Маги Стийвотър
Ридание (4)

Три

— Хей, психарче, к’во става?

Превъртях се в леглото, след което се добрах до телефона си и успях да го вдигна.

— Нищо особено. — Зърнах с периферното си зрение часовника на нощното шкафче и ахнах. — Джеймс, не е десет часът, нали? — Той не ми отговори. Нямаше и нужда — от яркото слънце, проникващо през белите завеси, беше ясно, че наистина е късно.

— Чувал съм, че интровертите трябва да спят много, след като са имали стресиращи срещи с други хора — каза Джеймс.

Изправих се до седнало положение.

— Вярно е. — Също така беше вярно, че миналата нощ не можах да спя добре. Мислех как спечелих голямата награда на конкурса. Мислех за Люк. За „Торнкинг-Аш“. Най-вече за Люк. Макар че тази част нямаше да я споделя с Джеймс.

— Е, днес е голям ден. Рожден ден! — Той издаде звук, сякаш дъвче нещо. — Извинявай, имах гадна кожичка на нокътя. Както и да е… Голямо празнуване ще падне, а?

— Вчера беше рожденият ми ден — поправих го аз, докато най-накрая се заизмъквах от леглото. Извадих тениска от чекмеджето и намерих някакви дънки, докато държах телефона опрян на рамото си. — Вече остарях. — Изтръсках панталоните си от предишния ден за някакви пари, но вместо монети от тях изпадна четирилистната детелина, която бях намерила залепнала за телефона. За късмет.

— Вчера беше заета. Определям днес за твой рожден ден. Не можеш да ми попречиш.

— Добре, така да бъде. Днес е рожденият ми ден. Какво ще правим?

— Всъщност майка ти вече има план. Доста старомоден, но е факт — покани мен и родителите ми на вечеря и торта у вас. Обикновено това е моментът, в който аз се оплаквам, че майка ти урежда живота ти вместо теб, но тъй като наистина харесвам храната й, няма да кажа нищо.

Направих гримаса. Винаги можеш да разчиташ на майка ми да ти организира бебешки купон. Очевидно беше пропуснала бележката, в която официално й съобщавах, че съм пораснала, или пък другата — за това, че не бива да прави тийнейджърски купон, все едно е официална вечеря с кетъринг. Като се замисля, май е пропуснала всички подобни бележки.

— Леле, супер! Страшно ти благодаря, мамо — измърморих саркастично аз.

— Обясни й, че просто искаш да се помотаем двамата заедно — предложи Джеймс. Ти си рожденичката. Тропни с юмрук. Можеш да го направиш.

Ха. „Можеш да го направиш“. Това ми напомни нещо, което Люк ми каза вчера. „Нали знаеш как някои хора успяват да се справят с всичко? Ако искат нещо, то става“.

— Последната идея ми харесва повече — казах разсеяно. Оставих детелината на нощното шкафче, без да свалям поглед от нея; изучавах как слънцето хвърля съвършено оформена четирилистна сянка зад нея. — Но ти наистина обичаш храната й. — Сложих ръката си под ръба на шкафчето, на няколко сантиметра от детелината.

Джеймс проплака от другата страна на телефона.

— О, не ме предизвиквай!

Някои хора могат да направят всичко, което поискат. Ела тук, детелинке.

Детелината потрепна — сякаш беше подухнал вятър. После листата й се надигнаха като платна на миниатюрен кораб и тя се прекатури през ръба в отворената ми длан.

О, мамка му!

— Какво? Не чувам смях. Леле, май не бива да те оставят да спиш до късно. По-раздразнителна си от дебелак, качен на високи токчета.

Гласът на Джеймс ме върна в реалността. Дадох си сметка, че климатикът в стаята работи: тъкмо се беше включил. Очевидно въздушната струя беше издухала детелината в ръката ми. Нищо повече.

Странно, но се почувствах добре от тази мисъл.

— Ди?

— Какво? О, да, извинявай. — Някакво движение отвън привлече погледа ми към прозореца. Точно в този момент една непозната кола паркираше на алеята пред входа на къщата ни. — Наистина съжалявам, Джеймс, но все още не съм на себе си от вчера. Мисля, че имам нужда от закуска или от кофеин, или от нещо друго. Ще ти се обадя по-късно.

— Да, разбира се. Днес ще репетирам, но следобеда съм си го запазил за теб. — Звучеше малко притеснено. — Всичко наред ли е?

Прехапах устни. Никога досега не бях крила нещо от него. Чакай, и сега не криеш нищо от него. Няма какво толкова да криеш.

— Добре съм. Но както ти сам каза, като истински интроверт, все още съм направо изцедена.

Гласът му стана по-топъл.

