Елена Чудинова
Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година (10)

Глава IX
Домът на конвертита^[68]

 

Зад прозорците на колата се мерна метростанция „Клюни“.

— Тук, наблизо, някога се намираше Музеят на Средновековието — с леко сподавен глас каза Анета. — Моята баба ме водеше, когато бях съвсем малка, на около четири годинки. Там имаше един гоблен „Дамата с еднорога“. Помня го досега. После сигурно го изгориха. Знаеш ли, дете, ще кажем на моите домашни, че си дъщеря на третата ми братовчедка от гетото. А се казваш, да речем… Никол. Това име винаги ми е харесвало, ако можех да… Е, както и да е.

— Казвам се Жана! — Колко е трудно да разговаряш с някого, без да срещаш погледа му. И някак я запарва тази драперия, като няма навика да ходи омотана в нея. Разбира се, и преди беше й се случвало да облича подобна гадост, но кой знае защо, щом само я свалиш, веднага забравяш колко съмнително удоволствие е да си облечена с нея. — Струва ми се, че няма защо да се измислят други имена, защото не съм от гетото.

— Тогава къде живееш? — в гласа на жената се долавяше недоверчиво изумление.

— Никъде — Жана сви рамене, отново забравила, че не я виждат.

— Но това е невъзможно!

— Възможно е и още как. От четири години вече не живея никъде. Малко ли добри хора има, при които можеш да пренощуваш или да си оставиш нещата.

Анета не отговори. Иззад фереджето не си личеше как е възприела думите на Жана.

Автомобилът влезе в градината, заобикаляща двуетажна стилна къща с висок черен покрив, каквито са строили през XVII и XVIII век. Жана неволно отбеляза, че е пропуснала момента, когато тази година са лумнали розовите пъпки на кестените. Та нали онзи ден кестените още не бяха разцъфтели.

— Влизай, дете! — Анета остави колата направо на алеята като човек, свикнал с постоянното присъствие на слуги около себе си.

Отдавна никой не беше наричал Жана „дете“, и то съвсем искрено.

Ама каква странна бе къщата, в която влязоха! Колко пъти на Жана й се беше случвало да вижда подобни прозорци, затворени за отвън, но отвътре — никога. А тези високи прозорци с каменни рамки, някога започвали на педя от пода, кой знае колко чудесно са обливали стаите със слънчеви лъчи, каква гледка се е откривала към малката градина с кестените! Изглежда, че благочестивите бяха сметнали градината за прекалено малка. Отвътре каменните первази отдавна бяха изчезнали, заличени от луксозен ремонт — направо ти се струваше, че си влязъл в мазе, чийто таван е на нивото на земята. То се знае, че Жана отдавна беше свикнала с подземията, но пък да се отделиш от света просто така, нарочно! Дори в гетата всички прозорци блестят с чистите си стъкла, а от благочестивите стопанките се закриват с перденца.

Разбира се, всичко е суперлукс — дори в антрето има килими, драперии, неимоверно количество метални пана. Резбовани стълби водят към горния етаж, резбовани са и вратите, и вътрешните арки.

Жана дори не обърна веднага внимание на възрастната жена, която им отвори. Някак много незабележимо го направи, след което веднага се шмугна някъде зад плюшената драперия.

— Нима госпожа Асет води гостенка, каква радост! — Старицата беше дебела, а сладникавият й глас контрастираше с острите черти на лицето, с хищно очертаната линия на сключените черни вежди, с бодливите й очи, напомнящи презрели сини сливи, със закривения нос, с тъмния мъх над горната устна. Тя със сигурност не беше французойка, това си личеше дори ако говореше на френски, а не на гадния лингва франка.

— Донеси пакетите от задната седалка на колата — каза господарката й, повеждайки Жана навътре в жилището. — Да, Зурайда, това момиче е дъщеря на моята братовчедка Берта, която живее, е, ти знаеш къде…

— Нима госпожата е ходила на такова място?! — Слугинята плесна с ръце.

