Елена Чудинова
Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година (18)

Глава XVII
Щурм в щурма

Огънят още облизваше черните скелети на автомобилите, но димната завеса беше се поразредила, беше излиняла като плат, само че не за години, а за часове, бе станала полупрозрачна. Виждаше се как са се стегнали редиците, как са се подготвили за щурм армейските части. Виждаха се вечните калашници, проблясваха на слънцето бронираните каски.

„А пък ние нямаме дори бронирани жилетки — с горчивина си помисли Ларошжаклен. — Що за малшанс, защо в армейския склад нямаше бронежилетки? А пък има всякакви други боклуци, дори парфюмирани кърпички.“

— Сега така ще налетят, че ще ни се разкаже играта. — София презареди оръжието си. — Без глупости, нали? Всички сте наясно кого трябва да отстреляме най-напред, нали?

— Офицерите — каза някакво момче, което я гледаше с обожание.

— Аз пък насмалко да реша, че някой не е вдянал! — Неземните очи на София се смееха. — Без командване войската се превръща в стадо.

— Ще се опитаме да ги превърнем в стадо овни, които те толкова обожават — момчето грейна.

— Добре, Анри, сдавам командирския пост, макар че ще остана малко да пострелям като обикновен войник. След един час ще започне да се стъмва. Трябва да се готвим за изкарването на ченгетата от Нотр Дам.

Ларошжаклен мълчаливо кимна, преди да долепи око до оптическия мерник. Прозвуча първият изстрел. Първият изстрел винаги е камъчето, което раздвижва лавината. И тя се раздвижи.

* * *

Абдула с всички сили се мъчеше да се промъкне към задните редици, да се скрие зад гърбовете на другите. Ако можеше да знае преди една седмица колко ужасно ще се промени толкова уреденият, толкова благополучният му живот! Направо щеше да се изсмее и да реши, че го занасят! Няма го вече благодетелят му, сега вече няма кой да го измъкне от общата маса, втурнала се по голия мост срещу автоматните откоси! Негов ред е да си изцапа мундира, провирайки се през нагорещеното желязо. След малко ще се мушне под каросерията на булдозера, а после ще излезе на открито, макар и зад другите, но ей сега, когато топлото желязо го пусне от тъмната си спасителна стряха, той ще прекоси чертата… Напред, командата е — напред… А встрани е отворената врата на смачканата кабина на камиона. Тя напомня череп на кит или на някакъв морж, кой ли ще наднича сега в нея!

Абдула се вмъкна в кабината. Тъкмо навреме. Почти в същия миг покрай него, като псуваше и пухтеше, се промуши следващият войник. Още по-следващият изскочи на празния асфалт вместо него, а той, той май ще изчака тук.

* * *

Новите атакуващи се спъваха в телата на падналите. Най-голямо струпване на тела се беше образувало край догарящата барикада.

* * *

Дали да не се задейства тегличът, помисли си Касим. Сега би могла да се разтури тази купчина. Прекалено много са загубите при преодоляването й. Но кой знае защо той не бързаше да отдава заповед.

* * *

Благодаря на Бога, че имаме толкова патрони, помисли си Ларошжаклен. Но колко многобройни са те, да не би да са докарали войските от цяла Франция?

Вече бяха се появили и ранени, жените християнки от катакомбите ги изтегляха встрани от мостовете, доста сръчно им оказваха първа помощ, нали в гетата винаги имаше недостиг на лекари. И те бяха свикнали да се оправят сами с всичко, когато беше възможно. Но ако някой се вгледаше в този безумен мравуняк на битката, щеше да забележи, че някои от жените не превързваха ранените с бинтове. Коленичили на асфалта пред проснатите тела, те оставаха известно време неподвижни, с броеници в събраните длани, навели глави. Но прочели молитвите си, веднага се изправяха, целуваха загиналите по челата и бързаха обратно към барикадите.

Бързаше и Мишел, като хлипаше в движение и подсмърчаше с нос, бършейки сълзите си с длани. Пръстите и на двете й ръце бяха изтръпнали и я боляха — повече от час, преди Филип-Андре Брисевил да изпусне последния си дъх, измъчен дъх, от който сините му устни направо станаха лилави, а изпъкналите на челото му вени почерняха, тя държа дланите му в своите. Белите му дробове не издържаха на дима и саждите. Колко се измъчи той, горкият мосю Брисевил!

Мишел не се мъчи нито една минута. Тънките й токчета се спънаха, както тичаше и тя падна на колене, а след това по очи.

— Може в чантата й да има някакви медикаменти, ти разбираш ли нещо от медицина? — Четиринайсетгодишният Артур, заел от самото начало позиция до Жана, се метна към Мишел с два скока — тя беше паднала съвсем близо до барикадата.

— Вече няма нужда нищо да разбирам. — Жана внимателно намести къдравата глава на Мишел до дънера на кестена. — Стреляй и не се тревожи за нея. Тя има празник.

Първата атака се провали. Макисарите стреляха вече по гърбове, по бягащите, просто за назидание. От облечените в мундири на моста вече не беше останал нито един във вертикално положение.