— Бедната Ди. Отивай да се зареждаш с гориво. Ще бъда на линия, когато решиш да звъннеш.

Затворих телефона, приближих се до прозореца и отметнах завесата от едната страна, за да видя кой идва. Подскочих леко назад, когато осъзнах, че шофьорът в колата беше подал главата си през страничния прозорец и гледаше към мен. Люк. Откъде, по дяволите, е разбрал къде живея?

Дръпнах се бързо назад и побързах да съблека старата си тениска. След светкавично претърсване на гардероба открих по-подходяща блуза; останах с дънките. В тях дупето ми изглеждаше страхотно. Пъхнах детелинката обратно в джоба си и се затичах надолу по стълбите, където се сблъсках с първата защитна линия — Дилия.

— Момчето с флейтата е тук. Кой е той всъщност?

Добър въпрос.

— Люк Дилън — казах аз. Шмугнах се покрай нея, за да вляза в кухнята, но тя ме последва с чаша кафе в ръка. Кофеинът е нейната тайна слабост. За да победиш Дилия, трябва да я разделиш от кафето й. Тази сутрин бях пропуснала момента.

— От твоето училище ли е?

Лъжата нямаше да убеди майка ми, но щеше да свърши работа при Дилия.

— Има приятели там.

— Доста добре изглежда.

Странно, един път да си права.

Гласът на мама се чу от кухнята — още отбранителни линии, лош знак — и Дилия ме побутна натам, за да ме довършат двете заедно. „Кой изглежда добре?“ Мама държеше каната за кафе в ръка; напълни отново чашата на Дилия, без да осъзнава, че така подхранва с гориво нейните демонски сили. Опитах се да надзърна през завесите с жълти шарки над мивката.

— Флейтистът от вчера, който току-що паркира на алеята — отвърна Дилия.

Мама се обърна към прозореца.

— Не съм видяла някой да идва! Още не е позвънил, нали?

— Излизам навън — казах решително.

Мама посочи към кухненския плот.

— Ще я запазиш ли? Баща ти я намери в калъфа на арфата ти вчера, когато я донесе от колата.

Говореше за четирилистната детелина, поставена върху плота, до тостера. Също като другите две, които намерих, беше съвършена — листата й бяха абсолютно симетрични — и напълно свежа, въпреки че бе стояла цяла нощ в колата.

— Въпросът е съвсем прост, Диърдри. — Мама извади миксера от шкафа и го постави на масата. Очевидно приготовленията за тортата за рождения ми ден започваха. — Можеш да я сложиш между страниците на някоя книга, ако искаш да се съхрани хубаво.

Не бях сигурна дали искам да я съхраня хубаво, но все пак я взех и я завъртях между пръстите си. Изпитах странно пробождане в стомаха, но не знаех от какво точно е. От вълнение? От страх? От глад?

— Да, може би… — измрънках в отговор и излязох навън да посрещна Люк.

Той стоеше облегнат на вратата на колата си, с присвити от силното слънце очи, и се взираше в кучето ми Ръж^[1].

Въпреки необичайната си окраска — има мръснобяла козина и тъмночервени очи. Ръж е типична ловджийска хрътка: верен, любящ и приятелски настроен към всички.

Именно затова настръхналите косми по гърба му ме накараха да спра на място. Лежеше в предния двор, главата му беше сведена толкова ниско, че едва се подаваше от тревата, и се взираше в Люк, ръмжейки с оголени зъби. Люк му говореше с мек глас, в който имаше успокояващи и почти хипнотични нотки. Думите, които използваше, май бяха поне на няколко езика, но английският не беше сред тях.

Той видя, че се приближавам, и се изправи. Беше облечен във вчерашните си дънки, но тениската му бе по-тъмна и с остро деколте; цветът й подчертаваше бледостта на косата и на очите му.

— Здрасти, красавице. Прекрасна си като този прекрасен ден.

Усетих, че се изчервявам.

— Както правиш тук?

Люк повдигна рамене и се усмихна.

— Задоволявам любопитството си. — Светлите му сини очи се спряха на детелината, която още държах в ръка, и като че ли усмивката му изчезна. — Къде я намери?

— Майка ми я намери. Не ти ли харесва? Нали се предполага, че носят късмет.

— И други неща. — Посочи Ръж. — Този звяр твой ли е?

Гласът му беше нежен, макар че Ръж не му беше дал причина за това — все още стоеше свит в тревата с настръхнала на гърба козина.

— Да. Ръж. Стар е като света. С нас е, откакто се помня, но не мисля, че някога съм го виждала такъв.

— Изглежда добро куче. — Люк извърна лице към мен, докато говореше, но гласът му звучеше замислено. — Умно куче.

— Такова е.