— Разбира се, че не — раздразнено отговори тази, която се беше представила за Анета, но гласът й, наглед капризен, всъщност се беше опънал като струна. — Момичето ми го доведе един роднина, притежаващ документи за придвижване из Париж. Е, какво стоиш, Зурайда, побързай!

Старицата хвърли на Жана тежък поглед, който отскочи от паранджата като куршум от бронирана жилетка. Какво ли искаше да види освен ниския й ръст? Но нямаше никакво съмнение, че тя ще потърси подходящ момент да я огледа както трябва.

Влизайки във високата голяма стая, откъдето по всяка вероятност започваше женската половина, Анета или Асет небрежно смъкна бурката направо върху килима. Преди още Жана да е успяла да последва примера й, от вътрешните покои се чу шум на малки звънчета и се появи момиче на не повече от петнайсет години.

— Ау, мамо, момичето има точно такава паранджа, каквато те бях помолила да ми купиш! — възкликна то, като се спусна към Анета. — Ето, виждаш ли, че този цвят е модерен, виждаш ли!

— Не такава, а тъкмо тази, този парцал е твой. — Жана се измъкна от паранджата. — У-фф! То пък много важно какъв цвят е тази гадост!

— Дъщеря ми Иман — спокойно произнесе Анета. — Иман, нашата гостенка се казва Жана. Заведи я в твоята стая, а аз ще се разпоредя да ви донесат нещо вкусничко за хапване.

Иман едва кимна, напълно смаяна. Без да разменят и дума, момичетата тръгнаха към две съединени с арка стаи, които вероятно бяха на Иман.

Мълчанието се проточваше. Жана седна върху мека кожена табуретка. Тя не усещаше нито притеснение, нито безпокойство от твърде странното положение, в което се беше озовала. Напротив, бе овладяна от особеното чувство, че сякаш е в правото си да влезе в този дом, сякаш е в правото си да знае истината за обитателите му.

Иман остана права, грациозно опряла коляно в също такава кожена табуретка. Тя гледаше Жана с широко отворени очи, които все повече се разширяваха.

И Жана не й остана длъжна.

За разлика от нея самата, Иман имаше идеално телосложение, но не би й пречело да свали пет-шест излишни килограма. Бедрата и задните й части, опънали черния клин, бяха доста закръглени, а пък и разголеното й коремче нямаше как да се нарече плоско. Беше облечена в нещо от розова коприна с лъскави нишки, по-скоро удължено бюстие, отколкото блуза. Гривни със звънчета украсяваха китките й, шноли и фиби — вдигнатите на тила коси. По-малка с една или две години, Иман беше висока колкото Жана и изглеждаше да я надмине на височина, но това се обясняваше не с телесните й дадености, а с доброто хранене от ранно детство.

Стаите приличаха на своята обитателка. Над леглото, застлано с вишненочервена копринена кувертюра, се кипреше розов балдахин, безполезен сам по себе си, но много кокетен — целият в панделки и воланчета. Всевъзможни предмети за женски занимания се търкаляха навсякъде — по килимите, диваните, върху масичките. Мъниста с всякакви цветове в прозрачни кутии — толкова много, че приличаха на зърнени варива от приказната кухня на някоя магьосница, мулине и копринени конци за бродиране, гергеф, и някакви съвсем детски комплекти с различни пъзели. Само липсваха кукли, но разбира се, нямаше и как да ги има. Затова пък имаше много сладкиши, на които, строго погледнато, мястото им изобщо не е из стаите, във всеки случай, когато Жана беше малка, й се караха за подобни неща. Докато тук очевидно се смяташе за съвсем нормално непрекъснато да имаш под ръка локум и халва, бонбони, ядки, кутии с бисквити, фруктиери с плодове.

— Какво да ти покажа? — превзето попита Иман, като се протягаше с котешка грация. — Искаш ли да разгледаме заедно моите бижута?

— Покажи ми ги — засмя се снизходително Жана.

Иман веднага довлече някаква огромна гравирана кутия, седна на пода до Жана и се зае с отключването й. Колко странно беше да я гледа човек! Небесносини очи — съвсем същите като на Гаел Мусолтен, заоблена брадичка — като на Мадлен Мешен. Но колко чужда, абсолютна неприсъща на Жанините приятелки леност имаше във всяко нейно движение, колко ориенталска скука криеше всеки жест, всяка интонация на гласа й.

