Елена Чудинова
Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година (8)

Глава VII
Пробуждането на Анета

Автомобилът със салатен цвят караше имам Абдолуахид от Аустерлицкото гето към Ботаническата градина.

Шофьорът Абдула, младо момче от приелите правата вяра, с опасение поглеждаше към своя „патрон“, както наричаше наум имама. Дори и с просто око се вижда, че патронът е в отвратително настроение, току-виж се хванал за някоя дреболия и отрязал от заплатата му трийсетина евро.

— Още едно задръстване и ще вдигна кръвното. Ама, не, само си помисли, Абдула, нали сега не сме някоя 1405 година^[55], когато всеки дрипльо е имал своя собствена кола! Само през последните десет години личните автомобили, слава на Аллах, намаляха с една трета! Тогава откъде, просто бих искал да разбера откъде, се взимат тези вечни проблеми с паркирането, тази теснотия по пътищата?!

— Ами тя, статистиката, е хитро нещо, достопочтени Абдолуахид! Зависи откъде ще я погледнеш. От една страна — да, сега личен автомобил има едва всяко десето семейство. Затова пък колко повече са станали семействата през тези десет години?

— Не ми се прави на умник! Там е работата, че тъкмо вашите жени, франкските, не раждат достатъчно! — възмути имамът. — Да не мислиш, че никой не знае какви ги вършите? Вземате си някоя стара мома, сестра или приятелка на жена ви, уж като втора жена, а в действителност тя само помага в къщната работа и в отглеждането на децата! Преструвате се, заблуждавате порядъчните хора! Няма у вас склонност към нормалния ред! Аз пък бих проверявал, бих проверявал дали мъжът спи с всичките си жени! Ако човек се захване да ви контролира истински, колко ли неща ще излязат наяве за семействата ви!

Абдула си замълча. Въпреки свадливия характер на имама, той държеше на работното си място, а особено търпелив ставаше след всяко посещение на някое от гетата. Прекалено добре си спомняше не толкова далечните полугладни години, гадните цигари, прекроените от по-големия му брат вехтории, с които го обличаха, таванската стаичка от пет квадратни метра. А най-обидното беше, че наоколо живееха толкова много тъпанари, които започваха да ги обръщат в правата вяра. Пък те изобщо не искаха, някои произнасяха шахаду със сълзи в очите, все едно на света няма нищо по-страшно, а други направо предпочитаха да легнат в гроба. А пък него благочестивите изобщо не го закачаха, направо беше се уморил да чака. Понякога му се струваше, че ей така ще си литнат най-хубавите му години зад бодливата тел. От друга страна, работата беше деликатна, нямаше как да се предложи сам. Е, можеше, разбира се. Но имаше опасност да се мине. Когато имам Абдолуахид най-после влезе в техния дом с „Поучение за привържениците на суната“ под мишница, той изпита истинска радост. Майка му и брат му мълчаливо излизаха от стаята, мрачни, угрижени, а той оставаше и слушаше. Слушаше, кимаше, съгласяваше се, понякога безсилен да сдържи лъчезарната си усмивка, особено когато пресмяташе наум колко пъти по-големи са заплатите на правоверните. И стана като в приказките — имамът сметна неговото обръщане към правата вяра за свой личен триумф, самият ходатайства пред бюрократичните органи за многообещаващия младеж. И в края на краищата го взе при себе си за личен шофьор. На такава работа не можеше да се вреди дори всеки турчин, а и арабин не би я пренебрегнал!

— То и потомствените правоверни понякога не са по стока от вас — продължаваше да мърмори имамът. — Учат децата си да се залисват по тези изобретения на шейтана — разните му там пиана, контрабаси, цигулки… Добре поне, че в града не остана нито едно от онези гадни огромни неща с десетките тръби^[56]! Че и на тях щяха да свирят! По-добре да бяха се загрижили детето им да не се успи за ранната молитва! Ама не, намазът не ги вълнува, по-важно е дрънкането на пиано! Е, дума да няма, малко музика не вреди и на праведния човек — там на някоя сватба или просто когато седне на празнична трапеза! Но всички тия ноти са дяволска работа, те са от шейтана, от шейтана са! Да, Абдула, напомни ми да изпратя помощниците си да изгорят всички ония купища ноти в къщата на кафирката, с която днес се разправяхме! Че току-виж, ги разграбили и изпокрили, знам я аз тая пасмина от гетата…

Лятото обещаваше да е знойно, още отсега следобед започваше да напича. Имамът се беше изморил в гетото, измори се да катери стълби из кооперациите, останали отдавна без асансьори, измори се от престоя в мизерните, прашни малки жилища без климатик. Ако не беше това раздразнение, естествено за личност с толкова висок ранг, той сигурно едва ли би извикал незабавно полицията, да арестува възрастната учителка по музика, едва свързваща двата края с уроците, които даваше в Аустерлицкото гето. На тази учителка, някоя си Маргарита, пфу, ама че именце, Маргарита Тейс, отдавна й бяха вдигнали мерника, обаче можеше спокойно да си поживее в своята дупка още пет години. Такива случаи не бяха рядкост.

