Кир Буличов
7 и 37 чудеса (34)

АНУРАДХАПУРА
Изгревът на планината Шрипада

Пътешествието започва през нощта. От пътя, бягащ сред чайните плантации, се отделя тясна, добре утъпкана пътечка. Тя полегато се издига нагоре и по-нататъшният й път е отбелязан с верига от палми. Лампи висят на стълбове, на дървета, на скали и синджирчето им, избледнявайки, като далечни звезди, води напред и нагоре, към зенита, прекъсвайки се на високото.

Тишина, само тропането на хиляди боси крака, на сандали, вдигащи в тъмнината нагоре светли облачета прах.

И внезапно пронизителен вик разкъсва тишината:

— Садху! Саа-дху! С-аа-а!

— Са-аа … — подхващат гласове в тъмното.

— Са-а! — кънти нагоре и надалече. Пътеката се стеснява. Стената на джунглите се приближава. Отпред са каменни стъпала: от едната им страна — скала и пропаст, откъдето към пътеката се протягат върховете на дървета, а от другата — лиани. Сега пътеката става черна, влажна, горещ тунел, и ако не са редките лампи и светилниците в ръцете на пилигримите, би изглеждало, че си се загубил в безкрайна пещера.

Хорската верига се влачи бавно. Има много стари хора. Водят ги под ръце, спирайки се за почивка през няколко стъпала. Понякога движението се прекъсва, значи отпред има къщичка, където можеш да изпиеш чаша чай, или навес за почивка — те са много по този дълъг път.

Но времето подканва — трябва да се стигне върхът, преди да е разсъмнало.

На едно място стъпалата на каменната стълба са съвсем нови; доскоро пилигримите преодолявали този отрязък от пътя — стръмни скали с надвиснала отгоре козирка — по дебели вериги, прехвърлени над пропастта. Ако неочаквано връхлитал поривист вятър, а на високото той не е рядкост, хората падали в дълбокия дол и душераздирателните им викове карали цялата процесия да замира за няколко минути.

На изток небето започва да синее и на фона му върхът Шрипада, закъдето води и пътят на пилигримите, изглежда особено черен и величествен. Светлината на лампите всяка минута става все по-жълта и нереална. Още няколко крачки и стигаме върха.

Върхът на планината представлява плоска площадка, по средата на която под навес се намира продълговата вдлъбнатина, дълга два метра. Това е „следата на Буда“. При изгрева на слънцето на площадката се събират хиляди хора. Те стоят плътно един до друг и нарастващо вълнение обхваща пилигримите, които вече не забелязват нито изгарящия вятър на почти трихилядната височина, нито умората след трудния път.

Понякога над върха се заражда и се влачи в синия въздух дълбокият звън на висящата тук камбана. Така закъснелите пилигрими известяват за завършването на пътя си.

Небето бледнее и ето вече се различават мургавите лица, върховете на околните планини и ранните леки облаци.

И изведнъж, както винаги неочаквано, иззад планината се изтръгва сноп от слънчеви лъчи, позлатява върховете на планините, лицата на хората и след секунда — на екватора изгревът на слънцето е стремителен, такова нещо жителят на умерения пояс никога няма да види, — след секунда на небето излита като изстреляно от прашка слънцето.

Този момент очакваха всички. Въздишка на възхищение, облекчение — като че ли хората вече не се надяваха, че слънцето ще изгрее — се разнася над върха на планината. И веднага стотици гласове подхващат:

— Садху! Садху! Саааа!

На отсрещната страна на планината — натам сега са обърнати пилигримите — се появява сянката на върха. Изглежда като обемен конус от тъмен въздух.

В тишината, която настъпва на върха, нахлува гласът на монаха, четящ молитва. Монахът (гласът му е усилен многократно от високоговорители — техниката неотдавна е дошла по тези места, но е пуснала корени) произнася думите, повтаряни от стотици гласове:

— Няма да открадна…

Тълпата коленичи.

— Няма да убия нищо живо…

Хората допират чела до студените плочи.

— Няма да излъжа…

А монахът междувременно продължава молитвата:

„… Обладателят на безкрайната мъдрост, грижейки се за спасението на Ланка, трижди е идвал тук… И затова този остров, озарен от светлината на истината, високо се извиси в слава на вярващите.“

Така е написано в ланкийската хроника Махавамса.

