Елена Чудинова
Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година (6)

Глава V
Ахмад ибн Салих

На сутринта Жана донесе отнякъде за Валери шишенце със сапунен разтвор, за да правят мехури. Момиченцето прехласнато духаше през пластмасовата розова рамка и възхитено се радваше на преливащите с всички цветове на дъгата мехури. Жана и Йожен-Оливие ги хващаха, като ту се мъчеха да запазят върху дланите си мига пъстроцветен живот, ту нарочно шумно ги пукаха във въздуха, радвайки се на веселието на Валери не по-малко, отколкото тя самата се радваше на мехурите. Но много скоро момиченцето, не че се отегчи от новото развлечение, но някак забрави за него, свря се в ъгъла, замислено за нещо. После се изправи, с почуда погледна шишенцето, което все още стискаше в юмруче и го остави настрани като нещо ненужно.

— Накъде тръгна? — шепнешком попита Йожен-Оливие, загледан в отдалечаващия се по коридора немислимо мършав детски гръб.

— Към града — с равен глас отговори Жана. — Най-вероятно отново към „Нотр Дам“, както обикновено. Ще обикаля там и ще плаче, нали „задниците“ се страхуват да я гонят оттам.

Йожен-Оливие неволно потръпна, сякаш случайно бе докоснал жаба. Самият той беше влизал в „Нотр Дам“ само веднъж, стигаше му. Разбира се, неведнъж беше виждал бетонната будка на михраба^[50], пристроена откъм югоизточната страна с пълно незачитане на архитектурните пропорции. Но да влезе вътре, да се любува на епископското кресло, префасонирано в минбар^[51], тоест с изтипосани на облегалката му два полумесеца, на оградената с паянтова стена галерия, където като в обществена тоалетна в пода зееха двайсетина легена за измиване на краката… А жените си миеха краката там, където по-рано беше органът, второто, горно ниво е определено за тях, стълбата е монтирана отвън. Това, че се бяха запазили витражите с орнаменти, още по-мъчително подчертаваше мизерността на обикновените стъкла на местата, където бяха изпотрошени витражите с фигури. Да гледа отново надписите с омразните завъртулки там, където преди е имало латински надписи, да забелязва върху пода вдлъбнатини там, където са били статуите… да гадае къде е стояла онази Богородица, край която е паднал дядо му Патрис… А, не, едно влизане му стигаше!

А Валери ходи там почти всеки ден, така каза Жана, и такова нещо е по-болезнено от най-жестокото самобичуване, и той дори не може да си представи до каква степен нейната болка е по-силна от неговата болка. Как да й се спести това, как да се направи така, че „задниците да не ходят там“?

Да не е полудял? Що за приумици, че тях сега оттам не можеш да ги помръднеш!

— Стига толкова — Жана сърдито го дръпна за ръкава. — Притрябвала й е твоята жалост. На нея й трябва едно нещо, което не можем да й дадем. Ние сме слабаци. Впрочем, ето ти документите!

Йожен-Оливие реши да не казва на Жана, че мислите им току-що бяха съвпаднали. Какво са мислите — плява някаква. Жана е права, той е слабак. Йожен-Оливие не осъзна веднага, че гледа залепения със скоч плик в ръката си вероятно със същото недоумение, с което току-що Валери гледаше играчката.

Междувременно се оказа, че документите са цяло тесте, някой здраво се беше потрудил. Удостоверение за жител на гетото, пропуск за работа в града, членска карта на градски алпинист, кредитна карта от най-демократичен образец. Освен това се оказа, че в пакета има вестник на френски, омачкан, със следи от кафейна чашка, с лош печат и оскъдно съдържание. Пък и какво ли може да има в едно цензурирано издание освен съвети как да се грижим за домашните растения, готварски рецепти, обяви за коли на старо и стаи под наем, ребуси и кръстословици? Някой не особено опитен в кръстословиците небрежно бе попълнил няколко думи в квадратчетата.

Край намиращия се наблизо телефонен автомат Йожен-Оливие забави крачка, макар че не му се наложи да вади от джоба на джинсите си вестничето.

— Ще си получиш работното облекло на място, улица „Виолет“ №10, апартаментът заема целия двайсети етаж. — Младият мъжки глас му се стори познат, но Йожен-Оливие си забрани да прави опити за разпознаване: ако, не да дай си Боже, им паднеш в ръцете на „задниците“ и те подложат на мъчения, само глупакът може да гарантира предварително, че няма да издаде никого. Колкото по-малко знаеш, толкова е по-безопасно за всички. — Нали наистина разбираш от компютри?