— Гривните ми ги подари татко за тринайсетия ми рожден ден. — Иман, вече отворила своето ковчеже със скъпоценности, свали дрънкулките си със звънчетата и надяна на ръката си нещо невероятно тежко, с дребни симетрични орнаменти.

— Те са две, виждаш ли? Между другото, татко ги поръча в Осми окръг, в онзи бутик приемат поръчки два месеца по-рано само с предварително записване. Е, няма да слагам и двете. Тези перли ги купихме с мама, вярно, не кой знае откъде, а от „Галери Лафайет“, но те толкова ми харесват! Гривните обаче са нещо изключително. Не, май все пак ще ги сложа и двете! Погледни, супер е, нали?

Жана бездруго гледаше изваяните бели ръце, натежали от златните накити, също като стъблото на брезичка — от дървесна паразитна гъба.

— Какво, да не си помпаш с тях мускулите? След като правилата ви забраняват да вдигате гири.

Жана отново си спомни Гаел. За разлика между нея и Мадлен, Гаел Мусолтен обичаше и умееше да е красива. „Виж, Гаел е истинска парижанка“ — въздишаше мадмоазел Тейс, търпеливо изслушвайки разсъжденията, че „всеки тоалет трябва да има само един предизвикателен детайл, дали дълбоко деколте с дълга пола, или мини поличка с висока, закопчана догоре яка, а в противен случай това се нарича съвсем другояче, нали?“ Че диамантите „не вървят“ на злато и че изобщо „среброто е по-добро от златото“. Не че на семейство Мусолтен им бяха останали кой знае колко диаманти или злато, но как сияеше и се преливаше единственият й сапфир в тънък златен обков, който дори не се забелязваше от десет крачки, сякаш камъкът бе кацнал на пръста й да си почине и ще литне, когато си поиска. Отблизо той приличаше на око със златни мигли и наистина те гледаше. А може би оживяваше по този начин само върху ръката на Гаел?

— А какво е това гири? — Иман смръщи чело.

— Ами, такива едни тежки неща, които се вдигат, за да ти заякнат мускулите на ръцете — въздъхна Жана.

— Значи това е спорт. А спортът е харам.

— Е, затова казвам, че гривните ти го заместват.

— Какво, не ти ли харесват? — Иман се нацупи.

— Според мен са ужасни.

Иман обидено затвори кутията. Настъпи неловка пауза, която и двете нямаха представа как да запълнят.

— Искаш ли сусамки? — Иман поднесе на Жана попадналата й под ръка лъскава кутийка.

— Благодаря, не ги обичам.

— А какви сладкиши обичаш? — произнесе Иман с малко по-уверен тон, влизайки в ролята на гостоприемна домакиня.

— Ами, не знам — Жана сви рамене. — Е, обичам например карамелени бонбони с ликьор от калвадос.

Огромен буркан с такива бонбони имаше старият мосю Дьо Лескюр, министранта на църковната общност в катакомбите. Той страшно ги пестеше, Жана не можеше и да си мечтае за повече от две бонбончета наведнъж. В жълти обвивки с портрета на Вилхелм Завоевател, белите бонбони, някога прозрачни, сега се бяха замъглили отвътре. Но с каква сладка горчивина се просмукваше небцето от кехлибарения им пълнеж!

— Калвадос е място край Ламанша. — Изглежда, че леко обиденият тон си беше присъщ на Иман. — Какво общо имат бонбоните с това?

— Калвадос освен това е и ябълкова ракия, която преди са произвеждали по тези места.

— Алкохол ли?! — Иман сякаш се убоде с една от иглите на многобройните си ръкоделия. — Да не би да си опитвала алкохол? Наистина ли? И не те ли набиха с камшици?

— За да ме набият с вашите камшици, преди това трябва да ме хванат. — Гостуването вече започваше твърде много да отегчава Жана. Май трябваше да си тръгва, всичко с мярка.