Три пъти посетил Буда остров Шри Ланка и на всяко от местата, където се е спирал, по-късно били издигнати храмове. Когато напуснал острова третия път, се докоснал с крак до върха на планината Шрипада и оставил на нея следа от крака си. Оттогава към това място бавно вървят пилигрими, които в празника на майското пълнолуние бързат насам, за да видят изгрева от светата планина и сянката на върха в първите слънчеви лъчи.

Върхът Шрипада, или както още го наричат, Адамов пик, се извисява като конус сред острова. От него се откриват безкрайни хълмове, обрасли с джунгли, чайни плантации, села, безчислени пагоди и храмове. Храмовете на чудната страна…

Шри Ланка е капка, откъснала се от Индия, мост между нея и страните, които се намират по-нататък на изток. Тези страни са взели много от Индия, културата им се е развивала под индийско влияние, идеологията и религията им до голяма степен са заимствувани от Индия.

Будизмът се е родил в Индия 600–500 години пр.н.е. За негов основател смятат Гаутама-Буда, принц на една от индийските държави, който решил да даде на хората учение за справедливост и истина.

По това време религията, която господствувала в Индия, с нейните усложнени и неразбираеми от простите хора обреди, с делението й на варни (касти — бел.ред.) и с отричането на равенството на хората дори пред лицето на божеството, преживявала криза. Навсякъде се раждали секти, чиито водачи проповядвали равенство. Ереста се размножавала… Една от тези секти първоначално е бил будизмът. Съдбата му в някаква степен прилича на съдбата на християнството: и едното, и другото учение се обръщали към угнетените; и едното, и другото обещавало на хората утеха. Не е известно дали Гаутама е бил историческа личност, или е също такъв събирателен образ на пророк като Христос. Много учени са склонни да смятат, че Буда наистина е съществувал. На учението му провървяло повече, отколкото на други, които се раждали по това време в Индия, но умирали заедно със смъртта на идеолога.

Будизмът, който обявил всички хора за равни по рождение, борещ се против сложните ритуали и върховенството на жреците брамани, спечелил много привърженици. Сред тях имало дори князе и царе, но главно били търговци и занаятчии. За броени години будизмът се разпространил на по-голямата част от територията на Индия.

Особено ревностен привърженик на будизма бил индийският цар Ашока, който живял през III век пр.н.е. Той се смята от будистите за светец. По негово време, както казва традицията, се събрал будистки събор, който изработил правилата за живот и поведение на вярващите, в много страни били изпращани мисионери, проповядващи будизма.

Една от тези мисии стигнала до Шри Ланка. Според преданието, което не противоречи на историческите факти, тя била възглавявана от сина на Ашока — Махинда (на санскритски името звучи „Махендра“).

Преданието, отбелязано в хрониката Махавамса, гласи, че Махинда срещнал недалеч от мястото, наречено Михинтал, царя на Шри Ланка, Деканампиятиса, който бил на лов. Царят поканил пътешественика, който много бързо направил от Деканампиятиса будист.

Махинда се заселил в Михинтал. Живял в пещера и царят идвал при отшелника, за да се съветва. Царят построил няколко храма и манастира, а когато Махинда умрял, то над гроба му била издигната най-високата в страната дагоба. Около нея израсъл град Анурадхапура.

По-късно Анурадхапура се превърнал в един от най-големите градове на Изтока и процъфтявал няколко века. Изоставен от жителите, когато столицата била преместена на друго място, градът оставил на Шри Ланка най-почитаната колекция от будистки паметници, посещавана всяка година от поклонници от всички краища на острова и от другите будистки страни. Много се е запазило в Анурадхапура, а каквото времето разрушавало, периодически се подновявало и се подновява.

Премествали се столиците на Шри Ланка, сменяли се династиите, отивали си и идвали завоеватели, но религията не се сменила повече от две хилядолетия. Будизмът, както и преди две хиляди години, е господствуваща идеология. Нито мюсюлманството, нито християнството не могли да пуснат корени сред сингалите. Подобна приемственост е обусловила създаването на уникална галерия от паметници. Всички те — и построените преди много векове, и едва вчера — се пазят старателно.

Оттук, от Шри Ланка, се отправяли мисии в страните на Югоизточна Азия, възраждайки будизма там, където бил претърпял поражение или западнал. Те носели свещените текстове, които трябвало да следват будистите — и светските хора, и монасите, — и каноните, по които са се строили свещените съоръжения.