Йожен-Оливие машинално кимна, макар че събеседникът му нямаше как да го види. Имаше с какво да се похвали. Притежаваше умения, рядко срещани у французин не-ренегат. В гетото подобни на него се брояха на пръсти, там имаше интернет кафе, но с такива ограничителни филтри, че нямаше смисъл изобщо да се ходи.

— За всеки случай трябва да се копира всичко, всички работни файлове, целият твърд диск. С една дума, всичко, което можеш. Ще имаш на разположение много време — около четири часа. Но гледай да свършиш за не повече от два и половина. Никакво безредие да не остава след теб. Никакви отпечатъци, всичко трябва да е чисто. Успех!

Смачканият вестник отиде в кофата за боклук.

След по-малко от час Йожен-Оливие, облечен в синтетичен комбинезон и с оранжева каска, се изкачваше с въжено столче по стената на висока сграда с претенциозен архитектурен облик от онези, които бяха построени вече в ислямски времена. До към петнайсетия етаж нямаше нормални прозорци, те бяха заместени от тесни дълги отвори, които стигаха до тавана на стаите, пък и тези отвори бяха остъклени някак на принципа на зебрата — един етаж с тонирани стъкла, един етаж с матови, после отново с тонирани. По-нагоре вече започваха нормалните прозорци, можеше да се предположи, че там апартаментите са по-скъпи. Той подмина двайсетия етаж, оглеждайки внимателно дограмата. Навсякъде е затворено, разбира се, но в един от джобовете му удобно се беше сгушил специален комплект шперцове.

Все още младата, незапрашена зеленина се полюшваше отдолу, обгръщайки със зелени прозрачни облаци старите покриви. Ако си представи за миг, че всичко това е лош сън, че самият той просто е нормален млад работник и си тананика, докато работи на чист въздух, а после преспокойно ще отиде на дискотека с момиче, което прилича на Жана? Там ще има музикален гръм и трясък в разноцветната тъмнина, ще има смях дори и по повод най-тъпите шеги, ще има ликуване на щастливата млада глупост, на която имаш пълно право. Как му се искаше да повярва във всичко това, но не се получаваше. Първо, изобщо не успяваше да си се представи като строител в едно нормално време. Той би учил в Сорбоната, в някой от най-престижните й факултети. Второ, по-рано, преди около четирийсет и пет години, когато все още е изглеждало, че нищо не може да заплаши обичайния начин на живот, не би могла да се появи девойка, която да прилича на Жана Сентвил. Такива като Жана се раждат само под буреносни небеса. А на него май изобщо не му се ходи никъде, дори на дискотека, с момиче, което не прилича на Жана.

Жалко, искаше му се да помечтае, но нещо не се получи. Отец Лотар сигурно би казал, че разните му там мечти са вредна глупост, за която е напразно да хабиш своите душевни сили. Но като и да е.

Йожен-Оливие закрепи въженото столче между двайсет и първия и двайсет и втория етаж. Тъкмо където трябваше. Тук виси средството за придвижване, а там се катери работникът. Най-обикновена гледка.

Той се придвижваше предпазливо надолу по стената, имаше опит, но отдавна не бе тренирал. Прозорецът изщрака, поддал се лесно на шперца. Йожен-Оливие се откачи от въжето и се промуши бързо през образувалия се процеп.

Трябваше да обуе полиетиленовите терлици още навън. Докоснали пода, оплесканите му с вар обувки веднага оставиха следа върху килима. С разкошен килим бе застлана от край до край цялата, поне 30 квадратни метра, стая. Дявол знае дали беше персийски или туркменски. Луксозен апартамент, дума да няма. Нежнозелени кожени мебели, толкова меки дори на вид, че да ти се прииска да легнеш или да поспиш на който и да е от фотьойлите. Някакви невероятни растения в антикварни делви и вази. Меко плъзгащи се резбовани врати. В спалнята нямаше килим, подът бе целият покрит с бели животински кожи. А това е кабинетът, с исполинско дъбово бюро по средата, върху него е мониторът.

Все пак тук нещо не бе наред, имаше нещо, което те кара да си нащрек. Собственикът, въпросният достопочтен Ахмад ибн Салих, изглеждаше някак много… правилен. На какво гледа филми, откъде слуша музика? Ясно е, че не е разрешено, но нали всички тези образовани мюсюлмани тихомълком нарушават забраните. Колаборационистите ги е страх, а тях не. Да не би пък да е натикал развлеченията си в компютъра? Компютърът нямаше дори специална парола, който иска да гледа. Не, нямаше. Нито музика, нито кино.

