Крис Метцен
С кръв и чест (3)

Три
Историята на един воин

Тириън се събуди рано сутринта. Измъкна се внимателно от леглото, за да не събуди Карандра, облече се и слезе в кабинета си. Там, окачени върху украсена стойка, го чакаха доспехите му. Тежките сребърни брони, украсени с позлатени нишки, проблясваха на утринната светлина, въпреки многобройните драскотини и вдлъбнатинки по тях. Бойните белези, помисли си той. Всяка от тези драскотини можеше да бъде фатална рана, ако не беше достатъчно предпазлив през всичките тези години. Той безмълвно се надяваше късметът му да не го напусне в бъдеще, колкото и тревожно да е то.

Възможно най-тихо той си сложи броните една по една и ги закопча. Щом беше готов, се изправи пред високото огледало и се огледа. Изглеждаше както обикновено, въпреки малко повечето сиви коси около умореното му лице. Остана удивен колко добре му пасваше бронята след толкова много години. Трябваше да си признае, че се чувстваше някак неразрушим всеки път, щом я облечеше. Но все пак това бе младежко чувство. Никой не е непобедим. Никой не живее вечно, помисли си натъжено той.

Тириън пристъпи към каменната камина, изсечена в далечната стена и се присегна за чука, който беше поставен на дъбовата рамка над нея. Идеално изработеният чук легна удобно в ръцете му. Свещените руни, гравирани на металната глава, блестяха както винаги.

— При повече късмет, днес ще имам нужда от силата ти, стари друже — прошепна той.

Тириън мушна чука под ръката си и се запъти към конюшнята на крепостта.

* * *

Слънцето тъкмо беше започнало да се показва над върховете на Алтерак, когато Тириън беше готов с оседлаването на Мирадор. Той намести чука в примката на седлото и се приготви да възседне опитния боен кон. Намести крак в стремето и изохка от болка. Ребрата още го боляха, а тежката броня му пречеше да повдигне собствената си тяло.

— Мога ли да попитам какво правиш? — чу се подозрително познат глас откъм тъмния вход на конюшнята.

Тириън свали крака си от стремето и се обърна, за да види Ардън. Лицето на капитана на стражата беше строго, но и загрижено.

— Смятам да огледам останките от кулата. Ако орките планират да нападнат земята ми, сам ще открия доказателството за това — отвърна решително Тириън.

Ардън кимна.

— Чудесно. Тогава ще се приготвя и ще дойда с теб.

— Не желая компания. Това е нещо, което трябва да направя сам, Ардън — каза Тириън.

В гласа му имаше твърде решителна нотка, която още повече притесни капитана.

— Това не ми харесва, Тириън. Какво точно се опитваш да докажеш? Тръгваш сам толкова скоро след…

Тириън го прекъсна.

— След кое, Ардън? След поражението ми ли? — попита разгорещено Тириън.

Ардън наведе очи и помръдна нервно. Тириън възседна коня си, въздъхна дълбоко и отсече:

— Ще се върна след няколко часа. Наглеждай Бартилас докато ме няма. Имам усещането, че ще се опита да забърка някоя каша.

После пришпори Мирадор и препусна към дърветата в далечината. С нарастващо притеснение Ардън се загледа след господаря си. Той усещаше, че Тириън не му казва всичко.

* * *

Намирането на пътя до изоставената кула не се оказа толкова лесно, колкото Тириън предполагаше. Отне му часове да се лута из криволичещата планинска пътека. Сутрешната мъгла още се стелеше по земята, но той все пак успя да различи разрушената постройка през дърветата. Щом я наближи, той забави хода си и се заслуша за сигнали за опасност. Това не е мъдър ход, мислеше си той — да се приближава към вражески лагер, без дори да има оръженосец до себе си. Тежкият ход на коня му и блестящата му броня достатъчно добре издаваха присъствието му дори на километри от тук. Трябва да съм по-предпазлив, помисли си той. Все пак имаше голяма вероятност оркът да не е бил сам онзи път. Но нещо му казваше, че не е било така. Нещо дълбоко в него му казваше, че няма от какво да се бои. Напълно безотговорно и дръзко Тириън се засили към основата на кулата и слезе от коня. Погледна нагоре и видя къде някогашните здрави стени са пропаднали навътре. Щетите по кулата бяха сериозни и той се зачуди как изобщо беше успял да оцелее. После се огледа за някакви следи от орка. Не видя никакви. Кулата изглеждаше напълно изоставена.