— Имаме на разположение още няколко часа. — Ларошжаклен обърса челото си с ръка, след което доби вид на човек, водещ празничното хоро. — Сентвил, прасенце, не ми навирай във физиономията това огледалце, по-добре го завинти обратно на мястото му. То все пак ще влезе в работа. По-добре самата да се беше погледнала. Виж какво, Морис, прати някого, нали знаеш къде са складирани кутиите с кучешки консерви? Мисля си, че трябва да сложим още някоя и друга върху тия обгорели железа.

— Веднага, Ларошжаклен. Артур, донеси от склада още мини, пет парчета, не по-малко.

Погледнал след втурналото се презглава момче, Морис Лодер реши да не си губи времето. Черните скелети на автомобилите е къде по-трудно да се минират, всяко телче бие на очи. Трябва да поогледа къде е най-добре да ги маскират.

Като преметна през рамо калашника за всеки случай, Морис се прекатери през пясъчно-циментовата купчина чували. Тук, на моста, имаше само вражи трупове. Търкаляйте се, мърши, няма да стигнат гарваните за вас. Когато се приближи към камарата скрап, Морис се напрегна. От вътрешността на смачканите железарии се долови слабо мърдане, в дъното се мерна син плат. Някой се мъчеше да се измъкне оттам, то се знае, че по посока на брега.

— Слушай, мършо. — За всеки случай Морис говореше на лингва франка. — Сега ти наистина ще се измъкнеш, само че не оттатък, а отсам. Дори не се опитвай да направиш някое движение, което да не ми хареса. И да не си помислил да стреляш. От овъгленото си корито ти все едно не можеш да ме видиш, а само ако мръднеш, ще те направя на решето.

Абдула се измъкна бавно, много бавно, като се мъчеше да отсрочи неизбежното, но се страхуваше да не се подчини на макисара. Колкото и да се помайваше, миговете летяха прекалено бързо. Ботушите му стъпиха на асфалта, безопасното убежище остана зад гърба му.

Струва си да го предаде на началството, за да го разпитат, макар че много повече му се иска да му тегли куршума веднага. Но някога на такъв май се е казвало „език“. Полезно нещо.

— М…м…морис! — гласът на „езика“ жално, зарадвано трепна.

Лицето на Лодер моментално посивя. Като потръпна с цялото си тяло, той впи поглед в неочаквания пленник.

— Представи си, аз бях шофьор, Морис — припряно нареждаше Абдула. — Шофьор! И изведнъж те ме натикаха в армейската част, че отгоре на всичко ме изпратиха тук! Аз не исках, нали знаеш, аз никога не бих поискал такова нещо самичък, Морис!

— Знам, ти прекалено обичаш собствената си кожа. — Гласът на Лодер беше безжизнен. — Но на нея ще й се наложи да пострада. Майка ти я закараха на гробищата, когато ти се премести при изродите.

— Но какво можех да направя, тя не искаше, не искаше! Тя самата се отказа да приеме исляма! Морис, нали няма да ме убиеш, та ти си ми брат!

— Има различни братя. Не ти ли е минавало през ум, че понякога си струва и Авел да убие Каин?

— Недей, Морис, Морис, недей! Морис, та ние сме братя!

— Братя… — Сивото лице на Лодер беше страшно, но той говореше бавно и спокойно, сякаш разсъждаваше безпристрастно върху някакъв философски проблем. — Може би Каин и Авел нямат нищо общо с това. Защото Каин се е казвал Каин, а Авел се е казвал Авел. Доста трудно е да го оспориш. Същевременно аз никога не съм имал брат на име Абдула. Не, ние с теб не сме братя.

— Не ме убивай!!

— Няма. Ако ти беше мой брат, сигурно щях да те убия. А сега… Не, аз ще те изпратя където трябва, само че не се залъгвай, в крайна сметка там едва ли някой ще те пощади. Но нека всичко да си върви по реда, както е по-полезно за делото. Мен просто не ме интересува. Хайде тръгвай! — Морис побутна пленника в гърба с дулото на автомата.

* * *

С трофейната пушка на рамо Йожен-Оливие слизаше по каменната стълба. Стълбата се завиваше като тирбушон, стълбата го всмукваше като каменна фуния. Сигурно дядо Патрис стотици пъти се е качвал и слизал по нея, със завист си помисли той. Интересно дали дядо му е можел да бие камбаната, поне малко? На негово място нямаше да се стърпя и щях да се науча.

* * *

— Те тръгват в атака, те ще ни щурмуват!! — На имам Мовсар-Али през последните часове гласът му беше паднал. — Те атакуват, макисарите атакуват, кафирите атакуват! А ония изчадия на шейтана там, в щаба, в правителството, досега не можаха да направят нищо!

— Но нашите също атакуват, достопочтени Мовсар-Али — осмели се да възрази младото момче от благочестивите помощници. — Нали чуваме, че там се води бой.

— Атакуват ли?! Нищо подобно, те се оттеглиха веднага, щом се стъмни, оттогава няма нито един изстрел! Те се оттеглиха веднага, щом кафирите тръгнаха срещу нас! — Със сигурност имамът на джамията „Ал-Франкони“ не беше в настроение да изслушва утешения.

— Бих искал да знам къде се дяна снайперистът, оня с прехвалената топла пушка — весело извика Пол Герми по време на поредната прибежка.

