Маги Стийвотър
Ридание (16)

Петнайсет

Не исках да ходя на тържеството. Изглеждаше безсмислено, когато бях в болницата при баба, а сега, след като бях видяла гърчещия се от болка Люк, ми се струваше направо идиотско. За първи път осъзнах, че времето наистина е безценно. Да забавлявам групичка богати адвокати в този момент — а и по принцип — си беше чисто пилеене на тази скъпоценност.

— Животът трябва да продължи — отвърна Люк, когато му казах, че ще зарежа тържеството. — Не можеш просто да спреш. Какво друго ще правиш?

Ще бъда с теб. Ще лежа на леглото до теб и ще запомням аромата ти и звука на гласа ти, за да не може никой никога да ми ги отнеме.

— Ди. — Пръстите му се плъзнаха по ръката ми, от рамото до китката, и накрая се преплетоха с моите. — Трябва да отидеш там и да се държиш, сякаш нищо не е станало. Ако не отидеш… Те ще дойдат и ще довършат работата, която аз не успях.

Затова натоварихме арфата в колата и потеглихме към Уоршоу. Както ми беше обещал Люк преди, небето вече беше ясно, а въздухът — свеж, всички остатъци от скорошната буря бяха изчезнали зад дърветата. Докато той шофираше, унесен в мислите си, аз се отпуснах на седалката до него и започнах да пиша гигантски есемес на Джеймс, в който му разказвах всичко случило се, както ни беше обичаят. Откакто бяхме станали приятели, винаги си пишехме (да, знам, че есемесът не е истинско писмо, но все пак се брои), защото някои мисли са прекалено притеснителни, за да бъдат изказани с думи в пряк разговор с човека отсреща. Веднъж получих дълъг есемес от Джеймс за някакви ангели пазители и дали всеки си има такъв, а друг път ме беше питал дали по мое мнение интровертите са психично болни хора. Аз пък му бях писала надълго и нашироко за това, че се страхувам как никога няма да си намеря приятели, а един ден му развих теория за това как музиката може да бъде използвана като уред за пътуване във времето — есемесът беше толкова дълъг, че го писах цял час! Този беше доста по-кратък:

джеймс, трябваше да бъда честна с теб от самото начало, но се страхувах, че ще нараня чувствата ти или ще разваля приятелството ни. прекарвам доста време с люк и мисля, че се влюбвам в него. знам, че това е лудост и е прекалено скоро, но нищо не мога да направя, той има нещо общо с тази история с феите, но още не знам какво точно. проникнах в мислите му — да, мога да правя и това, представяш ли си! — и открих, че е убил много хора. знам, че звучи много страшно и объркано, но мисля, че някак си е бил принуден, трябваше да убие и мен, но той не поиска и сега се страхувам, че този, който стои зад всичко това, ще го накаже, вече го направи веднъж и беше ужасно. не знам какво да правя, може би трябва да го спася, моля те, не ми се сърди, нуждая се от помощта ти.

Въздъхнах и изтрих съобщението, без да го изпратя. Затворих телефона и се обърнах към Люк:

— За какво мислиш?

— Как ще опишат историята ми някой ден, ако решат да направят филм за живота ми — като трагедия или като халюцинация на някой луд. — Откъсна се с мъка от мислите си, но изглеждаше, че е възвърнал обичайното си хладнокръвие.

Засмях се.

— А не се ли чудиш откъде ще намерят такъв сладур да изиграе ролята ти?

— Не, но се питах дали ще има целувка накрая или тъжна музика, или пък камерата ще покаже отвисоко полетата, в които някога се скитах свободно. — Хвърли ми бърз поглед и погали лекичко с пръсти отпуснатата на коляното ми ръка, преди да се съсредоточи отново в пътя. — Надявам се на целувка, но като си знам късмета, сигурно ще получа кадъра отвисоко с полетата.

Намръщих се.

— Можеш ли да ми кажеш кой ти причини онова там, в кухнята?

Люк помълча известно време, сякаш обмисляше варианта да ми каже.

— Някой… който е започнал като теб.

— О, това звучи много конкретно.

— Не мога да бъда по-конкретен.

Примижах към последните чезнещи отблясъци вечерна светлина и се опитах да се сетя каква точно съм аз.

— Бил е… срамежлив? Командван от деспотична майка? С музикален талант?

Люк цъкаше неодобрително при всяка моя догадка.

— Мисли в по-основни категории.

— Той е жена? Човек?

— Дзън-дзън! Дайте наградата на момичето! — Люк също присви очи и си сложи черни очила. Сега вече изглеждаше направо непоносимо готин. Не беше честно, че притежава толкова много оръжия от типа „Диърдри поразяващи“ в своя арсенал. — Значи, теоретично, ако тя е като теб, аз мога да говоря за теб и ти ще разбереш какво представлява, без да си навличам проблеми.

— Май се изгубих някъде по средата на мисълта ти, но все още те следвам.

Люк изглеждаше въодушевен от идеята.

— Добре. Да поговорим за твоята дарба. Тя не може да промени това, което си. То е като да… — запъна се, докато търсеше думите. — Като да се напиеш. Това, че си се напил някоя вечер, не променя същността ти, не те прави различен — просто премахва задръжките ти. Разкрива по-голяма част от теб. Ако си лош човек, ще имаш и лошо пиянство. Ако си добра личност, и пиянството ти ще бъде готино и забавно. Ти си удивително талантливо момиче с изумителна воля, твоята дарба просто изкарва това на бял свят и то експлодира с пълна сила.

— Вече ме спечели, не е нужно да ми правиш още комплименти.

Люк махна с ръка.

— Идва ми отвътре. Май не мога да се спра. Опашката ти е много сладка, все ми се иска да я докосна. Ето, виждаш ли, пак ми се изплъзна от устата.

— Ако ме накараш да се изчервя, ще те цапардосам. — Бях шашната от промяната в настроението му — това беше онзи Люк, който флиртуваше с мен на конкурса, не Люк, проливащ кървави сълзи сред гробището, или Люк, изгубен в спомените си в нашата кухня. Едва сега усетих колко ми е липсвал.

Той ме погледна и ме възнагради с бърза сияйна усмивка.

Прехапах устни и най-накрая все пак се изчервих.

— Стига. Нека да продължим с онова за дарбата. Предполагам, че тази загадъчна личност, която може да прилича на мен, не е мила и добра и след като е открила дарбата си, определено не се е превърнала в свръхмила и добра, нали така? — Ударението, което поставих на думата „дарба“, беше нарочно саркастично — невидимият съд нямаше как да прецени дали съм съгласна или не с терминологията на Люк.

— Не. Въпросната личност, която може би прилича донякъде на теб и вероятно има нещо общо със състоянието ми преди малко, беше злобно, страдащо от параноя момиче, което обичаше да казва на хората какво да правят. А когато откри дарбата си, се превърна в още по-злобно, страдащо от параноя момиче, което все така казваше на хората какво да правят, но му доставяше още по-голямо удоволствие да ги наранява, ако не изпълнеха заповедите му. Нарани много, много хора.

Замислих се над думите му.

— И къде се появяваш ти в историята?

— Точно в онази част с нараняването. Което ще сполети и мен, ако опитам да ти кажа. — Погледна толкова бързо и за кратко към гривната на рамото си, че не бях сигурна дали не ми се е сторило.

— А моето място къде е?

— В частта с параноята.

— Да не би да се страхува от арфистки?!

— Не, страхува се от ума ти, Ди. Затова го използвай. За какво говорехме?

Най-накрая ме осени.