Чухме как вратата на кухнята се отвори и двамата погледнахме едновременно натам. Дилия се провикна:

— Защо не влезете вътре? Навън е горещо! — Очевидно ни предстоеше кръстосан разпит.

Преди да кажа каквото и да било, Люк се обади:

— Ще се върнем след час! Отиваме за сладолед!

Погледнах го въпросително.

— Искаш да бъдеш спасена, нали?

Не знаех как да реагирам. Не бях имала някакви по-сериозни връзки с момчета в гимназията, но сега чувствах, че дори и да не беше така, нищо от наученото не би могло да ми помогне по отношение на Люк Дилън.

Той извади ключовете си — не беше обикновен ключодържател, а връзка с множество ключове. Поне петнайсет или двайсет. Аз имах само два, закачени на висулка във формата на риба. Замислих се дали ключодържателят разкрива нещо за характера на собственика си.

— Ще се кача само да си взема парите — казах най-накрая.

Люк отвори тържествено пред мен вратата на колата.

— Аз черпя. Извинете ме за вида на „каретата“ ви, кралице. Изглежда зле, но пушекът все пак остава отвън.

Поколебах се за секунда, преди да вляза в старото ауди. Вътре беше горещо и задушно, въпреки че Люк току-що беше излязъл от него. Калъфите на седалките бяха меки, сиви и леко мъхнати и много приличаха на тези от всички стари коли на баба ми. Вътре миришеше като самия Люк — същият аромат, който помнех от вчера, когато се наведе към мен. От спомена стомахът ми пак се преобърна.

Той се качи в колата от другата страна и започна да настройва климатика и да натиска разни копчета по същия спокоен и същевременно леко небрежен начин, по който свиреше на флейта. Студен вятър задуха от процепите и ми напомни как четирилистната детелина беше кацнала на ръката ми по-рано тази сутрин. Инстинктивно потръпнах.

— Студено ли ти е? — Люк погледна към мен, а после сякаш разчете мислите ми и сведе очи към детелината, която още държах в ръка. — Нямаш нужда от нея.

Докато потегляхме, поставих детелината пред въздушната струя, идваща от климатика, и се загледах в разлюляваните от въздуха листенца.

— Всеки има нужда от късмет.

— Не и ти, Ди. Справяш се и сама. И то доста впечатляващо. — Спря колата за секунда в края на алеята, свали прозореца, взе детелината от ръката ми и я пусна на пътя. — Къде е най-хубавият сладолед в този град?

— Изхвърли късмета ми! — възмутих се аз. — И всъщност аз работя в сладоледена къща.

— Страхотно! — възкликна той, но после млъкна внезапно. — Май прекалих с ентусиазма, а?

Засмях се с малко закъснение.

— Не разбрах, че се опитваш да бъдеш забавен.

Люк изпъшка, докато излизаше на главния път.

— Нарани чувствата ми с това „опитваш се“.

Ухилих му се в отговор.

— Просто трябва да се стараеш повече.

— Взех си бележка. А как да стигнем до това място?

— Вече си поел в правилната посока. На около километър и половина оттук е, вляво. „Ледът на Дейв“. — Но ти го знаеш, нали? Погледнах изпитателно към него, а той ми отвърна със същия изпитателен поглед, преди да извърне очи към пътя.

— Мисля, че го видях, като идвах насам — каза Люк. — Спомням си, че си помислих: „Днес е чудесен ден за сладолед“.

Разбира се, че беше чудесен ден за сладолед. Защо да не е? Изведнъж си дадох сметка, че двамата бяхме стигнали до негласно споразумение. Той се преструваше, че е нормален, а аз се преструвах, че му вярвам. Исках да му вярвам. Но не можех. В какво отношение не беше нормален, още не бях сигурна. Само се надявах, че няма нищо общо с брадви, маски и багажници на коли.

Въздухът отвън изглеждаше мръсен, може би защото беше толкова горещо, че асфалтът сякаш се изпаряваше от шосето. Жегата бе затиснала върховете на дърветата, листата им бяха приведени и не помръдваха; единственото движение беше това на колите, които бавно минаваха покрай тях по двулентовия път. Беше ден за мързелуване, съвършеният зноен летен ден.

— Тук — казах, без да е необходимо, и Люк зави към паркинга на „Ледът на Дейв“. Струваше ми се, че съм вземала този завой милиони пъти. В много отношения тук бях научила повече, отколкото в училище.

Люк спря колата на едно от сенчестите места в задната част на паркинга и погледна към квадратната бетонна постройка.

— Защо се нарича „Ледът на Дейв“?

— Ами по-рано, много, много отдавна, още преди да е имало хладилници, предполагам, продавали само лед на хората. Тогава лед, сега сладолед — „сладък лед“. Има логика, нали?

