Маги Стийвотър
Ридание (19)

Осемнайсет

Не просто самият натиск на хрътките беше кошмарен. Не можех да понасям студената им козина, допираща се до кожата ми, задушаващата миризма на различни треви и детелини, и най-вече — лая на мастифите и крясъците на по-малките скокливи хрътки, които сякаш триумфално се надвикваха: „Нашата плячка, нашата жертва, уловихме те и сега ще те убием!“.

Ловеца се появи сред тях, телата им му правеха път, разделяйки се встрани като вода. Крачеше бавно към мен и възцаряваше тишина сред гигантската какофония. Едвам го чувах как им казва: „Тихо“.

Хрътките млъкнаха веднага. На хълма стана толкова тихо, че чувах свистенето на колите по пътя долу. Можех да извикам за помощ, но какъв смисъл имаше? Дори да погледнеха насам, шофьорите щяха да видят само моята фигура на хълма.

Ловеца спря на крачка от мен. От толкова близо необичайният му вид направо ми взе дъха. Вдлъбнатите му очи бяха бездънни като на ястреб и едва сега забелязах, че златните кичури в косата му бяха наистина златни — всеки кичур беше здраво вплетен сред нормалната му кестенява коса и искреше ярко на слънцето. По врата му имаше странни кафяви белези — като татуировки, само че изглеждаха естествени, като по рождение.

— Диърдри Монахан.

Звукът на гласа му моментално ме запрати сред бездна от спомени: Люк гледа телата на своите братя в рова, а Ловеца го подканва да тръгват. Ловеца притиска Люк към земята с безизразно лице, докато една фея, пееща чудно красива песен, поставя насила гривната окова на рамото му. Люк, издърпан от кладенец от Ловеца, който го поглежда безстрастно и без злоба: „Време е за работа“. Люк свири на флейта, докато Ловеца слуша с наведена глава и затворени очи. Ловеца влачи окървавеното тяло на Люк в една просторна стая, а червената диря, оставаща след тях, води извън вратата.

Томас прошепна в ухото ми:

— С това желязо, което носиш по себе си, само Люк може да те убие. Бъди смела, дете.

Ловецът втренчи поглед в него.

— Томас Стихоплетецо, не говори, ако можеш.

От него се излъчваше време. Беше стар. Когато погледнах към лицето му, изпитах усещането, че се взирам в хиляди години, изминали в преследване. Бях по-уплашена от неговата странност, отколкото от покварената красота на Елинор. Страхувах се да проговоря — сигурно имаше някакъв протокол, който трябваше да спазвам, за да не го обидя.

— Какво искаш от мен, Ловецо? Не съм ли прекалено лесна плячка за теб и за тази огромна глутница? Нима има някакво предизвикателство в този лов?

Странно изражение проблесна за миг в очите му.

— Именно. — Изучаваше ме през спуснатите си клепачи. — Този лов си е чисто прахосване на време.

— Не можеш да я убиеш — обади се Томас. — Защо въобще я преследваш?

— Наредих ти да замълчиш, Стихоплетецо. — Обърна се отново към мен и мълчанието, което се възцари, продължи векове. Най-накрая се протегна към бедрото си и извади дълъг, направен от кост кинжал; дръжката му беше цялата гравирана с животински глави. — Диърдри Монахан, ти можеш да заповядваш на детелините и затова трябва да умреш.

Да. Страшничко, но не чак толкова, че да се просна назад по гръб и да го оставя да забие кинжала си в гърлото ми. Отстъпих крачка назад, спъвайки се в една от хрътките.

— Знам, че не смяташ да ме промушиш с това нещо.

Томас трепна зад гърба ми, без съмнение, представяйки си колко болезнено би било кинжалът да проникне в тялото ми, дори и да не успее да ме убие.

— Махни желязото, което носиш — каза Ловеца. — Надушвам го по теб.

— Като че ли ще го направя — отвърнах аз. — Разкарай се.

