Маги Стийвотър
Ридание (18)

Седемнайсет

— Защо се интересуваш от слънцестоенето?

Бях се настанила пред компютъра на баща ми и настървено проверявах думи като „слънцестоене“, „наемник на феи“, „Томас Стихоплетеца“, така че изобщо не усетих кога Дилия се е появила зад гърба ми.

— По дяволите! — Преглътнах и се опитах да успокоя учестеното си дишане. Това нейно безшумно промъкване започваше да става наистина досадно. Обърнах се и я видях точно до рамото ми, с обичайната чаша кафе в ръка, вперила в мен зелените си очи. Божичко, тя изглеждаше… жива. Сякаш през целия ми живот досега е била черно-бяла снимка и изведнъж в нея се бяха появили цветове. Тази мисъл направо ми изкара акъла. Внезапно спрях да се чувствам гузна, че бях намазала със сместа на баба обувките на родителите си, а нея оставих незащитена.

Дилия се наведе над рамото ми и се зачете в екрана. Бях намерила някакъв сайт с много картинки, наречен „Градината на феите“, пълен със списъци на растения, които можеха да привлекат феите в градината. Четях частта, в която се обясняваше как лятното слънцестоене повдига воала между света на хората и света на феите. Сайтът препоръчваше да се поставят навън чинийки с мляко и да се гори мащерка, за да се създаде максимално благоприятна среда за появата на феи. Опитах се да си представя феята-козел — или още по-добре, Одан — ближеща мляко от чинийка като малко котенце. Не ми се получи. Откъде им бяха хрумнали тези простотии?

Дилия се засмя.

— Какво друго си намерила?

Искаше ми се да вдигна лаптопа и да й го размажа в главата, но вместо това се отдръпнах назад и я оставих да се пресегне към мишката и да отвори и другите сайтове, които бях открила. Очите й пробягаха по баладата за Томас Стихоплетеца — отвлечен от кралицата на феите и получил в дар език, който не може да каже лъжа — и после се спряха на сайта с име gallowglass: името на наемните войници в древната ирландска история^[1].

Екранът се отразяваше в очите й, докато четеше страниците. Когато свърши, отстъпи назад.

— Предполагам, ще ми кажеш, че е за някакъв училищен проект.

Не знам защо това ме уплаши толкова много. Тонът й някак премина границата на обичайното й отношение ти си малко странна и стигна до явно желая ти злото. Внимателно обмислих думите си.

— Мисля, че това би било все едно ти да ми кажеш, че за пръв път си видяла Люк на конкурса.

Сега Дилия направи пауза; беше неин ред в словесния ни двубой.

— Може би имам с какво да помогна за училищния ти проект. — Наведе се отново през мен, премести курсора в „търсене“ и написа „освобождаване на заложници“. После натисна enter с перфектно оформения си маникюр.

Загледах се в заглавията на статиите и постингите, които излязоха, и си спомних как Дилия ми беше подала телефона по-рано днес. Тя знаеше какво беше станало с Джеймс, нали? И после се беше обадила у тях, за да бъде сигурна, че и аз щях да науча.

— Сигурно е пострадал много тежко — каза Дилия високо, по-скоро на стаята, отколкото на мен. — Чух, че имало ужасно много кръв. Ако все още е жив, едва ли му остава много време.

Исках да затворя очи, да запуша ушите си или пък устата й и да се престоря, че в безумно променилия се мой свят поне досадната ми леля, примадоната, си е останала същата.

— Какво искаш да кажеш?

Дилия протегна ръка.

— Защо не ми дадеш пръстена на баба си?

Примигнах, без да мога да скрия смущението си от молбата й.

— Не, не мисля. Баба настояваше да го нося.

— Той й принадлежи, време е да й го върнеш.

— Казах „не“.

Ръката на Дилия се стрелна внезапно и ме сграбчи за китката с изненадваща сила. Извиках от болка, когато тя изтръгна пръстена с другата си ръка заедно с парче кожа от пръста ми. После ме блъсна и прибра пръстена в джоба си. Гледах я невярващо, ключът на Люк изгаряше кожата ми, скрит от яката на суичъра ми. Страхувах се, че по някакъв свръхестествен начин тя ще се досети за съществуването му и ще откъсне и него от шията ми.

— Сега ще отидеш на малка разходка — каза Дилия и посочи към външната врата.

