Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мечеть Парижской Богоматери: 2048 год, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015-2016 г.)

Издание:

Елена Чудинова. Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година

 

Руска. Първо издание.

 

Превод от руски: Надя Попова

 

Елена Чудинова

Мечеть Парижской Богоматери: 2048 год

2005

 

© Елена Чудинова, автор

© Надя Попова, преводач, 2013

© Георги Кулеков, графичен дизайн, 2013

© Велик архонтски събор, София, 2013

 

ISBN 987-619-90041-1-1

 

Превод: Надя Попова

Редактор: Анна Колева Иванова

Коректор: Мая Буковска

Графичен дизайн: Георги Кулеков

Предпечат: Емил Илиев

 

Формат 16/60/90

Печатни коли 19

 

Издава: Велик архонтски събор

История

  1. — Добавяне

Глава XIII
Съвет под земята

Електричеството не стигаше. Наложи се да се угасят половината лампи на тавана — през една — затова платформата изглеждаше раирана.

Хората прииждаха един по един и на малки групи, платформата се запълваше с народ. Йожен-Оливие си помисли, че тази тълпа по нещо напомня другата, която е запълвала това пространство преди двайсет и пет години в очакване на влаковете. Отдавнашната тълпа, а не онази, която сега се движи съвсем наблизо по платформите на работещите метростанции. В нея не са се плъзгали жени като излезли от гроба трупове, наметнати с погребални савани, не са се мяркали фесове и зелени мъжки чалми и тюрбани. Вместо всичко това — свежи момински и благородни женски лица, гладко избръснати мъжки брадички. (Е, доста отдавна, когато уахабитите току-що бяха дошли на власт, сред французите можеше да срещнеш с брада само някой колаборационист. Изведнъж всички бяха си припомнили, че и Карл Велики се е бръснел.)

Французи, тук всички бяха французи, не бивши, а настоящи. Включително и тази млада негърка с дълга черна плисирана пола, грациозно загърнала раменете си с дантелен черен шал. На врата й, прекалено тежък за него, висеше кръст — не старинен, но стар, вероятно наследен от някоя баба. Йожен-Оливие няколко пъти беше срещал това момиче в Пантенското гето и добре си го спомняше — нали негрите в гетата са малко. Освен разни вудуисти, но те веднага се открояват. Че си я спомняше — спомняше си я, но не знаеше, че е християнка, изобщо не знаеше, че сред тях има християни. Дали ще види сега само нея, или и някои други познати лица?

Момичето го позна, усмихна му се мимоходом и като предпазливо се промъкваше между пейките в твърде неподходящите си за това мокро подземие обувки, се насочи вероятно към приятелките си, една от които й махаше отдалеч с ръка.

— Това е Мишел — оперено момиче, кани се да става монахиня, кармелитка. Нали в Пиренеите все още има един манастир на Кармел? Представяш ли си, прародителите й са били в Габон духовни деца на самия Монсеньор! Тоест, когато той все още е бил обикновен мисионер.

Сърцето му лудо подскочи и запрепуска. До Йожен-Оливие стоеше Жана — сияеща и както личеше, доста доволна от живота, или от себе си, или от всичко наведнъж.

— Здравей! — Йожен-Оливие с досада усети, че се изчервява целия. Колко пъти през тези дни той си беше представял новата среща с Жана, а сега не знае къде да се дене. — Не съм си и помислял, че ще те срещна тук.

— Така ли? — учуди се момичето. — Значи всички свестни хора да се съберат, а мен да ме няма? Защо да правя изключение?

— Не, не го казвам в смисъл на изключение, просто бях забравил, че може и ти да си тук. — Нямаше как да потъне вдън земя, нали бездруго бяха под земята. Идиот, само какъв идиот е! Страхуваше се да й разкрие, че само това е чакал през цялото време и издрънка нещо, от което излизаше, че изобщо не му пука за нея. Точно това ще си помисли тя сега и ще го забрави съвсем. Защо изобщо му трябваше да разсъждава очаквал ли е, не е ли очаквал… По-добре веднага да беше заговорил нехайно за нещо интересно, както си го представяше в мечтите… Само че къде, по дяволите, потънаха всички тези сто пъти прехвърляни наум интересни теми за разговор с момичето? Главата му беше абсолютно празна.

— Поне знаеш ли какво ще става? — Във всеки случай, не изглеждаше тя да се е обидила.

— Според мен, никой не е съвсем наясно. Дори Севазмиу, Брисевил и Ларошжаклен.

Йожен-Оливие знаеше, че и тримата командващи Парижкия отдел на Маки трябва да са някъде тук, на тази платформа, но засега беше зърнал само Филип-Андре Брисевил, дори и на дневна светлина с бледо, безкръвно лице заради белодробното си заболяване. А сега, в подземието, въпреки своите трийсет и пет години той изглеждаше направо на петдесет. Йожен-Оливие беше чувал да разказват отдавнашна история, свързана с него — как уахабитите, мъчейки се да го открият в един от многобройните тайници на къщата, пуснали много болезнен отровен газ. И уж в тайника се намерила бутилка минерална вода, от която Брисевил изливал по малко върху една кърпа, за да предпази устата и носа си. Това му помогнало да се въздържи от викове, предизвикани от болката и да остане в скривалището си, докато преследвачите си тръгнат. Но останал инвалид завинаги и не можел да изкара дори и един месец без триамцинолон, който си инжектирал в много големи дози. Най-лошото било, че макисарите никога нямали възможност редовно да се снабдяват с лекарства. Какво му е било на Брисевил през периодите на такова принудително прекъсване в лечението, най-вероятно истински е знаела само жена му Мари.

