Маги Стийвотър
Ридание (9)

Осем

Мама ме докара до мястото, където беше днешният ми ангажимент. Тъй като се занимаваше с кетъринг, всички сватбени агенти и организатори на тържества в радиус от два часа път я познаваха и не беше нужно много време, за да открият, че дъщеря й е музикантка, която може да изпълнява и сватбена музика. Всъщност идеята хич не беше лоша. Обикновено се появявах на сцената трийсет минути по-рано, половин час подръпвах нежно струните, след това изсвирвах добре познатия сватбен марш и накрая получавах доста пари. Струваше си подръпването; двеста долара, които задоволяваха моя наркотичен глад за купуване на дискове за няколко месеца напред, до следващата сватба.

Но точно днес не ми се занимаваше с това и причината не беше в обичайната сценична треска и гаденето. Дори не мислех за предстоящото изпълнение. А само за смеха на Люк. Анализирах всеки нюанс от него, всяка интонация… преценявах дали не си бях въобразила, дали не преигравах… Най-накрая реших, че просто не бива да мисля толкова.

Мама мълча през целия път — вероятно предполагаше, че съм така притихнала, защото ми е прилошало. Но усещах, че и в нейната глава тече някаква сложна мисъл. И бях права. В един момент тя спря радиото.

— Вчера вечерта… — Ето, започна се. Раздразнението се надигна в мен и се пукна като червен гноен мехур.

— Не искам да говоря за Люк — казах рязко.

Все едно й ударих шамар. Тя дори постави ръка на устата си, сякаш наистина я бях зашлевила. Бях нарушила още едно правило, разбира се. Очакваше се да си седя, да изтърпя конското й и след това да кимна с глава и да направя това, което ми каже. Майната му!

Просто я изчукай. Нямам търпение. Приключвай с това. Нервно пригладих официалната синя рокля, подходяща за тържественото събитие, която мама ми беше купила. Мразех тази рокля. Изглеждах така, сякаш я бях изровила от гардероба на някоя стара дама. Трябваше ми само перлено колие и щях да приличам на председателка на някое женско благотворително дружество.

И сега какво? Люк беше другарче с един шибан заек? Защо тогава въобще ми каза за шибаните феи? За да спечели доверието ми да се вмъкне по-лесно под полата ми?

Мама спря колата и аз я погледнах с очакване за предстоящата битка. Но не, това не беше нейният начин. Вече бяхме пред църквата.

— Какво носиш на врата си? — Гласът й беше достатъчно студен, полярните мечки щяха да я приемат с радост сред редиците си.

Ръката ми хвръкна неволно към верижката, на която висеше ключът на Люк.

— Пълна отврат е, особено с тази рокля — каза мама. Леле. Не си поплюваше, явно я бях вбесила.

— Все тая. — Като че ли ме интересуваше с какво съм облечена в момента. Откопчах верижката, навих я и стиснах ключа в дланта си.

— Прибери я в калъфа на арфата, за да не я загубиш. — Мама натисна копчето, за да отвори багажника. — Вземи си телефона.

Взех го.

— Няма ли да останеш?

Гласът й се вледени с още няколко градуса.

— Баба ти ще те вземе. Аз се прибирам, имам работа. Обади се, когато приключиш.

— Добре. Става. Ще се видим вкъщи. — И аз можех да бъда ледена. Извадих арфата от багажника, пуснах „тайната на Люк“ във външния джоб на калъфа и се запътих към църквата. Докато стигна до масивната дъбова врата, мама вече беше напуснала паркинга.

Преддверието на църквата беше сумрачно и просторно, плътно покрито с червен килим. Беше пропито с типичната за старите църкви миризма — миризма на много хора и много свещи, наслоявала се с години. Вътре вече се бяха събрали доста гости. Всички обсъждаха цветята, времето и музиката и за секунда стомахът ми припомни как би трябвало да се чувствам в подобна ситуация.

— Ти трябва да си арфистката. — Жена с руса коса изникна внезапно до мен като онези клоуни, които изскачат от кутии. Успяваше едновременно да ми говори, без да откъсва поглед от събралото се множество и без да сваля усмивката от лицето си. — Аз съм Мариан, сватбеният агент.

Кимнах безмълвно. Ако отворех уста да кажа нещо, сигурно от нея щяха да излязат мълнии и да подпалят сложната й фризура.

— Майка ти ми обясни всичко за теб — процеди през зъби Мариан, все така усмихваща се на влизащите гости. — Тоалетната е право през тези врати.

Изпитах едновременно унижение и облекчение. Минах през вратите и намерих малката, направо древна тоалетна. Отместих встрани украсата от фалшиви цветя, която беше прекалено голяма за тясната стаичка, и повърнах, както си му беше редът. Веднага след това се почувствах по-добре; сега ме измъчваше едно-единствено нещо — онова чувство, което имах, откакто чух разговора между Люк и скапания заек.