Нисък, гърлен звук го накара да се обърне и той видя орка, който седеше на един голям камък близо до дърветата. Съществото изглеждаше спокойно, но огромната му секира беше на една ръка разстояние от него. Значи и съществото е предпазливо, помисли си Тириън. Гордият паладин свали шлема си и го остави на лъка на седлото си. Големият кон изсумтя шумно, усещайки вълнението на господаря си. С крайчеца на окото си Тириън погледна бойния чук и се протегна към дръжката му. Оркът моментално грабна секирата си. Тириън веднага отдръпна ръката си и отстъпи настрани от коня. Оркът изръмжа тихо, успокои се и се усмихна разбиращо. Тириън си пое дълбоко дъх и бавно тръгна към него.

Докато се приближаваше, той осъзна, че може и напълно да греши. Може би съществото наистина е имало намерение да го довърши. Може би някой друг по чудо го е спасил от рутещата се кула. Може би. Но той трябваше да разбере със сигурност по един или друг начин. Тириън спря на няколко крачки от орка и вдигна юмрук към сърцето си в знак на поздрав. Това беше оркският поздрав, нали? В отговор на това оркът вдигна изпъната длан към прошарената си вежда.

— Така правят човеците, нали? — попита правилно той.

Гласът му беше дълбок и твърд, а произношението му беше безупречно. Тириън се смая и шокът се отрази на лицето му. Страховитите черти на орка се изкривиха в нещо, което Тириън прие за усмивка.

— Ти… говориш езика ни? — попита разтреперано Тириън.

Старият орк го изгледа строго.

— Да не мислиш, че народът ми оцеля толкова дълго във вашия свят, разчитайки само на брутална сила? — попита той. — Твоят вид винаги е подценявал моя. Затова и загубихте първата война.

Тириън остана възхитен от създанието. Пред него седеше същество на мрака… зъл, кръвожаден звяр. А в същото време му говореше свободно и умно. Не се беше хвърлило да изтръгне сърцето му, както бе очаквал. Просто си седеше и го изучаваше със знаещите си очи. Тириън потръпна, чувствайки едновременно възхищение и погнуса. Без да се замисля, той зададе въпроса, който толкова го мъчеше:

— Трябва да знам. Ти ли ме издърпа от кулата и заведе коня ми до пътеката?

Старият орк се загледа в него за известно време и после кимна.

— Да — отвърна той.

Тириън въздъхна рязко.

— Защо го направи? — попита той. — Та ние сме заклети врагове.

Оркът явно се замисли за момент.

— Имаш огромна чест за човек. Това поне разбрах от боя ни. Никой почтен воин не заслужава да умре като животно в капан. Не беше редно да те оставям така — обясни оркът.

Тириън не беше сигурен какво точно очакваше да чуе, но определено не беше подготвен за такъв отговор.

— Освен това — продължи оркът — достатъчно съм се нагледал на смърт.

Тириън наведе глава, опитвайки се да проумее думите на орка. Това не може да е истина, мислеше си той. Това същество е безмилостен дивак. Как може да говори така? И въпреки всичко Тириън знаеше, че оркът говори истината. Усещаше искреността му… а отвъд нея — дълбоко заровената болка и мъка. Като паладин той беше развил силно чувство на емпатия и усещаше силните емоции у другите. Това странно умение за пръв път му беше толкова полезно. Тириън се съвзе и просто се остави на течението.

— Тогава трябва да ти благодаря — започна той, чудейки се как точно да се обърне към съществото.

Усещайки смущението на Тириън, оркът каза:

— Аз съм Ейтриг, човеко. Можеш да ме наричаш Ейтриг.