— Слушай — Иман многозначително ококори очи, — вече не съм малка, прекрасно разбирам, че ти си от гетото. Но нали не си изцяло кафирка, сигурно все пак си приела правата вяра! Или не си?

— А ти как мислиш? Между другото, извинявай, но не аз съм кафирка, а ти си сарацинка.

Междувременно Асет се щураше из кухнята, без да забелязва неодобрителните погледи на готвачката. Вдигайки капаците на тенджерите и тиганите, надзъртайки във фурните и гриповете, тя се мъчеше да отгатне кое от приготвените за обяд ястия все пак би могло да се хареса на момичето, прекрачило толкова неочаквано прага им. Даваше си сметка, че малко си беше изкривила душата: на Жана не й трябваше чак толкова това убежище, някак си личеше, че и без Анета тя има при кого да отиде в този огромен град. Но най-вече за нея самата кой знае защо беше много важно момичето да прекара поне няколко часа в къщата й, безумно й се искаше поне с нещо да го почерпи, поне нещо да му подари. Това приличаше на лудост, но на Асет й се струваше, че само ако Жана изяде и една хапка от нейната маса, поне малко ще й олекне на душата, поне мъничко, едва забележимо ще се притъпи непоносимото чувство за неуютност.

Това непоносимо чувство нито за миг не напускаше Асет от момента, когато тя толкова се изплаши от приятелката си Зейнаб. Разбира се, Зейнаб винаги е била за нея просто една амбициозна глупачка. Но нали не е измислено през новите времена, нито пък от исляма, че жените трябва да подкрепят мъжете си чрез приятелство със съпругите на влиятелните им делови партньори. Така е било винаги, просто такива са правилата на играта. Животът, включващ освен приятните задължения — грижи за дома и отглеждане на децата, и обременителни задължения, като например светските отношения с глупачката Зейнаб, течеше по реда си. Но защо изведнъж всичко й се стори толкова чуждо, защо я обзе такъв детински ужас, сякаш се е загубила в гора, пълна с чудовища, когато безустият чувал край нея започна да крещи сред пръсналите се стъкла и нахлулата откъм улицата хорска глъч? Като че ли това не беше Зейнаб със своята паранджа, а сякаш някакво привидение, нечиста сила, която вместо лице имаше нещо неописуемо, нещо по-страшно от разядените черти на прокажен, нещо по-страшно от озъбения лик на мъртвец, което се таеше под покривалото.

Мъчеше се да се успокои с разумни доводи. То е ясно, че убийството на кади Малик все пак стресира дори нея, на която този човек винаги й е бил дълбоко антипатичен. Но това не помагаше, мъката й не минаваше. Мъничко й олекна едва когато се появи това момиче, Жана, и й се искаше да го задържи поне още малко…

— А какво значи сарацини, те какви са? — Не можеше да й се отрече на Иман, че никак не я мързеше да задава въпроси.

— Последователи на Мохамед. Така са ви наричали по времето, когато Карл Мартел е разпердушинил вашите.

— Карл Мартел е бил разбойник, най-лошият от кафирите! — Иман разшири ноздри от яд и изведнъж, колкото и да беше странно, заприлича и на Гаел Мусолтен, и на Мадлен Мешен, и на Женевиев Бюси. — Той гори в ада! Той е бил долен негодник!

— Бил е твой прадядо, глупачке! — Ако Жана не завъртя някой шамар на момичето, то съвсем не беше от съображения за приличие. А просто защото умората си казваше думата от този прекалено шарен ден, през който се бяха смесили гневната болка и яростният хъс на преследването, отмъстителното тържество, уплахата. А сега и тази странна къща. Дори и на Жана, с нейната кипяща енергия, впечатленията й идваха в повече. Но освен това ядосаната, спореща Иман й допадаше повече от чуруликащата над безвкусните си дрънкулки.

— Това не е важно! Изобщо не е важно какъв е произходът на човека, важното е той да изповядва правата вяра.

— Да бе, затова олизахте петите на всички араби, защото не е важно.

— Ами те все пак са потомци на Пророка, може да се каже, че някои араби са негови потомци — неуверено възрази Иман.