— Харесва ли ти да работиш тук?

Въпросът му ме накара да се замисля. Не помнех някой някога да ме е питал за това.

— Да. Знам, че звучи тъпо, но обичам да правя съвършени топки сладолед. Нали знаеш, да загребеш точното количество, да загладиш с въртеливи движения топката, да поставиш следващата на правилното място, за да прилепне идеално… — Спрях, защото той се засмя. — Какво?

— Значи казваш, че си перфекционист от доста време, а?

— О, я млъквай — сопнах му се сърдито. — Ще си вземем ли сладолед или не?

Люк изключи двигателя, без въобще да се впечатли от тона ми.

— Не съм виждал човек, който толкова бързо да се ядосва. Хайде, да вървим, моя ледена кралице.

— Не съм ледена — възмутих се аз, но излязох и го последвах на паркинга. Жегата извираше от асфалтовата настилка и прогаряше стъпалата през подметките на обувките. — Но съм любопитна.

Лицето му беше напълно неразгадаемо. Стъпи върху една от нарисуваните на паркинга линии и внимателно започна да се придвижва по нея. Аз тръгнах след него, пристъпвайки като гимнастичка по линията, сякаш беше греда и можех да падна и да се пребия.

— Любопитна съм за четирилистните детелини — повторих аз. — За това, че носят късмет. И други неща, каза ти. Какви други неща? За какво могат да бъдат полезни?

— За храна на конете?

Кретен. Не можеше да намеква така за нещо и после да се прави на разсеян. Не беше честно.

— Друго? — настоях упорито.

Гласът му беше напълно спокоен.

— Плашат змиите.

— Още?

— Лекуват ухапване от скорпион.

— Още?

— С тях можеш да виждаш феите — каза Люк. Отскочи от рисуваната линия обратно на алеята. — Пфу. Успях. — Хвана ръката ми и ме повлече след себе си. — Сега спри да се правиш на умна и да си вземем малко сладолед.

Нямаше да го оставя да се отърве толкова лесно. Спрях пред вратата.

— Колко умна?

Той размаха пръст към мен.

— Ето това харесвам в теб. Ти слушаш. Наблюдаваш. Така си се научила да правиш всичко толкова добре, докато всички останали само се надвикват. Хайде, моля те, стига си ме анализирала, наистина ми се яде сладолед.

Отстъпих, макар сърцето ми направо да бумтеше, докато той ме водеше към заведението. Нищо в този момент в нашите отношения не беше нормално. Нищо не беше обикновено. Знаех, че трябва да се обърна и да се затичам на мига към къщи, но бях вцепенена, въпреки че продължавах да вървя.

Докато той гледаше към менюто на стената, аз казах:

— Никога не съм си представяла, че съм от типа момичета, които си падат по лоши момчета.

Люк не погледна към мен, но се усмихна — с най-широката усмивка, която си беше позволявал цял ден.

— Без повече анализи, нали помниш? Какво ще ми препоръчаш?

Бях изяла достатъчно сладолед на това място, така че отговорих незабавно:

— „Шоколадова мечта“.

На смяна беше червенокосата Сара Мадисън, момичето с тяло във форма на бутилка вино, което понякога работеше с мен. Тя гледаше Люк с очевиден интерес.

— Мога ли да ви помогна?

Той любезно помоли за две фунийки „Шоколадова мечта“ и Сара започна да ги приготвя, без да показва, че е забелязала присъствието ми. За сметка на това се усмихваше постоянно на Люк. Облегнах се на плота и се престорих, че ситуацията не ми е неприятна. Тя винаги флиртува с всеки що-годе привлекателен мъж, който влезе в заведението, а Люк е много повече от това. Не беше лично. А ако той беше свестен, нямаше да се възползва от авансите й. Все пак не можах да се въздържа и погледнах какъв ефект има върху него гигантското внимание, с което го заливаше Сара. Когато плащаше сметката, лицето му имаше обичайното за него спокойно изражение, но забелязах леката игрива усмивка, която се появи в ъгълчето на устните му, щом се извърна към мен.

— Имаш нещо на рамото си. — Докато Сара ни наблюдаваше, той бавно прокара пръст по голото ми рамо чак до ухото ми. Сърцето ми щеше да изскочи с такава скорост навън, че сякаш нямаше да мога да си го върна обратно. — Мисля, че го махнах — каза с мекия си глас. — После се обърна към Сара и пое фунийките сладолед. — Задръжте рестото. Хайде да хапнем отвън, Ди.

Усмивката на Сара изчезна на мига, тя се обърна рязко и започна да чисти припряно машината за млечните шейкове. Зачудих се дали по-късно щеше да ме попита нещо за Люк. Но всъщност повече се чудех дали той щеше да ме докосне отново.

