светлина, след това лъчът изчезнал и светилището отново потънало в тъмнина.

Така било направено откритие. Оказало се, че храмът е построен с такова пресмятане, че два пъти в годината изгряващото слънце сутрин пронизва цялата анфилада от подземни скали и осветява статуите на светилището. Изчислено е, че за пръв път слънцето е осветило статуите на 20 октомври 1274 година пр.н.е., в деня на тридесетгодишния юбилей от царуването на Рамзес II.

Може би и с това би могло да се завърши разказът за Абу-Симбел, допълвайки го с няколко изречения как е строен и боядисван този храм или с разсъждения (впрочем нищо не обясняващи) защо Рамзес е избрал за място за такова гигантско строителство граничен район на държавата си, пустинен и безлюден…

Но на съдбата било угодно с Абу-Симбел да бъде свързана драматична история от наши дни. Вече в началото на строителството на Асуанския язовир било ясно, че създаденият от хората язовир — езерото Насър — постепенно ще залее крайбрежието на Нил над първите прагове и под водата ще се окажат редица паметници на Горен Египет и Нубия. И навярно храмовете на Абу-Симбел — малкият храм, видян от Буркхардт, построен в чест на царица Нефертари, и големият храм — на Рамзес и Амон.

Когато това станало известно, възникнали много планове за спасяването на Абу-Симбел. В ЮНЕСКО, която оглавила кампанията за спасяването на храмовете, постъпвали проекти от всички краища на света. Освен серията от просто фантастични или фантастично скъпи, съществували и реални проекти. Например френският проект предлагал издигането около храма на каменна, запълнена с пясък дига. Обаче скоро станало известно, че ако изграждането на самата дига е напълно осъществимо, то стойността на системата за отвеждане на просмукващата се през дигата вода ще надвиши стойността на самата дига, но няма да гарантира безопасността на храма. Италиански инженери предложили да се изрежат от скалата двата храма изцяло и да се издигнат с крикове. Но за това трябвало да се направят крикове, способни да издигнат два блока, тежки 330000 тона и 60000 тона. Имало проект да се изградят грамадни понтони, да се изчака, когато водата стигне до храмовете и сама ги повдигне по-високо. От Полша дошъл проект, който предлагал да се оставят храмовете под водата, но да се покрият с железобетонни похлупаци. Най-накрая англичаните предложили да се залеят храмовете, но да се оградят с тънка стена, която да не пропуска към тях мътните води на Нил, а да създаде нещо като аквариум от чиста вода, за да могат туристите да се любуват от параходите на потопените храмове. В резултат на дълги преговори и обсъждане на стотици проекти ЮНЕСКО и правителството на АРЕ се спряло на италианския проект — храмовете да се повдигнат с крикове. Но последната дума била не на инженерите, а на финансистите. Стойността на италианския проект била деветдесет милиона долара — сума, която било невъзможно да се задели.

Времето не чакало — още малко и трябвало да започне пълненето на язовира. И тогава се наложило да се приеме компромисният план, предложен от шведите: храмовете да се разрежат на блокове, да се вдигнат подред нагоре и там, на новата площадка, отново да се сглобят.

Обаче и този план излязъл твърде сложен. Може да се каже без преувеличение, че спасяването на Абу-Симбел стана едно от забележителните инженерни постижения на XX век.

В началото, успоредно със строителството на градчето за инженерите и работниците, транспортирането на оборудвания и материали били направени и пясъкопроводи — тръби с голямо сечение, през които отивал пясък към храмовете на Абу-Симбел. Строителите, колкото и странно може да се стори това, имали намерение да върнат храмовете към онова състояние, в което ги видял Буркхардт преди сто и петдесет години. Едва след като статуите пред храма били изцяло погребани под хиляди тонове пясък, започнала работата: трябвало да се взриви скалната козирка, надвиснала над статуите, за да се изчисти излишната скала над самия храм.

След като козирката била взривена и каменните маси се свлекли по пясъчния склон до изкачващата се вода, започнали разкопките: трябвало да се стигне до пещерния храм отгоре, през многометровата дебелина на скалата. В същото време бързо поставяли ограда от стоманени пилоти;

Нил се издигал вече толкова високо, че през пролетното пълноводие би могъл да залее храма. До пилотите насилвали дига: през пролетта на 1965 година Абу-Симбел изчезнал съвсем — зад дигата и пясъчната планина.

И тогава, като завършили подготвителната работа, започнали най-главното — рязането на храма.