— Но с кафирите е лесно да се оправиш! Опитай се току-така да арестуваш заради музика правоверен! — не се кротваше имам Абдолуахид. Потта се стичаше по лицето му изпод яркозеления тюрбан от лъскав брокат — а уж климатикът в колата работеше, скъп климатик, подобаващ на автомобила! — Такъв шум ще се вдигне, че самият ще се наложи да се скриеш вдън земя! Уф, така си и знаех, сега ще ни хване задръстването, няма начин да не ни хване!

Колата още не беше спряла, а се движеше бавно сред лавината от автомобили. Но пътят до улица „Кафарж“ можеше да отнеме не по-малко от час. А на имам Абдолуахид вече му се искаше колкото може по-скоро да влезе в „Ал-Франкони“, искаше му се да се отпусне в мраморната вана, а после на воля да си пие горещ чай от мента в една от стаите с мозайка на джамията. Чай от мента с медени курабийки! Къде ти! Сега колата вървеше по-бавно и от пешеходец, а разстоянието между нея и съседното ситроенче все повече намаляваше, още миг и нямаше да има как дори да се отворят вратите!

Имамът неволно завидя на закръгления хлапак, който майсторски лавираше между колите с лъскавия си мотор. Няма да успееш да се промушиш и ти, негоднико, и на теб ще ти се наложи да висиш тук! Но хлапакът вече беше вкарал предната гума на мотора между двете коли. На колко ли години е, та родителите да му позволяват да кара по платното, че отгоре на всичко са му купили и толкова скъпо возило! Ако се съди по ръста, едва ли е на повече от дванайсет. Ама че времена!

Междувременно нахаканият хлапак беше се изравнил с предната врата. Надигна се върху седалката на мотоциклета и изведнъж удари с нещо метално по тавана на колата, точно над главата на имама! По бронята на новата му кола, ах, негодник такъв! И знае, че няма как да го хванеш, та нали вратата едва се отваря! Малолетният наглец отново се отпусна върху седалката: на ръка разстояние, през стъклото, колко жалко, че е затворено, няма как да го докопаш, мерна се лицето му с прекалено тежка за тънката шия каска. Нещо в извивката на тази шия накара имама да впие поглед в лицето, наполовина скрито от прозрачната, хвърляща отблясъци горна част на каската. Светлосивите очи се сблъскаха с неговите през бариерата на бронираното стъкло и пластмасата. Момиче! Момиче, облечено с мъжки дрехи, с открито лице посред бял ден!

Момичето беззвучно произнесе нещо, изкривило нежнорозовите му устни в жестока гримаса. Но ако това не е дванайсетгодишен хулиган, а пълнолетна кафирка, посмяла да препуска в непристоен вид из Париж посред бял ден, тогава значи не става дума за обикновено надраскване на колата заради едната пакост. Ама че дивотия, тогава какво е?

В следващия миг Абдолуахид разбра. Разбра, взрян в криволичещия между колите мотоциклет, след измъкването на който неговият автомобил се оказа притиснат още по-плътно до другата кола, осъзна положението, вгледан в отдалечаващия се гръб с кожено яке, в червената предпазна каска.

Ако имаше такава възможност, автомобилът щеше да се забие в някой стълб. Имамът със сигурност беше превъртял, защото едновременно крещеше силно и се опитваше да примъкне Абдула на мястото си. В тясното пространство на купето изведнъж се развихри странно боричкане. Охраненият имам Абдолуахид, успял все пак да откопчи от волана едната ръка на кльощавия Абдула, се мъчеше в същото време да го метне през себе си и да изпълзи под него на шофьорското място, дори вече беше промушил главата си под хълбока му. Криволичейки, автомобилът закачи фара на застаналата пред него кола. Наоколо гневно натискаха клаксони. Пронизващите механични звуци донякъде заглушаваха неочаквано високите, някак бълбукащи вопли на имама.