Люк посочи с брадичка към вратата и ме поведе навън, под непоносимото слънце. Мястото встрани от колата му на паркинга беше празно. Седнахме на една траверса, захвърлена в тревата. Под прохладната шарена сянка, със студените фунийки сладолед в ръка, беше почти приятно.

— Нещо на рамото ми, а? — казах аз.

Люк се усмихна и близна сладоледа си.

— Но ти хареса, нали?

— Не можеш да правиш такива неща с едно момиче, без да го предупредиш. Не е честно. Можех да припадна от изненада или нещо такова…

— Но ти хареса? — настоя той.

Знаех, че пак съм се изчервила. Съсредоточено изучавах капките сладолед, който се бяха оформили на ръба на фунийката ми.

— Ама че глупав въпрос.

— Това е ново за мен. Никога не съм упражнявал точно тези си умения. Страхотно е, че научих нещо само като ви гледах как се заигравате двечките.

Толкова исках да му вярвам. И така не се получаваше.

— О, стига. Имал си гаджета и преди.

Той разтърси глава.

— Никой досега не ме е вдъхновявал да променя злата си природа. Мога ли да се поупражнявам с теб?

Беше жалко, но това „поупражнявам“ ме подразни незабавно. Не исках никой да се „упражнява“ с мен.

— Не, не може.

Люк въздъхна.

— Виждаш ли, умна си. Много добре. Имаш ли нещо против, ако се помотая известно време наоколо? Ти ме очароваш и искам да разбера защо.

— „Очаровам“ е много силна дума — казах аз. — Растенията очароват градинарите. Звездите очароват астрономите. Буболечките очароват… буболечкарите. Не знам дали искам да бъда изучавана. Не знам дали си струва да бъда изучавана.

Той се замисли.

— Разбира се, че си струва да бъдеш изучавана. Ти си изключителна във всичко, което правиш. Без каквото и да било външно влияние. Ти си изключителна във всичко, което правиш, само защото се опитваш да бъдеш такава. Без някакви свръхестествени сили. Просто упорита работа. Изумително е. О, пак го направих, нали? Отново те ядосах.

Опитах се да запазя леденото изражение на лицето си, но не можах. Той обаче грешеше — не му бях сърдита, бях разочарована. Веднъж поне не исках някой да погледне това, което правех, и да изпадне в благоговение. Исках просто някой да ме види, да види това, което ме правеше мен самата, и да бъде очарован от него. Беше ми писнало да чувам колко съм велика и изумителна от хора, които не знаеха нищо за мен. Бях се заблудила — през цялото време си мислех, че Люк флиртува с истинското ми аз, не с онова, предназначено някой ден да се появи на обложките на дисковете и на стената със студентите с изключителни постижения.

— Божичко, толкова си бясна, че дори не ми говориш! — Люк се премести по-близо до мен, за да ме погледне в лицето. — Наистина те засегнах, нали? Дори не знам какво да кажа.

Гласът ми едва се чуваше, а мразех, когато ставаше така. Как, по дяволите, бе успял да ме докара до сълзи?

— Аз… аз просто се уморих от хора, които ми казват колко съм талантлива. Искам да бъда изумителна за някого дори ако съм най-бездарният човек на света. Когато ме погледнат, всички виждат само тъпата арфа. Никога не виждат коя всъщност съм аз.

Люк протегна ръка и нежно попи с палец единствената сълза, която беше успяла да избяга.

— Не плачи, красавице. Ти си такава, каквато си, именно защото си толкова добра във всичко. Не би искала да бъдеш друга. И точно това ме очарова в теб.

Част от мен искаше ръката му да продължи да гали лицето ми, но гордостта и притеснението ме накараха да го отблъсна. Безпомощна, ранима… Нямах желание да изглеждам така в ничии очи.

— Обикновено не плача. Освен ако не съм напълно отчаяна, разбира се… — опитвах се да намеря правилните думи. И достойнството си.

Той каза внимателно:

— Сладоледът ти се топи.

Бях му благодарна, че не заговори за сълзите ми. Двамата стояхме мълчаливо известно време и довършвахме сладоледите си. После казах, без да го поглеждам:

— Ако все още те очаровам, можеш да ме изучаваш за малко. Но не и да се „поупражняваш“ с мен.

— Благодаря ти. — Докато поглъщаше последния сладолед от фунийката си. Люк извади връзката с ключовете от задния си джоб и я постави в краката си.

Изстрелях въпроса си, без дори да се замислям:

— Дали имаш ключ, с който можеш да разгадаеш всяка тайна? — В същия миг се уплаших, че съм нарушила негласното ни споразумение и че той ще се разтвори в кълбо дим например и ще изчезне завинаги.