Тъмнокос и слаб, той внимателно гледаше нещо върху екрана на своя джобен компютър, застанал на трийсетина крачки от тях.

— Е-ха, я виж ти! — Жана силно ръгна Йожен-Оливие с лакът. — Защо ли Софи Севазмиу си бъбри с някакъв гаден тип?

Проследил погледа на момичето, Йожен-Оливие вдигна очи. София Севазмиу седеше на най-горното стъпало на стълбите, извеждали някога навън към града. Няколко стъпала по-надолу от нея бе застанал Ахмад ибн Салих, със сигурност беше той, нямаше как да греши.

— И изобщо защо той е тук? — продължаваше да недоумява Жана. — Макар да не се знае дали ще излезе в същата компания, както е влязъл. Отвсякъде си е изрод, виж го само, отдалеч ги познавам по гадните муцуни!

— Само че е някакъв по-специален изрод. — Йожен-Оливие не можеше да откъсне очи от София, която разговаряше с арабина. На устните й трептеше усмивка, онази същата, която той нямаше как да сбърка — приятелска, открита, одобряваща усмивка. Тя можеше да има хиляди причини да говори с арабина, дори да му позволи да се появи тук, нали затова е Софи Севазмиу. Но не можеше да има нито една причина да му се усмихва като на свой. И това не е игра, има неща, които колкото и да искаш, не е възможно да ги изиграеш. Когато тя се усмихва така, само с ъгълчетата на устните си, в очите й проблясват пламъчета на малки свещи. Ама какво става, по дяволите?!

Междувременно София вадеше цигара от неизменната си кутия „Беломорканал“.

— Трудно е да смъкнеш маската, която се е сраснала с теб дори не отвън, а отвътре. Много е трудно, Софья! — Слободан, с обикновено платнено яке и кафява риза с разкопчана яка сега изобщо не приличаше на арабин. Но причината за това беше дори не липсата на ориенталска натруфеност в облеклото. Просто изразът на лицето му по странен начин надделяваше над чертите. — И все пак исках да ви попитам… Дори не знам откъде да започна.

— Вие започнахте оттам, че произнесохте името ми по човешки — София Севазмиу се усмихна. — Понякога е неописуемо приятно да го чуеш, дори само за разнообразие. Нека минем на руски, на руски бездруго всички въпроси вървят по-добре, като мезе към водка.

— Аз обичам хвойнова. — Слободан говореше на руски без акцент, но някак сковано, с лишен от модулации глас. — Пфу, непоносимо странно усещане. Не съм говорил на този език от сто години, дори и насън. Софья, защо сте тук?

— Тук в метрото? Или тук в Париж? — очите на София се смееха.

— Вие ме разбрахте, виждам, че ме разбрахте. Онези, които са ви лишили от детство, европейците ги наричаха „бунтовници“, „борци за свобода“. Те отказваха да признаят тези храбри бойци срещу бременни жени и ученици за терористи. Те им даваха убежище, те развъждаха цели змиярници от тези пепелянки.

Не само Йожен-Оливие недоумяваше. Мнозина от макисарите, без да крият смайването си, поглеждаха към София Севазмиу, която разговаряше на някакъв немислим език с още по-немислим тук арабин.

— И в Русия си имахме достатъчно измет — усмихвайки се на учудването в един от прихванатите погледи, каза София. — Едва ли сте чували за този руски правозащитник, Кузнецов. Веднъж като дете се срещах с него, но тогава знаех твърде малко, беше веднага след освобождаването ми от плен. Ако знаех още тогава, кълна се, че щях да му изтръгна очите, нито един възрастен не би ми попречил да го направя. В началото на деветдесет и пета, е, това вече трябва да го знаете, щурма на Грозни, този предател се промъкнал при войниците. Крещял: „Аз съм правозащитникът Адам Кузнецов, давам ви думата си, хвърлете оръжието и ще ви изведат оттук! За какво ви е тази война, защо ви е да сте окупатори? Да гинете, заради едно неправедно дело?“[80] Помислете си само, Слобо, на кого е говорел той всичко това? На деветнайсетгодишни хлапаци, но нещата не опират дори до възрастта. Мисля си, че ние с вас и на шестнайсет не бихме се хванали на подобна въдица. А те са били зелени, съвсем зелени. Без жизнен опит, без идеология, нали тъкмо са завършвали училище, когато Империята е рухнала. Даже някой от тях да е бил усърден ученик, а да не си е бъркал в носа, какво ли би могъл да прочете в перестроечните учебници за Ермолов? И те му повярвали, хвърлили оръжието. Как да не повярват на такъв един добър дядка? Най-обидното е, че няколко месеца по-късно този негов номер щеше да мине, ама друг път! Те с някаква необяснима бързина се превръщаха във войници. Още нямаха национално светоусещане, но всеки бе натрупал собствен опит. Един беше разбрал, че кръстът не е просто висулка, като онова момче-мъченик, с когото прекарахме няколко дена затворени заедно. Друг започна да мъсти за другарите си. Нищо нямаше да постигне господинът дори един месец по-късно!

— Всичките ли ги избиха? — Слободан вече съжаляваше, че бе подхвърлил съчки в черния огън, разгорял се в очите на София. По-добре да не я беше закачал, в края на краищата, какво право имаше?

— Де да беше така! — с мъка произнесе тя. — Де да беше така, Слобо! Господи, как се гавреха с тях! Изнасилваха ги, режеха им ушите, носовете, избождаха им очите, отрязваха им гениталиите. И всичко това — като се кикотеха, както правят, когато играят афганистанската игра конен футбол с жив овен вместо топка.

— Знам как го правят обикновено — скулите на Слободан заиграха. — Роден съм в Косово.