— Телекинезата. Това имаше предвид, когато й каза, че не съм заплаха. — Замислих се малко, а после избухнах. — Но това е толкова тъпо! Ако не се бяхме срещнали на конкурса и ако някакви откачени перверзници не ми подхвърляха постоянно четирилистни детелини, нямаше въобще да знам, че феите съществуват наистина. Единствените хора, за които щях да представлявам някаква заплаха, щяха да са тези, които се окажат на пътя между мен и тоалетната, когато ми се прииска да си изповръщам червата от нерви.

Люк се ухили. Досега не го бях виждала толкова лъчезарен.

— Нали ти казах, тук е мястото на параноидната мания.

— Но едва ли аз съм единствената с такава дарба… О. — Изведнъж причината за купчината тела от спомените на Люк започна да ми се изяснява. — Значи Тя те кара да го правиш. Защо ти?

Той ми отговори с друг въпрос.

— Защо не Елинор ли?

Представих си Елинор, фините й пръсти, отдръпващи се от мен и от ключа около шията ми.

— Желязото… Тя не може да го докосва. Но нали Кралицата не може да го докосва, а Елинор е човек.

— Не напълно, вече не…

Тръснах глава.

— Но аз те видях… видях как се чувстваш заради всичко това. Как може да те накара да го правиш?

— Знаеш, че не мога да ти кажа.

Спомних си отново как Люк забива ножа в сърцето си, опитвайки се да сложи край на живота си. Как седи сред мрака на гробището и ме умолява да му простя. Каквото и да беше това, с което го принуждаваха да убива онези хора, сигурно беше нещо кошмарно. Хрумна ми ужасна мисъл.

— Да не би да изпадаш в транс? Може би ти прави някакви вуду магии и контролира съзнанието ти?

Люк поклати глава.

— Страхувам се, че съм в пълно съзнание, когато върша това. Но се появи ти и ме очарова, и това беше краят на всичко. — Изненадващо за мен се усмихна широко. — Направо съм зашеметен. Това ли е любовта? — Преди да отговоря, наби внезапно спирачки. — Тук ли сме?

Погледнах навън.

— Да.

Огромната тухлена къща на Уоршоу беше отдалечена от главния път, парадната фасада с колоните доминираше над просторната полегата морава пред входа. Люк подкара „Буцефал“ по стръмната алея, взирайки се в напълно празното пространство пред входа.

— Не виждам никакви коли. Сигурна ли си, че идваме навреме?

— Нали е седем и половина? — Погледнах часовника в колата за всеки случай. — Би трябвало да сме навреме. Мисис Уоршоу каза, че тържеството започва в осем часа, но аз трябва да дойда по-рано, да мина отзад и да се настаня в беседката. Идвала съм тук и преди — на тържество на дъщеря й; те са приятелки с мама.

— О, майка ти има приятелки?

— Не ставай груб!

Люк се ухили отново и паркира колата близо до къщата. Взе арфата ми, аз вдигнах раницата му, а после той се приближи и ме хвана за ръка. Заедно тръгнахме към задната част на голямата тухлена къща, минавайки през оформените като спирала храсти и покрай каменен фонтан със статуя на малко момченце, пикаещо в езерце. Надявах се, ако някой ден стана богата и известна, да не се побъркам дотолкова от купищата си пари, че да смятам малките пикаещи момченца за приемлива украса на моравата ми.

Просторният заден двор също беше празен въпреки сгъваемите маси, изправени до стената близо до задната врата, и сгъваемите столове, опрени в дълги редици на издадената дървена веранда. Поведох Люк към кръглата беседка, която се издигаше в средата на двора — кръгла тухлена постройка с високи колони, покрити с бял купол, открояващ се на фона на оранжево-зеленикавото сияние на спускащата се вечер.

— Мисля, че сме подранили — отбеляза Люк. Взе един сгъваем стол от редицата за мен, а той самият седна на ръба на беседката. След няколко минути тишина се обади отново: — Знам за брат ти.

Спрях да настройвам арфата и го погледнах изненадано.

— Брат ми?!

Той се протегна към протърканата си платнена раница и извади кутията на флейтата си.

— От спомените ти. На колко години си била, когато майка ти го загуби?

Можех да се направя, че не разбирам за какво говори, но истината беше, че помня месеца, деня и дори часа, в който мама загуби бебето там, навън, и какво ядох този ден на закуска. Запитах се какво ли още е изровил Люк от затънтените кътчета на съзнанието ми.

— На десет.

Сръчните му пръсти сглобиха частите на флейтата, докато очите му не се откъсваха от края на двора, винаги нащрек.

— Притесняваш ли се да говорим за това?

Спомних си как големият корем на мама изчезна внезапно и последния път, когато я видях да плаче. Но това не беше моя болка; бременността й винаги ми се е струвала някак си нереална.

— Не. Какво искаш да знаеш?

Люк се взираше в най-близките до беседката дървета: три ниски разлистени акации на няколко метра от нас.

— Преди да реша дали харесвам някого, винаги се опитвам да открия дали има причина, поради която той е това, което е.

— За мен ли говориш?

Погледна ме направо смразяващо.

— Не, за майка ти, глупаче.

Прехапах устни, чудейки се дали не трябва да заема отбранителна позиция, или пък да се почувствам облекчена, че в играта се намеси трета, неутрална страна, макар да беше „страна“, с която се живееше доста трудно.

— Тя си е добре.

Люк се навъси.

— Имах достатъчно време да ви наблюдавам и двете благодарение на спомените ти и въобще не мисля, че е добре. И не ме карай да се захващам с Дилия. — Поклати глава и след кратка пауза продължи: — Налага се да защитим семейството ти. Ако не те нараня, Те ще се опитат да се докопат до теб по всички възможни начини, за които се сетят.

Представих си как се опитвам да уговоря мама да носи украшения от желязо. Или как провеждам разумен разговор с татко за съществуването на феи. И Дилия — ами, всъщност тя ще се оправи и сама. Може да я използвам като примамка. Сигурна съм, че някакви феи убийци няма да й се опрат.

Люк се изсмя, когато видя лицето ми.

— Мисля, че трябва да разберем върху какво е работила баба ти, преди Те да я хванат.

За миг отново станах сериозна, като се сетих за баба си, която лежеше в кома в болницата, докато ние се смеехме тук.

— Дали лекарите ще успеят да й помогнат? Може би ти знаеш какво трябва да се направи?

Люк сви рамене и поклати глава.

— Страхувам се, че не знам нищо за това. Някои от Тях може и да знаят, но положението не е такова, че просто да Им се обадя и да Ги питам. Дори и да можех, не съм сигурен, че ми се иска да го направя. Дори и най-добрите от Тях не са напълно безопасни.

— Не са ли всички като Елинор и Луничавия перко?

— Луничавия перко?

— Онзи от приема след конкурса. Дойде после и в „Ледът на Дейв“.

Люк се намръщи при спомена.

— Одан^[1].

— Така се казва. — Очите му се присвиха още повече. — Бил е в „Дейв“?

— Джеймс му разказа играта с един железен ръжен. — Това ми подсети нещо, което исках да споделя с него. — Мисля, че Джеймс ревнува от теб.

Люк направо се ококори.

— Нима? Така ли мислиш? — Повдигна флейтата си, сякаш се готвеше да засвири, но после я отпусна на коленете си. — Той те познава от години, Ди. Имал е много шансове и ги е провалил.

Повдигнах въпросително вежди.

— Значи не се притесняваш за това?

Люк тръсна глава и изсвири едно „А“ за проверка, преди да допре устни до флейтата си.

— Не. Обичам те повече, отколкото той.

Ахнах. Исках да взема този миг, да го опаковам в хартия и да го подарявам сама на себе си всеки път, когато се почувствам зле.

Люк погледна към потъналата в мълчание къща.