Куршумите, разбира се, удряха в паважа, но опасността от рикошет сега беше къде по-сериозна от опасността да бъдеш улучен. Сега, обградени от нощта, обсадените стреляха накъдето им падне.

— Защо, имаш ли нещо против?

— Не особено! — Пол дори не знаеше на кого отговаря, пък и не беше важно.

— До фасадата ще отида сам! — Роже Мулиние измъкна от джоба си граната. — Сега ще отворя вратата елегантно пред всички ви, като истински английски портиер!

* * *

Стъпалата свършваха. Сега всичко зависеше от едно — от късмета. Старинните, излети от бронз резета и дъбовите врати бяха толкова здрави, че трябва да си идиот, за да ги затискаш отвътре допълнително. Значи, той за броени мигове може да отвори крилата. Всичко е само въпрос на късмет.

Роже Мулиние закрепи гранатата за вратата. Готово! Да се каже, че хукна покрай стената презглава — значи нищо да не се каже! Взривът избухна.

* * *

Мовсар-Али, свит на дивана в гостната, с ужас наблюдаваше как се стовари купчината книги, затискаща прозореца. Допреди малко тя служеше за прикритие на полицай с пушка. Но сега в джамията имаше много по-малко пушки и полицаи, отколкото прозорци.

Книгите не се разпиляха от само себе си. След тях върху перваза на прозореца се появи макисар. Без да обръща никакво внимание на имама, той се озърна, наведе се навън, за да вмъкне друг, вероятно този, върху чиито рамене беше стъпил, за да стигне прозореца. И ето че макисарите вече скачаха един след друг върху пода на апартамента му.

Ту тук, ту там в полутъмната грамада се чуваха отделни безредни изстрели.

* * *

Дочул взрива, Йожен-Оливие бързо скочи от стълбата, забравил всякаква предпазливост. Крилата на Портала на Страшния съд паднаха върху него.

— Левек!! Ти пък откъде се взе?! Нали те нямаше в щурмуващата група? — В процепа стоеше Роже Мулиние.

— А да кажеш нещо за това? — Йожен-Оливие показа трофея си.

— Ето значи къде изчезна снайперистът! Пък ние си блъскахме главите! — Роже вдигна автомата. Група полицаи, пет-шест човека, се бяха сврели в страничната галерия.

Нотр Дам се напълни с макисари, но нещата вървяха много по-бавно, отколкото се предвиждаше. Прекалено много места, удобни, за да се потулиш, и неудобни, за да намериш някого, криеше старинната вътрешност на катедралата. Мюсюлманите се окопаваха на втория, „женски“ етаж, в жилището на имама, в олтарната част, в криптата. По-лесно беше с онези, които се издадоха стреляйки — на тях им видяха сметката за един час. Но за да мине месата благополучно, се налагаше да се претърси от край до край цялото огромно пространство — както се разресва въшлясала коса с гъст гребен. Отделни изстрели и викове още дълго време се дочуваха отвсякъде, понякога с прекъсвания от половин час помежду им.

— За пръв път стоя тук наяве — усмихна се на София отец Лотар.

— Вие донякъде преждевременно стоите тук, Ваше Преподобие. Не бива да се забравя, че тъкмо вас нямаме с кого друг да заменим.

— Най-съблазнителното и най-вредно нещо за душата е да знаеш, че си незаменим, когато другите рискуват живота си. Не се тревожете за моята безопасност, Софи. Мисля, че Господ иска тази меса. А щом е така, Той ще ме запази, няма защо аз самият прекалено да се старая за това.

— Е, както се казва, трябва да се надяваме на Господ, но да държим барута си сух.

— Протестантското лицемерие, по същество, прикрива безверието.

Спорът бе прекъснат от само себе си — макисарите изведоха от вътрешния коридор шестима души. Трима мъже — имама и две голобради момчета, които се притискаха към тучното му тяло, и три жени с паранджи, едната от които държеше на ръце дете.

— Тези сополанковци все пак решихме да не ги убиваме, Софи. Знам мнението ви по въпроса, но нека да бъде така — произнесе доста възрастен макисар, когото отец Лотар виждаше за пръв път.

— Вие няма да посмеете да ме убиете, кафири! — Имам Мовсар-Али, изглежда, изведнъж събра смелост. — Аз съм имамът на джамията „Ал-Франкони“…

— Грешиш и по двете точки. — София извади от джоба си револвера и с ледена усмивка го притисна до слепоочието на имама, подържа го малко, наблюдавайки как проблясъците на самоувереност се сменят в подпухналите му очички с всепоглъщащ ужас. — С кого разговаряш, кучи сине? Аз съм София Севазмиу. Не, не е задължително да падаш на колене, макар да виждам, че те ти се подгъват самички. Добре, виждаш ли, прибрах револвера си, може да се опиташ да се задържиш на краката си, ако искаш, разбира се. И така, твоята първа грешка е, и ти вече си я разбрал, кучи сине, че си мислиш, че няма да посмеем да те убием. Ще посмеем и още как. Но има и втора грешка. Ти не си никакъв имам на джамията „Ал-Франкони“.

