Крис Метцен
С кръв и чест (8)

Осем
Затваряне на кръга

През отворения прозорец на купола на катедралата се изливаше слънчева светлина. Двайсетгодишният Таелан Фордринг стоеше пред красиво гравирания подиум и се наслаждаваше на топлината и великолепието на свещената Светлината. Големи сребърни брони красяха широките му рамене. Под тях старателно избродиран тъмносин епитрахил се спускаше от врата му и падаше на гърдите му. Той държеше мощен сребърен боен чук за две ръце, който, както му бяха казали, едно време е бил на баща му.

Таелан беше силен и красив младеж. Окъпан в Светлината, той изглеждаше едва ли не съвършен. Остарелият Архиепископ стоеше пред Таелан, държейки в ръце голямата книга с кожена подвързия. В очите на стария мъж проблясваше радост, докато се обръщаше към Таелан.

— Ти, Таелан Фордринг, заклеваш ли се да защитаваш честта и кодекса на Ордена на Сребърната ръка?

— Заклевам се — отвърна искрено Таелан.

— Заклеваш ли се да приемеш милосърдието на Светлината и да разпространяваш мъдростта й сред хората си?

— Заклевам се — каза Таелан с разтреперан глас.

Той беше завладян от множество различни емоции и се бореше с тях, опитвайки се да се овладее. Това беше моментът, който беше очаквал откакто се помнеше. Той бързо погледна към майка си, която седеше мирно и гордо.

Макар годините, изпълнени с трудности и самота, да бяха прошарили меката й златиста коса, Карандра беше красива и лъчезарна, както винаги. Тя стоеше възхитена, гледайки как Таелан бива посветен като паладин. Искаше й се Тириън да беше тук и да види, че сина му е последвал стъпките му.

— Заклеваш ли се да се бориш със злото под каквато и да е форма и да защитаваш невинните със собствения си живот? — попита архиепископът с ритуален тон.

Таелан преглътна тежко и кимна:

— С честта си, заклевам се.

Архиепископът продължи, обръщайки се към присъстващите, но от силното вълнение Таелан вече не чуваше думите му. Сякаш забравил за церемонията, той бръкна в джоба на ритуалното си расо и взе навития на руло и поомачкан пергамент, който винаги носеше със себе си. Това беше бележката, която баща му беше оставил, преди да бъде изгонен от кралството. Таелан не знаеше колко пъти я беше препрочитал през всички тези години, но знаеше наизуст всяка дума, помнеше всяка малка чертичка. Спомни си част от края на писмото.

Скъпи Таелан,

Докато пораснеш достатъчно, за да можеш да прочетеш това, мен отдавна няма да ме има. Не мога точно да обясня колко ме боли да изоставя теб и майка ти, но предполагам, че понякога животът ни принуждава да вземаме трудни решения. Страхувам се, че докато растеш, със сигурност ще чуеш много лоши неща за мен… че хората ще погледнат действията ми и ще ги осъдят като зли. Страхувам се, че други хора ще те гледат отвисоко заради решенията, които аз съм взел.

Няма да се опитвам да обясня всичко, което се случи, но трябва да знаеш, че това, което извърших, беше въпрос на чест. Честта е много важна част от това, което ни прави мъже, Таелан. Думите и делата ни трябва да значат нещо в този свят. Знам, че искам много, но се надявам някой ден да го разбереш.

Искам да знаеш, че много те обичам и винаги ще те нося в сърцето си.

Твоят живот и делата ти ще бъдат моето изкупление, сине. Ти си моята гордост и надежда. Бъди добър човек. Бъди герой.

Сбогом.

Таелан излезе от унеса си тъкмо навреме, за да чуе архиепископа:

— Стани, Таелан Фордринг… Паладин и закрилник на Лордерон. Добре дошъл в Ордена на Сребърната ръка.

Точно както се случваше в момчешките му мечти, цялата зала избухна в радостни викове и ръкопляскания. Веселата глъчка отекна в просторната катедрала, заглушавайки всеки друг шум. Приятелите и братята му ръкопляскаха и викаха доволно. Почти всички в катедралата стояха на крака и се веселяха.

Сияещ от гордост, Таелан се обърна и се усмихна топло на майка си и стария си приятел, Ардън, който седеше на няколко крачки зад него. Остарелият гвардеец, който го пазеше и защитаваше вече почти петнайсет години, се усмихна гордо. Ардън се дивеше колко много Таелан прилича на баща си. Той знаеше, че Тириън щеше да се гордее със сина си.

Тълпата се втурна да поздрави Таелан и да го посрещне в Ордена.

Ардън се беше обърнал към изхода, когато с крайчеца на окото си видя позната фигура, която се промъкваше през тълпата. Високата фигура носеше пътническа зелена мантия с качулка и протрити кожени бричове. Но Ардън не можеше да сбърка пронизващите зелени очи на посивелия мъж. За част от секундата той срещна погледа на странника.

— Тириън — развълнувано прошепна Ардън.

Странникът се усмихна многозначително и вдигна ръка към челото си за поздрав. После придърпа качулката върху лицето си и бързо се шмугна към изхода на катедралата.

Вглеждайки се отново в Таелан, Ардън си каза:

— Същият като баща си.