— Определено сме подранили. Да посвирим малко за загрявка?

Исках да го чуя отново как казва, че ме обича, но да свирим заедно ми се стори добър вариант като заместител. Опрях арфата на рамото си, гладкото дърво пасваше идеално в извивката му; имах чувството, че не съм свирила от дълго време.

— С удоволствие.

Люк явно се чувстваше по същия начин, ако се съдеше по нетърпението, с което прокара пръсти по дупките на флейтата си.

— Мина известно време. Какво ти се свири?

Изредих няколко известни мелодии, които смятах, че може да знае, и той кимна утвърдително на всички, освен на една. Спрях се на един жизнерадостен рил и Люк ме последва. Струваше ми се, че сме като две парчета пъзел: високият задъхан звук на флейтата допълваше това, което липсваше на арфата, а ритмичните арпеджо акорди на по-ниско звучащата арфа пулсираха под мелодията на флейтата. Съчетанието на двата инструмента тласкаше рила напред със сила, която ме караше да забравя всичко друго, освен музиката.

Не ми се искаше да свършваме, но накрая притиснах струните с ръка и въздъхнах. Люк веднага насочи вниманието си към акациевите дървета.

Пернах го по ръката, за да го накарам да се обърне към мен.

— Добре. Стига вече. Какво толкова гледаш? Не виждам нищо. Има ли някого или нещо там?

Люк поклати глава.

— Напълно съм убеден, че можеш да видиш всички, ако се постараеш. Но там няма нищо. Все още.

— Все още? — Доста зловещ начин да кажеш „нищо“.

Той махна с ръка към далечния, издигнат край на двора.

— Този хълм, тези гъсти акации, бурята — не мога да си представя по-подходящо време и място за появата на дийна шии^[2].

Името ми звучеше някак познато.

— Какво е това?

— „Вечно младите“. Феи, които почитат Дану^[3]. Те са… — запъна се, докато се опитваше да намери точните думи — обсебени от музиката. Музиката ги призовава, вдъхва им живот. Тя е животът им. — Вдигна рамене и се предаде. — И ако някоя музика може да ги призове, то това е твоята.

Пръстите ми политнаха към ключа на шията ми.

— Трябва ли да се притеснявам?

— Не мисля. Те отказват да й се подчинят и в отговор Тя прави всичко възможно, за да ги унищожи. Те са най-слаби в реалния, човешкия свят. Нуждаят се от буря като тази, дори само за да си помислят за поява тук преди слънцестоенето. — От постоянното му надзъртане към акациите знаех, че все още ги смята за възможна заплаха, погледнах го въпросително. Той добави: — Но вече ти казах, че няма такова нещо като безопасни феи, нали? Има шии, които ще те убият само за да вземат гласа ти като награда.

Вгледах се в дърветата с други очи — новата информация ми дойде малко в повече.

— Няма да позволя на никого да те нарани — каза Люк тихо.

Почти му повярвах, можех да бъда убедена в неговата сила и непоклатимост, ако не го бях видяла да се гърчи на кухненския ни под, повален от враг, който дори не беше в къщата. Вдигнах обаче решително брадичка и подпрях отново арфата на рамото си.

— Знам. Искаш ли да изсвирим нещо друго?

— Ти ме караш да искам да свиря, докато се уморя и заспя, а след като се събудя, да свиря още и още. Разбира се, че искам.

Наклоних арфата назад и засвирих мрачен и минорен рил, по-бавен и тежък. Люк разпозна мелодията веднага и допря флейтата до устните си.

Двамата заедно придадохме на рила нова сила — едновременно яростна и леко зловеща, вдъхновяваща и драматично спокойна. Мелодията се отронваше ниско от арфата ми, а флейтата на Люк я изстрелваше внезапно нагоре, извличайки един болезнен втори мотив, по-висок с цяла октава. Беше прекалено сурова, неоформена; двамата влагахме в нея всичко, което ни правеше това, което бяхме, и се разкривахме изцяло и откровено на чист музикален език за всеки, който можеше да го чуе.

В сянката на трите акации мракът се раздвижи.

Мелодията започна да пулсира, тласкана от някакъв полудял барабанен ритъм — като ударите на гигантско сърце — идващ от дъбравата. Можех да видя музиката, спускаща се наоколо като паяжина, простираща се в мрака — тя принуждаваше и примамваше сенките да оживеят. Всяка омайваща нота, всяка обнадеждаваща стъпка, всяка частица от заредените с емоция звуци прие форма и под прикритието на дърветата мелодията стана реалност, музиката доби плът.

Двете създания, които стояха под прихлупените клони на дърветата, бяха фини и източени, с бледи кожи, на места със зеленикав оттенък — може би беше игра на светлината или пък си бяха такива по рождение. Едното създание държеше фидел^[4] в дългите си зелени ръце; младежкото му лице беше обърнато към нас. Другото стискаше кожен барабан под кльощавото си рамо. За разлика от Елинор и Луничавия перко нямаше начин някой да ги обърка с хора — бяха колкото красиви, толкова и странни.

Бавно оставих рила да отшуми с надеждата, че те ще изчезнат заедно с края на мелодията. Но те останаха и се взираха в нас от скривалището си сред ниските храсталаци край дърветата.

Люк прошепна в ухото ми и аз трепнах — не го бях видяла да помръдва.

— Познавам ги. Наричам ги Брендън и Уна.

— Наричаш ги?

Гласът му още беше съвсем тих.

— Дийна шии не казват на никого истинските си имена, защото смятат, че в тях се крие голяма сила и така биха попаднали под влиянието на тези, които ги знаят. Изправи се, когато говориш с Тях — ще ги обидиш, ако не го направиш, грубо е.

Той самият веднага се изправи на крака и се обърна към феите:

— Брендън. Уна.

Брендън пристъпи по-близо, изражението на лицето му беше ако не приятелско, то най-малкото изпълнено с любопитство.

— Люк Дилън. Стори ми се, че разпознах характерните за твоята музика болка и страдание. — Почти излезе от сянката на дърветата, но се дръпна назад и вдигна ръка пред лицето си. — И както обикновено, все още си въоръжен до зъби.

Помислих, че говори за скрития кинжал на крака на Люк, но очите му бяха приковани в ключа на шията ми. Люк кимна с глава.

— Повече от обикновено.

Брендън повдигна фидела си, прекрасен инструмент, покрит с някаква рисунка или позлата от преплетени цветя и лози.

— Щях да те помоля да посвирим заедно, но знаеш, че не мога да понасям такива глупости. Можеш ли да го махнеш, за да се позабавляваме като в добрите стари времена?

Люк поклати глава и ме погледна. Изражението му беше толкова закрилническо и собственическо, че по тялото ми премина топла вълна.

— Страхувам се, че този път няма да стане. Съжалявам.

Уна — по-крехка от Брендън, със светла коса, разпиляна по раменете й на няколко дебели плитки — се обади от дърветата с подигравателен глас:

— Виж как сияе, когато гледа към нея.

Брендън я стрелна намръщено през рамо и се обърна отново към нас, като този път насочи вниманието си към мен и арфата ми.

— Значи ти си другият глас, който чух. Свириш толкова добре, че почти можеш да минеш за една от нас. — Люк ме погледна бързо и разбрах, че това беше невероятен комплимент.

Стоях там и се мъчех да си спомня какво се разказваше в старите приказки относно етикета при среща между хора и феи. В главата ми препускаха само отделни пасажи: че трябва да си вежлив, да не ядеш храната им и да изхвърляш излишните дрехи, за да се отървеш от малките досадни домашни духове, но не бях сигурна, че някоя от тези истории щеше да ми е полезна в този случай. Спрях се на любезността — винаги върши работа с клиентите на мама по нейните кетъринг партита.