С облекчение Тириън отвърна:

— Благодаря ти, Ейтриг. — Благодаря ти, че спаси живота ми.

Оркът кимна и се изправи. Тириън забеляза, че той върви, накуцвайки. Той осъзна, че раната, която му беше нанесъл по време на битката, явно се е инфектирала. Без да поглежда към Тириън, оркът закуцука към порутената кула.

— Аз съм Тириън Фордринг — започна паладинът. — Аз управлявам тези земи, Ейтриг, и трябва да знаеш, че твоето присъствие тук смущава много от хората, които разчитат на защитата ми.

Оркът се засмя тихо.

— Обзалагам се, че тези хора са спели спокойно, преди да ме откриеш — отвърна той. — Живея в тези гори от много години, човеко. Местя се постоянно, крия се и търся подслон. Много добре се справям с укриването от разузнавачите и рейнджърите ти.

Последните думи прозвучаха с лек присмех. Орките не обичаха елфите рейнджъри. Хитрите горски рейнджъри се бяха заклели да отмъстят на Ордата, след като орките унищожиха вълшебната им родна земя Куел’Талас. Тириън отново се зачуди дали Ейтриг казва истината. Възможно ли е този орк да е останал незабелязан толкова дълго време?

Ейтриг изсумтя и каза:

— Много лош късмет те доведе до мен.

— Сигурно — започна Тириън. — Но присъствието ти тук е голям проблем за мен. Хората ми ненавиждат твоя вид. Твоята раса донесе само мъка и хаос в тези земи. Ако те открият, ще те убият, без да им мигне окото. Как очакваш милост от мен? Как да ти позволя да останеш, след като знам какво са сторили твоите хора?

— Аз се отрекох от тях, човеко! Живея тук сам… в изгнание — каза уморено Ейтриг. — Повече не желая да плащам за греховете им.

— Не разбирам — отвърна паладинът. — Отрекъл си се от своите хора?

— Моите хора са изгубени — изсумтя оркът. — Честно казано, те бяха изгубени много преди да дойдат в този странен свят. Когато Ордата най-накрая падна под вашите знамена, реших завинаги да ги изоставя.

Ейтриг се протегна и придърпа голямо каменно парче до себе си. Тириън се удиви от силата му. Трябваха поне двама здрави мъже, за да помръднат този камък. Оркът кимна на Тириън да седне и после сам кръстоса крака на земята. Тириън приседна върху гладкия камък.

— Много неща не знаеш за моите хора. Честта и гордостта им отдавна ги изчезнаха. Реших, че дългът ми към тях ще бъде изплатен, когато загинат синовете ми — каза Ейтриг.

— Синовете ти воини ли бяха? — попита Тириън.

Ейтриг се изсмя силно.

— Всички орки са воини, човеко — каза той, сякаш Тириън беше малко, неразумно дете. — Само това знаем. Но въпреки силата и храбростта на синовете ми, те бяха предадени от собствените си лидери. По време на последната война вождовете на клана ни се бореха помежду си за дребни неща. Веднъж, когато една от кървавите битки приключи, на синовете ми беше заповядано да се изтеглят от фронтовата линия. Един от съперниците на вожда ни, с надежда да увеличи позицията на клана си в Ордата, отмени заповедта и изпрати синовете ми и братята им обратно, за да бъдат избити. Беше черен ден за клана ни… — каза замислено Ейтриг. — Черен ден за мен.

Тириън се замая. Той знаеше, че орките често воюват помежду си. Но дълбоката мъка на Ейтриг го трогна. Никога не си беше представял, че такова предателство може да бъде толкова покъртително за един орк.

— Тогава разбрах, че вече няма надежда. Покварата и враждебността бяха засенчили напълно духа на хората ми. Бях убеден, че е въпрос на време Ордата да се самоунищожи — каза Ейтриг.

— Откъде дойде тази поквара, Ейтриг? Кой тласна народа ти към това падение? — попита Тириън.

Ейтриг вдигна вежди и се замисли.