— Да не си полудяла? — Скочих от стола и изтичах в дневната. Защо, по дяволите, бях избрала кабинета на баща си за тъпите си проучвания? Може би трябваше да тичам по-бързо, но все още не можех да повярвам, че си имам работа с нещо различно, а не просто с моята неприятна леля. — Мамо!

Дилия ме сграбчи отново за ръката, пръстите й ме стискаха като железни клещи.

— Тя не може да те чуе.

Извивах се и се гърчех, кожата ми гореше под невероятно силната й хватка.

— Какво общо имаш с това?

— О, не ми казвай, че си толкова глупава. — Дилия ме повлече безцеремонно към вратата. Мислех си, че ще мога да се отскубна от нея, но тялото й беше стегнато и непоклатимо под копринената й розова ризница — пардон — костюм. Сцената ми напомняше на някой от безкрайните епизоди на „Ченгета“, които гледах у баба и в които се обясняваше, че надрусаните хора добиват свръхчовешка сила. — Вече си сглобила пъзела, нали?

И изведнъж, просто ей така, всичко си дойде на мястото. Стаята в къщата на баба, където Дилия за малко не беше умряла. Мокрите стъпки по чаршафите на мама. Ръж, хрътката на феите, който беше в семейството ни още преди да се родя. Всичко беше започнало много, много отдавна.

— Твоят живот. Те са спасили живота ти.

— Не забравяй най-хубавата част — каза Дилия и запя със съвършения си чист глас, който й беше осигурил толкова договори със звукозаписните компании. — Да не мислиш, че този глас е мой?

— Това е гласът на мама, нали? — прошепнах аз.

Тя ме бутна грубо и аз направих крачка напред, за да се облегна на стъклената врата. Много късно обаче видях, че тя вече беше отворена и всъщност Дилия се протягаше към дръжката на външната врата с мрежата. Блъсна ме толкова силно, че усетих как мрежата поддава и се разкъсва под тежестта ми. Строполих се на покритата с тухли площадка и главата ми се удари в земята. Очите ми се замъглиха и изстенах от болка.

— Какво искаш от мен?

Дилия ме погледна отвисоко, изражението на лицето й беше каменно, а очите й искряха.

— Искам просто да те няма.

Затръшна стъклената врата. Чух как ключалката се завъртя, когато я заключи. Изпъшках и бавно приседнах, придърпвайки босите си крака към тялото си. Докато го правех, видях малка метална чинийка, поставена до вратата. Някакви черни пръчици лежаха върху нея и все още димяха. Мащерка! Беше запалила мащерка и после ме беше изхвърлила навън.

Едва успях да помисля: „Шибаната ми леля ме предаде!“, и видях фея с коса в златно и кафяво да крачи с големи стъпки през задния двор. Сигурно поне сто кучета като Ръж се мотаеха в краката й — някои жилести като състезателни хрътки, други огромни като мастифи, но всички с окраска като цвета на козината на Ръж.

Феята не хвърляше сянка, независимо от яркото следобедно слънце и беше трудно да се разгледа добре как изглежда заради високите дървета зад гърба й, с които почти се сливаше. Приближи още малко. Беше мъж. Носеше странни тесни, прилепнали по тялото си дрехи в различни нюанси на зелено и кафяво. Елекът и гамашите му бяха кожени, а ръкавите бяха направени от нещо като велур или мъх. Сухи плитки от трева бяха завързани отстрани на краката му и висяха на хлабави връзки от маншетите на ръкавите му — като украшенията на натруфените костюми от викторианската епоха или като боклуците, накачени по бостанските плашила. Изглеждаше така, сякаш беше направен от самата земя и всеки момент можеше да се върне в нея, но чертите на лицето му бяха също толкова съвършено симетрични като на Луничавия перко и на Елинор и му придаваха неземна красота.

Въртеше глава в различни посоки — все още не ме беше забелязал. Можех да опитам да вляза от предната страна на къщата, но видях, че Дилия беше застанала там — зловещо, мрачно присъствие. Поколебах се за миг, а после се надигнах и се затичах. Докато бягах през двора с изнемощелите си крака, си спомних нещо, което баба ми беше казала: „Кучетата преследват само бягащите котки“. Но вече беше късно да променя решението си.