— Не съм убедена, че това е възможно, но все пак съм ви изключително благодарна за думите.

Комплиментът ми предизвиква нещо като половин усмивка на устните на Брендън и вътрешно въздъхнах от облекчение, че съм отговорила правилно.

— Мисля, че ще изпиташ много по-силно удоволствие да свириш с нас, отколкото в своя свят — отвърна той. — Навярно знаеш, че Люк Дилън и музиката му не са съвсем типични за вашия вид.

Гласът на Уна се чу от притеснително близко разстояние:

— Учил се е от най-добрите.

Обърнах се и видях, че е на няколко стъпки от нас, но в същия момент усетих как Люк застава зад мен и ме прегръща закрилнически. Гласът му беше мил въпреки твърдата хватка, с която ме беше обгърнал:

— Не че не ти вярвам, Уна…

Тя се усмихна и се завъртя грациозно из тревата.

— О, Брендън, виж само как я държи.

Брендън ни изучаваше, без да се усмихва.

— Значи това е Диърдри? Чух слухове, носещи се из Тир на Ног^[5], за Люк Дилън и неговото неподчинение. Как мъж, който не е изпитвал любов към никого, сега е попаднал в нейния плен.

Гласът на Люк беше тъжен:

— Вярно е.

Лицето на Брендън беше отражение на лицето на Люк.

— Неподчинението е качество, което ние почитаме, но не мисля, че ще имаш полза от него. Кралицата е ревнив владетел. — Погледна към мен. — Знаеш ли каква съдба го очаква, задето е пощадил живота ти?

— Не ме е молила да го правя — намеси се Люк.

Уна пристъпи към нас по-близо, отколкото Брендън — явно желязото не й влияеше толкова много. Очите й се вгледаха в моите, почувствах се напълно замаяна и потънах в тяхната лишена от време зелена дълбочина. После тя се усмихна и в ъгълчетата на очите й се появиха малките весели бръчици на смеха.

— Обичаш ли го?

Люк застина напълно неподвижно зад гърба ми. Имаше милиони причини, поради които трябваше да кажа „не“, но верният отговор беше само един, макар да изглеждаше напълно нелогичен, дори и на самата мен.

Кимнах с глава.

Люк издиша дълбоко.

Сред акациевите дървета, на полуосветеното от замиращата слънчева светлина лице на Брендън се видя как веждите му се свиха сериозно.

— Интересно. Много е трудно да разбереш хората — дори и теб, Люк Дилън, а ти толкова приличаш на нас.

Уна се върна с танцова стъпка до Брендън и го докосна нежно с ръце по гърдите и гърба, докато кръжеше около него.

— Не чу ли музиката им, приятелю мой? Чувал ли си някога преди човешко същество да създава такава музика? Може би това е любовта.

Зад гърба ми гласът на Люк прозвуча спокойно, изпълнен със симпатия.

— Това е просто музика, нищо повече.

— Не, това е симптом — каза Брендън, сякаш любовта беше болест, която поразяваше само хората. Но в гласа му имаше нотка на нежност или дори уважение. — И двамата сте глупаци.

Измъкнах се от прегръдката на Люк.

— Кажи ми защо? Моля те, ще ми разкажеш ли за Люк, след като той не може? — Почувствах как три чифта изненадани очи се втренчиха в мен, но продължих. — Искам да знам кой го контролира и какво му пречи да прави това, което иска. Сигурна съм, че знаеш. — Спомних си, че феите обичат вежливостта, затова добавих: — Моля те.

Уна погледна към Брендън с вечно усмихнатото си лице.

— О, Брендън, направи го. — Произнесе „Брендън“ леко саркастично, подигравайки се с имената, които Люк им беше дал. — Може и да имат шанс, ако тя знае. А това би ме зарадвало.

Брендън се намръщи и отвърна троснато:

— Не знам нещо да е успяло да те зарадва от четиристотин години насам.

— Това ще успее. Виж как Люк Дилън е застанал зад нея въпреки волята на Кралицата…

— Затвори си устата! — каза рязко Брендън и репликата му прозвуча толкова съвременно и гаменско, че за малко да се разсмея. — Не й давай нищо просто така. — Погледна ме. — Какво ще ми дадеш в замяна, ако ти разкажа историята?

Уна се засмя и се отдалечи от Брендън с танцувална стъпка, въртеше се и се въртеше из тревата, за да се приближи до нас.

Бях объркана. Не знаех от какво биха могли да се интересуват феите, но бях сигурна, че едва ли е нещо, което ще ми се иска да им дам доброволно. Устните на Люк докоснаха ухото ми, докато ми прошепваше:

— Песен.

— Измамник — каза Уна, доближавайки се съвсем близо до мен.

— Млъкни! — Брендън се обърна към нея, а тя се усмихна лъчезарно на неговото раздразнение. — Никога ли не млъкваш?

— Ще ти дам песен — казах аз. — Не коя да е песен. Тази я написах сама.

Брендън се престори, че обмисля предложението ми, но въпреки неразгадаемата странност на лицето му можех да видя, че сделката е направена.

— Така е честно. Започвай.

Погледнах към Люк и той ми кимна. Настаних се зад арфата, пръстите ми трепереха от нерви, каквито обикновено не изпитвах, и започнах да свиря най-трудната мелодия, която някога бях писала — бърза, сложна и красива. Изпълних я прекрасно, защото така трябваше да бъде. Когато свърших, се изправих отново и погледнах към Брендън в очакване.

— Малко ти завиждам — каза той. Лицето му изглеждаше така, сякаш наистина го мисли, и си спомних как Люк ми каза, че някои от Тях са готови да убият, за да се сдобият с нечий глас. Вече му вярвах.

— Освен това си малко по-висок — засмя се Уна, завъртя се в кръг около беседката и отново застана до него. — Няма вероятност някой от нас да се промени.

Брендън не й обърна внимание и ми проговори, въпреки че гледаше към Люк:

— Цялата история ли да ти разкажа? — Продължи, без да изчаква отговора ми. — История за блестящ млад мъж, единствения син на крал, син, който отказал да убие враговете на баща си на бойното поле? Чиято душа се лутала в неземни пространства, докато той мечтаел и сънувал? Който свирел такава музика, че карал феите да завиждат? Който имал златна коса и лице, с което можел да изкуши дори кралицата на феите?

— Много поетично — изръмжа Люк зад гърба ми.

Брендън се усмихна за първи път.

— Много добре. Какво ще кажеш тогава за млад мъж на име Люк Дилън, който по време на слънцестоене отишъл на място, където не трябвало да бъде, и бил отвлечен от създание, което наричало себе си „кралицата на феите“. „Ела насам“, му казала тя…

— „И ме целуни!“ — изпищя Уна. — „Обичай ме! Загивам в затвора, който сама си издигнах!“

— Млъкни! — каза Брендън. — Тя поискала да я ухажва, но той й отказал — никой никога не го бил правил дотогава. — Уна повдигна малкия си кожен барабан от земята, удари го с дланта си и из поляната се разнесе зловещ тътен. И още веднъж, и още веднъж… Брендън се опита да надвика силното думкане. — И така, възползвайки се от терзанията на мечтателната му душа, тя я изтръгнала от него и я затворила в клетка, далече от тялото му.

В главата ми се появи картина на спомените на Люк: ръка, която сграбчва врата му отзад, той пада на колене, дъхът му излиза от устните под формата на гълъб…

— И тя превърнала мъжа, който не искал да убива, в свой убиец, защото й доставяло удоволствие да гледа как той страда. И той е обречен да убива, защото ако не се подчинява на заповедите й, тя предава пленената му душа на безграничните мъки на ада. И той убива. Всички феи познават тази легенда; как тя го използва, за да преодолеем непоносимостта си към желязото; как нейните врагове падат под острието на кинжала му.