Но Люк не изглеждаше притеснен от въпроса ми. Вместо това се усмихна двусмислено.

— Възможно е. Колко ключа имаш?

— Два.

— Толкова ли са тайните ти?

Замислих се. Една за детелината от нощното ми шкафче. И една за начина, по който се чувствах спрямо Люк.

— Да.

Той си играеше с ключовете си.

— Искаш ли още една?

Не отговорих, но го наблюдавах как измъква един ключ от връзката си. Беше малък, тежък, истински старомоден ключ с малко ръжда от едната страна. Огледа се наоколо, сякаш някой ни следи какво правим, и после пъхна железния ключ в ръката ми. Приближи се към мен, устните му бяха съвсем близо до ухото ми, а дъхът му беше по-горещ от летния ден… Прошепна ми:

— Ето ти още една тайна: изобщо не би трябвало да бъда очарован от теб.

Той… почти ме целуна. После се отдръпна бързо и се изправи. Бях замаяна и трябваше да затворя очи за малко, за да дойда на себе си. Пъхнах ключа в джоба си.

Люк ми подаде ръка и ме вдигна на крака, поведе ме към колата; очите му гледаха отчуждено, а лицето му беше загрижено.

Преди да затвори вратата след мен, за секунда усетих аромата на билки във въздуха, доста различен от неговото ухание или от обикновения мирис на топящ се асфалт от паркинга на Дейв. И после осъзнах, че вече си имам още една лично моя тайна за третия ключ: напоследък над мен надвисваше някаква опасност. Но не се страхувах.

* * *

— О, баба е тук! — Взрях се над таблото на колата, докато Люк влизаше в алеята пред къщата ни. Белият й форд блестеше толкова ярко на фона на следобедното слънце, че почти не можех да гледам директно към него. — Мама сигурно я е поканила за рождения ми ден.

— Рожден ден? — Люк изключи двигателя. — Днес?!

— Всъщност вчера, но тържеството с тортата ще е днес. — Опитах се да звуча небрежно, но надеждата се прокрадна леко в гласа ми. — Ще останеш ли да я опиташ?

— Хъм… — Той излезе от колата и дойде от моята страна, за да ми отвори вратата. — Не би трябвало. Но звучи доста изкушаващо. Ужасната ти леля ще бъде ли тук?

Намръщих се.

— Вече е. Няма да си тръгне чак до следващата седмица, когато започва концертното й турне.

— Голяма работа е, а?

Изсумтях в знак на съгласие и после се обърнах, защото мярнах движение с ъгълчето на окото си: баба излизаше от колата си. Тя веднага ме забеляза и ми се усмихна. След това се пъхна обратно във форда.

Люк ме погледна озадачено.

— Да не си е забравила чантата?

— Баба не носи чанти. Не е от този тип баби — по-скоро са подаръците.

Сякаш за да оправдае думите ми, тя се подаде веднага от колата, като държеше в една ръка невъзможно малък пакет и още един, направо гигантски, в другата.

— Ще ги подържиш ли за малко, Диърдри?

Побързах да взема огромния пакет. Люк застана бавно до мен, безмълвно и безшумно, както се движеха дивите животни.

— Това е Люк, бабо — представих го аз. — Свири с мен на конкурса вчера.

Той протегна официално ръката си за поздрав.

— Здравейте, как сте?

Баба му подаде своята ръка, Люк я пое и я целуна — доста старомоден жест, който някак странно обаче изглеждаше напълно естествен и за двамата.

— Виждаш ли това, млади човече? — Тя изпъна напред лявата си ръка, където на безименния си пръст заедно със златната сватбена халка носеше и един стар матовосребрист пръстен.

Люк се усмихна тъжно.

— Да, госпожо.

Намръщих се. Баба вдигна високо малкия пакет и направо го натика пред лицето на Люк, снижи глас и му заговори така, сякаш аз не стоях точно до него.

— Какво мислиш, че ще получи тя от мен като подарък за рождения си ден, а? И какво правиш тук отново?

Погледнах към него с надеждата, че от отговора му ще разбера за какво, по дяволите, говори тя, но той не каза нищо и продължаваше да стои все така спокойно.

— Дори не си го помисляй. — Баба се приближи още повече към него. Приличаше на малко кученце, което лае по заспал огромен лъв.

— Ей… — започнах колебливо аз, без да знам как щях да продължа, за да разведря създалата се неудобна ситуация.

Люк се обади, сякаш не ме беше чул; гласът му звучеше почтително:

— Тук съм съвсем за малко, госпожо.

Баба отговори остро:

— Добре. Значи е време да се върнеш там, откъдето си дошъл.