Пресякох двора ни, стигнах до двора на съседите и тъкмо залъкатуших между теракотените делви, разпръснати из него, когато чух висок протяжен вой. Звукът щеше да бъде ужасяващ дори ако не знаех какво означава — началото на лова. Миг по-късно белите тела се впуснаха в бяг и чух как делвите се пръсват една по една. Вече бях стигнала до ливадата зад къщата на съседите, острите треви се забиваха в голите ми стъпала, а гледката на пътя зад ливадата с точещите се от двете му страни дървета ми вдъхна неподозирани сили.

Слънцето ме изгаряше, докато си проправях път през високата до кръста трева за фураж. Усещах как поне сто кучета следват сянката ми, която се виждаше отдалече, и щяха да ме настигнат всеки момент. Онзи силен вой се разнесе отново, продължителен и висок, приличащ по-скоро на птича песен, отколкото на кучешки гласове, а отдолу се чу мощният и мелодичен лай на глутницата мастифи. Съблякох суичъра си в движение и го хвърлих зад себе си — веднага ми се стори, че затичах по-бързо.

Но хрътките ме настигаха. Нямаше начин да успея да стигна до пътя, да не говорим до пасището. Чувах как множеството бързи лапи събаряха и мачкаха тревата, почти зад гърба ми.

Аз съм по-бърза, помислих си яростно_. Хрътките са бързи, но аз съм по-бърза_.

И наистина бях. Прескочих гъстите храсти в канавката в края на полето и се затичах към пътя от другата страна. Хрътките бяха още зад мен, не върху мен. Не можех да дишам, сърцето ми щеше да изскочи, а коленете ми да се пречупят всеки момент. Стъпалата ми се набиваха силно в асфалта. Хвърлих поглед към пасището отдясно, опитвайки се да открия нещо, което да съвпадне с блестящото видение на Уна за Томас Стихоплетеца. Пред мен беше мястото, където бях намерила Люк в колата му в онзи ден — тук някъде трябваше да бъде.

Погледнах зад гърба си и ми се прииска да не го бях правила — стена от бели кучета изпълваше целия път като надвисваща вълна, а зад тях спокойно вървеше зеленият Ловец с двуцветната коса.

Моля те, бъди тук. Томас Стихоплетецо, бъди тук.

Никой не ми беше обещавал, че нещата щяха да се оправят, ако го откриех в пасището, но трябваше да стане така. Просто трябваше. Защото бях видяла колко близо бе дошла Уна до ключа и не ми се искаше да си представям какво можеха да направят сто кучета с новопридобитата си от слънцестоенето сила.

Задъхвайки се, стигнах до края на пасището. Надявах се, ако не на среща с отвлечен от кралицата на феите безсмъртен бард, поне да намеря някакви парчета бодлива тел, с които да забавя глутницата, но там имаше само обикновена дървена ограда. По дяволите тъпите закони на окръга ни, които забраняваха всякакви телени заграждения — грозни били! Покатерих се по дървените колове — по-бавно, отколкото ми се искаше — и внезапно пред мен се появи лекият наклон на кравешкото пасище, върхът на хълма, който ми беше показала Уна в магическия кръг.

Зад мен хрътките стигнаха оградата и някои от по-леките я преодоляха с един скок. Повторих си мислено отново: Аз съм по-бърза. Ще намеря Томас. Тогава ще съм в безопасност.

Затичах се към хълма, напрягайки до последно мускулите си, а хрътките се впуснаха след мен. Успях само за миг да забележа, че на върха растяха много гъби, струпани в кръг, и в този момент усетих как първите лапи одраскаха крака ми. Това е.

Скочих в средата на кръга от гъби и настана тишина.

Не, не пълна тишина. Сякаш си бях запушила ушите с тапи. Вбесяващият вой на хрътките не беше изчезнал напълно, а просто беше станал по-приглушен и далечен. Погледнах зад себе си, отвъд гъбения кръг, и не видях нищо, освен пустото широко поле, леко наклонено към пътя. Примижах към мястото, където знаех, че трябва да са кучетата, и ми се стори, че забелязах някакви смътни отсенки от светлина и мрак, сякаш зрението ми беше замъглено.

— Леле. Определено знаеш как да направиш впечатление. Тя също има забележителна свита, макар и доста по-непривлекателна в сравнение с теб.

Знаех кого ще видя, преди да се обърна. Също като във видението на Уна Томас Стихоплетеца имаше дълга, свободно пусната къдрава коса и очи, покрити с бръчици от смях. Беше висок и слаб и носеше туника в различни цветове, с копчета от горе до долу, под която се подаваха чифт тесни кожени гамаши. Седеше с кръстосани крака и ме гледаше някак отвисоко. Дългата му следобедна сянка падаше извън кръга от гъби.