Люк извърна встрани лице, цялото му изражение излъчваше болка.

Брендън продължи, очевидно му доставяше удоволствие да разказва историята:

— Той постоянно я умолява да го освободи, но нашата жестока кралица няма милост и не прощава никому. Споменът за отказа му е толкова жив в съзнанието й, сякаш е станало днес, а не преди векове, и затова винаги му отказва. И той продължава да убива за нея. Той е хрътката на Кралицата; ловува така, както никоя фея никога не го е правила — не умира, но и не е жив. И така ще бъде, докато убиването не го унищожи и той не открие себе си отново. Но дали Кралицата ще позволи играчката й да умре, особено по негова собствена воля и със смъртта, която сам си е избрал?

— Никога! — извика Уна. Люк затвори очи.

Брендън й хвърли сърдит поглед.

— Носи се мълва, че Кралицата е използвала единствената си дъщеря в зловещ ритуал, за да възкреси своя любим убиец. Каквото и да е направено, едно е ясно — той не е умрял. И убива отново и отново за нея, докато душата му вехне в далечната клетка. Докато срещнал момиче със същото име като кралицата — само че тази Диърдри спечелила любовта му. И Люк Дилън не я убил.

Брендън млъкна.

— Все още — добави Уна. Погледна към коляното на Люк, сякаш можеше да види скрития под панталона кинжал.

Не знаех какво да кажа. Исках да хвана ръката на Люк, но той стоеше на няколко крачки от мен, обвил ръце около себе си, с втренчен поглед към края на дърветата, където все още имаше ивица слънчева светлина.

— Поел си риска да попаднеш в ада заради мен?

— Не става въпрос за риск — отговори вместо него Брендън. — Кралицата не ще забрави това предателство.

Гласът на Люк беше спокоен.

— Не ме интересува.

Уна въздъхна.

— Толкова е благороден…

Брендън пристъпи към акациите, достатъчно надалече, за да се освети отново лицето му.

— Не те интересува само защото все още не познаваш ада. Ако…

Люк се обърна към него и му се озъби:

— Не се опитвай да ми обясняваш за ада! Живея в него през последните хиляда години. Прекарах хиляда години, като всеки ден си пожелавах да не се бях раждал. — Посочи ме е пръст. — Тя е единствената, която ми показа, че си струва да живея, и ако всичко, което ми остава, са няколко месеца или дори дни с нея, то това е повече, отколкото някога съм се надявал да имам. Наистина ли мислиш, че Бог ще ми прости за пролятата от ръцете ми кръв, дори ако душата ми някой ден бъде освободена? Ще отида в ада, независимо какво ще стане. Нека изживея жалката си безнадеждна любов, докато мога. И ще се опитам да се престоря, че всичко ще бъде наред…

Поставих ръка на очите си, за да прикрия сълзите си.

От другата страна на беседката Уна наблюдаваше с интерес стичащите се между пръстите ми сълзи.

— Може ли да получа една?

Прехапах устните си и я погледнах.

— Какво ще ми дадеш в замяна? — успях да се насиля да кажа.

— Услуга — отвърна тя незабавно. — А имаш нужда от колкото можеш повече от тях, повярвай ми.

Избърсах лицето си и протегнах ръката си извън беседката. Една сълза се откъсна от пръстите ми и стоящата на няколко сантиметра от мен Уна я хвана с изпъната длан. След това изтича към акациите, усмихната както винаги. Преместих погледа си от нея към Люк, който се взираше в мен. Не можех да разгадая изражението му.

— Целуни ме — казах аз. Когато той не се помръдна, настоях: — Моля те.

Люк се приближи до мен и ме стисна силно в прегръдките си, с лице заровено в шията ми. Прегърнах го и аз и двамата стояхме така безмълвно в продължение на най-дългата минута в света. После той повдигна глава и ме целуна нежно по устните. Усетих вкуса на кръв от устната му там, където я беше прехапал по-рано.

— Диърдри?

При звука на гласа се откъснахме един от друг и аз замижах към здрача, опитвайки се да различа кой идва към нас. Брендън и Уна бяха изчезнали. Новопоявилата се фигура беше два пъти по-едра от тях, взети заедно.

— Мисис Уоршоу?

— Да. Какво правиш тук? — Тя се взираше в нас, очевидно в недоумение.

Чувствах се странно неориентирана, върната така грубо отново в реалния свят, и посочих плахо с ръка към арфата.

— Дойдох за тържеството.

Мисис Уоршоу вдигна изненадано ръка към устата си.

— Да не би да си тук от седем и половина?! Божичко, Диърдри, тържеството е другата седмица!

О.

Опитах да се съсредоточа.

— Майка ми каза, че е тази вечер. А и масите…

— О, скъпа, не. Вчера имахме прием по случай сватбата. Тържеството е другата седмица. Божичко. И си чакала през цялото това време? Със…

— Люк — казах и веднага добавих: — Приятеля ми. — Моят свръхестествен, обречен, великолепен, убийствен приятел.

— Ами… влезте вътре и хапнете нещичко. Скъпа моя, не мога да повярвам, че сте стояли навън през цялото време. Тъкмо се върнахме от града и чухме гласове в двора.

— Много мило от ваша страна — казах аз, — но наистина трябва да тръгваме. Баба ми е в болница, може би затова мама е объркала датите…

И тогава мисис Уоршоу изригна във вулкан от съчувствие и ни изпрати да си ходим с торба с курабийки, приготвени от личния й готвач (имат си личен готвач!), и с молба майка ми да й се обади, щом има новини за състоянието на баба.

Качихме се в „Буцефал“ и около минута мълчахме в мрака на колата.

Люк въздъхна дълбоко.

— Ами… — погледнах към него — Уна ми хареса. Донякъде.

Той се усмихна насила.

— И тя те хареса.

* * *

Тръгнахме си от несъстоялия се купон. Зяпах през прозореца навън в мрака и си мислех как тази нощ изглежда като всяка друга лятна нощ от живота ми, а никой не знае колко различна е всъщност. Ореол от бяло-зелена светлина, изпълнен с жужащи насекоми, ограждаше уличните лампи по главната улица на града. Лампите осветяваха спокойните, празни тротоари. На това място животът спираше след залез-слънце. Имах чувството, че с Люк сме единствените будни в този град на спящи улици и хора.

Умирах от глад. Обикновено след късно свирене някъде с назначения ми „шофьор“ се отбивахме до „Лепкавото прасе“ и си вземахме по някоя пържола или сандвич с току-що спечелените ми пари. Този път обаче нямаше свирене, а и нямах никакви пари у себе си. Може би беше глупаво, като се имаше предвид какво бяхме преживели заедно, но не исках да моля Люк да ми купува вечеря. Не исках и да го моля да спре, за да извадя курабийките на личния готвач на Уоршоу от багажника, защото това щеше да бъде подмолен начин за измолване на вечеря.

Затова просто си седях в колата с агонизиращ от глад стомах и си мислех как мама беше объркала датите на тържеството. Колкото повече мислех за това, толкова по-притеснително ми се струваше — мама, човекът-компютър, се беше провалила на елементарна задача. Чуждите родители можеха и да объркват такива подробности като дати и дни. Мама живееше заради тях.

И двамата подскочихме от изненада, когато в колата се разнесе някаква мелодия. След секунда осъзнах, че е глупавият ми телефон. Номерът, който се изписваше, ми беше непознат. Името над него обаче знаех: Сара Мадисън.

Погледнах към Люк.

— Сара е. — Натиснах копчето внимателно и вдигнах телефона до ухото си. — Ало?