— Не, имам съм, аз съм имамът на джамията „Ал-Франкони“, ето ги свидетелите ми! Това наистина съм аз! Кой би посмял да се представя за толкова важно лице, за човек, който може да бъде разменен, който е изгодно да се размени срещу…

— Млъкни за малко и ме чуй — София кой знае защо духна в дулото на револвера си. — Ти не си имамът на джамията „Ал-Франкони“, защото от днес никаква джамия „Ал-Франкони“ не съществува. Ти си простичко казано — едно безработно имамче.

— Какво?! Как?! — Очите на Мовсар-Али се ококориха, ченето му увисна. Сякаш бе видял пред себе си тракащо с костите си привидение, макар че в действителност той гледаше отец Лотар и черното му расо.

— Да, точно така стоят нещата. От този ден нататък и завинаги това отново е катедралата „Парижка Света Богородица“.

— Тук вече грешиш, жено! — Колкото и да е странно, на Мовсар-Али май най-накрая му беше омръзнало да малодушничи, точно сега, когато за това си имаше най-основателна причина. Той не можеше да надмогне страха си, но поне сега се опитваше да се бори с него, като ту го надвиваше, ту губеше предимството си. — Много грешиш! Да речем, че ще издържите на острова седмица, е, нека предположим, че ще е дори месец! Наоколо е шериатска Франция! Нима си мислиш, че някой ще позволи вашето гнездо на оси да си остане тук просто така? Наистина, жените нямат ум, но нямат ум и онези, които слушат жени! Какво си въобразявате всичките? Ще ви пометат оттук, непременно ще ви пометат! И тази сграда отново ще стане джамията „Ал-Франкони“, не може да е другояче!

— Може и още как. — София мушна револвера в джоба си. — Нотр Дам никога повече няма да бъде джамия. А по какъв начин това ще се осъществи — засега ти е рано да знаеш. Така че, ако разбира се, ти самият не се навреш между шамарите, още не ти е дошло време да умираш. Ние те пускаме.

— Пускате ме? — Имамът кой знае защо позеленя и се олюля на краката си, които отново се бяха подкосили.

— Да. Теб, с цялата ти шайка, в смисъл — свита. Ще те придружат до барикадите и ще те пуснат. Ще им занесеш интересна новина. Всички трябва да знаят, че вече няма никаква джамия. Че тук се отслужва светата меса. Че кръстът е победил полумесеца.

София направи небрежен жест с ръка. Трима макисари поведоха пленниците към изхода. Имамът вървеше и се олюляваше. От едната страна го подкрепяше едната от жените му, от другата — един от младоците.

— Давай-давай! — Йожен-Оливие ободрително кимна на изостаналата от групата жена с детето, като й сочеше с ръка излизащите. Изглежда, че тя зле разбираше лингва франка или пък беше твърде изплашена. — Никой няма да те пипне, можеш да си тръгваш с останалите.

— Чуйте… кафири… — Жената говореше на лингва франка с някакъв странен акцент. — А може ли… Може ли да не си тръгвам? Нали вие няма да ни убиете? Чувала съм, че вие не убивате деца и жени. Това не ми го е казал един човек, много хора са ми го казвали. Повече не знам за вас, кафирите, почти нищо, не съм ходила на училище, дори не мога да чета. Но за сметка на това мога да работя за вас, мога да върша много и най-различна работа, каквато върши прислугата. Кълна се, че съм добра в работата!

— Но за какво ти е? — едва можа да каже от изненада Йожен-Оливие. — Нали си най-младата жена на имама?

Жената потръпна с цялото си тяло.

— Да…

— Виж какво, дете. — Гласът на София прозвуча неочаквано нежно. — Свали за начало този парцал.

Младата жена изплашено понечи да се дръпне, въздъхна силно, на пресекулки, а след това рязко, сякаш се страхуваше да не размисли, смъкна фереджето си.

Оказа се, че не е просто млада, а направо невръстна, тънка, синеока, със светли мигли и почти безцветни коси.

— И защо ти е трябвало да криеш хубавото си личице? Казвай сега какво става, но по-бързо, защото нямаме никакво време.

— Не мисля, че с кафирите може да ми е по-зле, отколкото сред правоверните. Ожениха ме за имама, защото родителите ми много искаха да се сродят с влиятелен човек, а той… Вижте, госпожо, това е синът ми! Нали виждате, че той има светла косица… Мъжът ми искаше… искаше…

— Искаше да го представи за дете от гетото? — бързо довърши изречението София. — Канел се е да го пожертва, ако нещо стане, нали?

Невръстната жена слабо кимна и още по-силно притисна момченцето до гърдите си.

— Познат номер. — София сякаш не забелязваше погледите, които си разменят съратниците й. — Разбира се, че никой не те кара да вървиш след него. Левек, я изпрати момичето до метрото. Ще я зачислиш в някоя от евакуационните групи, с една дума, преценявай на място.

— Да вървим! — Йожен-Оливие добре помнеше, че една млада жена не бива да се хваща за ръката, за да не я изплашиш до смърт. — Хайде стига си треперила като листо, голяма работа, направила си на мъжа си талак!

— Жената не може да направи на мъжа талак. — Тя плахо се изкиска, докато излизаше след Йожен-Оливие през зейналия отвор на вратата. — Само мъжът може да го направи на жената.

— Ти пък си направила обратното! — Йожен-Оливие се усмихна. — Хайде, да тичаме по-бързо, дали да не нося аз детето? Я виж колко е тежко! Ама недей да ревеш, няма къде да се дене майка ти, ето я тук, до теб. След такова премеждие може да се смята, че си кръстено, хлапе!