Насапунисах ръцете си с натрапчиво миришещия на лавандула сапун и пуснах силна струя вода, за да ги измия. Нещо твърдо се претърколи между дланите ми и преди да осъзная какво става, видях как пръстенът на баба падна в мивката и изчезна в канала.

Изругах и пъхнах пръст вътре, но мивката беше стара, от онези със зейналите канали, които само чакат нечии лични вещи да паднат вътре, за да ги погълнат завинаги. Пръстенът ми беше загубен някъде в канализацията. Естествено, нали точно днес баба щеше да дойде да ме вземе! Направо щеше да побеснее.

Прецакана съм.

Върнах се в преддверието, намерих Мариан и обсъдихме какво и кога да свиря по време на церемонията. И разбира се, след като бях минала през тоалетната, оттук нататък нямах никакви проблеми, свирих чудесно и след половин час държах в ръката си чек за 175 долара.

Общуването и любезните разговори с хора, които не познавам и никога повече няма да срещна, не ми се удават много, така че избягах навън и се обадих на баба.

— Бабо? Мама каза, че ти ще ме прибереш.

— Свърши ли вече?

— Да.

— Ха, доста бързо. Дори посещението при лекаря вече е по-дълго, отколкото една сватбена церемония. — От другия край на телефона се чу някакво думкане.

— Предполагам, че е така. Какво правиш?

— Аз… — друго думкане — боядисвам част от мебел, която очевидно не желае да бъде боядисвана. Но това може да почака. Ще бъда при теб до половин час.

Погледнах към църквата. Тук на тротоара беше доста горещо, но сигурно под близките брези нямаше да бъде толкова зле. Разбира се, можех да изчакам и вътре в църквата имаше климатик — но тогава трябваше да се насилвам да говоря с хората. Казах на баба, че всичко е наред и я чакам, и се запътих към дърветата.

Понасяше се. Беше горещо, но сянката разхлаждаше достатъчно, макар и леко. Подпрях арфата си на една от брезите и реших да се разходя малко между дърветата. Бяха около петдесет, засадени в прави линии, всичките красиви и високи, с толкова гъсти корони от клони и листа, че не можех да кажа къде свършва едното дърво и започва другото. Тревата под тях беше толкова зелена и красива, че приличаше на нещо, което можеш да видиш насън, а не наяве.

Не можех да седна на земята, защото щях да изцапам „безценната“ старомодна рокля от мама. Затова застанах до една от брезите и се загледах в ствола й — кората се белеше на места и отдолу се виждаше голата кожа на дървото. Красиво, но миризливо.

Подуших въздуха. Каква беше тази миризма всъщност? Сладникава, леко плодова и леко гнила. Като окосени детелини, оставени да плесенясат. Определено не идваше от дърветата.

На около три метра от мен видях движение, нещо се мярна и изчезна за по-малко от секунда — като кадър от филм, който си пропуснал, но с част от съзнанието си знаеш, че го е имало. Миризмата на гнило изчезна и после отново се разнесе наоколо. После видях нещо черно. Голямо.

Отстъпих назад, дървото се озова между мен и това, каквото и да беше то. Не бях толкова тъпа, за да си мисля, че просто си въобразявам. Вече не. Нещо проблесна. Движението във въздуха се повтори. Този път беше едва на метър и половина от мен — ярко сияние и после мрак, сякаш бях погледнала право в слънцето, а после съм затворила очи. Образът, който видях в този кратък миг, беше на голямо, тъмно животно, на височина малко над кръста ми, с изпънат напред врат и дълго, дълго, приведено тяло. Готово за…

Атаката дойде иззад гърба ми — толкова внезапна и силна, че ми спря дъха. Паднах по гръб на земята, но не усетих болка. Мислех само за смазващата тежест върху мен и дали ще мога някога отново да дишам. И за ужасната смрад. Миризмата на гнило беше навсякъде, като че ли самата аз вече бях мъртва и се разлагах. Огромна котешка глава, прекалено дълга и тясна, за да бъде обикновена дива котка, се протягаше към врата ми.

Инстинктивно вдигнах ръка нагоре, за да се предпазя от зъбите, които се забиха в мен. Те потънаха в меката част на ръката ми над китката, без да срещнат никаква съпротива. Изпищях, но нямаше кой да ме чуе. Сякаш тази горичка беше на километри разстояние от църквата и сватбеното тържество.

Ръката ми гореше от захапката на котката. Забих пръстите на другата си ръка в очите й и тя ме пусна, ръмжейки. Проблясък. Светкавица. Беше зад мен, с лапи и нокти, забити в земята. Проблясък. Отстрани, дебнеше ме, като че ли бях мишка. Проблясък. Впи отново зъби в ръката ми.