Пясъчникът, от който се състои скалата, е сравнително мек, но това, като облекчавало работата, в същото време призовавало и към особено внимание. Мекотата и податливостта на камъка заплашвала с опасности, нали главата на втория колос до реката паднала още докато Рамзес бил жив.

Преди да се започне разглобяването на храма, специалистите изследвали с почукване и така проверили всеки квадратен сантиметър на паметника, съставили подробни схеми, на които отбелязали всяка пукнатина и черупка от мида, а всички съмнителни места заздравили с полимерни лепила. За да бъдат точни и тънки разрезите, поканили от Италия резачи на камъни от мраморните кариери — известни майстори в тази работа. Италианските работници и помощниците им — египетските каменоделци — внимателно пилили камъка с тънки пили, при което понякога им се налагало да работят свити под покривите на помещенията на храма, сред тесни стоманени скели, с които били оградени отвътре храмовете.

Настъпил знаменателният ден 10 октомври 1965 година. През тази година светилището на храма не дочакало светлинния лъч да проникне там отвън: покривът вече бил свален и издигнат на блокове върху подготвената площадка. Там били наредени в редици блокове: еднакви павиани с човешки ръст, които доскоро образували портиката на храма, преномерирани, забинтовани като мумии колони и пиластри от долните етажи… На 10 октомври подемният кран протегнал кука към лицето на крайната статуя… Журналист, който присъствувал, записал в дневника си: „… Разсъмването привлече на площадката участниците в събитието. Слънцето едва се бе вдигнало над хоризонта, когато кранистът получи заповед да започне. Бавно, бавно лицето на бога цар се отдели от ушите… Това беше зрелище, което никога няма да забравя. За някакво мигновение ме овладя дивата мисъл, че съвременни варвари се опитват да унищожат великия фараон. Увисвайки на стоманеното въже, грамадното лице бавно се завърташе около оста си. Като че ли изражението на лицето под лъчите на слънцето се преобразяваше от играта на светлината и тъмнината… След това поставиха лицето на фараона върху постилката на специален влекач, за да го откара на платформата, където вече се пазеха другите части на храма.“ А за строителите лицето на фараона е само блок номер еди-кой си, един от хилядите блокове, всеки от които трябва да се достави на новото място цял и невредим. Това не значи, че инженерите и работниците не са могли да чувствуват по същия начин величието и красотата на колоса, както и пристигналият журналист — те просто нямали време. Цялата операция по спасяването на Абу-Симбел протичала като непрекъснато надпреварване, съревнование с Нил: в началото на август 1966 година цялата работа трябвало да бъде завършена, иначе водата на езерото Насър щяла да нахлуе през временната дига и всичко, което не били успели да вдигнат нагоре, щяло да стане нейна плячка.

За пръв път от много хилядолетия отворените за слънцето и въздуха помещения — залите и колонадите на храмовете — учудвали преди всичко с това, колко сили и умение са изразходвали художниците и скулпторите на древен Египет, за да украсят вътрешните помещения. Стотиците барелефи и фрески са рисувани в задушна тъмнина на светлината на факли или светилници — там, където е трудно да се издържи и половин час. Всички стени са изрисувани навсякъде и титаничният труд е извършен в прослава на фараона бог. В тези отдалечени места рядко са идвали поклонници и държавни чиновници. И само понякога през залите, покрай статуята на Рамзес, преминавал жрец, светлина от езика на пламъка се докосвала до фреските върху стените и отново храмът потъвал в тъмница.

Храмът е построен за ознаменуване на „седа“ на фараона — тридесетгодишнината от възкачването му на трона. „Сед“, както предполагат, бил спомен за тези далечни времена, когато вождът на племето достигнал старост, бил убиван, за да се предадат функциите му на по-млад управник. Затова „сед“ в древен Египет означавал нещо като възобновяване на царската власт, ново царуване. За да премине не по-малко успешно от предишното, трябвало да се покаже на боговете колко струва великият фараон. Затова са толкова грамадни колоните пред входа, затова барелефите в храма толкова тържествено разказват за победите над хетите, които в същност били само отбранителни боеве. Всичко това било предназначено не за посетителите, а трябвало да напомня на боговете, виждащи и в тъмното, че фараонът е достоен да принадлежи към кохортата им.