Но в следващия миг стана много тихо. Абдула не разбра веднага дали съвсем бе оглушал, или просто беше зашеметен. Опитът на имама да си сменят местата с шофьора се оказа не съвсем безрезултатен. Пробила тавана, „лепката“, както се наричаше на младежки жаргон магнитното устройство за локално действие, преди да се забие в асфалта, вместо да отнесе почтената глава на Абдолуахид, беше минала покрай гръбначния стълб на имама, през кръста му и излязла някъде в областта на слабините. Докато главата му с обичайните тънки мустачки и необичайно плешива, бе останала непокътната, абсолютно непокътната. Тя дълго време отваряше беззвучно уста, както вероятно правят огромните сомове, извадени на плитко, кокореше очи, а накрая трепна и се търкулна върху коляното на отчаяно притисналия се в срещуположната врата Абдула. Белите калъфи от вълна мерино на седалките като памук попиваха кръвта, но това вече не можеше да ядоса имама, винаги толкова загрижен за чистотата им. Нищо в него не даваше признаци на живот. Освен отрупаните със злато пръсти, които още продължаваха конвулсивно да се свиват, сякаш искаха да докопат някого, да го принудят да заеме вместо него опасното място.

Бузите на Жана пламтяха. Разбира се, нямаше нужда да се срамува, всичко стана като по ноти, по-добре от това здраве му кажи. А и успя да се измъкне преспокойно. Шофьорът е жив, но едва ли ще успее да използва мобилния си телефон. От съседните коли дори и да се обадят бързо в полицията, едва ли ще свържат инцидента с шмугналия се преди това между колите мотоциклет. А докато полицията си пробие път до колата през задръстването, докато започне да разпитва очевидци, за нея и за мотора ще са забравили всички.

И все пак си беше резил. Може би е по-добре да не казва на никого за стореното, а? Да бе, да занесе седем „лепки“ вместо осем, къде ли се е дянала едната, май са я изгризали мишките… Не, сериозно, гадно е да лъжеш своите. Ще трябва да отговаря за постъпката си. Уф, колко не й се иска. Не е нужно да ходи при врачка, за да разбере, че ще я отстранят поне за два месеца, върви после да плетеш дантелени покривчици на една кука.

След като зави от улица „Бюфон“ по „Арена Лютеция“, Жана, измъкнала се най-после от задръстването, подкара по-бързо. Насрещният въздушен поток разхлаждаше пламтящото й лице. А за останалите „лепки“ ще трябва отново да се връща в гетото, да опустее дано това гето, да опустее дано! Господи, нямаше как да постъпи другояче, след като завари на старото дървено стълбище на третия етаж пред запечатаната врата разплаканата единайсетгодишна Мари-Роз, люлееща в прегръдките си цигулка, сякаш беше болна кукла.

Мадмоазел Тейс всъщност не беше професионален преподавател, в едни по-добри времена беше свирила за удоволствие, а с частни уроци се зае едва когато загуби малкото си състояние, след като на власт дойдоха уахабитите. Но от самото начало много обикна преподаването, учеше децата да свирят и на пиано, и на цигулка, и на китара, при което обясняваше със свенлива усмивка, че „владее толкова много неща, защото не владее нищо истински добре“.

Някога, видяла миниатюрните длани на седемгодишната Жана, мадмоазел Тейс, както си признаваше много по-късно, бе въздъхнала и беше се съгласила да се занимава с момиченцето само „за да не развие детето комплекс за непълноценност“. Обаче скоро стана ясно, че почти бебешките, с трапчинки вместо костици ръчички, притежават поразителен обхват. Скоро мадмоазел Тейс се ядосваше единствено за недостатъчното прилежание на ученичката си.

А ето, че сега тя пътува към групово погребение, вече я карат натам, натикали как да е беззащитното й тяло в претъпканата каросерия на катафалката. Жана добре знаеше как се отнасят те с телата на жертвите.