— По времето на дядо ми народът ни беше миролюбив и горд. Тогава имаше няколко десетки клана, които живееха и ловуваха в дивата природа на нашия свят. Тогава всички бяха ловци — силни воини, които живееха според кода на честта и почитаха духовете на елементите. В кръвта на дедите ми бушуваха гръмотевици и светкавици! — каза гордо Ейтриг, потънал в спомени. — Мъдрите шамани ги водеха и поддържаха мира между клановете.

Тириън бе започнал да се захласва от думите на стария орк. Със сигурност няма друг човек, който да е чувал толкова много за историята на орките.

— И после? — попита загрижено Тириън.

Той се замисли дали Таелан се чувства по същия начин, когато му четеше приказки преди сън. Ейтриг продължи навъсено:

 

— Установи се нов ред, който целеше да обедини всички кланове и да ги превърне в силна нация. Много от шаманите се отказаха от древните традиции и започнаха да практикуват черни магии. Вече се наричаха Вещери^[1]. Използваха тъмните си сили за лоши цели, поквариха клановете и ги подтикнаха към ужасно насилие. След известно време все пак успяха да обединят народа ми — каза огорчено Ейтриг. — Под властта на Вещерите клановете бяха обединени… като яростна Орда. Благородните традиции на воините ни се опорочиха, за да служат на тъмни и потайни цели. Вещерите доведоха хората ми в твоя свят, човеко. Те ни изправиха на война срещу вас.

Объркан, Тириън поклати глава.

— И никой не се изправи срещу тях? От цяла раса на воини никой не е посмял да се пребори с тях? — попита разгорещено Тириън.

— Някои не пожелаха да се подчинят. Един от отцепническите кланове, воден от орк на име Дуротан, предизвика открито Вещерите и се опита да убеди останалите кланове в безумието им. Добре помня славния Дуротан. Той беше голям герой. За съжаление, малко орки се вслушаха в думите му. Вещерите имаха власт върху сърцата им и ги заслепиха. Заради смелостта му Дуротан и кланът му бяха прогонени. Чух, че години по-късно все пак вещерските убийци са го елиминирали. Така прави Ордата.

— Това е лудост — каза Тириън. — Ако хората ти почитат честта, както твърдиш, просто не мога да повярвам, че толкова лесно са се поддали на този контрол.

Ейтриг се намръщи и замълча известно време. Погледна със строги очи и отвърна:

— Някаква ужасна мощна сила ни облада тогава, човеко. Когато Дуротан беше отведен, страх и параноя обзеха хората ми. Никой не смееше да се противопостави на Вещерите.

Тириън се подсмихна иронично. Това разгневи Ейтриг и той избухна:

— Изправял ли си се някога пред волята на цяла нация, човеко? Поставял ли си под съмнение режим, знаейки, че неподчинението означава единствено и само смърт?

Тириън отмести поглед встрани. Не. Трудно можеше да си представи какво би било подобно нещо.

Ейтриг кимна, усещайки, че е бил разбран.

— Чуваха се слухове, че Вещерите са се съюзили с демони, от които черпят адските си сили. Лично аз вярвам, че това е било така. Мракът, който завладя народа ми, не може да се е появил от сърцата им.

Тириън се напрегна. Спомни си, че беше чувал как орките са освободили демони, които да посеят страх в човешките редици. Самата мисъл го ужасяваше.

— Явно хората ти много са изстрадали, Ейтриг, още преди да разгневят моя народ — каза Тириън с нотка на гордост.

Ейтриг го стрелна с поглед.

— Въпреки всичко, мисля, че историята ти е невероятна. Опасявам се, че съм грешал за теб и хората ти в много отношения.

Ейтриг изсумтя като че от изненада и стана, за да се разкърши.

— Всъщност — продължи Тириън — ние с теб много си приличаме. И двамата сме стари воини, които са жертвали много за…

Ейтриг го прекъсна, размахвайки мускулестата си ръка.