Йожен-Оливие се зае да копира файловете, усещайки с раздразнение, че напразно си губи времето. Каквото и да иска да намери командването, това той не го знае и не иска изобщо да го знае, но може да се обзаложи, че това „нещо“ липсва в този прекалено подреден компютър.

А ако това е някаква идиотска защита, както са казвали навремето? А защо не сред спретнатите папки с разпечатки и научните списания върху необозримото по размери бюро или в едно от дузината му чекмеджета да се намира истинският компютър — ноутбук, с не така грижливо подредени файлове и папки?

Докато си задаваше тези неприятни въпроси, Йожен-Оливие не забравяше и да прибира дисковете с прехвърлените записи в джоба на гащеризона си. Имаше още доста време, а в евтиния му електронен часовник бе монтирано устройство за приемане на сигнал в случай на тревога. Ако на Ахмад ибн Салих изведнъж му хрумнеше да се прибере по никое време вкъщи, момчетата, които стоят на пост пред входа, ще успеят да му съобщят. Може да се каже, че той е в пълна безопасност. Какво ще стане, ако опита, само да опита?

Йожен-Оливие седна на удобния кожен стол, отметна глава на високата облегалка, сложи ръцете си на подлакътниците, притвори очи. И така, той е преуспял, може би малко мързелив ръководител на изследователска лаборатория. Къде би сложил своя ноутбук, за да не бие на очи, но да му е под ръка? Той е десничар, ако се съди по мишката. Не е удобно да посяга с лявата ръка, значи е отдясно и то някъде, където не е нужно да ставаш от стола, за да го вземеш. (Ако, разбира се, отхвърлим приятното предположение, че истинското му работно място е някъде в кухнята, до забравеното върху масата бурканче с кайсиево сладко…) Какво има отдясно? Купчина книги на бюрото и шкафче на колелца под него. Цветни корици с английски заглавия, ясно е, че няма да следи на арабски науката, няколко руски списания, което също е разбираемо, с мушнати в тях листове — превод с гадните глистоподобни букви, не навсякъде, а само в статиите, отбелязани с червен маркер. Английски знаем, руски не, японски, каквато е следващата купчина — също не. А-ха-а! Тефтер за бележки, още един… Да!

Йожен-Оливие нямаше опасния навик да си говори сам, затова дори в мига, когато разбра, че интуицията му не го е подвела, успя да потисне победоносния си възглас.

Онова, което му се беше сторило втори тефтер, се оказа търсеният ноутбук в пластмасов вишнев калъф. Доста добра безжична версия на парижката фирма „Фархад“, макар и последният тъпак да знаеше, че „Фархад“ има заслуга само за външния дизайн, е, може би и за една-две дребни джаджи по клавиатурата. Целият пакет е китайски, до последния чип. Китай не продава на части, затова компютрите марка „Фархад“ струваха един и половина пъти по-скъпо — купувачът плаша целия „производствен процес“. Обаче фирмата процъфтява, чиновниците и ръководителите с висок ранг смятат за добро дело подкрепянето на своите „производители“.

Йожен-Оливие сложи компютъра върху дланта си, сякаш се опитваше да претегли количеството гадории, които съдържаше. Ако е заключен с някаква по-засукана парола, няма да може да копира нищо от него. Но кой знае защо не му се искаше да го отваря. Е, каквото било, било! Ще го отвори!

Дисплеят се включи на секундата, щом отвори капака. Компютърът се зареди светкавично, без да иска никакви пароли, забелязваше се колко по-мощна от стационарната е тази нищо и никаква апаратура. Мернаха се иконите на менюто, но незнайно защо, на Йожен-Оливие не му се даде възможност да избере, компютърът продължи да отваря прозорците един след друг.

Що за дивотия? На монитора излезе някакъв идиотски чат. Съвсем обикновен, май празен… не, не беше празен. На английски език, по-точно, на онзи англо-арабски жаргон, който сега е приет в Англия, мониторът съобщи, че в чата е влязъл „Външен човек“.

Добре де, оказа се голяма глупост, изглежда, че Ахмад ибн Салих ползва този компютър специално за виртуално общуване. Няма да е лошо да види кой се мотае из чата им и за какво си дрънка тази компания, но по-добре е да изчезва оттук. Информацията е изтеглена правилно, а всичко друго са негови идиотски приумици. Още повече, този ник сега ще се разкара, няма да бърбори със себе си, я!

„Страничния: Неканен гост, заповядай!“ — с ярко оранжеви букви избълва мониторът.

Не, все пак е доста забавно да погледа съвсем мъничко. Изглежда, че си имат определен час за общуване, защото в чата все още няма втори човек.