Успоредно с пренасянето на храма египетските археолози се занимавали с изучаването му, Рядко се случва такова нещо: пред очите на учените целият храм се изважда на светлина и може да се изучи не само всяка буква на надписите, но и всяка пукнатина, всяка грешка на художника, всеки каприз на фараона, грижливо скриван от смъртните. Например успели да видят на един от барелефите, че първоначално фараонът бил изобразен прав пред седналите на престол бог Амон и богиня Мут[1]. След това дошла заповед да се смени листата на ранговете. Скулпторите прекроили барелефа по такъв начин, че сега Рамзес бил седнал между боговете като равен. А за да има място за новия бог, трябвало богиня Мут да се измести вдясно и да се намали.

Станало ясно, че по време на строителството и украсата на вътрешните помещения на храма умряла любимата наложница на фараона Исет-Неферти. Работата се състои в това, че дъщерята на Рамзес и Исет-Неферти е изобразена на барелефите в главната зала като принцеса заедно с майка си и баща си. А във вътрешните помещения са намерени фрески, изобразяващи я вече като царица. Това могло да се случи само след смъртта на майка й. Обичаите, които разрешавали на фараона да се жени за сестрите и дъщерите си, имали определени етични ограничения.

Скоро след завършването на строителството, изглежда, фараонът още бил жив, главата на един от колосите паднала в краката му. Строителите на храма недоогледали някаква пукнатина или каверна в пясъчника. Оказало се невъзможно да се постави главата на място. Не е известно дали фараонът възприел това като лошо предзнаменование, или като бог бил над подробностите, но от всичко, което могло да се разбере от разглобения храм, е, че конструктивните недостатъци и частичните разрушения, открити в първите десетилетия след изграждането на храма, така и не били поправени.

Още триста години храмът продължавал да действува: в него живеели жреците и веднъж в годината изнасяли към Нил ладията със статуите на божествата, включително и на Рамзес, но след това Египет загубил властта си над Долна Нубия, храмът бил изоставен и пясъкът на пустинята започнал на ручеи да се стича от платото, издигайки се постепенно към статуите.

По време на работата бил открит още един любопитен детайл: към началото на IV век пр.н.е. пясъчната планина стигнала до бедрата на колосите. Тогава по тези места минавал отряд от гръцки и финикийски наемници, изпратен за поредното покоряване на Нубия. Явно армията не бързала: двама от наемниците се покатерили по пясъчния склон до бедрото на Рамзес и като поработили доста с ножове, изсекли върху бедрото на фараона-бог следното „комюнике“[2]: „Цар Псаметих дойде при Елефантина и тези, които бяха с Псаметих и плаваха нагоре по реката, докато беше възможно, написаха това. Потасимто предвождаше чужденците[3], а Амасис — египтяните. Написахме това ние: Архон, син на Амоибихос, и Пелкос, син на Удамос.“

Това е един от най-ранните гръцки надписи.

… Строителите успяха. В дните, когато водата на езерото Насър вече се промъкваше към площадката, на която доскоро беше храмът, започна сглобяването на блоковете, а след това и на колосите на горната тераса, където в скалите беше изсечена ниша, способна да побере огромния храм. Вече други проблеми вълнуваха строителите: какво да направят с падналата някога глава на втория колос? Как да се заличат белезите между блоковете?…

Директорът на Египетския археологически департамент, като разсъждаваше гласно по втория въпрос, каза: „Повредите, нанесени на фараона, ще бъдат заличени. Съединителните шевове ще бъдат запълнени с разтвор включително до няколко милиметра от повърхността. Ние бихме могли да постигнем и повече: не само да излекуваме раните, но и да направим шевовете незабележими. Но ще бъде ли това справедливо към нашите прародители, към нас самите и към тези, които ще дойдат след нас?“

Бележки

[1] Египтяните си представяли богинята Мут като хищната птица лешояд. На някои места Мут (нейното име означава „майка“) била тачена като съпруга на Амон. На статуите Мут била изобразявана обикновено като жена със забрадка от одрана кожа на лешояд. По-късно Мут била приравнена с богиня Изида. — Бел.ред.

[2] Въпросният надпис върху бедрото на обожествения във вид на сфинкс фараон е най-ранният гръцки надпис, датиращ от началото на VI в. пр.н.е. По-ранни гръцки надписи от самата Гърция досега не са известни. А споменаваният в надписа египетски владетел е Псаметих II. Той се отличавал със своето елинофилство. Оттам и многобройните гръцки колонисти и наемници, които проникнали и се установили в Египет. Впрочем гръцката колонизация в Делтата на Нил започнала още към средата на VII век пр.н.е. — Бел. ред.

[3] Главно гърци, малоазийци и др. — Бел.ред.