— Досетих се. С една дума, къде изчезнаха повечето от момчетата после — никой не знае. Но една значителна част те върнаха на федералните, после. Един вид, като акция за сплашване. Някои умряха от гаврите доста бързо, други още дълго време гниеха по психиатричните болници. Сам разбирате, на Кузнецов после не му се явяваха „пред очите момчета в кръв“[81]! Макар че пукна доста своеобразно. Една вечер вървял през вилното селище. Насреща му, не щеш ли — младо момче, окото му било с превръзка, едното му ухо липсвало. Наоколо нямало никой. Героичният правозащитник се разквичал като жена, първо взел да отстъпва назад с викове: „Аз нямам нищо общо, на мен самия ми обещаха, нямам нищо общо!“ После хукнал да бяга… Намерили го на стъпалата. Така бързо тичал, че сърцето му се пръснало. А се оказало, че момчето е миньор, било пострадало по време на работа. Дори не разбрал какъв е тоя старчок, дето се уплашил от него, нито защо си плюл на петите. Смешна работа. Но това се случило много по-късно, след петнайсетина години. Така че изроди, които ги подкрепяха, си имахме достатъчно и в Русия, Слобо!

— Така е. Само че цялата тази мръсотия се финансираше оттук, от Европа. Е, и от Щатите, то се знае! Едни вярвали, на други им било все тая. Знаете ли, Софья, по време на войната нашите бяха пленили трима американски войници. Учудващо е, че изобщо бяха пленили някого, при тяхната страхливост във воденето на тази война. Ау, какъв вой се надигна, Америка се окичи с жълти лентички от главата до петите! И нашите поддадоха, върнаха „героите“. А знаете ли какво бих направил аз?

— Е, какво, какво? — София сви рамене. — Щяхте да подарите на всеки от тях по едно малко късче олово, да си го носят за спомен като ключодържател.

— Само че не познахте! — Слободан се разсмя. — Не бих тръгнал да убивам сополанковците, та те не са албанци. Нямаше да пожаля средства, щях да им назнача охрана, докато разчистват разрушенията след собствените си бомбардировки. Щях да ги накарам със собствените си ръце да измъкват от развалините всяко овъглено телце на сръбско дете. А после също щях да ги пусна. Току-виж, поне у един от тях се пробудила съвестта, поне един взел, че се разговорил там, у дома.

— Но в Европа все пак имаше хора, които говореха! Имаше ги дори сред обществените дейци.

— Такива хора могат да се преброят на пръсти. Софья, бях чел за вас в книгата, съставена от документи по делото „Дудзаханов“. Откупът за вас е бил предвиден да влезе в собствения му джоб. Знам, че тук, в Европа, първо в Стокхолм, а след това в Лондон, вие, все още дете, напразно сте се мъчили да ги накарате да ви изслушат. И много други неща съм чел, пак там. Кажете, нима може да се прости на европейците тогавашното им покровителство спрямо ислямското зло в Чечня, само в името на това да бъде съсипана Русия?

— Страхувам се, че не е възможно — София се усмихна.

— Но вие, вие сте им простили.

— Да съм им простила? — попита София, изваждайки от кутията неизменната си цигара. — Не знам, дори не съм се замисляла върху това. Тук съм просто защото сега тук имат нужда от мен.

— Вие сте невероятна жена, Софья. Аз не бих могъл така, не прощавам на европейците, не мога да им простя. Не ме вълнува тяхното нещастие, те самите посяха зъбите на дракона.

— Само не ме заблуждавайте, че ще се скатаете, преди да започне голямата патаклама, Слобо.

— Ще остана! Но не заради тях, просто прекалено дълго се преструвах. Безумно ми се иска да грабна автомат и да го насоча срещу мюсюлманите. Дори не можете да си представите какво смъртоносно желание се е натрупало в душата ми през годините.

— Защото аз съм живяла нашироко, нищо не съм си отказвала, нали? От къде на къде да си го представя?

Те се засмяха съвсем по младежки, като се гледаха в очите.

— Е, не бива да демонизирате себе си. Доколкото разбирам, през последния половин век не само сте се упражнявали в стрелба. Нима не сте сътрудничили заедно с мъжа си, изменяйки информационната панорама? Той успя да направи толкова много.

— Е, това бе започнало много по-рано — горчиво се усмихна София. — Много преди да се запознаем. Най-добър приятел на моя мъж във Филологическия факултет, защото той сериозно възнамерявал да посвети живота си на творчеството на Еврипид, още от първи курс станал вашият сънародник Веселан Янкович. Като православен, Леонид още отпреди знаел доста неща, за които европейците не били и чували. Но все пак това приятелство му отворило очите за много други. То се знае, че ваканциите си още от ученик той прекарвал в Европа, и то не само из модните курорти. Младите хора говорят най-вече за глобалните проблеми на световния ред, това е възрастова особеност, която по-късно у мнозина изчезва безследно. И много скоро започнало да го дразни у многобройните му английски, френски, немски приятели и приятелки, че щом стане дума за Балканите, всички тези високоинтелектуални индивиди си заприличват като бройлери от инкубатор. Оскъден запас от либерални стереотипи, чудовищно невежество по отношение на фактите. Отначало Леонид спорел денонощно за конфликта на цивилизациите в спортните лагери и дискотеките, но после разбрал, че няма как да излезеш наглава с всички. А той не обичал това. Така възникнала покрай работата, а по-точно покрай филологическото безделие, идеята му за собствено издателство. Това било издателството за документална литература „Електра“.

— Прекрасно си спомням тези книги, отпечатани върху евтина хартия, с меки корици. С лого, представляващо девойка в дрипи. Често са ми попадали в ръцете тези издания.