— Ние пък сме потомци на оня, който тия потомци на „Пророка“ ги е спуквал от тупаник — въздъхна Жана. — Предците ни вкупом щяха да се замонашат, ако можеха да предположат, че от тях ще се пръкнат такива като теб.

— Въпреки всичко най-важна е истината!

— Точно така. Само че ти няма откъде да знаеш какво е това истина. Та ти дори не си момиче, а ходеща кукла. Теб те обличат, хранят, глезят. Вкарали са в главата ти една-две простички мисли, ама и тях не ти дават да ги пипаш с ръце. Сега слушаш родителите си, после ще ти изберат мъж. Няма да го избереш ти, а ще ти го изберат други, взимай каквото ти дават. После ще слушаш мъжа си, ще му народиш деца. После ще остарееш, без да си показвала носа си от къщи и ще умреш. А после няма да има нищо. Съвсем нищо. Пустота.

— Така смяташ ти! — Иман ту се зачервяваше, ту пребледняваше от яд, но в очите й препускаха мисли, готови да се построят за атака.

— Нищо подобно! — Жана се разсмя, доволна, че патето се е омотало в собствените си кълчища. — Аз мисля по друг начин. Смятам, че ти имаш безсмъртна душа и че душата ти ще отиде в ада, защото е душа на вероотстъпничка, душа на слугиня на гонителите на Иисус Христос. А че след твоята смърт няма да ти се случи нищо, че ще се разтвориш в празното пространство — така смяташ ти самата. Ти мислиш, че животът ти ще свърши заедно с тялото ти.

— Що за глупости! Разбира се, че моят живот ще свърши заедно с тялото ми.

— Мюсюлманка ли си?

— Мюсюлманка съм!

— Значи, точно така трябва да мислиш. И по никакъв друг начин.

— Просто вие, кафирите, нищо не знаете! — просветна лицето на Иман. — Мюсюлманската девойка знае, че ако се моли по пет пъти в денонощието, ако предприеме хадж до Мека, ако…

— Престани да ги изброяваш на пръсти.

— … тогава ще отиде в рая — завърши тържествуващо Иман.

— Надявай се. Вашият рай е само за мъжете. Мюсюлманската жена няма душа. Както кучето или онази рибка в твоя аквариум. — Жана с глава посочи разкошния стъклен правоъгълник с въздушни фонтанчета и корали по дъното. — Аз имам по-добро мнение за теб, отколкото имаш ти самата.

— Не е вярно! Имам Шапелие казва…

— Ха, промива ви мозъците твоят имам Шапелие. Нищо по-лесно от това — нали те, мозъците ви, са също толкова размекнати, колкото и мускулите ви!

— Как смееш да говориш така за имам Шапелие!

Жана реши да не уточнява, че при удобен случай би посмяла дори да изпрати имам Шапелие при имам Абдолуахид. Изведнъж я обхвана остро гнусливо съжаление към това жалко оранжерийно цвете, посадено само за да доставя наслада с благоуханието си на мъжкото обоняние.

Отнякъде, през няколко стаи, изведнъж се дочу бебешки плач.

— Това е Азиза, моята сестричка — поясни Иман и кой знае защо въздъхна. — Скоро ще стане на две годинки.

Жана изведнъж разбра още една особеност на този дом. Както изглежда, Иман имаше само една сестра, а баща й — само една жена.

За три жени не са нужни толкова много слугини. Същевременно тези пищни, но празни стаи просто нашепваха, че в тях трябва да има много жени, заповядващи и прислужващи, еднакво интригантстващи, злословещи една за друга, борещи се помежду си за мъжкото внимание и за власт над себеподобните. Лишена от тази привидност на деен живот, ярката черупка изглеждаше празна. Ех, жалки хорица сте вие, конвертитите! Струва ли си толкова да се преструвате на араби, когато все едно сте заседнали някъде по средата между тях и французите!

— А пък вие, кафирите, както съм чувала, се занимавате с ужасни гадости — продължи Иман, но някак тихо, сякаш бе доловила промяната в настроението на Жана. — Хайде, кажи ми, вярно ли е, че при вас няма разделяне коя ръка е за чистото, а коя — за нечистото?