— Аз не съм от Тях — каза той жално.

— Надушвам Ги по теб. Направо вониш на Тях.

Люк се обърна към мен, лицето му беше спокойно.

— Не мисля, че ще остана за тортата.

Бях бясна! Извърнах се с гръб към баба и скръстих ръце на гърдите си.

— Не е нужно да си тръгваш! — Само защото баба ми си пъха носа навсякъде. И разваля всичко. Бях й толкова сърдита, че се страхувах да не кажа нещо, за което после ще съжалявам. Усещах как очите й направо пробождаха гърба ми.

Люк се взираше в баба.

— Мисля, че така е по-добре. Благодаря за компанията и за сладоледа.

— Люк. — Не знаех какво да кажа. В главата ми имаше само една мисъл — По дяволите, защо всички искат да контролират живота ми? — Не си тръгвай.

Той ме погледна със странно изражение, което не можех да разгадая, после отстъпи към колата си. В един миг всички доказателства, че беше съществувал, изчезнаха, а дори нямах телефонния му номер. Освен това изобщо не проумявах какво беше станало и защо се наложи да си тръгне.

Е, имах някаква представа. Обърнах се към баба, разкъсвана между гнева и отчаянието.

— Бабо… Защо?

Тя се взираше в пътя, сякаш все още усещаше присъствието на Люк, а после ми подаде малкия пакет.

— Отвори го.

— Точно в този момент не искам да отварям никакви подаръци.

Баба се усмихна — решителна усмивка, в която нямаше никакво веселие — и ме побутна с пакета.

— Отвори го, моля те.

Изпуфтях тежко, оставих големия пакет на земята и взех малкия от ръката й. Разкъсах синята опаковъчна хартия и под нея се показа кутийка за бижута. Отворих я, но бялата сатенена облицовка отвътре беше празна. Погледнах изненадано към баба.

Тя свали от пръста си тежкия метален пръстен, който беше показала на Люк, и го постави в кутийката.

— Беше на майка ми, а преди това е бил на нейната баба. Сега е твой. Подозирах, че си достатъчно голяма, за да имаш нужда от него, а сега вече съм сигурна.

Не, имах нужда Люк да се появи отново на алеята, а баба да се държи нормално поне веднъж. Разгледах пръстена. Не обичам да нося бижута, а дори и да носех, този пръстен беше доста грозничък.

Казах с леден глас:

— Да… благодаря.

— Сложи си го — настоя баба. — Ще ми благодариш по-късно.

Сложих го на безименния пръст на дясната ръка и усмивката на баба стана вече искрена.

— Благодаря ти. Сега ще се скрия от жегата и ще видя как са двете ми любими и прекрасни посвоему дъщери, маниачката и звездата. — Вдигна големия пакет и се запъти към вратата на къщата.

Останах навън, вперила поглед в пръстена на ръката си.

Бях на път да се разплача, когато след около пет минути Джеймс паркира колата си в алеята. Там, където допреди малко беше колата на Люк.

Той се приближи към мен и ме хвана за раменете.

— Какво правиш тук?

— Нищо, просто си вися…

— Хайде да влезем вътре и да поговорим за това.

При Дилия, мама и баба?

— По-добре не.

Сякаш за да подкрепи правотата ми, пронизителният глас на Дилия се чу през прозореца на кухнята. Джеймс хвърли поглед натам, после обратно към мен.

— Добре. Тогава поне да отидем на сянка, а?

Кимнах и се запътихме към задния двор. Отпуснах се на колене, облегнах се на един от големите дъбове и протегнах краката си напред; широкият дънер на дървото ме скриваше, така че никой от къщата не можеше да ме види тук. Джеймс седна срещу мен, коленете му леко докосваха моите. Известно време просто ме гледаше със сериозно изражение на лицето. Толкова бях поразена от тази му страна, която рядко показваше, че за малко да му разкажа всичко, което беше станало току-що.

Но той проговори пръв.

— Трябва да ти призная нещо.

Сърцето ми спря за миг. Имах ужасното предчувствие, че знам какво ще ми каже, и исках да си запуша ушите. Недей, Джеймс. Ти си най-добрият ми приятел.

Не го каза. От устата му излезе нещо съвсем различно.

— Аз съм донякъде… екстрасенс. — Направи пауза. — Можеш вече да се смееш. Но само за малко. Петнайсет секунди е подходящо време, няма да го сметна за грубо.

Не се засмях.

— Вярвам ти.