„Страничния: Неканен гост, заповядай!“

Все така не се появяваше втори ник.

„Страничния: Неканен гост, знам, че си тук.“

Кой и с кого си играеше на криеница? А, вероятно е да са някакви любовни закачки. Тогава няма защо да си губи времето. А-ха, и няма никой, защото чатът е само за двама. Изглежда, Гостенинът е именно никът на Ахмад ибн Салих, а на другия край е приет сигнал, че чатът е отворен.

Йожен-Оливие посегна към капака на монитора, за да затвори целия идиотски чат. Да се надяваме, че не е оставил следи.

„Страничния: Неканен гост, ти седиш на моето бюро и още не си излязъл от чата. Не прави това.“

Йожен-Оливие изпусна ноутбука върху коленете си. Той се задържа, не само че не падна на пода, ами избълва още един оранжев ред.

„Страничния: Неканен гост, държиш се глупаво. Аз не предполагам, а знам.“

Изглеждаше, че наистина знае. Все пак беше оставил следи. Но файловете все едно са в него, а щом е така, няма какво толкова да се пази.

„Неканеният гост влиза в чата“ — съобщи синият надпис.

„Неканен гост: Страничния, защо не вървиш на…“ — Йожен-Оливие разбираше, че е забъркал ужасна каша, но пръстите му сами се плъзнаха по клавиатурата.

„Страничния: Неканен гост, не трябва толкова да се вълнуваш къде ще отида аз. По-важното е, че сега ти няма къде да се денеш.“

Тук вече грешиш, гълъбче. Каквото и да има пред вратата ти, прекалено много си си вярвал, че прозорците ти са нависоко. Ако по тях имаше датчици, вече отдавна да са се включили.

„Страничния: Неканен гост, погледни и ще се убедиш сам.“

Нещо изщрака, но не в компютъра. Тънка на вид, но здрава стоманена решетка автоматично се спусна от солидните жалузи. Като захвърли ноутбука, Йожен-Оливие се хвърли към другите прозорци — същото, освен това същите защитни решетки имаше вече на външната врата и на вратичката към черното стълбище.

Идиот, може ли да е такъв идиот! Целият този ноутбук е само хитра сигнализация. И оттам, най-вероятно от служебния офис, се управляват вратите и прозорците. Малък изящен капан. Не срещу крадци, о, не — само срещу хора, които търсят информация.

Тънките гумени ръкавици сякаш се бяха напълнили с вода, защо така му мокрее на ръцете?

Студена пот течеше по бузите му, косите на челото същото бяха подгизнали.

Ноутбукът от пода продължаваше да бълва още послания.

„Неканен гост, трябва да поговоря с теб.“

Да бе!

„Неканен гост: Страничния, не ти се урежда въпросът.“

Ярките редове бяха изгубили всякакъв смисъл — просто се мяркаха някакви букви и толкова. С крайчеца на окото си Йожен-Оливие забеляза, че писането продължава, но само плъзна поглед, без да чете. Ако му е жал за нещо, то е за файловете. А пък ти, мръснико, няма да си поговориш с мен, майната ти. Не става, дори и да ме режеш парче по парче, дори и да ми гориш очите с цигара, както правите обикновено.

Е, сам си е виновен. Йожен-Оливие обиколи просторното жилище, влезе в кухнята. Електрическа печка. Не става. Да му се не види, едно от кухненските чекмеджета също се беше затворило с предпазна стоманена решетка. Сигурно там има ножове и други прободни инструменти. Страхуваме се от съпротивата, значи. А ако имах в себе си пистолет? Щяха да ме засекат с някоя камера и да ме напръскат с газ. Но той нямаше пистолет. Вероятно след пет минути тук ще нахлуе цяла бригада. Не, не от охранителите, които седят долу на входа, те щяха вече да са тук, просто ще пристигне кола с някакво привилегировано поделение на благочестивата стража. Трябва да побърза.

Какво имаме тук за приготвяне на обяд на бърза ръка? А, ето какво! Йожен-Оливие вдигна лекичкия тостер. Кретен си ти, Ахмад ибн Салих! Макар че не, ти не си кретен, а просто не разбираш.

Банята се оказа облицована със сиенски мрамор, кехлибарен на цвят, искрящ. Огромната вана с всевъзможни приспособления за хидромасаж и умивалниците с цвят на шампанско бяха вградени в черно дърво. Колко обичате, изроди, да си живеете сладко! Да се надяваме, че край мивката има контакт.

От високото огледало изплува бледо лице с дълбоки сини сенки под очите. Сивите очи му изглеждаха черни. Само косите са си същите, както винаги — руси, съвсем светли отгоре, по-тъмни отвътре. Нормандски тип, май така каза отец Лотар.