— Диърдри? Това е телефонът на Диърдри, нали?

Говореше много високо. Беше ми странно да чувам гласа й, без да я виждам срещу себе си — чувствах, че нещо липсва без гледката на бюста, изскачащ от униформата й, за да подчертае индивидуалността й. Отместих телефона малко по-далече от ухото си.

— Да, Ди е.

— Обажда се Сара. — Без да ме изчака да кажа нещо, продължи: — Виж, трябва да ми кажеш веднага. Нали вие двамата си правехте шега с мен там, в „Дейв“? Трябва да ми кажеш, защото не съм… не съм на себе си, откакто се прибрах у дома, и наистина трябва да знам.

Не исках да я лъжа. Не и когато Луничавия перко можеше да се опита да се добере до нея, ако не успее да стигне до мен.

— Не беше шега, Сара. Не бих ти причинила това. Знаеш, че не бих.

— Да, да, така е… Не се бях сетила за това. Уф, да… Просто ми е трудно да… сякаш са ме цапардосали по главата или съм се надрусала… Имам предвид… той изведнъж се превърна във… О, майчице! Никога няма да погледна заек по същия начин вече!

Люк не се усмихна, но ъгълчето на устните му се повдигна лекичко нагоре и аз не успях да се въздържа и се изсмях.

— Виж, Сара, трябва да бъдеш много внимателна. Не знам какво точно искат Те. Може би никога повече няма да видиш някого от Тях, а може и да видиш. Вземи нещо желязно у себе си — ще Ги държи далече от теб.

— Аха. Разбрах го след сцената с ръжена. Беше суперяко! А Те какви са? Всичките ли са готини момчета на външен вид?

Стомахът ми изкъркори и се закашлях, за да го прикрия.

— Ами… не всички. Някои от тях са направо смъртоносно красиви момичета.

— Ясно, като мен — каза Сара.

Мина доста време, докато осъзная, че се шегува. Засмях се, а Сара продължи:

— Добре, наистина се шегувах. Значи Те наистина съществуват. Няма нужда да ходя в лудница и да започна да вземам „Прозак“ и някакви други лайна, нали?

— Точно така — казах аз, недоволна от собственото си колебание. — Наистина съществуват… а другото си зависи само от теб.

Последва нова пауза и сега Сара се засмя. Дали това, че ни бяха нужни светлинни години, за да схванем шегите си, беше знак, че живеем на други планети?

— Добре, ясно. Благодаря ти, сега съм по-добре.

Погледнах към Люк.

— Ъъъ, обади ми се, ако видиш някой друг от Тях, става ли?

— Да, разбира се, абсолютно. — И двете затворихме и аз се втренчих в телефона в ръката си. Да не би светът да полудяваше? Сара Мадисън ми се обади и ме разпитва за феите, сякаш обсъждахме училищни клюки. Мисля, че самият факт, че Сара ме потърси, бе по-разтърсващ от частта с феите. Имах чувството, че с невидимостта ми в гимназията беше свършено тъкмо когато започнах да я намирам за много удобна.

Колата намали и зави към някакъв паркинг. Погледнах към табелата пред нас — светещо неоново прасе със светеща неонова усмивка. „Лепкавото прасе“.

— Нали винаги идвате тук?

Погледнах въпросително към Люк, който ми отвърна с невинно изражение.

— Да, така е.

Той направи гримаса.

— Добре де, видях го в спомените ти. Познах табелата. Гладна ли си?

Кимнах и направих признанието на годината.

— Може и да похапна малко.

Люк изглеждаше облекчен.

— Благодаря ти, Господи! Направо умирам от глад. Хайде, ще те черпя вечеря.

Обзе ме чувство на вина: аз ям навън, а мама ме чака вкъщи, сгрешила датите.

— Може би трябва да се обадя на мама.

Люк застина с ръка на дръжката.

— Защо? Тя мисли, че още си на тържеството, а ако й се обадиш, ще трябва да й кажеш, че не си. Искаш ли да водиш този разговор точно сега?

— Това — отвърнах аз, отваряйки вратата — е много добър аргумент.

Той заобиколи колата, дойде от моята страна и ми подаде ръка. Лицето му беше осветено в червено от табелата на усмихващото се прасе. Поех ръката му и се замислих дали някога ще ми омръзне това усещане, което изпитвах, когато пръстите му докосваха моите. Пресякохме празния паркинг и влязохме в прохладния ресторант. Дежурната сервитьорка (не онази, която беше очарована от Джеймс) ни поведе към свободна маса за двама.

Люк се настани на стола от едната страна, а аз се спрях за секунда пред масата, потропвах с пръсти по бедрата си и се разкъсвах между дръзката Диърдри и нормалната Диърдри.

Той повдигна въпросително вежди.

— Какво?

Взех решение и се настаних на мястото до него, притиснах се силно и толкова внезапно към тялото му, че направо му изкарах за секунда дъха.

— Аз съм парен валяк! — казах.

Люк се засмя и лекичко ме побутна назад.

— Ама и ти си странна птица!

— Кой го казва само!

Седяхме рамо до рамо и зяпахме мърлявото пластмасово меню като нормална двойка, а не като владееща телекинеза откачалка и убиец на служба на феите без душа. Позволих си малко свобода на въображението и си представих как излизаме на среща — Люк като обикновен тийнейджър и аз като обикновено момиче. Ще похапнем същите сандвичи с барбекю, които винаги си вземаме, след това ще станем от масата, той ще ме хване за ръка и ще отидем до колата му. Ще ми позволи да карам, защото знае, че това ми харесва, и ще правим всички други неща, които правят нормалните гаджета, когато са на среща. Ще отидем до Смитсоновия институт и ще се опитаме да разтълкуваме модерното изкуство. Или на кино, където ще гледаме някой тъп екшън и ще се смеем на мелодраматичните моменти. Ще се помотаем из градския парк и ще гледаме как лятото изчезва зад хоризонта; ще загубя девствеността си под прикритието на дърветата, щедро прострели над нас листата си. Когато зимата дойде, той ще държи измръзналите ми ръце и ще ми казва колко много ме обича и че никога няма да ме напусне.

Очите ми минаваха вече десет пъти по до болка познатото меню, но не виждах нито една дума.

— Така ли ще бъде? — попита ме нежно Люк и аз знаех, че си мисли същото като мен.

Кимнах с глава.

— Това ще бъде нашето място. — Погледнах го, все още не бях свикнала с близостта му, а мракът отвън ме караше да се чувствам още по-странно. Усещах как част от мен — тази част, която се беше пренесла в съзнанието на Люк по време на малкото ни упражнение по разчитане на мисли — цялата се наелектризира.

Той се намести на стола си, за да ме погледне по-отблизо.

— Дарбата ти… усилва ли се след настъпването на нощта?

Затова ли се чувствах толкова жива в момента?

— Не знам. Защо?

— Нейната е най-силна, когато слънцето залязва, затова си помислих, че и при теб е така. — Люк захлупи ръцете ми със своите и ме придърпа към себе си. — А и имам едно особено усещане за теб точно в момента. Като че ли някой те зарежда с чисто нови батерии.

Ето го пак, сравнението с тази далечна кралица, която го е поробила — не бях сигурна, че ми харесва. Гласът ми стана съвсем леко по-хладен:

— Имаш ли такова особено чувство и за Нея, когато силата й се зарежда?

— Не. Но не бих си губил времето да се занимавам сега с Нея. Само ти си в мислите ми. Не ми остава място за никой друг.

Погледнах го в очите, видях, че се усмихва, и най-накрая потвърдих.

— Наистина се чувствам странно. А и напоследък не спя добре нощем. Смяташ ли, че това има нещо общо?