Въздъхнах облекчено.

— Ти си тук.

Той ми се усмихна изненадано.

— Разбира се. И ти също си тук.

— Знаеш ли коя съм?

— Диърдри Монахан. Вече всички знаем името ти. — Беше ми трудно да си представя, че този човек може да ми причини нещо лошо. Изговаряше гласните по-отворено, някак по шотландски. — Дори да не познавах лицето ти, способността ти да правиш това… — посочи към почти невидимите хрътки, кръжащи нервно около гъбения кръг — щеше да ми покаже ясно коя си.

Не исках да изглеждам тъпа, като го помоля да ми обясни какво има предвид. Май говореше за това, че кучетата не можеха да преминат кръга. Или пък за самия факт, че бях преследвана от сто свръхестествени твари от техния вид. Май по-вероятно беше второто.

— Вярно ли е, че не можеш да лъжеш?

— Да. Но нали знаеш, че бих казал същото и ако можех да лъжа. — Сви рамене, а аз се загледах в дългата си сянка; краищата й потрепваха, когато невидимите тела преминаваха през нея отвъд кръга. — Разбира се, мога просто да те оставя да надникнеш в мислите ми, ако искаш.

Изкуших се за кратко от идеята, но после реших, че добавянето на спомените на дългокосия пророк с шотландски диалект към всички онези, които вече се блъскаха из главата ми, едва ли щеше да ми хареса.

— Ще разчитам на думата ти. Уна — една от народа на дийна шии — ми каза, че мога да говоря с теб, и ми показа това място.

— Дийна шии по принцип не са приятелски настроени към хората. — Томас направи жест към гъбения кръг. Потръпнах от усилието да задържа хрътките отвън и си спомних притока на сила, чувството за непобедимост, което изпитах, когато запалих двигателя на „Буцефал“ — мрачната сила, която ме обгърна. Само ако хрътките бяха решили да ме подгонят нощем… — Но това наистина е подходящо място, на което бих могъл да се появя — каза Томас, привличайки отново вниманието ми. — А и вече всички знаят, че с Кралицата не сме в добри отношения. Защо смяташ, че тази фея е искала да разговаряш с мен?

Обхвана ме лека тревога.

— Надявах се, че е очевидно.

Томас ме погледна, пръстите му разсеяно скубеха тревата покрай краката му.

— Е… какво искаш да знаеш?

Имаше хиляда възможни отговора на този въпрос, но изстрелях този, който ме притесняваше най-много:

— Искам да знам защо Тя иска да умра. Ако не беше започнала да ме тормози, никога нямаше да разбера какви умения имам.

Томас се сепна.

— Мислиш, че те иска мъртва, защото можеш да правиш това? — Посочи към полуневидимите лапи, опитващи се да преминат края на кръга. Контролът ми върху него започваше да отслабва. — Дете, телекинезата ти е само симптом на това, заради което Тя иска да умреш. В твоя свят има множество хора, които могат да местят предмети със силата на мисълта си или пък да предизвикват пожари без кибрит.

Не ми хареса думата симптом. Болестите имат симптоми.

— Симптом на какво?

— Никога ли не си се замисляла за съвпадението, че ти и Кралицата на феите се озовахте в такава близост? Че цял куп феи в един момент започнаха да се навъртат край къщата ти?

Почувствах се тъпо.

— Ами… предполагах… мислех си, че в този район просто си има много феи.

— Те са тук заради теб. Феите не са като хората. Техният свят и Техните тела нямат точно фиксирано местоположение.

Видях шанс да покажа, че и аз знам нещо.

— Имаш предвид как някои от Тях използват енергията на бурята или на някой човек, за да се появят в този свят?

Томас кимна в знак на съгласие и къдриците му се разлюляха. Преборих се с изкушението да протегна пръст и да дръпна една от тях.

— Точно така. Феите са привличани от различни видове енергия и се движат като сателити около тях. Светът на феите се съсредоточава около дадена личност, Техния владетел, крал или кралица — обикновено човек — който излъчва тази енергия.

Историята започна да добива някакъв смисъл, така че можех и сама да завърша изречението му.

— Затова Тя убива всеки, който може да Ги привлече към себе си по същия начин като Нея.

Той пак кимна.