Отец Лотар, ето кой би се натъжил сега повече от него. Да, но той трябва да се радва.

Йожен-Оливие запуши мивката. Водата потече на мощна светлосиня струя, разпени се на мехурчета. Какво ли прави сега Жана? Е, вече няма значение. Откъснатото копче на ризата й, увиснало на конец, веселите чупки на буйните й коси, малката уста с цвят на карамелен бонбон.

Часовникът на китката му оглушително започна да пищи. Пфу, хайде, по-бързо! Толкова ще съжаляваш, ако не успееш сега!

Щепселът не влезе веднага в контакта. Йожен-Оливие обгърна с двете си ръце тостера и го потопи във водата.

Нищо не се случи. Как, да не би да е повреден?! Йожен-Оливие нервно се засмя. Как можа да забрави за гумените ръкавици!

Часовникът пищеше. Йожен-Оливие трескаво сваляше ръкавиците от ръцете си.

Последното, което чу, преди да се свлече на земята, без съмнение бе псувня на някакъв непознат език, може би на персийски…

Видял сведеното над себе си лице на едър охранен мъж с подстригани мустачки, Йожен-Оливие с отчаяние разбра, че не е успял да умре. Нямаше токов удар, вместо него беше получил удар по главата, по лявото слепоочие, и от този удар всичко се беше замъглило пред очите му, а ушите му страшно пищяха.

В светлокафявите очи на Ахмад ибн Салих, срещнали се с неговите, като стрела проблесна не по-малка омраза. След като се убеди в нещо, арабинът веднага се изправи, скръцна със зъби, измъкна щепсела от контакта и с все сила хвърли тостера върху теракотения под.

Ах, дяволите да го вземат, как може някакъв си мързелив арабин да прелети все едно по въздуха от входната врата до просторната баня и да успее да го удари — него, войника от Маки! Ах, ти, задник такъв, да опустееш дано!

Йожен-Оливие бавно започна да се надига, като притискаше гърба си в стената. Поне да имаше наблизо някакъв остър предмет — не, не за да намушка с него гадината, няма смисъл, той не е сам.

— Поне да беше дочел докрая, сополанко — арабинът говореше със задъхване, широкият му гръден кош се издуваше като ковашки мях. — Казах ти, че нямам намерение да те предавам в ръцете на благочестивите или на полицията.

— Аз пък взех, че ти повярвах — озъби се Йожен-Оливие.

— Не виждаш ли, че съм сам? Отвори си очите, за какво ми е да вдигам шум? — Ахмад ибн Салих измъкна от джоба си батистена кърпа и като я смачка грубо в юмрук, започна да попива с нея потта от лицето си. Йожен-Оливие със смътно задоволство отбеляза, че успешният удар не се е разминал на учения току-така. И все пак той беше успял, да пукне дано!

Домакинът излезе от банята, преспокойно обърнал гръб на неканения си гост, сигурен, че той ще го последва. Значи бил сам? Това да е някаква шега? Сега ще видим. Нещо прекалено си сигурен в себе си, почитаеми ефенди.

— Тук няма никакви подслушвателни уредби. — Ахмад ибн Салих тежко се отпусна във фотьойла. Високият ръст го спасяваше от това да изглежда дебел. Меката седалка хлътна надолу с не по-малко от петнайсет сантиметра.

— Струва ми се, че проблемът не е мой — каза подигравателно Йожен-Оливие.

От получения удар той едва се държеше на крака, но Ахмад ибн Салих като че ли не бе особено притеснен от това, както и от другото — дали „неканеният гост“ ще продължи да стърчи прав, или ще намери къде да седне в тази малка гостна с три черни стени и осветен аквариум на мястото на четвъртата. Без да чака вече позакъснялата покана, Йожен-Оливие седна на дивана.

— Как мислиш? Отнася се за София Севазмиу. — Арабинът седеше отсреща, без да сваля от него тежкия си внимателен поглед, който сега излъчваше студена неприязън и нещо като погнуса.

— За кого, за кого? — Сърцето му подскочи, но Йожен-Оливие знаеше, че лицето му няма да го издаде.

— Чувал си за нея. Има и адрес — Пантенско гето, на пресечката на седма и единайсета улица…

Чувство на омраза отново връхлетя Йожен-Оливие, толкова силно, че му пречеше да мисли. От две години насам кметът бе разпоредил във всички гета имената на улиците да бъдат заменени с поредни номера. Разбира се, помежду си французите наричаха улиците с предишните им имена. Дори и да споменаваха номера, правеха го с гримаса на отвращение, разбираема за събеседника им. С такова стерилно равнодушие да спомене номера на улицата можеше само враг, но през всичките осемнайсет години на живота си Йожен-Оливие за първи път разговаряше с враг — така както бе седнал срещу него и потънал в меките кожени възглавници.