* * *

Макисарите лека-полека напускаха катедралата и се връщаха на позициите си. Останаха само шест-седем души от воюващите младежи от катакомбите и Дьо Лескюр. София не беше забелязала кога той е влязъл.

— Да се превръща това нещо отново в епископско кресло, няма никакъв смисъл — стигна до София гласът на отец Лотар. — Все едно, днес нямаме епископ! Просто го изнесете оттук, но някъде по-надалеч, за да не се мотае из краката на процесията. Ришар, Дени, смъкнете тези идиотски микрофони и ги пратете по… прости ми, Боже, няма да кажа къде! Дьо Лескюр, имаме ли достатъчно тамян?

— Обиждате ме, Ваше Преподобие, нали аз не ви питам дали не сте си забравили потира вкъщи? Благодаря ти, Господи, че старият олтар е почти здрав. Както неокатолиците го използваха като поставка за цветя, така и тези просто са си струпали върху него книжките! По-вероятно да не са разбрали, че това е олтар. Ако бяха разбрали, щяха да го унищожат.

— Ваше Преподобие, а какво да правим с това, я вижте?

— Идвам! — Отец Лотар се забърза нататък.

Какво пък, засега нямаха нужда от помощта й. София не искаше да си откаже удоволствието да се изкачи по витата стълба, за да погледне оттам панорамата на Париж. Качването наистина си заслужаваше усилията, както твърдяха пътеводителите от времето на младостта й. Зрелището спираше дъха дори сега, когато градът все още тънеше в мрак. Впрочем, нощта бързо си отиваше. Летните нощи са къси. Вече се виждаха не само открояващите се върху фона на бледото небе силуети, но и самите парижки улици, които наистина напомняха корита на пресъхнали реки, готови не след дълго да се изпълнят с човешки потоци. А дали няма прекалено много хора по тях в този ранен час? София се взираше в далечината, вкопчена в каменния парапет. Взираше се с всички сили, като се ядосваше, че не страда от старческо далекогледство.

Да му се не види, ах, да му се не види! Всичко! Вчера ли им се струваше, че войските са прекалено много? В сравнение с това тук — вчерашните направо можеха да се преброят на пръстите на ръцете!

Накратко, всичко е ясно. Страхуват се, проклетниците, страхуват се да използват артилерията, но не им е жал за пушечното месо. С него искат да смажат бунта, да го смажат колкото може по-бързо, по върховете нервничат, настояват…

Нещо блесна в краката й. Изпуснат от някого мобилен телефон. Тя на няколко пъти се канеше през изминалото денонощие да си намери телефон, но така и не се стигна дотам. Ако не беше тази случайност, сега щеше да й се наложи презглава да тича надолу.

— Добре, че се обаждате, Софи! — отговори незабавно Ларошжаклен. — Тъкмо исках да разбера как е при вас.

— Аз пък, напротив, звъня не за да кажа какво е нашето положение, а да проверя какво е вашето. Анри, време е да се изкарват картечниците, гранатометите, артилерията — с една дума, вече няма никакъв смисъл да пазим в тайна нашия арсенал.

— Софи, тогава и те ще изкарат топовете.

— Няма да успеят, още не им е дошло и наум да ги докарат.

— Със сигурност ли го знаете?

— Къде мислите, че съм сега, Анри? На покрива на „Нотр Дам“.

— Е, и какво? От това си вадя заключението, че при вас всичко е наред?

— Да, може да се каже. — София отметна кичур от косата си, който вятърът бе духнал върху лицето й. — Мисля, че църквата вече е приведена в ред, доколкото това е възможно. Ще ни трябват по-малко от три часа за всичко, което остава. Анри, единственият ни шанс е този, че те не знаят колко малко вече ни трябва. Не знам дали ще успеем пак да се свържем. След два часа и половина трябва да дадете команда за отстъпление.

— Засякох времето. След два часа и половина ще започнем да свиваме линията на отбраната.

— Не. Започвайте да я свивате лека-полека след два часа. Анри, каква бъркотия ще стане…

— Ще задържим мостовете, не се тревожете, Софи.

— Знам. И още нещо, Анри…

— Да? — Гласът в слушалката стана напрегнат.

— Не ме споменавайте с лошо.

София изключи телефона.

* * *

Най-обидното е, че нищо не може да се направи за толкова кратко време с тези легени за миене на крака. Впрочем, онези, които са горе, изобщо не се виждат. Все едно няма как да се върне органът на мястото му, пък и откъде да се вземе орган?

— Истинската грегорианка^[93] не се нуждае от орган — каза отец Лотар на Дьо Лескюр. — Според мен, органът е прекалено късно изобретение.

— Както и кръглите ноти, които вие не познавате? — Дьо Лескюр разопаковаше кутиите със свещите.

— Защо ми е да ги познавам, щом разбирам всичко и по квадратните — съвсем простодушно отговори отец Лотар. — Никога не съм могъл да проумея за какво ви е цяло петолиние, не, дори не се и опитвайте да ми обяснявате, все едно няма да го разбера. Нарадвахте ли се вече на града, Софи? След малко започваме.