— По нищо не си приличаме, човеко — изръмжа той. — Аз съм отстъпник, живеещ в изгнание на враждебна земя! Ти си богат лорд, обичан от свободни хора и можеш да живееш, както си пожелаеш. Между нас няма нищо общо!

Смутен от изблика си, старият орк се намръщи и се извърна, загледан в далечината.

Тириън се замисли за миг върху думите му.

— Прав си, разбира се. Хората ни са във война. Затова трябва да те попитам, Ейтриг, кажи ми честно — има ли други орки в земите ми? Ордата планира ли отново да атакува региона?

Ейтриг въздъхна дълбоко и отново седна. Поклати тревожно глава и погледна Тириън в очите.

— Както ти казах, човеко, живея тук сам. Нямам никакво желание да контактувам с други от вида ми. Не съм виждал друг орк от години. И не мога да ти кажа какво планира Ордата сега. Мога единствено да те уверя, че този стар и разбит орк няма никакво намерение да нанася щети на крепостта ти или да те притеснява по какъвто и да е начин. Просто искам да бъда оставен на мира, за да изживея остатъка от дните си в самота. След цял живот на безсмислена война, единственото утешение за мен е мирът.

Тириън кимна.

— Като воин на честта, приемам думите ти, Ейтриг. И в знак на благодарност, че ми спаси живота, ще ти позволя тази самота. Стига да останеш скрит и да не безпокоиш хората ми, можеш да останеш тук колкото пожелаеш.

Ейтриг се усмихна недоверчиво.

— Мисля, че братята ти ще ме преследват, въпреки твоето решение, човеко. За тях аз винаги ще съм олицетворение на всичките им страхове — каза старият орк.

— И все пак аз съм техен владетел, Ейтриг. Те трябва да ми се подчинят. Искрено се заклевам като Паладин на Светлината, че тайната ти ще бъде запазена. Никой няма да те преследва, докато имам властта да го предотвратя.

За кратък миг Тириън съжали за твърде дръзките си думи. Той знаеше, че ще е изключително трудно да удържи на клетвата си, ако нещата се усложнят. Ако другарите му разберяха, че е дал подобно обещание, със сигурност щяха да го обявят за предател. Но въпреки това инстинктите му подсказваха, че това е правилното решение. Тириън се изправи решително.

Ейтриг въздъхна доволно.

— За честта ти, тогава — каза той, изправяйки се отново на крака.

Тириън забеляза куция му крак. Очевидно Ейтриг чувстваше огромна болка.

— За честта ми — отвърна Тириън, загледан в раната му. — Знаеш ли, Ейтриг, мога да излекувам тази рана. Имам тази способност — каза той.

Оркът се засмя, изненадан.

— Благодаря, но няма нужда — заяви той. — Болката е добър учител. Явно, въпреки всичките ми битки, все още има какво да науча.

Тириън се засмя сърдечно. Наистина започваше да харесва орка, когото само допреди час смяташе за отвратителен злодей.

— Може би някой ден ще мога да дойда, за да си поговорим отново. Трябва да призная, че изобщо не си това, което очаквах — увери го паладинът.

Огромните пожълтели бивници на Ейтриг сякаш се уголемиха от усмивката му.

— Нито пък ти си такъв, какъвто очаквах аз, човеко.

Тириън отново поздрави орка с жест и възседна с мъка Мирадор. Пришпори го и пое надалеч от погледа на орка.

* * *

В съзнанието на Тириън нахлуваха хиляди различни мисли, докато яздеше по извитата пътека към дома. Чудеше се дали не беше сгрешил, предлагайки убежище на орка в земята си. Въпреки всичко, беше дал дума, че ще запази тайната му. Каквото и да се случеше, беше заложил честта си да пази орка, и толкова.

Вече се смрачаваше, когато стигна до конюшнята. Уморен, Тириън подаде юздите на коняря и влезе вътре. Искаше само да се наспи и да изчисти съзнанието си от днешното преживяване. Силна ръка сграбчи неговата, докато се канеше да отвори вратата към кухненските помещения. Тириън вдигна очи и видя, че го е спрял Бартилас. В очите му имаше блясък, който силно притесни Тириън.