Е, спокойно! Дявол знае какво става, трябва да си отваря очите на четири. Господи, да имаше нещо студено, за да наложи с него удареното си чело или поне да пийне, тогава сигурно щеше да успее да си събере мислите, но няма да моли тази гадина, я!

— Ти едва ли знаеш къде е, но има други хора, които знаят. И така, Пантенското гето, номер 7/11, апартамент 5. София Севазмиу живее там от една седмица и има намерение да остане още няколко дни.

Сега вече наистина не му беше до емоции. Когато слушаш така, както слушаше Йожен-Оливие, можеш просто да забравиш да вдишваш и издишаш. И дори да не забележиш, че не дишаш. Откъде знае всичко това? Или мръсникът блъфира?

— Когато й кажеш, тя веднага ще си смени адреса. Излишни притеснения, според мен. Преспокойно може да си остане. Там е работата, че благочестивите не разполагат с тази информация. Макар че щях да съм по-внимателен с тези явки в гетото, ако бях на нейното място. Сега се отработва нова методика. От всяко двадесето семейство по съвсем незначителни обвинения ще бъдат задържани младежи, но самите семейства няма да ги закачат. Арестуваните ще бъдат съдени и изпращани в затвори за неправоверни — в „Компиени“ например. Предполагам, че си чувал какво е да лежиш там. Няма нищо необикновено, че някое 15-годишно момче са го засекли да прави непочтителен жест по време на молитва, осъдили са го и са го изпратили в затвора. Но родителите са готови да направят какво ли не, за да облекчат поне с малко участта на детето си, докато е в „Компиени“. Дори не за да го освободят оттам. А, примерно, за да му изпратят кутия шоколадови бонбони, да го избавят от карцера, който е точно до отходното място, да го спасят от сексуалните домогвания на надзирателите. Животът на десетки непознати им се вижда напълно приемлива цена в името на това.

В равния, добре модулиран глас на Ахмад ибн Салих имаше всичко друго само не и жалост към хората, принудени да правят недостойния и страшен избор.

А той не лъже, бързо отбеляза Йожен-Оливие, най-вероятно не лъже, наистина напоследък доста по-често започнаха да задържат тийнейджъри. Преди той не се беше замислял особено върху това, него затвор при всички случаи не го заплашваше. „Компиен“ е за дребни нарушители. За това арабинът не лъже. А за другото?

— И какъв е смисълът да ми разказвате всички тези неща? Нямам намерение да продължаваме играта на котка и мишка. Какво искате от мен и за какъв дявол?

Наистина, какъв е смисълът да говоря за явките на Маки с човек, вмъкнал се мирно в дома ми, за да краде лъжици? — Ахмад ибн Салих се засмя накриво, като за миг премести поглед към миниатюрната костенурка, която се опитваше да полази нагоре по стената на аквариума.

Дали пък да не му каже, че наистина се е вмъкнал да краде антики, само че се е подлъгал да си поиграе и с компютъра. Не, наивно е, няма да му повярва.

Костенурката, видяла пръста на Ахмад ибн Салих, отваряше уста и се чудеше защо не може да хване нищо освен хлъзгавата гладка повърхност.

— Трябва да се срещна със София Севазмиу. Вече разбрах, че ти не знаеш коя е тя. Но нека като гаранция за моята заинтересованост от тази среща послужи фактът, че ми е известно нещо, което не знаят благочестивите, обаче си мълча.

Ама той е идиот! София Севазмиу никога няма да се довери на нито един от тях, няма да повярва на нито дума, нито ще позволи на когото и да било да й натрапва правила на играта.

— Можеш да й предадеш нещо. — Ахмад ибн Салих рязко се изправи, излезе от стаята. Да вика своите хора? Или да се обади по телефона? Йожен-Оливие безшумно се стрелна към вратата. Чуваше се само нетърпеливо потропване, сякаш някой вадеше чекмеджета едно след друго.

— Записите си, а и смятам, че си ми източил целия харддиск, можеш да ги дадеш на когото искаш — на висок глас продължи да говори от съседната стая ученият. — Но мисля, че другото ще е по-интересно за мадам Севазмиу. Трябва да предупредя, че файловете ми едва ли са в състояние да предизвикат интереса й. Те са абсолютно дестилирани.