— Момент! — София с повелителен жест вдигна ръка. Имаше нещо в гласа й, което накара всички да заприличат на персонажи от приказката за спящата царкиня: кухненският помощник застина, както гонеше кокошката с нож в ръка, готвачът — с лъжица над огъня, слугинята — както си тупаше килима. Във всеки случай, в ръката на Дьо Лескюр замръзна току-що извадената от кутията свещ, а Ив Монту спря на вратата с камарите молитвени килимчета, които бе понесъл към кофите за боклук.

— Слушаме ви с внимание, Софи — кротко каза отец Лотар.

— След няколко минути врагът ще щурмува мостовете — продължи София. — Предстои битка, в сравнение с която вчерашната ще ни се стори леко разгряване. Разбирам, много добре разбирам на колко много хора би им се искало да присъстват на днешната меса, на месата в „Нотр Дам“, на месата, символизираща нашата победа. Може би още някой и друг чифт ръце няма да реши кой знае какво на барикадите. Но… Отец Лотар, колко човека са нужни, имам предвид абсолютния минимум, за да може месата да се състои?

— Нужен ми е министрантът. А освен това е добре да има поне още един човек от миряните. Това е minimum minimorum.

— Нужен е и един, който да поставя експлозивите. Аз ще се справя и без помощници. И понеже днес се причестявам, затова ще присъствам на службата, по такъв начин вместо с двама души, ще минем с един — в мое лице. Още нещо. Ще повторя, някой и друг чифт ръце в повече няма да повлияе върху хода на боя. Нямам никакво право да изисквам това. И не настоявам за нищо. Всеки трябва да реши сам за себе си дали има право да присъства на месата в миговете, когато другите умират. Всеки трябва сам да реши това и всеки ще го реши сам. Можете да започвате, Ваше Преподобие.

Тома Бурделе по детски изхлипа.

Ив Монту скръцна със зъби.

— Що се отнася до мен, връщам се на барикадите. Тук наистина са достатъчни и трима.

— Аз също.

— Какво да говорим, всичко е ясно.

— Нека бъде така. Роже, вземи със себе си още един човек, бързайте към склада там, в метрото. Не можехме да рискуваме по-рано да извадим пластичния взрив. Но сега той трябва да се достави много бързо, дежурният по склад знае колко да ви даде. Постарайте се да свършите това до половин час.

— Добре.

* * *

След като предаде на евакуационната група бившата жена на имама, Йожен-Оливие побърза да излезе от метрото. Още когато вървяха насам, по мостовете беше започнала стрелбата. Сега тя звучеше по различен начин, по всичко личеше, че е дадена заповед да се вкарат в действие картечниците. Трябва да побърза. На стъпалата Йожен-Оливие се сблъска с Роже Мулиние, с него имаше и едно момче от катакомбите.

— Здравейте! Месата вече започна ли?

— Още не. Представяш ли си, та това ще бъде меса-реквием! — възкликна луничавото момче.

— Бих отишъл, но няма как… Сега съм тръгнал към Малкия мост. Но исках да изчакам, докато отец Лотар слезе в метрото. Някой не знае ли кога той ще излезе от катедралата?

Събеседниците му се спогледаха някак особено.

— Не се прави на интересен, Левек, отстъпвай, когато ти наредят — остро каза Роже.

— Какво за отец Лотар?! — Йожен-Оливие задържа Роже, като с желязна хватка се беше вкопчил в лакътя му. — Мулиние, недей да говориш с недомлъвки!

— А нима ти не си чул нищо? Отец Лотар… и Софи Севазмиу… Те ще останат в Нотр Дам до края. До самия край. Така са решили. И ми пусни якето, Левек, имам още много работа.

Можеше и да не настоява, пръстите на Йожен-Оливие се отвориха сами. Той тръгна към Малкия мост, в началото по-бавно, после по-бързо, разбрал какво става на барикадата.

Междувременно на Малкия мост се случваше нещо неописуемо. Вече нито овъглената барикада, нито платното на моста се виждаха от купищата тела в сини мундири. Други сини мундири тичаха през тях, като ги прегазваха. Все едно някой беше полял с газ огромен мравуняк.

— Да не са им инжектирали нещо, дяволите да ги вземат?! — сърдито подхвърли Жорж Перну. — Налитат като обезумели! Боже милостиви, как налитат! Ей, Берто!

Берто, без да пита нищо, отмести калашника и зае мястото на Перну зад картечницата.

— Ало, Пол, ало? — викаше Перну. — Има ли още муниции за гранатометите? Свършили са? Да му се не види, тогава поне за подстволните гранатомети, нещо друго, каквото и да е! Добре, ще го вземем! И дай знак на Ларошжаклен, нека изпрати хора от някое друго място, където е по-спокойно, трябват ми поне още десет човека! Ами на мен половината ми хора са избити, каква половина — направо две трети! Да, две трети, и то за някакъв си половин час, помисли си Йожен-Оливие, хвърлил бегъл поглед към разбитата глава на Ив Монту. Вече нямаше никаква възможност телата на убитите поне да се отместват някъде встрани.

— Левек, тичай за гранати, докато още дават! — извика Жорж. Падналият върху челото му кичур коса бе почернял от спекла се кръв, неясно — негова или чужда.