— Нищо чудно. През осемте години на съществуването му излязоха доста полезни книги. Веднага бе решено, че книгите ще са не само на гръцки, но и на няколко европейски езика. И те започнаха да излизат на френски, на немски, на английски, разбира се, макар че още първата година забраниха продажбата им във Франция, а на втората — и във Великобритания и Германия. На испански книгите на „Електра“ започнаха да се печатат вече след официалната им забрана, така да се каже, превантивната забрана. Много важно! Който искаше, спокойно си купуваше всичко от Атина. „Книжен туризъм“, както се шегуваха сътрудниците на издателството. А кой се хвана на работа в такова едно издателство? Кой носеше в него ръкописите си? Документите, анализите? По кой начин подобни писатели се сдобиваха с документите, къде узряваха за анализите си? „Електра“ много скоро се превърна в магнит. А оттам нататък нещата тръгнаха от само себе си, към издателството се създадоха един-два фонда, бяха изпратени тук-там лекари, с две думи, първо започна официалната дейност, а после — успоредно — и не съвсем официалната.

— Добре измислено. Двете страни на медала.

— Точно така. От една страна, без издателската дейност на „Електра“ никога не би се получило струпване на едно място на толкова блестящи сили, от друга, подобно издателство вече изглеждаше прекалено прозрачен параван. Либералите разпознаваха очертанията на скритите зад него предмети, без да си правят труда да търсят доказателства. Впрочем, ако сме честни, те не се лъжеха. А пък с Леонид се запознахме, когато всичко това работеше.

* * *

София се усмихна само с очи, припомняйки си как едва успяла да наметне хавлиената кърпа върху мокрите си коси, изскочи от банята, за да отвори вратата. Нищо страшно, нали и другата жена е също така млада, при това не особено точна — уговорката беше да дойде в два часа, а сега е два без десет.

Но вместо млада жена на прага стоеше млад мъж.

— София Гринберг? — той белозъбо се усмихна, сякаш не забелязал кърпата и хавлията.

— Останете на мястото си! — Соня отскочи назад. Пфу, да му се не види, револверът е в стаята, в куфара й. — Очаквах да дойде жена.

— Очаквали сте Милана Младич. — Той все пак не мърдаше от вратата. — Аз също очаквах тя да работи днес с вашите материали. Но вместо това тя ражда. Добре поне, че ми се обади по телефона, преди да влезе в клиниката. Преди четирийсет минути. Все пак разрешете да ви се представя. Леонид Севазмиос, водещ роб от галерата на издателство „Електра“.

— Влизайте! — Кърпата се смъкна върху раменете й и тя небрежно тръсна мокрите си кичури.

Той не й допадна особено, според дрехите си беше „конте“, както ги наричаха през ученическите й години. Трудно е да се каже какво точно означаваше. Най-вероятно все пак конте е онзи, когото, като го гледаш през лятото, знаеш, че през зимата непременно ще се издокара с кашмирено палто. И на този със сигурност в гардероба му виси такова палто. Освен това той беше мургав, с кафяви очи, тъмнокос. Докато Соня винаги я бяха привличали русите мъже, в краен случай можеше да й хареса някой светлокестеняв или червенокос, макар тя да не знаеше със сигурност какво е това: въпрос на вкус или неосъзната защитна реакция на психиката. А и прекалено жизнерадостен, прекалено весел й изглеждаше.

Не, Леонид Севазмиос от пръв поглед не й хареса. Но всичко онова, което знаеше за него, ако трябваше да си признае честно, говореше в негова полза. А по онова време честността беше за Соня ключова дума, почти фетиш.

— Сега ще дойда! — провикна се тя откъм банята, докато навличаше дънков гащеризон. — Ще пийнете ли чай?

— Не! — провикна се гостът от стаята. — Пия само „Лапсунг Сушонг“ на фирмата „Нюбай“, а вие нямате такъв! Сигурно ви се намира единствено някой „Пикуик“ в пакетчета и пак добре, ако е без бергамот. Няма да пия и кафе, не можете да го правите както трябва. Жените изобщо правят ужасно кафе.

— Струва ми се, че не съм изразявала намерение да ви правя кафе. — Соня извади от чекмеджето на бюрото си предварително записания диск. — Тук е всичко, което може да ви потрябва. Моите показания, които не ми дадоха възможност да оглася по време на процеса. Отказът за издаване на американска виза — далечни роднини на баща ми искаха да ме настанят там в клиника за психиатрична реабилитация. Но щатските власти сметнаха за нежелателно влизането в страната на тринайсетгодишно дете, пострадало от чеченски сепаратисти. Заключенията на лекари, е… за това как са ме осакатили.

Последното изречение тя произнесе нехайно, тя винаги говореше за това само така, изпреварвайки възможната реакция на състрадание.

— Този материал е толкова горещ, че направо пари. — Той изведнъж стана сериозен. — Четохте ли какъв скандал се вихри във вестниците? Особено в английските. „Десет години по-късно ръката на Кремъл докопа чеченския бунтовник.“ Бива си го заглавието, а? Има и още по-забавни фрази, мога да ви ги препратя по мейла.

— Четох всичко.

— Е, да, би трябвало да се досетя, разбира се, че сте следили публикациите. Нищо, книжката за неговите подвизи ще бъде добър трепетликов кол в гроба му. Ще гледаме да я пуснем колкото може по-рано, независимо от динената кора, която ми подложи бебето на Милана. Само че вижте какво, София… Нека аз да ви съобщя кога ще излезе книгата. Нали сега те водят следствие, от тях може да се очаква да притесняват и притискат всеки, който е имал „лични сметки“ за уреждане с горкичката жертва. По-добре ще е през това време да не сте в Европа. Защото те са идиоти, пълни идиоти.