— Милорд — започна Бартилас хладно, — трябва веднага да поговорим.

Тириън въздъхна.

— Много съм уморен, Бартилас. Може да говорим сутринта.

Бартилас стисна ръката му по-силно.

— Не мисля, че разбирате, милорд. Знам къде сте били днес — отсече младият паладин.

Очите му не трепваха и държаха Тириън в ледените си дълбини. Тириън се зачуди дали Ардън го е предал, споделяйки с него задачата си. Не, Ардън винаги му е бил верен.

— Знам, че знаеш — в Хартглен има орки, Тириън. Виждам го в очите ти. Моля се, за твое добро, да не прикриваш някаква важна информация.

Тириън настръхна. Можеше да понесе безочието, но нямаше да позволи да бъде заплашван в собствения си дом от едно фанатично момче.

— Казах ти и преди, Бартилас, да се обръщаш към мен с подобаващо уважение — каза ядосано Тириън. — А що се отнася до опасенията ти, днес се уверих, че става въпрос за единичен инцидент. За момента е достатъчно да знаеш толкова. Предлагам да забравиш за случилото се и да не повдигаш повече въпроса. Сега ме пусни да мина, преди да си изпусна нервите.

Бартилас бавно пусна ръката му и отстъпи крачка назад. Пронизващият му поглед не се отдели от очите на Тириън. По-възрастният паладин се обърна рязко и влезе в крепостта.

Останал сам и объркан, Бартилас се намръщи.

— Това не е краят, милорд — прошепна на себе си младият паладин, стискайки юмруци. — Изобщо не е краят.

* * *

Тириън се запъти към покоите си. Церемониално свали бронята си и постави чука върху рамката на камината. После отиде в спалнята си и се стовари на леглото. Искаше само да успее да поспи няколко часа. Тъкмо намести глава върху възглавницата си, в стаята влезе Карандра. Тя се изненада да го види тук.

— О, прибрал си се — каза нежно тя. — Накъде избяга тази сутрин, Тириън. Питах Ардън, но той отказа да ми каже.

Гласът й беше изпълнен с тревога. Тириън се напрегна. Точно сега нямаше желание да говори за орки. Беше дал дума на Ейтриг да запази тайната му и последното нещо, което искаше, беше да лъже съпругата си за действията си. Но, щом погледна очите й, Тириън разбра, че тя няма да го остави на мира, докато не разбере цялата истина.

— Отидох да огледам мястото, където се бих с орка, Карандра. Трябваше да разбера дали има и други орки в земите ни — каза той раздразнено. — Исках да отида сам, затова казах на Ардън да не споделя с никого.

Карандра се намръщи и скръсти ръце пред гърдите си. Така правеше всеки път, когато му беше ядосана.

— Отишъл си сам толкова скоро, след като си бил нападнат? Как може да си толкова безразсъден, Тириън? Какво точно се опитваш да докажеш? Вече ни си младеж! — разгорещи се тя.

Тириън се сепна. Първо Бартилас, а сега и съпругата му.

— Войник съм повече години, отколкото ти си живяла, момиче! Последното нещо, от което се нуждая, е лекция как да изпълнявам задълженията си — изръмжа той.

Тириън рядко й говореше така и Карандра не знаеше как да реагира в подобни моменти. Тя реши тактично да смени темата, за да спаси разговора.

— Откри ли това, което търсеше? — попита тя с възможно най-невинен глас.

Тириън се опита да се успокои, но знаеше, че този подход на разпит няма да задоволи и нея.

— Да — отвърна той. — Убеден съм, че инцидентът е бил единичен случай и няма от какво да се притесняваме.

Карандра се зарадва и седна на леглото до него. После взе ръката му в двете си ръце.

— Успокоих се. Това е прекрасно, Тириън, но откъде си толкова сигурен?

Сърцето на Тириън се сви. Не искаше да я лъже.

— Не мога да ти кажа, любов моя — отговори тихо той.