Анурадхапура била столица на царете от династията Махавамса. Ако Махинда се е появил там през III век пр.н.е., то Анурадхапура прекратила съществуването си като столица през VIII век, тоест била е хилядолетна, надминавайки в това отношение всички останали градове на света. Някои учени смятат, че в периода на разцвет в нея са живели повече от три милиона души.

Най-стар от паметниците на Анурадхапура се смята дагобата Тхупарама. Тя, уверяват будистите, била построена още по времето на Ашока, когато Махинда изискал от Индия ключицата на Буда, за да я погребе в достойно място.

Дагобата, както и индийският кутел и бирманската пагода, е произлязла най-вероятно от надгробната могила. Ранните дагоби и кутели представляват полукълба, понякога наистина неразличаващи се от хълмовете и надгробните могили. След време могилите започнали да се издължават и да обрастват с допълнителни детайли, всяка от които имала точно определен смисъл и значение. В края на краищата в Бирма и Тайланд пагодите се изтеглили в тънки изящни конуси.

Щом като дагобата е надгробна могила, то, естествено, вътре няма и не може и да има никакви помещения освен погребалната камера. Но тук изникнала сложността: ако дагобата е гроб на Буда, то само една може да изпълнява тази роля, другите стават кенотафи — лъжливи гробници. Но всяка будистка страна, всеки район и дори що-годе солидна пагода искат да бъдат истинската гробница.

И започнали да делят Буда. В бирманската пагода Шведагон съгласно преданието са погребани осем негови косъма. В Канди, на Шри Ланка — негов зъб. Още един зъб е в Китай. В Тхупарама — ключица, и така нататък. Ако днес се заемем със статистика и преброим колко всичко ключици, зъби и пръсти на Буда са погребани в света, може да се окаже, че Буда е имал много повече крака, ръце и зъби, отколкото се полага на човек.

Заради мощите на Буда някога възниквали международни скандали и конфликти, които трябвало да се разрешават с война, макар че будизмът ги отрича. Бирманският крал Анируда водил война, и то неведнъж, с княжество Тароп, за да отнеме от управителя му скъпоценния зъб. Ланкийците подарили принадлежащия им зъб на бирманците, обаче после се оказало, че зъбът бил фалшив, а истинския оставили за себе си.

Дагобата Тхупарама не е най-голямата от дагобите на Анурадхапура, обаче мнозина я смятат за най-красивата и съвършената. Наистина съвършенството й не датира от самото начало — както е известно, дагобата е била реставрирана през XIII век. Тя се състои, както и другите дагоби, от три части: от основа — полусфера, над нея каменен куб — хранилище на свещените реликви (именно там се пазят мощите и другите свещени предмети), и връх. Висока е двадесет метра и е обградена с каменни стълбове. Сигурно по-рано стълбовете са ограждали дагобата в няколко концентрични кръга и са поддържали навес.

Цар Дутхагамани, известен в историята на Шри Ланка като освободител на острова от южноиндийски племена, бил един от основните строители на Анурадхапура. След няколко успехи на бойното поле царят пристъпил към издигането на будистки паметници. Той построил дагобата Миришавети и започнал строителството на дагобата Руанвелисея, но до завършването й не доживял. Била завършена от по-младия брат на царя.

Руанвелисея е с невероятни размери: диаметърът й е почти сто метра и височината — шестдесет. Представете си бяло полукълбо, увенчано с куб, и позлатен връх, които, съчетани с бездънното синьо небе, създават с нищо несравнимо зрелище.

Изминали още няколко години и племенникът на войнствения Дутхагамани пристъпил към изграждането на дагобата Абхаягири (Джетавана) в северната покрайнина на Анурадхапура.

Царят, както се и полага на цар на голяма страна, уверен във величието и мощта си, решил да изгради най-голямата в света дагоба. Фундаментът на всяка дагоба се строи от камъни или тухли… Ланкийският цар заповядал да се направи фундамент от редуващи се слоеве сребро, мед, кварц и глина…

В хранилището на свещените реликви в дагобата били изсечени думите: „Цветята тук никога не ще увехнат, ароматите няма да се свършат, лампите няма да угаснат — тук нищо не ще пресекне“. Царят умрял без да довърши строителството. Но децата му продължили работата, събрали на строежа десетки хиляди работници, облагали острова със специални данъци. Дори след завършването на дагобата строителите отново и отново се връщали към нея. Известно е, че след триста години по заповед на цар Гаджабаху I покрили полукълбото на дагобата с нови слоеве тухли.