— Е, ако се сетят да притиснат мен, това няма да бъде чак такъв пълен идиотизъм. Защото именно аз го убих.

Години по-късно Соня все още не можеше да си обясни защо за пръв и последен път в живота си се държа толкова глупаво. Тя вече прекрасно знаеше, че дори на проверени хора, вдъхващи абсолютно доверие, следва да се казва само онова, което е пряко свързано с акцията. А лекомисленият външен вид на Леонид противоречеше на сериозните факти, които й бяха известни за него и това предизвикваше у нея неприятна двойственост. Не изпитваше дори абсолютно доверие. Тогава защо? Някакво предчувствие ли беше? Не, тя не вярваше в мистиката.

Увисна неловко мълчание. Той я гледаше спокойно и внимателно и очите му, светлокафяви с меден оттенък, бавно потъмняваха.

— Както е казано в една от вашите руски книги — проговори най-накрая той, — „Кралице, и защо е трябвало самичка да си правите труда?“ Между другото, четох я в превод на френски, бяха ми казали, че е най-добрият.

— Не мога да понасям Булгаков — намръщи се Соня. — Вместо военни, той описва някакви заспали пенсионери. Трябва да се спасява страната, а те седят и въздишат — ах, колко е хубаво да пиеш чай вкъщи под копринения абажур!

— „Пикуик“ в пакетчета. Впрочем, ако може нещо да ми предложите, то е чаша минерална вода. По-добре газирана. Ах, само да не е газирана!

— Слушайте, ще взема да ви излея сега на главата тази чаша с газирана вода — засмя се Соня.

— Защо пък не, това донякъде ще изравни позициите ни — сериозно отговори Леонид. — А вие, както изглежда, имате хубави коси. Само жените с хубави коси не признават сешоара, останалите няма какво да губят. Макар това засега да е умозрително заключение, засега нещото върху главата ви повече напомня миши опашки. Да, и още нещо за мократа стихия. Вкарахте ли Дудзахов по вашата руска традиция в клозета, преди да му видите сметката?

— Клозетът беше зает от Агнеса Блектомб. Между другото, тя може да ме разпознае. Така че наистина сега няма да се заседявам много в Европа. Мисля да се попека малко край Мъртво море.

— Ама и вие сте една глупачка, ще ме прощавате. Нямаше ли как да мине без свидетели?

— Тя трябваше да стане свидетел. Аз я осъдих на това. Вместо Страсбургския съд. Нали някой все пак трябва да произнася присъди.

— Ама че глупости! Осъдила я, разбирате ли, да стане свидетел! Нормалните хора гледат да няма свидетели, лошите хора убиват свидетелите. Но през ум не ми е минавало, че може да има и трети, толкова идиотски вариант.

— Тя си получи заслуженото. А смърт не заслужаваше.

— Къде са летищата в този тъп справочник? — Леонид прелистваше книгата, а с другата ръка притискаше телефонната слушалка към ухото си. — Какво стоите, събирайте си багажа! Сега самичък ще ви кача на самолета, дори не за Мъртво море, а за някоя Австралия! Или изобщо за Катманду, световната столица на младежкото хипарско движение през шейсетте години на миналия век. Да, а как сте с парите?

На Соня изведнъж й олекна, сякаш дълго е мъкнала някакъв много тежък сак и изведнъж някой се е доближил и без да пита е хванал втората дръжка.

— Ще успеете ли без мен да включите документите в книгата? — попита тя, макар че в действителност питаше съвсем друго: не смятате ли, че това ще е в противоречие с глупавата ми безопасност?!

— Е, винаги може да се уточни нещо и по мейла. — Сложил настрана слушалката, неочаквано той внимателно докосна ръката й. — С книгата всичко ще е наред, София.

* * *

— „Електра“, впрочем, остана да съществува и след Леонид. Макар че все по-трудно ставаше да се издават книги, под натиска на мюсюлманската диаспора властите изнамираха все нови и нови пречки. Добре, Слобо, може би някой път ще имаме възможност да си довършим разговора. Гледайте, колко народ се събира!

* * *

Вече ставаше очевидно, че импровизираните пейки, за които се бяха погрижили от вечерта Йожен-Оливие и отец Лотар, изобщо нямаше да стигнат. Мнозина като София се настаниха направо на стъпалата.

— Виж ти, ама че работа! Пол! Пол Герми! — възкликна Жана, гмурвайки се в тълпата.

Йожен-Оливие усети странна обида: Жана се беше изплъзнала точно сега, когато заради необяснимото поведение на София Севазмиу на сърцето му беше толкова тревожно и тежко. Защо е тук този арабин?

— Здравей, исках да ти благодаря. — Жана бе успяла да се промъкне все пак до Герми, макар че никак не беше лесно да се движиш между постоянно прииждащата тълпа. — Бях помолила само да смените номерата, а вие сте ми го потегнали до винтче.

— Е, направихме го покрай другото — отвърна весело Герми. Идването му тук, на събранието на Маки, необратимо тласкащо живота му в друго, съвсем различно и шеметно русло, му костваше много. Но сега да става каквото ще, той не съжаляваше за нищо. — Ами ти караш като луда. Профилактиката е велико нещо.

— Така си е! — Жана изчезна, промушила се под нечий лакът.

По средата на платформата, където осветлението беше по-ярко, няколко души майсторяха от шперплат и щайги нещо подобно на трибуна. София със странния си събеседник, Брисевил и отец Лотар си пробиваха път към нея.