Люк сви рамене.

— Звучи напълно вероятно, нали? То… — прекъсна се по средата на думата, защото сервитьорката дойде да вземе поръчката ни. Никой от нас така и не прочете менюто, затова поръчах обичайния сандвич със свинско и за двама ни и тя се запъти към кухнята, вероятно доволна да се отърве от последните си клиенти за вечерта.

Люк продължи:

— Искам да упражняваш повече дарбата си.

Задавих се с глътка чай.

— Мислех, че не искаш Тя да разбере какво умея.

Той проговори бавно, сякаш не беше напълно сигурен в това, което казва:

— Това беше тогава — заради нещата, които Тя ми причиняваше. Предполага се, че никой, освен Нея не би могъл да прекрати… мъченията. Тя щеше да разбере, че си била ти, ако огънят угаснеше. Ако тренираш телекинезата си дискретно, Тя няма да разбере, докато вече не е прекалено късно.

— Прекалено късно за какво?

— За Нея — за да разбере, че си се научила да се грижиш за себе си и че е по-добре просто да те остави на мира.

Някак си не бях убедена, че допълнителните упражнения по телекинеза ще ми осигурят безопасност в тази ситуация.

— Мислиш ли, че може наистина да стане?

Люк се наведе към мен и докосна леко с устни бузата ми, дъхът му прогори кожата ми — усещането беше опияняващо.

— Това искам да стане. — Затворих очи и сведох лицето си към неговото. Не можех да не забележа, че не спомена нищо за своята безопасност. С колко време разполагахме? Ако кралицата наистина изпрати душата му в ада, какво щеше да стане с онази част от мен, която беше свързана с него?

— Запали двигателя ми — прошепна Люк в ухото ми.

Отворих широко очи.

— Кажи ми, че не ми прошепна току-що: „Запали двигателя ми“.

Усмивката му беше игрива.

— Искаш да те излъжа?

— Предполагам, че няма да ми дадеш ключовете — изхленчих аз. — В случай, че говориш буквално, а не правиш някои мръсни намеци.

Той се ухили още повече и посочи към прозореца.

— Виж, лесно е. Колата е точно срещу нас, под табелата.

— Това брои ли се за дискретно? Какво ще бъде тогава недискретното? Да удуша Елинор?

Люк се престори, че обмисля идеята ми.

— Определено ще бъде недискретно. Изкушаващо, но недискретно.

Въздъхнах тежко и се почувствах глупаво, когато се приведох напред на масата, за да погледна по-добре колата. Свъсих вежди и се опитах да си припомня чувството на затопляне, което бях усетила между очите си, когато размених спомените ни на гробището.

Нощта се притискаше към прозореца, нахлуваше в очите ми и видях призрака на „Буцефал“ някъде вътре в главата си. Бях там, в колата. Но как се предполагаше да запаля проклетото нещо? Мислено очите ми пробягаха по скоростния лост и се насочиха към двигателя, забелязвайки странни детайли, които до този момент бях пропускала — като касетата на „Джетро Тъл“ в касетофона и тъмните изтъркани отпечатъци по калъфа на волана на местата, където Люк го държеше. Опитах се да си представя ключ, но образът се изплъзна неуловим от съзнанието ми.

Ако знаех как въобще функционират двигателите на колите, щях да измисля нещо по въпроса, но си спомнях само смътно за някакви вътрешни експлозии. Можех да си представя това и с моя късмет щях да взривя скапаната кола. А може би усложнявах прекалено много нещата. Запали се! — пожелах си настървено, Запали се!

Беше безсмислено. Нищо не ставаше. Образът на колата отплува надалече, заменен от червената пластмаса на столовете от другата страна на масата.

Люк прошепна в ухото ми:

— Назови го по име.

Буцефал, помислих си аз. Внезапно образът на колата се появи отново в главата ми, очертавайки ясни линии около мен, сякаш седях вътре в нея, около нея и над нея едновременно. Виждах буталата под капака, спирачките, педалите, двигателя, седалките, всичко, в един и същи миг. Буцефал, запали се!

Посред паркинга изведнъж светнаха фарове и ни заслепиха, но преди това успях да видя как колата направи рязко движение, след като двигателят в нея се събуди за живот.

Сервитьорката постави две чинии пред нас.

— Ето ни и сандвичите! — каза Люк, греейки по-ярко, отколкото светналите фарове на „Буцефал“.

След като момичето си отиде, погледна към мен, в ъгълчетата на устните му отново се беше появила онази крива усмивка.

— Така ли ще оставиш колата? Трябва да знаеш, че в онзи свят не ми плащат заплата, така че имам някои притеснения относно цената на бензина.

Опитах се да убедя двигателя да угасне, но гой продължи да ръмжи. Най-накрая се наложи Люк да стане от масата и да отиде да го изключи. Наблюдавах го през прозореца — дългунеста фигура тича към колата, влиза вътре и опипва няколко секунди около волана, след това отваря капака и бърника нещо под него. Затръшна капака, качи се отново вътре и след няколко секунди колата сведе „муцуната“ си напред и светлините угаснаха.

Той се върна в ресторанта и се настани отново до мен, леко задъхан.

— Ти си като малка атомна бомба, знаеш ли? Доста се измъчих, докато изключа двигателя.

Не можах да се удържа и се усмихнах. Вместо да се разтреперя от стрес, както правех, когато посред бял ден успеех да преместя нещо, сега се почувствах страхотно — сякаш черната нощ отвън пулсираше вътре в мен и през цялото ми тяло като някакви странни, тежки баси преминаваха огромни вълни от енергия. Чувствах се така, сякаш всеки момент щях да изкрещя от вълнение, но когато най-накрая успях да намеря думите си, от устата ми излезе обикновен въпрос:

— Откъде знаеше, че трябва да използвам името на колата?

— Те смятат, че имената са изключително важни, помниш ли? И наистина е така.

Намръщих се.

— Затова ли никой не може да си спомни твоето име?

Люк кимна и избоботи с пълна уста:

— Имената са начин да задържиш някого в съзнанието си. Повечето хора изобщо не помнят мен, не само името ми.

— Но аз те помня. Мога да кажа и името ти: Люк Дилън. И Те също могат. Поне Брендън го каза.

— Те виждат нещата по различен начин. Предполагам, че и при теб е така. Голяма изненада. — Докосна ме в ъгълчето на устните ми, където се предполагаше, че е усмивката ми. — Яж си сандвича.

Спомних си, че съм гладна, и двамата изядохме сандвичите си в мълчание. Когато приключихме, Люк прехвърли ръка през раменете ми и ме придърпа към себе си. Отпуснах глава на гърдите му и се заслушах в старите хитове, звучащи от уредбата; усещах студения допир на пластмасовия стол на гърба си, но не обръщах внимание. Помислих си отново, че макар „Лепкавото прасе“ да изглеждаше както обикновено, тази нощ не приличаше на никоя друга нощ от живота ми.

Люк се приведе към мен и прошепна в ухото ми:

— Иска ми се да мога да го споделя с теб. — Нещо в дъха му, докосващ кожата ми, в пръстите му, галещи шията ми, и непознатата вълнуваща нощ, напираща през прозорците отвън, накара стомаха ми да се преобърне. Станах, сграбчих ръката му и го дръпнах рязко от масата.

— Да излезем навън.