Трябваха й няколко минути, за да изкопчи от плачещата Мари-Роз какво е наредил обичният имам, който винаги обикаля тук. Стана ясно, че той още не е напуснал гетото, а се е запътил към лавката за книги. Мадмоазел тъкмо поправяла грешката на Мари-Роз, когато зеленият влязъл. Тя се разсърдила, на обичайните хули му отговорила, „че ще учи децата на музика, докато е жива“. А онзи отвърнал на изкълчен френски: „Е, тогава не ти е останало много да го правиш, стара глупачке!“ Изтръгнал цигулката от ръцете на Мари-Роз, хвърлил я на пода, зашлевил я по бузата, измъкнал джиесема си и започнал да звъни на някого. А мадмоазел само успяла да прошепне: „Бягай вкъщи, дете! Прости ми, че не те доучих, но запомни: всяко унижение стига до граница, след която повече не може да се търпи.“

А по-нататък всичко се разви някак от само себе си. Толкова естествено, че Жана като че ли изобщо не беше виновна. Оставаше само да свие някоя и друга „лепка“ в повече, да се закачи за изрода и да го приклещи на подходящото място в задръстването…

Е, добре, трябва да се постарае някак да оправи нещата поне оттук нататък. Жана спря пред вратите на малка авторемонтна работилница. Държеше я турчин, а при него работеха двама от гетото — Пол Герми и Стефан Дюртал.

Първо зърна Герми, който човъркаше двигателя на истинска антика — ситроен с две врати, спрян от производство още през деветдесетте години на миналия век. Трийсетинагодишен, носещ очила с много диоптри, които грозно смаляваха очите му, рано оплешивял около слепоочията, със слабо фино лице, Герми най-малко от всичко приличаше на работник, какъвто не би и станал, ако живееше в нормално време. Двайсетгодишният Дюртал, който още не беше толкова омаломощен от живота, изчукваше в дъното на работилницата смачканата броня на някакво „Волво“.

Герми й махна с ръка да влезе — значи турчинът го нямаше.

— Уха, някой е изкарал прадядовия „чифт дорести“ да оре с тях! — възхити се Жана, скачайки на бетонния под. — А моят кон ще го подковете ли пак, момчета?

— Не можем да смогнем да ти пренабиваме номерата, имай все пак мярка! — измърмори Герми. В действителност, само детската закачлива бонбонена усмивка на Жана стигаше, за да получи от него каквото си иска. Герми прекрасно разбираше, че момичето върти него, зрелия човек, на пръста си, че е редно поне от време на време да се обръща към по-възрастните на „вие“, че в края на краищата подобно съдействие ще му докара куп неприятности. Но не можеше да направи нищо и в душата си беше безкрайно благодарен на момичето дори само за това, че разговаря с него, че се шегува, че не го презира.

Шестнайсетгодишната хлапачка, според представите на отминалите десетилетия — дете, което има нужда от закрила и опека, с лекота правеше онова, на което не беше способен той, Пол Герми. Тя се бореше, той плуваше по течението. Без да оправдава себе си, Герми разбираше, че сега на подрастващите в известен смисъл им е по-лесно да живеят достойно. Нали те по нещо напомнят фермерските деца от Дивия запад, от люлката свикнали с бойните викове на индианците оттатък царевичака. Които раснат, носейки патрони на бащите си, а първия си изстрел правят щом само заякнат дотолкова, че да могат да вдигат пушката. Убийството на човек за тях не е Рубикон^[57]. Никаква хамлетовщина не ги измъчва — те вземат съдбоносни решения в движение. А той беше възпитан от родители, родени в края на 70-те. И все пак — колко се страхуваше Герми да не долови към себе си, възрастния слабак, гнусливо съжаление в този светлосив поглед.

Междувременно Дюртал вече вкарваше мотора на Жана в работилницата.

— Няма ли как да стане веднага, Стефан? — умилкваше се Жана. — Мога да постоя тук и да почакам!

— Да бе, изродът направо ще умре от щастие да се запознае с теб — ухили се Дюртал. — Ще се появи всеки момент, вече се обади, че пътува насам. Ела утре сутринта, когато е спокойно!

— Чакай, къде ще вървиш така облечена? — разтревожи се Герми. — Жана, изчакай една минутка да поровя из вехториите. Тия дни Фатима беше дала една стара паранджа за парцали, още не съм я късал. А ти, Стефан?

— Дявол да го вземе, при всички случаи сме го омърляли и вони, както не подобава за жена — недоволно откликна Дюртал. — Въпреки това е по-добре от нищо…

— Пука ми, не мога да търпя тези маскаради — безгрижно махна с ръка Жана. — Ще пренощувам тук наблизо, а утре рано сутринта ще дойда за мотора.

— Само да не е преди девет — уточни Стефан.