Някои макисари, особено от младите, гледаха отец Лотар не по-малко изумено, отколкото други — Ахмад ибн Салих. Този път свещеникът не беше с предназначената си за разходки из града „работна“ маскировка, а в пълен наряд — с расо като камбана, дълго до пода, бяла якичка и бирета с черен пискюл.

— Започва!

Йожен-Оливие грейна, защото Жана отново стоеше до него.

— Много моля за тишина, за истинска тишина! — Ларошжаклен, когото Йожен-Оливие до момента не беше видял сред присъстващите, се покатери най-отгоре на нестабилното съоръжение. — Тук сме се събрали повече от петстотин и петдесет души и ако не успеем да постигнем някаква чуваемост, значи толкова много хора сме дошли напразно. Тук микрофони няма.

За миг тълпата зашумя още по-силно, сякаш през нея мина вятър. Но много скоро вълнението се уталожи и наистина стана доста тихо.

— Да, и за да се избегнат недоразуменията! — София вдигна ръка. — Тук няма никакви араби. Този човек е наш временен съюзник от Русия, Слободан Кнежевич.

— На ти сега по-особен изрод — пошепна Жана на ухото на Йожен-Оливие. Очите й направо бяха станали кръгли. — От Русия! Това не е ли там, дето държат сарацините в резервати?

— Е, за резерватите не знам — пошепна в отговор Йожен-Оливие. — Но във всеки случай, там те със сигурност не са на власт, щом за изродите Русия е Дар-ал-Харб, или „държава кафир“, както пишат във вестниците.

Малко му олекна на душата. Значи той не е никакъв Ахмад ибн Салих, а обикновен руски шпионин. Само че… защо тогава гледаше с такава злоба?

— Днес заедно с нас са дошли и хора от християнските общини — продължи Ларошжаклен. — Главният им ръководител е отец Лотар, извинете ме, че го казвам така простичко, но ако съм разбрал добре, всички окончателни решения вземате вие, нали?

— Временно — отвърна свещеникът. — Само временно. Идното лято се предвиждаше да бъде избран епископ на Париж. Но, както разбирам, сега нямаме възможност да чакаме назначаването му.

— Нито ден, може би дори вече отброяването е започнало и става дума за часове. И така, известно ни е от достоверен източник, че в Париж се очакват промени. Те засягат в еднаква степен и нас, и обитателите на катакомбите, тях дори може би повече. — Ларошжаклен млъкна за миг и Йожен-Оливие с всичките си фибри усети, че точно сега ще бъде изречено най-важното, може би много страшно нещо. — Властите са решили да премахнат гетата.

Тишината, която досега старателно се пазеше, избухна и погълна тълпата. Нямаше нужда от излишни обяснения, всичко, абсолютно всичко беше ясно.

— Спокойствие, приятели! — На Брисевил му беше трудно да говори високо, затова той си беше направил нещо като мегафон от тенекиена кутия за кафе.

Нима е истина, нима е истина, туптеше в слепоочията на Йожен-Оливие, нима е истина?… Истина е, отговаряше му някаква странна хладина в гърдите.

— Щом вече няма какво да губим, значи може нещо да спечелим. Дошъл е часът да им покажем, че те все още не са единствените господари на този град.

Някой вдигна ръка за да покаже, че иска да говори.

— Ако това е метеж, има ли смисъл от него? — Младият мъж, който говореше с горчивина, Йожен-Оливие познаваше само по лице. — Не, Брисевил, аз не съм против, мисля, че няма някой, който да е против. Без гетата нелегалното движение в Париж няма как да съществува. Само не разбирам какво можем да спечелим освен смъртта си?

— Може би, когато започне неразборията, ще успеем да изведем от града през подземните ходове онези, които са в гетата — сега говореше Ларошжаклен. — Метежът ще накара да се размърдат онези, които не вярват в предстоящото клане. За тяхната евакуация ще бъдат сформирани пет отряда. Докато останалите…

— Къде? Откъде ще настъпим?! — възкликна някой откъм ъгъла на платформата.

— В Париж има само едно място, което може да бъде овладяно за известно време с по-малки загуби — звучният глас на Ларошжаклен леко се носеше над тълпата. — Само едно, обаче сякаш специално създадено за това. То най-лесно може да бъде и превзето, няма да се налага да се бием за всяка къща. Е, и няма особено кой от сарацините да ни си мотае из краката. Там почти няма жилищни сгради, само учреждения. Ако се вдигнем през нощта, ще е достатъчно само да избием охраната. Разбира се, говоря за Сите.

— И ще се наложи да се отбраняват всичко на всичко девет малки барикади — младежки дръзко възкликна Дьо Лескюр. — Обаче самата станция „Сите“ е слабо място, тя е от работещите. Част от войниците ще трябва да ги спуснем в тунелите, за да се осигури извеждането на хората.

— Мислили сме за това — Анри Ларошжаклен доста учудено изгледа стария обитател на катакомбите. — Ще ни стигнат силите да евакуираме гетата, тъй като всичките войски ще бъдат изведени оттам, за да обсадят „Сите“, да овладеем няколкото от прилягащите към станция „Сите“ платформи и да издържим, докато…

— Докато какво? — рязко прозвуча гласът на отец Лотар. — Ще загинете безсмислено, приятели.

— Против метежа ли сте, Ваше Преподобие? Нима искате да оставим хората от гетата да бъдат изклани безсмислено и покорно като овце?! Вие, християните, можете да приемете смъртта заради вярата си, но трябва ли да забравяте, че в гетата има твърде малко християни? — Дори на мъждивата светлина си личеше как беше пребледняло от гняв лицето на Ларошжаклен. — Ние, макисарите, можем още сега да напуснем Париж! Но онези, които не са християни, обикновените французи от гетата, техните майки, жени, деца — те за какво да умират?