Изчаках, докато той оправи сметката и изчисли бакшиша, и след това го изкарах от ресторанта. Озовахме се пак в мъждивата червеникава светлина на паркинга. С всяка стъпка, която правех навътре в нощта под погледа на бледата луна, наблюдаваща ни отвисоко, имах чувството, че сменям кожата си; като че ли отлепвах тежките плочи плът и под тях се разкриваше чисто ново ярко, сияйно създание. Обграждаше ме стена, която бях издигала шестнайсет години, и с всеки удар на сърцето ми от нея се отчупваха късове. Бях напълно разтърсена и променена и когато стигнахме колата, още преди да успее да си намери ключовете, го целунах. Луда, неконтролируема целувка. Устните ми, притиснати в неговите, ръцете ми, обвити около врата му.

Явно Люк беше изненадан, защото минаха няколко секунди преди да ме прегърне и да ме целуне в отговор, пръстите му мачкаха тениската ми. Имаше нещо сурово и честно в целувките ни, полъх на страх, на предстояща загуба, която не можехме или не искахме да си признаем. Той ме стисна, отлепи ме от земята и ме постави на капака на колата, така че да не ми се налага да се повдигам на пръсти, за да го целуна, и аз усетих вкуса на кожата му, на врата му, на лицето му, на устните му, докато не ми остана дъх, а после обвих крака около него и го целунах още по-силно.

Телефонът ми вътре в колата звънна, съвсем тихо, но все пак се чуваше. Не исках да го вдигам. Не исках тази нощ да свършва, защото не знаех какъв щеше да бъде утрешният ден. Но Люк се освободи от прегръдката ни и зарови главата си в косата ми, останал без дъх.

— Трябва да се обадиш.

Исках да кажа „не“. Но докато се опитвах да измисля как да оправдая отказа си, той ме свали от капака на колата и извади ключовете си. Телефонът беше спрял да звъни, когато го взе от седалката и ми го подаде, но номерът на родителите ми все още беше изписан на дисплея под думите „пропуснато обаждане“.

Стоях отвън до колата и потръпвах без причина, докато набирах „обратно позвъняване“ и вдигах телефона до ухото си. Люк застана до мен, прегърна ме през гърдите и допря лицето си до моето.

— Диърдри? Къде си? — в гласа на мама долових непозната до момента нотка.

— В „Лепкавото прасе“. Ние…

— Трябва да си дойдеш вкъщи. Веднага.

Не очаквах такова нещо. Може би радарът й за непорочност се беше развалил.

— Тъкмо свършихме с вечерята си. Тържеството…

— Диърдри, ела си вкъщи. Важно е.

Мама затвори, а аз се взирах няколко секунди в телефона, преди да преразкажа думите й на Люк. Той схвана бързо ситуацията и ме бутна рязко в колата.

— Добре, влизай вътре.

Настаних се на мястото си, нещастна от развоя на събитията.

— Не искам да си тръгвам.

— Нито пък аз — каза Люк. — Но нещо се е случило. Трябва да отидем.

Изминахме краткото разстояние от ресторанта до нас за нула време. Всички светлини в къщата бяха запалени и през кухненския прозорец видях движещи се силуети. Люк ме хвана за ръката и двамата влязохме вътре. Мама беше в жълтата ни кухня, крачеше насам-натам като тигър в клетка, със странно изражение на лицето. През отворената кухненска врата виждах татко, който говореше по телефона. Мама застина на място, когато чу вратата да се отваря и закова очите си в мен.

— Диърдри. — Погледът й се плъзна по мен, надолу по ръката ми до вплетените ни с Люк пръсти, и тя сякаш цялата се вкамени. После направи две крачки към нас и отскубна ръката ми от ръката на Люк.

— Мамо! — извиках аз.

Но тя държеше ръката ми в желязна хватка и я повдигна, за да погледне пръстите ми.

— Носиш пръстена на баба си. Това е нейният пръстен.

Погледът й ме уплаши; издърпах със сила ръката си от нея.

— Даде ми го на рождения ми ден.

— Носиш нейния пръстен — повтори мама. — Носила си го през цялото време, още отпреди комата.

Отстъпих назад от това странно създание с обезумели очи, което беше влязло в тялото на майка ми. Люк ме подкрепяше с ръка, опряна на гърба ми.

— Тя ми го даде. На алеята пред вкъщи.

Мама посочи към него без думи, пръстите й трепереха, а после ги сви в юмрук. Най-накрая намери думите си и ги изстреля срещу мен:

— Тя е мъртва.

Странно, помислих си за емоцията, която би трябвало да изпитвам, но не я изпитвах, като безпристрастен изследовател от „Нешънъл Джиографик“, който внимателно наблюдава събитията и ги записва в бележника си. Диърдри открива, че е натъжена от новината за смъртта на баба си, и нещо повече, внезапно е обхваната от страх за живота на останалите си близки и приятели.

Но всъщност не чувствах тези неща. Знаех, че би трябвало, но не изпитвах абсолютно нищо, все едно току-що бях влязла в кухнята и мама ми се караше, че съм закъсняла.

— Чу ли ме? — Мама май не забелязваше, че и Люк е тук. — Тя е мъртва. Обадиха ни се от болницата. Баща ти в момента разговаря с лекарите.

— Как? — успях най-накрая да кажа.

Гласът на мама потрепери.

— Има ли значение?

— Тери? — Дълбокият и спокоен глас на татко се чу от другата стая. — Би ли дошла за малко?

Мама влезе в дневната, кухнята ми се стори празна и гола без нейното трескаво присъствие. Не исках да поглеждам към Люк. Не знам защо. Може би защото щеше да погледне лицето ми, да види, че по него няма сълзи, и да разбере, че съм ужасен човек. Телефонът в джоба ми изписука; получих есемес — явно машината не осъзнаваше, че това не е обикновена нощ и точно сега имах нужда от мълчание.

Люк се протегна, хвана ме за рамото и ме завъртя към себе си.

— Може да поплачеш по-късно, Ди. Сълзите ще дойдат. — Погледна ме с присвити очи. — Трябва да разбера какво е правила, преди да изпадне в кома. Работела е по нещо, което е трябвало да защити семейството ти. Трябва да го взема оттам.

Мъката не успя да се пробуди в мен, но страхът направо ме заля.

— Не отивай. Моля те, не отивай.

— Сега говориш така, но как ще се почувстваш, ако се обадят от болницата и ти кажат, че това се е случило и с баща ти? — Повдигна брадичката ми. — Така мисля аз. А ти?

Почувствах как сълзите ми бликат от очите, но не по правилната причина. Позволих му да целуне нежно устните ми и да ме прегърне, преди да излезе през кухненската врата.

В другата стая чувах как родителите ми спорят. Татко говореше с неговия тих глас, а мама му крещеше. Стоях сама в бледожълтата кухня, главата ми беше абсолютно празна. После се присетих и извадих телефона от джоба си. Едно непрочетено съобщение.

Беше от Джеймс и като половината от есемесите бе получено със закъснение — изпратено беше три часа по-рано. Отгоре бе написал обичайното име на съобщенията, което използвахме за всичките си безкрайни послания, за нещата, които бяха прекалено сериозни, за да си ги казваме лично — „дълбоки мисли“.

Отворих го.

ди, обичам те

Седнах на плочките и хванах главата си с ръце, слушайки как майка ми продължава да крещи на баща ми; питах се кога ли ще започне да ме боли.

Най-накрая събрах цялата си смелост и набрах номера на Джеймс, като наум се опитвах да измисля какво да му кажа, когато вдигне телефона. Той звънеше и звънеше, и звънеше, докато най-после чух гласа му: „Това е пощенската кутия на Джеймс. С набирането на този номер повишихте ранга си на готиност с цели десет точки. А ако оставите съобщение след бийпването, ще получите още десет. Чао.“

Затворих. Никога досега не бях попадала на пощенската му кутия — независимо кое време на денонощието беше или в какво състояние се намираше, Джеймс винаги ми отговаряше.

Почувствах се сама.