— А за какво ни е притрябвало?

— Не, ама ти наистина ли и се храниш, и се бършеш с една и съща ръка? — Иман потръпна.

— По-малко трябва да си пипаш лайната! — парира я Жана. — Има едно нещо, дето му викат тоалетна хартия. Между другото, полезно изобретение на човечеството. Един старец от Пантенското гето страхотно забогатя от производството й.

Жана, естествено, премълча, че половината от парите, които печели находчивият мосю Трушо от вторичните суровини и парцалите, отиват за рушвети на арабските чиновници, с което значително облекчаваше живота на братята си по нещастие.

Изобщо, много неща се правят сега в гетото по полузанаятчийски начин, има много „фабрики“, отворени в стари гаражи или мазета. Оборотът им е нищо и никакъв, но се издържат, а и на хората им е приятно да купуват своя продукция, а не произведена в заводите на ония.

Чашите с горещ шоколад и таблата с пасти трепереха в ръцете на Асет, която отдавна подслушваше пред вратата. Тя е полудяла, тя наистина е полудяла! Как можа да допусне това чуждо опасно дете близо до своето, нима не се е радвала винаги, че Иман расте извън онази мъчителна двойствена реалност, сред която премина собственото й детство. Дъщеря й не познава изпълнените с презрение погледи на нейната баба, затворила се между четирите стени „напук на подлогите на изродите“. Е, нека си вярва в този Аллах, ами то си е като приказката за Червената шапчица! После ще порасне, ще разбере, че никакъв Аллах няма, нали тя е умно, практично момиче. Но, разбира се, ще спазва правилата на играта. Когато живееш сред вълци, и ти трябва да се увълчиш. Щом всички жизнени блага ги разпределят фанатиците — какво пък, може й да им бъдеш подгласник. Най-важното е семейството, семейното благополучие, душевното спокойствие на Иман, а после и на Азиза. Всичко е просто и ясно, тогава какви ги върши тя самата?

Родителите на тази Жана сигурно са били безотговорни егоисти, жертвали бъдещето на детето си заради прищявката им за красиво име с „исторически и религиозни ценности на нацията“. Е, кой европеец, кой французин се отнася сериозно към религията? Просто са се правели на интересни, позирали са. А горкото дете е възприело този исторически мит за Христос за чиста монета, пораснало е не по-нормално от арабите, само че наопаки.

Това момиче няма как да бъде спасено. Трябва да прекъсне разговора им с Иман, един напълно ненужен разговор, а отгоре на всичко и Зурайда се навърта наоколо, наострила уши. Сега трябва да се намеси, да смени темата, да нахрани децата. А после момичето ще си тръгне и така май ще е по-добре. Но защо й се струва, че когато то си тръгне, в къщата ще настъпи мъртвило, все едно че е тяло без душа?

— Не, аз говоря сериозно — напираше Иман. — Нали все пак е по-добре мръсното да се пипа с едната ръка, а чистото с другата! Нима иначе не е гадно?

— Пълни глупости — пренебрежително каза Жана. — Нашите ръце, също както и мислите ни, непрекъснато се докосват и до най-мръсни неща, и до най-чисти. Само идиотът мисли, че е стерилен в грешния свят само защото се подбърсва с лявата ръка, а се храни с дясната. Ако си пипал нещо мръсно — измий си ръцете, ако си мислил нещо мръсно — измий си душата. А всичко друго е пълна порнография.

— Защо непрекъснато използваш такива неприлични думи?

— Е, извинявай, аз не съм расла в саксия. Я ми кажи по-добре, защо слугинята ви, тази старата, не е французойка? Нали не е?

— Зурайда ли? Е, да, разбира се, че не е французойка. Мама казва, че те гледат накриво, ако всички вкъщи, цялата прислуга де, са французи.

— Сигурно сте огладнели, момичета? — побърза да ги прекъсне Асет.