При тези думи Ахмад ибн Салих, който също движеше безшумно, въпреки цялата си привидна тромавост, се появи на вратата, при което се озова на една крачка от Йожен-Оливие. В ръката си държеше целофанено пакетче с някаква кутийка в него. Арабинът изтърси кутийката върху дланта си, това по-скоро беше не кутийка, а ковчеже, малко по-голямо от кутия цигари, от крушово дърво, с полуизтрита украса върху капачето.

— Ето — арабинът подаде кутийката на Йожен-Оливие.

— Отворете я — Йожен-Оливие отстъпи крачка назад.

Като кимна, Ахмад ибн Салих внимателно отвори капачето, показа съдържанието, по-точно — липсата, защото кутийката беше празна. След това, вече по своя инициатива, се наведе и помириса малкия дървен предмет.

— Миризмата наистина е малко остра, но не е опасна.

Тъмното топло дърво миришеше силно на някакъв сладникав парфюм. Йожен-Оливие с недоумение повъртя дреболията в ръцете си. Много стар предмет, някога е бил украсен с орнаменти от кехлибар, но почти всички камъчета се бяха изронили. Е, и какво? Ах, колко са неприятни такива игрички с много неизвестни! Пред себе си има враг, без съмнение враг, който дори не умее да го прикрие.

— Разбира се, че можеш да изхвърлиш това нещо в първата срещната кофа за боклук по пътя си. — Ахмад ибн Салих излезе в коридора, като несъмнено искаше да покаже, че разговорът е приключен. — Но на твое място не бих го направил.

То пък ми е притрябвало да знам как би постъпил ти. Как да постъпя аз самият, това всъщност ми е важно. Ами ако всичко е някаква адски хитра уловка, наистина с лекота може да се пожертва пешката, за да се вземе офицерът. По-точно — кралицата. Така че, мерси за боклукчийската кофа, само че ако реша да хвърлям, няма да е в първата срещната.

— Знаеш ли какво… — Ахмад ибн Салих, който вървеше пред него към външната врата, изведнъж рязко закова на място, като че ли с някакъв вътрешен нюх бе усетил чуждата мисъл, и се обърна. — Ако тази вечер София Севазмиу наистина бъде на този адрес, тогава наистина нямам нужда от червей на кукичката. Провери ти самият там ли ще е тя, или не?

* * *

На адреса, който даде арабинът, се оказа, че има малко антикварно магазинче, макар че подобни антики щеше да е по-точно да бъдат наречени вехтории, а магазинчето — вехтошарница. По стените висяха натежали от дрехи закачалки с дрехи от едно време. Женски блузи без ръкав и с къс ръкав, шият се и сега, но само за носене в тесен семеен кръг, защото са подчертано сексапилни. На никого от мюсюлманските моделиери не би му минало през ума да измисли подобна блуза — от скромен кариран плат с удобни джобове. Върху рафтовете бяха струпани фаянсови чаени чаши, някои от тях със забавни картинки на животни, облечени като хора и заети с човешки дейности. Колко много са ги произвеждали навремето — благочестивите непрекъснато ги трошат, където им паднат, а все още не са ги изпотрошили всичките. Най-много биеха на очи разни напълно неутрални предмети — очукани джезвета, нащърбени вази, табли, кутии за украшения. Затова, когато София въртеше в ръцете си съмнителната кутийка, отстрани изглеждаше така, сякаш просто оглежда един от изложените за продажба предмети.

Пък и изражението на лицето й бе напълно подходящо за човек, размишляващ лениво над незначителна покупка.

— Наистина познавам това нещо. — София се раздвижи в стария люлеещ се стол, намиращ се в далечния ъгъл на разхвърляната стая.

— В тази кутийка моят свекър държеше червеното миро. Дори да бях забравила полуоронените зрънца кехлибар, мирисът щеше да ми напомни. Това беше негова прищявка, той обичаше мирото повече от тамяна. Дума да няма, удобно е да разполагаш с писъмце, което може да бъде прочетено само от адресата. Значи всичко това се е готвело не от вчера.

Йожен-Оливие си замълча. Войникът не задава въпроси на генерала, дори да изглежда, че той обсъжда нещо с него. София Севазмиу просто мисли на глас, няма как да я интересува мнението на човек, успял да се издъни два пъти само за половин ден. Истински рекорд! Не успя да се самоубие, а това значи, че беше изложил на опасност куп хора. А третата му постъпка може да се окачестви като глупост, и то най-голямата за деня.

— Не си го слагай на сърцето, момче, още са ти млечни зъбите, за да счупиш с тях такъв орех. Както виждаш, нищо лошо не се е случило като си останал жив. — София пусна кутийката в джоба си, а от другия извади неизменните си цигари.