— Аз не предлагам да ги оставим на произвола на сарацините — остро реагира отец Лотар. — Сега ми хрумна друг план. Той е по-добър от този, повярвайте.

— И какъв е?

— Напуснете Париж незабавно. Нали току-що казахте, че това е възможно. Отведете тези момичета и момчета, които толкова копнеят да грабнат оръжието, в провинцията, към границите… колкото по-надалеч, толкова по-добре. А гетата ни ги оставете на нас. На нас, християните. Спомням си, аз самият казах съвсем наскоро, че е трудно да се евакуират хората от гетата, защото на човека му е присъщо да не вярва във връхлитащата катастрофа. Но ако ние минем по къщите преди убийците, Господ ще ни даде силата на убеждението. Своята всесилна, а не нашата слаба. Оставете ни само онези, които трябва да бъдат евакуирани.

На Йожен-Оливие му се стори, че някой като че ли бе оцветил хорските лица с два цвята, сякаш с две различни фенерчета. Онези, върху които ясно се четеше „да“, бяха, несъмнено, лицата на обитателите на катакомбите, а другите, върху които бе грейнало несъмненото „не“, принадлежаха на войниците от Съпротивата.

— Огледайте се наоколо, Ваше Преподобие, — Ларошжаклен, както изглежда, виждаше същото, — вашият план щеше да е добър… ако освен другото не бяхме парижани.

Отец Лотар наистина бавно обходи с поглед заобикалящите го лица. Неговото лице видимо помръкна.

— В известен смисъл Негово Преподобие е прав. — София, мълчала продължително, скочи върху сандъка и застана до Ларошжаклен. — Планът ни не е добър.

— Нали този план всъщност е ваш, Софи! — Брисевил се закашля — недоумението го бе задавило. — Нима не го разработихте вие?!

— Да. Но сега виждам недостатъците му.

— И вие предлагате да го отхвърлим?

— Защо? — София безгрижно тръсна тежките си коси, сякаш не разбираше, че погледите на повече от двеста и петдесет човека са приковани към нея с безумно напрежение. — Предлагам да го коригираме. В коригиран вид той ще бъде доста по-добър от плана на отец Лотар.

— Тоест? Разяснете ни, Софи, сега не е време да си играем на гатанки, пък и това не е в характера ви.

— За да ги деморализираме истински, само въстанието не стига. — Сега звънливият, но с дрезгавинката на пушач, глас на София с лекота изпълни пространството. — Необходима е макар и малка, но решителна победа на кръста над полумесеца. Ваше Преподобие, как бихте погледнали на това да се отслужи в катедралата „Нотр Дам“ някаква меса?

— Някаква е добре казано, Софи. — Топлата насмешка в гласа на отец Лотар контрастираше с моментално посърналото му лице. — Но вие не разбирате, че това е невъзможно.

— Възможно е.

— За да се отслужи меса, трябва да се освети наново храмът. Вече разбрах, че ще успея да го направя. Но нали въстанието няма да продължи много дълго. А после какво ще стане, Софи? Да обречем храма на още едно поругание ли? Нима можем да предприемем такова нещо, когато знаем, че това е неизбежно?

— Скъпи мой отец Лотар, то не е неизбежно. А сега се опитайте всички да разберете добре онова, което ще кажа! Можем да преценим със сигурност колко време ще успеем да задържим Сите. Можем да решим предварително колко човека да хвърлим за това и кога да отстъпим. Но когато и да отстъпим, при всички случаи ще трябва да се отстъпи. А това значи те да посмеят да мислят, че са смазали метежа.

— Софи, струва ли си да преливаме от пусто в празно? — нетърпеливо се намеси Ларошжаклен. — Нали вие самата казвахте, спомняте ли си? „Метежът не може да завърши с успех, когато той победи, това се нарича другояче.“ И ние веднага заложихме на това, че метежът при всички случаи ще се превърне за тях в шок. Няма как да постигнем нещо повече. И какво общо имат с това кръстът и месата, при цялото ми уважение към нашите катакомбници.

— Спокойно, Анри! Просто най-накрая се избистри онова, което толкова дълго се въртеше в главата ми и все не можех да го формулирам. Сигурно вече маята не е същата, преди десетина години щях да се сетя веднага. Метежът може да бъде успешен, ако задачата е поставена така: не да устоим еди-колко си време, а да устоим до еди-кое си нещо. До нещо необратимо. И тогава вече можем да отстъпим. Ако Сите е сърцето на Париж, „Нотр Дам“ пък е сърцето на Сите. Точно с „Нотр Дам“ трябва да обвържем целия план на метежа, целия план на отбраната. Какво, Ваше Преподобие, съгласен ли сте за меса, след която сарацините при цялото си желание няма да могат да осквернят отново храма?

— Вие сте напълно луда! — Отец Лотар се надигна. — Нищо по-немислимо не може да се роди в човешкия разум. Но изглежда, че безумието е заразно. Съгласен съм, макар че имам някои условия.

— Е, Софи, разбра ли най-накрая?! — Валери, появила се от полумрака върху осветената педя мръсен бетон, изведнъж прегърна с двете си ръце София, здраво я притисна, както правят обикновено децата от благодарност за някоя нова играчка.

Йожен-Оливие и Жана се спогледаха, озадачени и малко изплашени. Догадка просветна и върху лицето на Дьо Лескюр. Изящната негърка Мишел прокара длан по шията си, търсейки кръстчето — опипом, защото очите й не се откъсваха от Валери.