Йожен-Оливие скочи и се втурна. Потисканата умора беше толкова огромна, че той обръщаше внимание на това как куршумите пищят покрай ушите му не повече, отколкото, ако те бяха майски бръмбари. Струваше му се, че може да тича, да пада, да скача и да стреля до безкрайност, като навит на пружина. Струваше му се, че това навиване никога няма да свърши, че пружината, здраво стегната вътре в него, никога няма да се разхлаби.

* * *

Касим тичаше по Малкия мост най-отпред на колоната почти без да се прикрива с бронирания щит. Той атакува един от първите, макар че спокойно би могъл сега да си седи в „Шекспировата библиотека“, бе повел войниците в атака, като по пътя си задаваше въпроса дали някой ще забележи, че не стреля? Той самият не разбираше защо не стреля, не искаше да разбира каква сила го тегли право срещу куршумите.

* * *

— Берто, ще те сменя! — извика Жорж Перну, преди да е успял да разбере, че картечницата, зад която е залегнал Роже, не стреля.

Той дори не отнесе встрани тялото, просто леко го отмести с рамо и залегна до мъртвия. Стреля още около пет минути, докато картечницата не млъкна отново.

* * *

На Ларошжаклен му провървя — Йожен-Оливие тичаше обратно не само с гранати за подстволовите гранатомети. С него идваха на помощ поне още седмина, които той водеше от по-тихия Мост на Свети Луи.

* * *

Така! Касим с лекота скочи върху насипа на втората барикада. Още миг — и беше от другата й страна. Нима те са в Сите? Те? Но в следващия миг осъзна, че в Сите засега е само той. Тези мъртъвци, които лежаха един върху друг, бяха успели, преди да изпопадат толкова безпомощно, да застрелят всички атакуващи, всички, освен него, Касим.

Това вече нямаше никакво значение, те бяха спечелили по-малко от минута, по-малко от половин минута. Но изведнъж времето потече по-бавно, отколкото водите на Сена там, долу. Той беше насаме с мъртвите, той, единственият жив. Макисарът с жокейска шапка, сложена с козирката назад, слабичък и нисичък, се оказа девойче. Какво ти девойче, направо момиченце, на не повече от тринайсет години. До него лежеше мъж на средна възраст, Касим го беше срещал и преди, веднъж бе закарал колата си на поправка не в обичайния сервиз, а в случайна евтина авторемонтна работилница. Той работеше там, да, няма съмнение. Никога не би предположил, че е макисар. А онзи, зад картечницата, много прилича на Антоан. Антоан?! Не, беше друг човек, просто приличаше на него.

На колко години се равняваха тези секунди?!

Касим залегна зад картечницата в същия миг, в който времето изведнъж прещрака и се ускори. Чужди хора в сини мундири вече тичаха по моста.

* * *

Йожен-Оливие тичаше с всичка сила и му се струваше, че сърцето му всеки момент ще изхвръкне от гърлото и ще се пльосне върху асфалта. Дали му се беше сторило, че стрелбата на Малкия мост е стихнала? Да, сторило му се е. Хайде, дръжте се още четвърт минута, момчета!

От двете картечници и дузината автомати стреляше само едната картечница. Това стигаше, за да не се даде възможност на атакуващите да се покатерят върху барикадата. Стрелбата беше пресеклива, неритмична. Някой беше успял да прибяга и да заеме мястото на ранения войник. Междувременно Йожен-Оливие се наведе над него, за да види с какво може да му помогне.

Що за дяволия?!!

— Мамка му!! — изумено изруга някой край него. — Ей, какво е това?!

— … Да вървят… на майната си… дяволски изчадия… — раненият с мундир на мюсюлмански офицер с мъка мърдаше посинелите си устни. Минутите му бяха преброени. — Аз… аз не съм им Касим… Аз съм Ксавие!

* * *

Правилно е, разбира се, че прехвърлиха хората на Малкия мост от Моста на Свети Луи — помисли си Жана, докато презареждаше автомата. — На втория остров няма как да се разгърнеш за настъпление. И въпреки това налитат, по-слабо, но налитат. Е, нищо, тук е достатъчно да има и двама души. А всеки момент ще дойде и трети.

Засега отбихме атаката, може човек и да си запали една цигарка. Не е пура, разбира се, но все е нещо за пушене, тези гадни „Голоаз“. Слободан отвори нов пакет. Той не би се отказал от „Беломорканал“, каквито пушеше София Севазмиу, но нали не можеше да помоли жена да си разделят двамата една такава скъпа контрабандна стока.

— Хей, чухте ли новината?! — Жана не познаваше този млад макисар, а още по-малко го познаваше Слободан.

— Не, какво има? При нас ли те изпратиха?

— Вече няма защо да ме изпращат! Те се оттеглиха, не искат да се набутват в касапницата. Взехме телефона на един от убитите, прослушахме гласовата му поща. Най-малко за час са се оттеглили! Искат да предприемат артилерийски обстрел, ще изпратят и кораби, ще атакуват по вода, и от двата бряга. Сериозно са се приготвили, браво на тях! Жалко само, че след един час вече няма да има кого да атакуват! Колко ли ще се учудят, горките. С една дума, има заповед да се оттегляме.