— Добре! — Жана изтича на улицата. Нейният подслон се намираше през една пресечка. Нейната позната Люсил, чистачка в антикварно магазинче, понякога й предоставяше килера за метли и препарати, когато тя отиваше да нощува в гетото. Кой ще си пъха носа там посред нощ?

Не е честно, мислеше си Жана, докато препускаше по тротоара. Мадлен Мешен е само с една година по-малка от нея, а спокойно се разхожда из цял Париж, колкото й душа иска. Ами как не, с нейния трийсет и шести номер и тесен ханш! Нахлупва си на главата бейзболна шапка, облича си някое по-свободно яке и цепи напред! Късметлии са някои. Жана, разбира се, прекрасно си даваше сметка, че самата тя може да мине за момче само яхнала мотоциклета, и то препоръчително на висока скорост.

Да му се не види! Точно срещу нея бавно се движеше полицейска кола, пълзеше като охлюв, за да може седналият до шофьора сержант да сверява номерата на къщите. А може би и нещо друго, Жана нямаше време да се замисля. Като се оглеждаше за подходящ безистен, тя зърна входа на обществена тоалетна. Също става!

По принцип Жана се гнусеше от градските тоалетни с техните пластмасови ибрици, пълни с вода, вместо тоалетна хартия. Бр-р-р, каква отврат, за кой ли път си помисли тя, докато затваряше вратата след себе си. Обаче за сметка на това тук няма как да влязат мъже.

В ниското приземно помещение имаше само една жена. Сложила до себе си пъстроцветни пакети с току-що направени покупки, тя стоеше пред огледалото с гръб към Жана и си освежаваше устните с вишневочервено моливче.

Какъв смисъл има да се червиш, като след малко ще си скриеш лицето с фередже, с насмешка си помисли Жана.

Моливът за устни трепна в ръката на жената. Очите й се разшириха.

Жана се вцепени повече от изумление, отколкото от страх. Застинала неподвижно, тя се взираше в собственото си отражение зад гърба на светлокосата мюсюлманка: синкаво бледа, със спортна риза, яке и джинси, без нищо на главата, дори и мотоциклетната си каска остави при Стефан, понеже не й трябваше…

Как не беше съобразила, как можа да влезе в тоалетната с „мъжки“ дрехи! Тази лелка не току-така се е втренчила в нея като в привидение, от привидение тя със сигурност би се изплашила по-малко, отколкото от такъв харам, от такъв аурат^[58] посред бял ден!

Преди това не вярваше, когато хората казваха, че на всекиго поне веднъж в живота му се случва безумно да се издъни, че най-често в такива случаи им проработва късметът. А на когото той не се е усмихнал, просто няма да може да разкаже вече никога и на никого как точно се е издънил.

Светлокосата жена с треперещото в ръката си моливче и Жана се взираха в огледалото, без да откъсват поглед от него, сякаш то показваше тайните на ясновидство или пък беше монитор на онова отдавна забравено нещо, наричано телевизор.

Ако се развика, ще я цапардосам, реши Жана. Може би все пак нещата някак ще се разминат.

В преддверието, свързващо тоалетните, се чуха стъпки.

— Аз пък повтарям, че това никак не ми харесва. — Гласът, който говореше на лингва франка, принадлежеше на турчин и с безцеремонно властните си интонации издаваше, че притежателят му е полицай. — Някакъв сополанко влиза под носа ни в клозета, а сега там няма никой.

— Ти, Али, не можеш дори да се изпикаеш, без да направиш от това проблем — отвърна му друг глас. — Да не сме дошли тук да си играем на криеница?

— Абе, къде ще се дене това контрабандно кафе. Няма да се развали, я! Разбери, клозетът няма дори прозорци. Ами, ако той се е вмъкнал в женската част, ако е някой хулиган или нещо още по-лошо?

— Е, и какво да направим? — вторият полицай започваше лениво да се съгласява. Нямаше съмнение.

Сега вече Жана наистина изстина, изстина от корените на косите си до подкосилите й се колене. Загубена е, направо е загубена! Господи, поне да имаше в себе си револвер, ама — не, подчиняваше се на разпореждането, че без крайна нужда е по-добре да не се носи оръжие из шериатската зона!

— Да почакаме малко, да проверим документите на жените на излизане, а след това и самото помещение.

Огледалото отрази мъртвешки пребледнялото й лице, а замръзналото във въздуха позлатено моливче на жената изглеждаше така, сякаш е втъкнато в ръката на манекен от витрина.

— Защо пък на жените?