— Не съм сигурен. — Йожен-Оливие не се осмеляваше да вдигне •очи към нея.

— Искаш да знаеш дали е останал жив някой от роднините ми от страна на съпруга ми? — София се усмихна накриво, докато дърпаше от цигарата. — Подай ми, ако обичаш, пепелника, току-виж съм изтръскала пепелта на пода, а старият Жорж си няма прислужница.

Никой не е останал жив, доколкото знам. Във всеки случай, в Еврабия. Пък и освен това всички знаят, че от мен не можеш да получиш нищо чрез шантаж.

Йожен-Оливие не знаеше със сигурност, но все пак до ушите му бяха стигали разни зловещи слухове. Имало някакви опити за спасяване. Заложниците загинали, но отмъщението за тях било толкова страшно, че уахабитите не предприели нови опити за изнудване. Казваха, че й е отнело почти година, но последният от замесените в гибелта на онези хора бил останал жив. Той просто полудял, очаквайки всеки миг да сподели участта на съучастниците си. В психиатричното отделение се завирал под леглото, щом видел непознат санитар. Впрочем, може това да е измислица, една от многото, каквито се влачат като шлейф след хора като София Севазмиу.

— Това е единственото, което ми дойде наум — произнесе той само с устни. — Той е враг, а какво може да има наум врагът освен шантаж?

— Какво ли не! — София се залюля в стола. — Знаеш ли защо те още не са превзели цялата планета? Ти няма как да помниш, но имаше момент, когато това бе възможно.

Йожен-Оливие мълчеше. Чувството за вина го гризеше, сгушило се в пазвата му, както лисичето е гризяло спартанското момче, за което му разказваше майка му, когато беше малък. Оставаше му просто да търпи и да не се издава, нали той не молеше да му простят или да го оправдаят.

— Вземи да седнеш на оня сандък, стига си ми стърчал пред очите. — Както винаги и най-обикновената реплика на София Севазмиу звучеше като неволна заповед. — Разбираш ли, още през годините на стария свят тези синове на Аллаха обичаха да изтъкват пропагандистката теза, че уж те, за разлика от християните, разговаряли с висшата инстанция, така да се каже, без посредници. В действителност, това е пълна глупост, но по-добре ще е да попиташ за подробности отец Лотар. Между другото, наистина го направи, защото враговете си трябва да ги разбираш добре. Но в тази глупост има куриозна частица истина. Всеки горделив избраник, „разговарящ директно с Аллах“, по никакъв начин не може да разбере защо на друг също такъв избраник Аллах, и пак директно, му казва съвсем друго. Особено що се отнася до някакви материални молби.

— Те не могат да се разберат задълго! — Миризмата на лютивите руски цигари е по-примамлива от каквото й да е миро. Какво има в тази жена, каква загадка, та присъствието й изпълва човек с такава радост? И не само него, та колко пъти той е улавял отблясъците от собствените си душевни вълнения върху лицата на други хора.

— Тогава не можаха, иначе вече да ни няма, и сега пак не могат. И ето, някакъв пройдоха е решил да заложи на кафирите в играта си срещу друг свой правоверен събрат. Самият Ахмад или някой, който стои зад него, за нас е без значение.

Е, всичко си дойде по местата. Получи ли си го, задник такъв? Да не мислиш, че София Севазмиу се е залетяла да се среща с теб, как пък не.

— А къде предлагаше този тип да се срещнем? — София изгаси фаса.

Йожен-Оливие така стана, че събори паянтовия сандък и на пода се изсипа нелепото му съдържание — книжни китайски ветрила.

— Вие, младите, изобщо не ставате за картоиграчи. — София се засмя с черните си очи. — Е, да предположим, че той иска да използва силите на Маки. Заради това може би възнамерява да пожертва, да разсекрети някого от агентурата. Най-простото обяснение е, че са им необходими една-две особено сурови присъди, та неуспелият чиновник да хвръкне от поста си. За едната изгода те винаги се топят един друг и се предават, доколкото ги познавам. Но пък и ние имаме възможност да играем със същите карти, но не в негова полза, а в наша. Освен това, откъде той знае онова, което още не е известно на благочестивата стража? Но тук мръсникът не е излъгал, няма как на благочестивите да им се отваря възможност да ме хванат и да не го направят. Това никак не ми харесва. Ще му се наложи на ефенди да задоволи любопитството ми. А освен това… Има още нещо странно. Откъде все пак се е взела тази кутийка? Там е работата, че цялото лично имущество на свещеник Димитри Севазмиос остана в Русия.