— Супер!! — Жана скочи и вдигна ръце над главата си. — На това му се казва супер! Излъгахме глупаците и им накривихме калпаците! Ами аз направо ще изтанцувам от радост партията на Жизел!

Слободан неволно се засмя и с наслада дръпна дълбоко от цигарата. Той също беше станал и стоеше, опрял крак в чувала, струваше му се неописуемо приятно да разкърши рамене. Като хвърли фаса, той неволно проследи полета му — отвъд барикадата, откъм вражеската страна. Фасът падна на асфалта до ръката на някакъв убит, стиснала револвер. Ръката започна бавно да се вдига, дулото на револвера отново стана зрящо, то гледаше покрай Слободан, взираше се в подскачащата върху барикадата Жана.

Револверът трепна и стреля. Потръпна, този път наистина в последна предсмъртна конвулсия, и тялото на асфалта.

Слободан успя наполовина да я изблъска встрани, наполовина да закрие Жана с гърдите си. Лоша работа — спокойно, все едно че нищо не се е случило, си помисли той. Много лоша работа.

— Ранен ли си?! Хей, гадината силно ли те одраска?

— Още не знам. Като стигнеш до метрото… прати за мен… санитари… — Отначало думите му излизаха лесно, после по-трудно, докато говореше, той се свлече на колене, не падаше, не, просто опря гръб в барикадата. Съзнанието му, допреди малко ясно, започна да се замъглява стремително бързо, сякаш някой беше замъглил с дъх прозрачно стъкло.

— Ти… чу ли… заповедта… Няма защо да оставаш повече тук. Бягай!

— Как пък не!!

Слободан усещаше паважът да се движи под него като жестоко ренде. После камъните кой знае защо престанаха да му убиват и зрението му се поизбистри. Той откри, че лежи почти до самите стълби, отвеждащи към платформата Сите, а над него се е свела Жана. Впрочем, той не я позна веднага. По-често бледо, лицето на Жана светеше отвътре с някаква неистово ярка руменина, то пламтеше като розово фенерче, а пухкавите кичури на бретона й внезапно бяха станали някак тъмни и лъскави, залепнали за челото й като нарисувани. Ах, това сигурно е от дъжда, който се стичаше на прозрачни капки по слепоочията й. Но не валеше дъжд. Жана отри лице с ръкава на ризата си. Слободан с ужас разбра, че момичето го е влачило самичко от Моста Свети Луи до самия вход на метрото. Как изобщо бе успяло да го помръдне, с неговия ръст и деветдесетте му килограма!

— Защо така… ще се… пресилиш… — думите му имаха някак солен вкус.

— Мълчи! — Жана дишаше шумно, на пресекулки. — Не бива да говориш… кръвта… Защо се намеси, защо? Все едно, не можех сама да се погрижа за себе си?!

Слободан гледаше младото лице, без да може да откъсне поглед от него: момиче, французойка, му се сърдеше, че я е закрил с тялото си и сега е ранен, тя яростно се мъчеше да не му позволи да умре.

Изведнъж му стана леко, неописуемо леко, сърцето му се изпълни с почти непоносимо усещане за щастие, което сякаш беше забравил веднъж завинаги, с безметежно детско щастие, каквото бе изпитвал като малък, гледайки как поръсват с бяло брашно и поливат с вино коледните бъдници, преди да ги запалят в камината.

Той разбра. Разбра всичко.

Душата му се оказа къде по-умна от него самия. Не, не за да усети насладата от хвърлената, разкъсана на малки парченца, отъпкана с крака фалшива маска, той се беше отказал от ника „Страничния“ и дошъл на тези барикади. Той е тук не за да постреля по мюсюлманите, за което си мечтаеше през дългите години, докато му се налагаше да се преструва. София е права, нормалният човек не изпитва от това никакво особено удоволствие. Той не го знаеше предварително, но душата му, душата му го е знаела. Той дойде тук, за да сподели тегобите на метежа рамо до рамо с един народ, причинил някога злини на неговия народ, но сега страдащ в същата мяра, ако някой изобщо може да знае мярата на страданието. Той дойде тук, за да е с народа, на който беше простил.

Но за да осъзнае собствената си прошка, за да усети благотворността и щастието на християнското опрощение, му е трябвало, както излиза, нещо съвсем малко. Трябвало му е само да види надвесеното над него сърдито, плувнало в пот лице на това френско девойче. А може би това не е малко, а е твърде много?

— Живей… моля те… — Думите му прозвучаха с неочаквана сила, на висок глас. Кръвта зашуртя от устата му като от скъсан кран.

— Не!!! — отчаяно извика Жана. Но този вик стигна до Слободан сякаш много отдалеч и той престана да го чува, преди Жана да е престанала да вика.

* * *

— Чуваш ли, Левек?! Заповядано е да се оттегляме! Ние издържахме определеното време! Там, в катедралата, те ще имат още един час, това е дори повече, отколкото им трябва!

Йожен-Оливие кимна, взе подадената му от някого бутилка вода. Отначало той разбра само едно — може да не се бие и да не стреля, макар и за кратко. Клепачите му се затвориха. Тъмнина. Той не спеше, а просто се наслаждаваше на отпуснатите си мускули и звънтящата пустота в главата, където нямаше нито една мисъл. Измина минута. Пет минути. Йожен-Оливие потръпна.

Беше си спомнил.