— У вас е трудно да огладнееш, стаите ви са като складове за храна — отговори Жана, като се усмихваше със своята открита бонбонена усмивка. Ами, в края на краищата, тези конвертити не са виновни, че са такива слабаци. Добре поне, че в къщата има някаква нормална храна, горещ шоколад с мляко, това никак не е зле. Тя наистина зверски е огладняла.

Ръката й се протегна към чашката и застина, преди да е угаснала радостната усмивка върху лицето на Асет.

Детският плач отдавна се смесваше някъде наблизо с монотонна песничка на лингва франка. Но едва сега Жана се заслуша в думите й.

Беден, нищ или богат,

плащай пълния закят^[69],

и тогава — муш в кревата,

нямай страх от тъмнината!

Нареждаше старчески възгруб глас.

Спи, детенце, нани-на,

златно слънце и луна!

Но ако не си платил,

алчен и свидлив си бил,

бой се нощем, трепери

и будувай до зори!

Спи, детенце, нани-на,

златно слънце и луна!

Дявол зъл владее мрака,

нещо иска, нещо чака,

гости праща през комина —

страшен като десет джина!

Спи, детенце, нани-на,

златно слънце и луна!

Гост ли? Бабата Трипръста

грабва бебето чевръста

и след миг е надалече,

мама няма бебе вече!

Спи, детенце, нани-на,

златно слънце и луна!^[70]

— А, просто Зурайда приспива малката — изчерви се Асет. — Хапвай си, Жана, защо не взимаш нищо?

— Благодаря, вече съм сита! — Жана рязко стана от кожената табуретка. Малко й се виеше свят. Как изобщо беше прекарала толкова време в тези задушни стаи без прозорци, просмукани от миризмата на сладникав парфюм, на ароматични пръчици, на сладкиши?! Ами тук не се диша! — Време е да си тръгвам.

— Почакай, дете, къде ще вървиш по това време? Обиди ли се от нещо?

— Не, няма нищо. — Жана стремително се насочи към вратата. Асет вървеше след нея, Иман, без да разбира какво става, объркано стоеше на мястото си.

— Ти забрави да си сложиш паранджата!

— Тя не е моя. Върнете я на дъщеря си.

— Жана, не бива да ходиш из града без паранджа! Това е опасно, много опасно, разбери!

— Все някак ще се оправя.

— Чакай, добре, сега ще те закарам където кажеш, само, за Бога, недей да ходиш така по улиците! — Асет отчаяно прегърна момичето през раменете.

— За Бога ли, и кой точно? Аллах? — Жана рязко се освободи от прегръдката.

Оказа се, че времето се е развалило, то се знае, че няма как да го разбереш зад тези залостени прозорци. Небето беше покрито с оловносиви облаци, те изобщо не приличаха на пролетни. Първите капки дъжд вече паднаха на пътеката между кестените, по която Жана тичаше към външната врата.

— Жана! Жана! Ако някога имаш нужда от нещо, ела тук, чуваш ли?!

Отговор не последва. Почувствала внезапно прималяване, Асет се облегна на касата на вратата. През трийсетте и една години от живота си тя нито веднъж досега не бе изпитвала такова пълно, такова абсолютно отчаяние. Момичето няма повече да дойде тук, никога няма да дойде.

Дъждът се превърна в порой. Какво пък, по-добре, в такъв дъжд хората много по-малко се заглеждат в другите.

Косите и джинсите на Жана подгизнаха моментално, платът на якето изтрая минута-две, преди да пропусне.

На предателите не бива да им се прощава дори когато имат красиви добри ръце и те наричат „дете“, дори когато самите те разбират, че са предатели. На предателите не бива да им се прощава дори ако очите им са като на Мадлен, а брадичката като на Гаел и изобщо не проумяват своето предателство.

Жана тичаше под сивия дъжд към Люсил, към спарената, но толкова не душна, толкова просторна малка стаичка за почистващи препарати, която щеше да й предостави сигурен човек.

А над Париж кънтяха струящите от всички посоки провиквания на мюезините — протяжни, монотонно вибриращи, сякаш някой колеше огромно прасе във въртящия се барабан на гигантска пералня.