— И твоята телекинеза е просто страничен белег на тази енергия.

— Е… Тя тук ли е? Искам да кажа, някъде наблизо? Или си е у дома, в Ирландия? Нали е човек? Значи Тя не би трябвало да е привлечена от моята — как я нарече — моята енергия?

— Наричат хората като теб „господари на детелините“. Знаеш, че и детелините привличат феите, нали? — Томас поклати глава. — И не, Тя се привлича от твоята енергия също както и аз — колкото повече време прекарваш с феите, толкова повече ставаш като Тях, а това означава, че и ние започваме да се влияем от „господарите на детелините“. И да, наблизо е и приближава все повече към теб — колкото по-силна ставаш и колкото повече наближава времето на слънцестоенето. Скоро няма да може да скрие присъствието си и когато воалът между световете изтънее, Тя ще се разкрие пред теб.

Мисълта беше ужасяваща, преместих я в най-скритите части на съзнанието си — щях да се занимавам с нея по-късно.

— Това означава ли, че и Люк Дилън е бил привлечен от мен по същата причина? Знаеш кой е той, нали?

Очите на Томас гледаха сурово, абсолютно несъвместими с бръчиците от смях покрай тях.

— Наемникът на кралицата? Всички знаят кой е той. И не, той не живее в света на феите, така че не е развален като останалите хора, които обитават Тяхното пространство. Ние живеем сред феите, за да останем безсмъртни, но това си има цена — вземаме и Техните слабости. Люк Дилън не трябва да живее сред Тях, за да остане млад, както правя аз — той не може да остарее. — Лицето му помръкна. — Носят се слухове, че е влюбен в теб.

Преглътнах.

— И че ти също го обичаш. Това е опасна и глупава игра, дете.

— Не съм избирала да става така. — Гласът ми, без да искам прозвуча ледено. — Нито съм избирала да бъда такава — „господарка на детелините“. Това е абсолютно нечестно, ако ме питаш. Не ми е съвсем приятно и че Тя иска да умра и че отвлече най-добрия ми приятел и Люк. И това не е много честно, нали?

Томас полегна на тревата и впери очи в муцуната на едно от кучетата, което се взираше в кръга. Вече се виждаха много по-ясно, отколкото по-рано.

— Не обвинявай мен. Аз съм просто един учен. Вече бях наказан, защото изразих несъгласие с Нея относно някои въпроси, свързани с живота и смъртта. Има причина да седя сред кръг гъби и да си говоря с най-скорошния й неприятел, вместо да я лаская на ушенце.

Обзе ме пълно отчаяние.

— А най-добрият ми приятел? Ще го пусне ли, ако аз умра?

Томас потропа с пръсти по празния въздух над гъбения кръг; чу се звук, сякаш удряше по стъкло. От другата страна хрътките нададоха вой и се изправиха на крака.

— Гайдарят? Той е прекалено добър за този свят, знаеш го, нали? Толкова добър музикант може да привлече нежелано внимание. По-лошо дори от вниманието от страна на феите. Но съм чувал и доста от Тях да споменават, че ще бъде по-добре, ако той е мъртъв.

— Няма да е по-добре, ако е мъртъв — казах рязко аз. Пръстите ми започнаха да треперят. Подсъзнателното усилие да държа кръга затворен за хрътките изцеждаше прекалено бързо силите ми. Не бях сигурна колко дълго още можех да ги спирам.

Лицето на Томас изразяваше искрено съчувствие.

— Съжалявам, дете, но докато има власт, Тя никога няма да позволи да останеш жива. Ти си предизвикателство за самото Й съществуване, а и човешката ти същност ти дава голямо предимство. Една от вас трябва да умре, за да се сложи край.

Гледах го и се опитвах да възприема какво ми казва, обвих коленете си с треперещи ръце, полагайки последно усилие да задържа кръга. Звучеше ми толкова долнопробно — като в стар уестърн: Един от вас трябва да умре. Този град е прекалено малък за двама ви.

Не можех повече да задържам хрътките. Просто не бях достатъчно силна без луната над мен.

— И тъй като си говорим истината — добави искрено Томас, — аз лично предпочитам това да е Тя.

Имах само секунда да осъзная какво ми казва той, преди невидимата стена на кръга да се срути и вълна от хрътки да се изсипе върху нас. Кучетата покриха като с одеяло цялото тяло на Томас и стигнаха до мен.

Ароматът на мащерка направо ме задуши.