По думите на английския изследовател Тенетет „Материалите, изразходвани за строителството й, са достатъчни да се построят 800 сгради, всяка от които ще бъде с фасада, дълга 20 фута, и тези къщи ще образуват тридесет улици по една миля всяка. Като резултат би се получил град с размерите на Ковънтри.“

Дагобата Абхаягири по грандиозност дори надминава Хеопсовата пирамида. Заедно с платформата и върха дагобата се издига на сто и петнадесет метра. Диаметърът й е сто и двадесет метра.

Едновременно с дагобите бил построен и Медният дворец. Той представлява чудно, странно зрелище. В града сред дагобите расте гора. Гора от каменни колони. Всичките стълбове са с еднаква височина — четири метра. Наброяват точно хиляда и шестстотин парчета, тоест четиридесет реда по четиридесет колони във всеки. Това е всичко, което е останало от Медния дворец. Някога стълбовете са били обковани със сребърни пластинки, а покривът, който поддържали — медни листове, откъдето дворецът и получил името си.

Това са останки от огромен манастир.

Ето какво съобщава хрониката Махавамса за Медния дворец:

„Корнизите му бяха украсени със скъпоценни камъни и злато. Имаше сто хиляди стаи, всяка с ярки като очи прозорци.“

И все пак за ланкийците най-свято място в Анурадхапура не са дагобите, колкото и високо да се ценят, не са останките от дворците и манастирите, а свещеното дърво бо-бодхи-баниян^[1] — според преданието това е израстък от дървото, под което Буда размишлявал. За дървото в Анурадхапура са писали средновековните хроники и първите европейски пътешественици — още тогава то било безкрайно древно, — може би само секвоята от калифорнийските гори може да му съперничи по възраст.

След падането на Анурадхапура Шри Ланка преживяла тежки времена — нахлуване на врагове от Южна Индия, войни и опустошения. Столицата била пренесена в друг град — Полонарува. Тази столица, така както и Анурадхапура, се слави със сградите си, дагобите, манастирите. Но най-вече със статуите и барелефите си. Там се намира петнадесетметровият Буда, изсечен в скала. Но и Полонарува паднала през XII век, когато южноиндийските армии начело с цар Мадха слезли на брега на Шри Ланка.

„И този Мадха като свиреп вихър — съобщава хрониката — повел армията си към остров Ланка и бил подобен на стихиен пожар, нахвърлил се върху гора… Той разрушавал дагоби и чупел статуи и търсел скрити съкровища… Уви! Уви! Така тамилските гиганти разрушили кралството и религията на острова.“

Сингалите отстъпили в укрепените крепости в дълбочината на острова. Там от долината била пренесена главната реликва — зъбът на Буда. Бил скрит в селището Канди, в специално построен малък храм. След това дошли португалците и холандците…

Но през войни и беди, през вековете на колониално подчинение жителите на Шри Ланка пренесли верността към националните традиции, култура, вяра. И на големите празници, както и преди хиляда години сингалите се стичат пред безбройните храмове, дагоби, чудесни паметници на будисткото изкуство. По-рано до тези дагоби отивали пеша. Сега не се спазва така строго правилникът: хората са заети и малко от тях могат да си позволят да загубят няколко дни, за да стигнат до дагобите на Анурадхапура.

През различните дни пътищата, водещи от Коломбо към Анурадхапура, са задръстени от коли и каруци. Край пътищата се правят много навеси, под които може да се почине и похапне. И почивката, и храната по пътя е безплатна — местните жители специално пекат сладкиши и варят ориз за този ден. Обичаят е останал от древността, когато поклонничеството към Анурадхапура било дълго и трудно.

През дните на празника на майското пълнолуние — Весак — всяка къща, всяка селска колиба е украсена със знаменца и вечерно време с маслени лампи. В градовете напряко на улиците са препречени гирлянди от хартиени фенери и са направени декоративни арки.

И така по целия древен остров. Но най-много пилигрими се стичат в град Шрипада, вечерта се запалват гирляндите на огньовете и започва изкачването. Нали нощта е кратка, трябва да се успее до разсъмване да се изкачи планината, да се види изгревът на слънцето над страната на гигантските дагоби.