Лицето на Ловеца не трепна; аз бях малък заек, опитващ се да избяга от ножа му, и това си беше в реда на нещата. Той пристъпи напред, вдигна бавно кинжала и каза отново:

— Махни желязото.

Хвърлих поглед към края на полето. Следобедът преминаваше във вечер и вече усещах задаващия се мрак над хоризонта, макар още да не можех да го видя. Не беше съвсем близо, но и това ми стигаше. Нещо вътре в мен улови мрака и го остави да попие и да се надигне в цялото ми същество.

Вдигнах ръка и съвсем лесно, сякаш опъвах жица, костеният кинжал полетя във въздуха и падна в дланта ми. Дръжката се удари силно в ръката ми, както и част от острието — то разсече кожата ми като масло и аз трепнах от уплаха; за малко щях да изпусна ножа. Но не можех да си позволя да го изпусна, затова не го направих. Стиснах го здраво и една тънка кървава следа се стече по изящната му повърхност от слонова кост; вдигнах го към Ловеца. Гласът ми трепереше.

— Върни се при Нея и й кажи, че си искам приятеля обратно. И Люк.

Очите на Ловеца бяха вперени право в мен, сякаш можеха да издърпат ножа обратно.

— Няма да оставя плячката си.

— Ще я оставиш — казах аз, държейки ножа уверено с нов пристъп на сила. — Върви при Нея и й предай това, което ти казах. — Протегнах другата си ръка с обърната към него длан и си представих, че е станала гигантска, че притиска гърдите му и го хваща за странните дрехи. Бутнах го назад с тази ръка и с цялата сила, която успях да намеря в този мрак, който още не беше напълно мрак.

Ловеца се запрепъва назад по хълма. Тласнах още малко.

— Върви или ще те смачкам — излъгах аз. Едвам успявах да държа кинжала, а какво оставаше за нещо повече. Използвах цялата сила, която имах, за да притисна гигантската ръка още веднъж към гърдите му с надеждата това да го убеди, че разполагам със силата да изпълня заплахата си.

Той ме изгледа продължително и после вдигна ръка.

— Хрътки, след мен.

Те се впуснаха към него, козината им блестеше на бледата вечерна светлина. Чаках с протегната напред и трепереща ръка най-дългите две минути от живота си, докато глутницата изчезна.

— Отидоха ли се? — прошепнах най-накрая.

Томас кимна невярващо.

— Да.

— Добре — казах аз и припаднах.

* * *

В съня си лежах на хълм, заобиколена от гъби, които блещукаха смътно бели на светлината на милионите звезди. Нямаше място на света, което да е по-близо до нощното небе от този хълм, мракът ме обгръщаше отвсякъде и ме поглъщаше в себе си. С всеки дъх, който поемах, нощта ме изпълваше.

В този сън лежах по гръб, вперила поглед в звездите над мен и в тебеширенобялата луна. Знаех, че сънувам, защото докато гледах в луната, можех да видя по повърхността й тръпнещите тела на множество птици, извиващи крила една над друга в странен, неразгадаем пъзел. Имаше нещо толкова красиво и необятно в присъствието им, че ми се искаше да заплача. Дали винаги са извивали така тела на лунната светлина и просто аз ги виждах едва сега?

Мина доста време, преди да осъзная, че не съм сама. Едва когато го чух да въздъхва. Извих глава, за да го погледна.

— Мислех, че си мъртъв.

Люк изглеждаше уморен, по лицето му имаше засъхнала кръв, а в гласа му се чу странен копнеж.

— Страхувам се, че не съм.

Погълнах сълзите си, те спряха на гърлото ми като каменна буца.

— Иска ми се наистина да си тук.

Той приседна до мен и обхвана с топлите си ръце измръзналите ми боси стъпала. Краката ми бяха покрити с кал и напълно изтощени от бягството от хрътките.