— Защо? Ако наистина няма причина за притеснение, както твърдиш, не виждам защо да не ми кажеш.

В гласа й прозвуча нотка на обида.

— Въпрос на чест е, Карандра. Не мога да ти кажа — повтори той.

Тя се сепна, дръпна рязко ръцете си и се изправи пред него. Тириън очакваше да види мълнии в очите й.

— Чест. При теб всичко се свежда до това, Тириън! Вбесяваш ме точно по същия начин, както и онзи славолюбив Бартилас! Тази толкова ценна чест по-важна ли е от собствената ти жена?

Тя скри лице в ръцете си, готова да заридае. Тириън вдигна очи към нея и отвърна възможно най-нежно:

— Не би ме разбрала, любов моя. Аз съм паладин. От мен се очаква много… — каза той с отслабващ глас, в който се долови нотка на самосъжаление.

Карандра свали ръце от лицето си и едва се сдържа да не го удари.

— Прав си, не разбирам! Но много добре знам какво се очаква от теб — извика тя, а по румените й бузи се стекоха сълзи. — От теб се очаква да се държиш като мой съпруг, който не крие от мен малките си тайни, сякаш съм още малко момиченце. От теб се очаква да се държиш като отговорен лорд, който не се шляе сам, застрашавайки живота си!

Тириън погледна настрани, когато тя заплака.

— Трябва да си предпазлив и да пазиш живота си, за да може синът ни да не расте без баща — завърши тя.

Тириън стана и я прегърна.

— Знам, мила моя. Наистина поех ненужен риск, но трябва да ми се довериш, Карандра. Всичко ще бъде наред — успокои я той.

Тя избърса сълзите си и погледна лицето на съпруга си. Щеше да се опита да се довери на решението му. Щеше да му го каже, но тихо тупкане на малки крачета сигнализира, че Таелан е влязъл в стаята. Тириън и Карандра се обърнаха към вратата и видяха сънливия си син. Явно са го събудили с разгорещения си разговор.

— Карате ли се? — попита боязливо момчето, а сините му очи блестяха разтревожено.

Тириън отиде до него и го вдигна на ръце.

— Не, синко, майка ти просто се беше притеснила заради орките — успокои го той.

Таелан явно се замисли за миг.

— Татко, орките зли и жестоки ли са, както казват всички?

Тириън не беше подготвен за такъв директен въпрос. Той се замисли за искрения разговор с Ейтриг и се изненада, че вече не беше толкова сигурен. Със сигурност не искаше да лъже сина си. Трябва да има надежда за бъдещите поколение.

— Ами, сине, трудно е да се каже — започна бавно той.

Фокусиран върху Таелан, Тириън не забеляза недоверчивия поглед на Карандра. Момчето се заслуша внимателно.

— Мисля, че има и добри орки. Просто по-трудно се срещат — каза нежно Тириън.

Карандра не вярваше на ушите си. Потушеният й гняв отново започна да се надига в гърдите й.

— Наистина ли, татко? — попита Таелан.

— Така мисля — отвърна Тириън — Понякога трябва да внимаваме колко бързо съдим за хората, сине.

Момчето изглеждаше доволно от отговора. Карандра не беше. Въпреки всичко останало, за нищо на света нямаше да остави Тириън да пълни главата на сина й с подобни глупости.

— Не му говори така! — изсъска тя. — Орките са безмозъчни зверове, които трябва да бъдат избити до крак! Как изобщо можеш да говориш така, знаейки какво причиниха на света ни? Какво ти става, Тириън? — извика тя, изтръгвайки Таелан от ръцете му.

Усещайки гнева на майка си, момчето се разплака. Тя го помилва гальовно по главата и се обърна да си върви.

— Не се тревожи, малкия — каза му тя. — Татко ти е просто уморен. Да го оставим да си почине, а? — продължи тя и бързо излезе от стаята, без дори да погледне Тириън.

Тириън остана сам, отиде до украсения поднос и си наля чаша охладено вино. Отпи една голяма глътка, седна тежко и се замисли колко бързо целият му свят се беше преобърнал наопаки.