— Ами чух тия дни, че в убийството на кадията на шестнайсети окръг било замесено именно момче, забулено с фередже. След взрива тръгнало да бяга и видели, че тича някак не по женски. Опитали се да го задържат, но той натръшкал всички. И никакви белези, по които да го заловиш.

— Виж ти какви ги вършат шейтановите изчадия! Хей!! — гласът, извисен до вик, се изпълни с преднамерена строгост. — Има ли някой долу?

— Да, има, не влизайте! — Неочаквано спокойно се обади жената, извръщайки се към Жана. Тя също беше бледа, много бледа. Няколко мига двете се гледаха в очите. Моливчето падна на плочките и слабо издрънча. Жената доближи пръст до устните си.

— Тогава побързайте! Проверка на документите!

Жана завъртя глава: благодаря, но няма никакъв смисъл.

Жената изведнъж започна трескаво да рови из пакетите си. Грабна един от позлатена хартия с червено-зелени шарки, смъкна панделките, докато разкъсваше хартията, извади нещо от розов плат, отръска го.

В ръцете си жената държеше нова-новеничка паранджа, тъкмо по мярката на Жана.

— По-бързо! — още докато късаше етикета, жената вече подаваше дрехата на Жана.

Наистина нямаше време за умуване. Жана потъна в розовите дипли. Когато надникна през решетестия прорез, жената, все още необлечена, мачкаше луксозната хартия. Като я направи на съвсем малка топчица, тя я хвърли в кошчето за боклук и едва тогава също се забули с фереджето.

— Дръж! — Жената натика в ръката на Жана един от своите елегантни пакети, а в другата й ръка се беше вкопчила с всичка сила с ледените си пръсти. Тромавите полицаи (а някой, ще ме прощавате, да е виждал строен турчин над трийсетгодишна възраст?) снизходително огледаха жената с младото момиче, натоварени с очевидно скъпи покупки.

— Остана ли още някой в тоалетната? — попита единият, изразително протягайки ръка за документите.

— Май че не, не знам! — спътницата на Жана подаде личната си карта.

— А на момичето? — полицаят сканира малкия правоъгълник със специален прибор.

— Проверете си базата данни — произнесе надменно жената. — В нея трябва да се съдържа информация, че имам четиринайсетгодишна дъщеря, Иман.

— Нарушавате реда, уважаема! Скоро ще стане мома за женене, а ходи без лични документи в себе си. Хайде вървете.

След като се озова на улицата, жената ускори крачка, теглейки Жана, чиято ръка продължаваше да стиска в своята, към малък спортен автомобил.

— Много ми помогнахте — освободила дланта си, Жана се опита да върне пакета на собственичката му. — Оттук лесно ще се оправя сама.

— Чуй ме, скъпа, виждам, че си направила някаква беля. Днес в града има три пъти повече полицаи от обикновено, а ти си без документи, нали? Ще изчакаш няколко часа на безопасно място.

— Значи вие не сте мюсюлманка? — Усмихна се Жана, забравила, че няма как да видят усмивката й.

— Мюсюлманка съм.

Жана се дръпна назад неволно, но с рязко движение на цялото си тяло.

— Моля те.

— И защо да ми помагате?

— Ти си французойка.

— Аз — да, вие — не. Вие сте бивша французойка.

— Може би — жената не се обиди.

Жана отдавна можеше да е драснала, но я обзе любопитство — обичайният й порок, за който вече толкова пъти я упрекваха. Не, наистина трябва да види откъде се взимат такива своеобразни колаборационисти? Щом случаят й го е предложил. В края на краищата — да става каквото ще.

— Добре! — И тя се настани на предната седалка.

Като въздъхна с облекчение, жената веднага потегли. Изглежда, полицаите, които щяха всеки момент да се появят от тоалетната, сериозно я плашеха.

След няколко минути те вече се носеха покрай Люксембургската градина.

— Между другото, може ли да ви питам нещо? — Да говори през процепа на плетената мрежичка, която й се навираше в устата, беше много гадно. — Как се казвате?

Жената не отговори веднага. Изглеждаше, че внимава в пътя. Ръцете й, които уверено държаха кормилото, бяха изискано малки, с издължени, фини пръсти. Маникюрът на овалните, не много дълги нокти беше дискретен, с телесен цвят. Само пръстите й бяха претрупани с пръстени, всичките — големи, тежки, от червеникаво злато. Пръстените не отиваха на тези ръце, никак не им отиваха.

— Наричай ме Анета! — без да обръща глава към Жана, каза най-после жената.