— И на мен, любима. Но съм доволен и на съня — много умно от твоя страна да се сетиш за това.

Не си спомнях да съм го направила съзнателно. Просто припаднах в тревата и си пожелах мракът да дойде по-скоро.

Надигнах се с усилие и седнах по-близо до него, търсейки утеха в спомена за начина, по който миришеше. Той ме прегърна и прошепна в ухото ми:

— Не Им позволявай да ти отнемат „тайната“ ми. Тя е всичко, което мога да ти дам.

Звучеше тъжно, главата му беше отпусната на рамото ми в пълно отчаяние, затова му отвърнах съвсем искрено:

— Всичко, което искам от теб, си ти.

Люк въздъхна толкова тежко, та се уплаших, че няма да му остане дъх.

— О, Ди, никога не съм искал толкова силно да бъда свободен, колкото в този момент. Не мислех, че ще боли така.

— Ще дойда да те спася — казах аз.

Той се отдръпна назад, хвана ме за раменете и ме погледна в очите.

— Независимо какво ще кажа по-късно, не забравяй, че никога няма да те нараня. Никога няма да те нараня. — Не знаех дали ми го обещава, или се опитва да убеди себе си.

— Кажи ми какво да направя — помолих го аз.

Люк се намръщи и помислих, че ще ми каже, че не знае. Но той хвана брадичката ми с ръка и я повдигна.

— Имай вяра в себе си.

Не това исках да чуя. Не можех да си вярвам. Всеки път, когато го направех, разменях спомените си с някого, шофирах лудо с кола или губех съзнание и изпадах в безсмислено бленуване. Не знаех какво правя. Бях като малко дете, размахващо пистолет. Струваше ми се, че си играя с невероятно мощно и опасно оръжие. Загледах се зад гърба му в кръжащите на повърхността на луната бели птици и се замислих, че те са символ на това колко много не знам и не разбирам все още.

— Спри — каза той. — Знам какво правиш. Ти си умно момиче, Ди. Най-умното, което съм срещал някога.

— Умът няма нищо общо с това — отвърнах рязко и отдръпнах брадичката си. — Мога да се науча на много неща от книгите или като гледам как някой друг ги прави. Как се предполага да науча каквото и да било за това? Няма книги, в които да прочета как да бъда откачен изрод, опитващ се да оцелее в света на феите, доколкото знам.

— Винаги те ядосвам. — Люк поклати глава — Дори в сънищата ти някак си успявам да го направя.

Погледнах отново към умореното му бледо лице, към светлите му очи, отразяващи светлината на луната, които се взираха в мен. Изглеждаше толкова раним и толкова човешки в този мрак. Потръпнах цялата.

— Страхувам се, че ще се проваля и ще загубя и двама ви.

— Трябва да си вярваш повече. Няма нужда някой друг да ти казва какво да правиш.

А може би имаше нужда. Може би не бях готова за независимостта, която толкова отчаяно исках. Зарових лице в ръцете си, скривайки се от светлината.

Той хвана китката ми и заговори с мекия си глас:

— Можеш да направиш всичко, което искаш, помниш ли? Сега ела тук и се сбогувай с мен, защото не знам дали ще те видя някога отново.

Повдигнах рязко глава при думите му и видях как, преди да допре грапавите си устни до моите, по лицето му се стече сълза. Обвих ръце около врата му и се притиснах в него, докато той ме целуваше отново и отново, а друга проблясваща капка се присъедини към първата по бузата му, разтече се като малко ручейче и се смеси с моите сълзи.

Помислих, че сънят ще свърши тук, но той не свърши, докато Люк не ме свали долу на тревата до себе си, обви тялото си около моето и ми прошепна:

— Сбогом, красавице.

Над главите ни птиците на луната започнаха да ридаят, песента им беше мрачна и самотна, множество гласове се извиваха нагоре в странна, оплакваща нас и любовта ни мелодия… И в този момент се събудих.