— Спомнете си само как някогашните макисари са воювали срещу бошите[82]. — Думите на София падаха в кънтящото пространство и политаха като камъчета, запратени към черната вода. Кръговете от тях се разрастваха в тъмното, завладявайки слушателите. — Та нали вие сте селяни по природа, французи. Ако не можеш, ако наистина не можеш да си върнеш земята, заграбена от врага, по-добре е да я засипеш със сол. Ако врагът е превзел сайванта ти, по-добре ще е да го подпалиш. Може би е дошло време агресорът да престане да се разпорежда с онова, което ви принадлежи?!

— Ох!! — Жана чак приклекна. Шепотът й изкънтя в изострилия се слух на Йожен-Оливие като истински вик. — Ето защо е бил нужен пластичният взрив! Тя е била измислила това от по-рано, наистина от по-рано! — Май този път не му беше дори до Жана. Малкото корабче на Сите, десетки столетия плувало по Сена, плувало докато си стои на едно място, закотвено за града с въжетата на мостовете. Всичко на всичко девет барикади, както беше казал Дьо Лескюр. Барикадите ще са на мостовете. Едва ли би се намерило по-добро място — до мига, в който другото корабче, корабче в корабчето, „Нотр Дам“, не литне във въздуха.

Ами какво, по-добре ли е да си остане джамията „Ал-Франкони“?

София Севазмиу е права, хиляди пъти е права, нека да е една меса, но Париж заслужава такава меса!

Странно нещо, преди това той не беше изпитвал подобна болка. Сърцето ли е? Никога през живота му не го е боляло.

— Тогава самият взрив на катедралата ще послужи като сигнал за отстъпление! — възкликна Ларошжаклен, сякаш чул мислите на Йожен-Оливие. — Това чудесно синхронизира действията.

Най-после думите бяха изречени.

Чудно нещо, нямаше несъгласни. Изглеждаше така, все едно че в съвременното подземие на метрото безмълвно бяха наизлезли сенките от прокопаните съвсем наблизо, във френската земя, осуарии и крипти — сенките на предците. Ние издигахме храмове не за врага, градяхме ги за слава, а не за поругание на християнството, шепнеха те. Вие твърде дълго смятахте, че църквата не е нищо друго освен архитектурно творение на някой забележителен майстор. Само затова никога няма да има равни на нашите майстори. Изчистете Престола Божи поне така, щом не сте могли да го направите по друг начин, потомци, ако във вените ви тече нашата кръв, ако вие сте кост от костите на тази земя.

— Катедралата „Нотр Дам“ е стояла векове — горчиво подхвърли още един макисар, на около четирийсетина години, пожелал да вземе думата. — Това не е някакъв небостъргач от двайсети век. Какъв трябва да е този взрив, та от нея наистина да не остане нищо? Дори ако в складовете се намерят толкова взривни вещества, колко време ще трябва за да се доставят, колко време — да се монтират? А ако стените й все пак останат за тях, тогава няма смисъл изобщо да се захващаме с цялата работа.

— Ще са нужни от петнайсет до трийсет килограма, не повече. — Сега беше вдигнало ръка старче от обитателите на катакомбите, което приличаше на прецъфтяло глухарче. — Зависи колко е мощно самото вещество. Не забравяйте, скъпи мои, че това е готика. Как да ви го обясня… От бронираното стъкло куршумите наистина отскачат, но има места, където само ако натиснеш, можеш да го стриеш на прах с един удар. Ако нашите майстори на катедрали не са владеели подобни тайни, готиката никога нямаше да се устреми към небесата.

— Значи трябва да знаеш кои са тези места, независимо дали са в стъклото или в катедралата — намръщи се Ларошжаклен.

— Ами мосю Пейран ще ни ги покаже — весело отговори София. — Нали той е архитект. Предполагам, че ви се намират чертежи на Нотр Дам, мосю Пейран?

— Разбира се, мадам Севазмиу, имам най-подробни чертежи — закима с глава старчето.

— Ще ни трябват около четири часа да завземем Сите. Около пет часа — да минираме катедралата и месата. Отстъплението също ще се провежда на няколко етапа: докато едните се изтеглят, другите ще ги прикриват. Ще удържим острова не по-малко от дванайсет часа. — Ларошжаклен обходи с поглед десетките обърнати към него лица. — Кръвта ще се събира на ручеи и ще търси път, за да се излее в Сена, а нивото на Сена ще се вдигне. Всеки, който не намира в себе си достатъчно безумие да участва в това начинание, е свободен да напусне Париж още сега. Никой няма да го осъди.

Нито един от присъстващите не се надигна след тези думи. Само отец Лотар, направил крачка встрани от трибуната, тихичко говореше за нещо с десетина наобиколили го енориаши.

— Останалите ще получат преки указания от командирите на частите. Командирите на частите да останат, за да проведем тактическо съвещание.

— Още един въпрос — провикна се отец Лотар отдолу, от тълпата. — Нашите доброволци още не са разпределени по частите.

— Та нали вие, от катакомбите, не пипвате оръжие! — изуми се Филип-Андре Брисевил.

— Заради месата в катедралата „Нотр Дам“ ще вземем в ръце оръжие — отговори отец Лотар.

Бележки

[80] Факт, взет от документалния филм „Чеченски капан“, Ren TV, 2004.

[81] „Мальчики кровавые в глазах“ (рус.) — известен израз от драмата в стихове на А. С. Пушкин „Борис Годунов“, реална историческа фигура от XVI век, болярин и сродник на царското семейство, по чиято заповед се смята, че е бил убит невръстният престолонаследник Димитрий, син на цар Иван Грозни, за да заеме Годунов мястото му на трона. — Бел.прев.

[82] Боши (от фр. boche) — оскърбително наименование на немците във Франция. — Бел.ред.