Болката беше толкова силна, сякаш ме изгаряше истински огън. Вкопчих се, удрях, дращех котката, но нямах никакъв шанс срещу железните й мускули. Тя си играеше с мен и сигурно щеше да ме убие. Защото бях измила пръстена на баба в канала. Щях да умра, защото бях шибана идиотка.

Внезапно котката изсъска, завъртя се и ме повлече със себе си, защото все още зъбите й бяха впити в плътта ми. Като в полусън видях друг — човек… Той ме стисна за рамото, а с другата си ръка сграбчи главата на котката.

— Недей — прошепнах аз. — Не е обикновена котка… внимавай…

— Аз внимавам — сопна се Люк.

О, Господи! Какво правеше той тук?!

Котката дърпаше ръката ми на една страна, той — на друга, а аз вече губех съзнание и ми се струваше, че виждам звезди посред бял ден. С друго стържещо съскане котката ме пусна и скочи срещу Люк — изправена на задните си крака, изглеждаше два пъти по-голяма и по-висока от него. Щеше да стане нещо ужасно…

Но докато успея някак да стъпя на краката си, Люк беше сграбчил животното и го вдигна във въздуха. Котката протегна масивната си лапа към лицето му, но той извади отнякъде кинжал и го заби в долната част на челюстта й. Просто така.

Изражението му беше същото, както когато разговаряше с Елинор — спокойно, безизразно, а движенията му бяха абсолютно естествени, тренирани и ефикасни.

Котката падна на земята; мъртва изглеждаше дори още по-голяма. Взирах се в нея, в отпуснатата й шия, в кинжала, забит в челюстта й. Наблюдавах как Люк измъква ножа, избърсва го внимателно в тревата и го прибира под крачола на панталона си. Стоях вцепенена на едно място, не можех да залича от съзнанието си спомена за лицето му в мига, в който уби призрачния звяр.

Люк ме погледна въпросително. С такъв поглед човек гледа улично куче — протяга ръка в очакване дали ще му разреши да се приближи до него. Внезапно си спомних въпроса, който ми беше задал преди — „Плаша ли те?“.

Преглътнах тежко и с изненада открих, че гласът ми се е върнал.

— Изпуснах пръстена на баба в канала на мивката.

Това беше разрешението, от което Люк се нуждаеше. За секунда се озова до мен, хвана нежно треперещата ми наранена ръка и изтри кръвта с тениската си. Огледа внимателно четирите дупки, оставени от зъбите на котката. Пръстите му докоснаха леко синините, които се бяха появили по рамото ми, и белезите от нокти по врага ми, а после ме придърпа към себе си. Стисна ме толкова силно, че ме заболя. Усещах, че е развълнуван и диша учестено.

После ме пусна.

— Къде е ключът? Къде е пръстенът?

Бях останала без дъх, макар вероятно по съвсем неподходяща за момента причина.

— Казах ти. Без да искам, го изпуснах в канала.

— А ключът?

Сведох поглед.

— Мама ми каза да го сваля.

— Майка ти е идиотка! — Люк обикаляше нервно около мен, като ме проверяваше за още наранявания. Забелязах разрези от нокти по дънките му, а на едно място в долната част на крака му, по прасеца, избиваше червено петно.

— Кървиш.

Той спря пред мен.

— Ти също. Можеше да… можеше да бъде много по-зле.

Внезапно си спомних нещо и се сепнах.

— Баба ще дойде да ме вземе всеки момент. Какво ще й кажа?

— Истината.

Това почти ме разсмя.

— Никога няма да ми повярва. Тя е доста разбрана, но не знам как ще й обясня появата на призрачна дива котка, опитваща се да ме убие.

— Ще ти повярва. — Люк посочи към калъфа на арфата. — Ключът вътре ли е?

Кимнах с глава. Той отиде и го извади от външния джоб. Не помръдвах, докато ми закачаше верижката на врата. Ожулените места ме заболяха, когато ключът се допря до тях. Люк целуна кожата ми близо до мястото, където неговата „тайна“ се намести. От допира на устните му по цялото ми тяло премина тръпка. После той пак ме прегърна и прошепна в ухото ми, само на мен: „Моля те, бъди внимателна“.

Прозвуча така, сякаш се сбогуваше, но не ми се щеше да остана сама, докато дойде баба.

— Тръгваш ли си?

— Ще те наблюдавам. Но тя не би искала да ме види с теб.

Оставих го да се отдалечи на няколко крачки и тогава зададох напиращия отдавна в мен въпрос:

— Какво правеше тук?

Люк сви рамене.

— Ти поиска някой да те спаси. А каквото поискаш, то става…