— О… Добре, това прави нещата много по-лесни, нали? — Джеймс погледна неловко към къщата и прокара пръсти през кестенявата си коса. — Само да знаеш, че не съм много добър. Но имам някои проблясъци, наречи го „силна интуиция“, и обикновено се оказват верни. Когато денят ще бъде шантав, винаги имам странно усещане още от сутринта. Не че става много често. Питър ми е казвал, че и на него му се е случвало. — Питър е по-големият му брат, който замина за Калифорния със своята рок банда, за да търси слава и пари. Джеймс го е издигнал в култ, а аз също мисля, че е готин, и освен това е може би единственият друг човек, освен Джеймс извън семейството ми, с когото мога да говоря.

Той продължаваше да седи със замислен вид срещу мен и хапеше нервно устни.

— Вчера беше такъв странен, шантав ден. Днес също. Имах предчувствие, че ти предстоят неприятности, и затова си тръгнах по-рано от репетицията. Какво става?

Внезапно ми се стори глупаво, че не съм му разказала всичко от самото начало. Затова го направих. Пропуснах някои подробности — като момента, в който Люк ме докосна, или усещането, което изпитах, когато доближи устни до ухото ми — но останалото не спестих, поне дотолкова, доколкото си спомнях.

Джеймс взе ключа, който Люк ми беше дал, после и пръстена от баба ми, и започна да ги изучава съсредоточено.

— И двата са железни. Странно, нали?

— Странно „ха-ха“ или „плашещо странно“?

Подаде ми ги отново.

— Странно тайнствено.

— Аха. Значи плашещо странно.

Той ме погледна непреклонно.

— Не започвай. Аз съм шегаджията в нашата връзка. — Наблюдаваше ме как прибирам ключа в джоба си и си слагам пръстена. — Смята се, че желязото пази от зли свръхестествени създания. Ако си падаш по тези магически друидски глупости де.

Не можах да се въздържа да не го подразня.

— Ако са магически друидски глупости, защо знаеш толкова много за тях?

— Мъжът в днешно време трябва да е добре образован.

— Е, баба си пада по тези неща. Тя е наясно с всички холистични-природни-духовни истории, които някой някога е измислил. Космическите потайности. Веднъж дори ми каза какъв е цветът на аурата ми.

— Моят е като шотландско каре — вметна Джеймс. Хвана дланта ми с изписаните си с мастило ръце и разсеяно започна да върти железния пръстен. Напомни ми за ръката на Люк, която ме докосваше по-рано днес. Как може две ръце да са толкова различни? — А детелината? Онази, която си преместила със силата на мисълта си сутринта? У теб ли е все още?

— Стори ми се, че я преместих — поправих го аз, като поклатих глава. — Ето я. — Надигнах се малко, за да я извадя от джоба си.

— Премести я пак.

Повдигнах вежди въпросително.

— Ако не можеш да я местиш, както казваш ти, тя няма да помръдне и вече няма защо да се тормозиш с това, нали така? А ако успееш, е… тогава значи си откачалка. — Джеймс се ухили. Взе намачканата детелина от пръста ми и я постави на едно по-голо място в тревата под дървото. — Хайде, тръгвай на път, магическа детелинке.

— Чувствам се глупаво. — Наистина. Бяхме като две деца, допрели глави над дъската за викане на духове. Една част от нас се надяваше да се случи нещо странно, което да ни докаже, че светът е пълен със загадки и магии, докато друга отчаяно се надяваше нищо да не стане — това щеше да означава, че в света около нас няма чудовища и той е едно сигурно, безопасно място. Допрях ръката си до земята и я присвих в шепа, както сутринта — сякаш беше врата на игрище, в която детелината трябваше да влезе като футболна топка. — Хайде, детелинке.

Лек бриз погали челото ми. Детелината се прекатури в дланта ми.

Джеймс затвори очи.

— Е, сега вече ме плашиш.

— Моля те, беше от вятъра. — Беше просто вятър.

Той разтърси глава и отвори очите си.

— Винаги усещам хлад, когато получавам онези странни предчувствия, а това беше леденостудено — направо удари десетката по скалата на странността. Направи го пак. Ще видиш. Ето тук, по-близо до краката ми, където е завет и няма да духа вятър.

Вдигнах спорната детелина и я поставих до крака му. Свих отново дланта си до нея и прошепнах тихичко: „Ела при мен, детелинке“. Детелината и няколко други треви и листа наоколо изшумолиха, след това подскочиха по земята и дойдоха в шепата ми. Цяла купчина сухи листа с цвета на жаркото лято се залепиха по пръстите ми.

— Телекинеза. — Гласът на Джеймс беше тих като шумоленето на листата, а когато го погледнах, видях, че кожата по голите му, почернели от слънцето крака, беше настръхнала. — Изведнъж светът стана много по-интересен.

Със сигурност вече не беше толкова обикновен, колкото смятах съвсем доскоро.