Крис Метцен
С кръв и чест (6)

Шест
Нещо като завръщане

Вече се здрачаваше, когато умореният конвой пристигна в крепостта Марденхолд. По-рано следобед беше започнало да вали дъжд и изтощените коне едва пристъпваха по разкаляния път. Ардън, който водеше колоната от рицари и войници, погледна разтревожено назад към Тириън. Той се беше отпуснал върху седлото и не забелязваше какво се случва около него. Широките му рамене бяха увиснали от изтощение, а главата му бе сведена от мъка. Неспирният дъжд се стичаше на струйки по посърналото му лице. Сърцето на Ардън се късаше от окаяния вид на бившия му началник и той се принуди да извърне очи. Капитанът погледна към крепостта и видя, че съветниците са се събрали пред главната порта, за да посрещнат завръщащия се лорд.

Стомахът на Тириън се сви. Той беше лишен от Светлината. През трийсетте години, в които беше служил като паладин, никога не си беше представял, че ще изгуби святата й сила. Сега се чувстваше напълно празен. Потънал в отчаяние и мъка, той не можеше дори да изправи очи към някогашния си дом.

Ардън бавно приближи до портата и слезе от коня си. Съветниците видяха почти коматозното състояние на Тириън и попитаха капитана какво се е случило. Ардън се намръщи.

— Наложиха се известни промени — отговори им рязко той.

Объркани, съветниците се спогледаха.

— Какво искаш да кажеш, капитане? Къде бяхте през последните няколко дни? Какво се е случило с лорда? — запита развълнувано един от тях.

Ардън наведе глава от срам и мъка.

— Лорд Тириън беше признат за виновен в измяна срещу Алианса — отвърна той с натежало сърце. — Висшият съд го осъди на изгнание.

Съветниците бяха шокирани.

— Сигурно бъркаш нещо. Това е невъзможно! — извика един от тях, но като погледна очите на Ардън, осъзна, че е истина.

— Не може да бъде — отсече друг съветник.

Ардън кимна и отиде да помогне на Тириън да слезе от коня.

— Тогава кой е новият ни лорд, Ардън? Кой ще управлява Хартглен? — попита друг съветник.

Ардън поклати глава и с насмешка каза:

— Засега новият ви лорд ще бъде Бартилас.

Наистина звучи като лоша шега, помисли си той. После прегърна с една ръка Тириън и го поведе навътре.

— Искам стражите да бъдат нащрек тази нощ. Тириън ще бъде под домашен арест. На зазоряване ще събера група войници и ще го ескортираме до границата. Дотогава никой да не ни безпокои. Ясно ли е? — извика остро капитанът.

Шокираните съветници просто кимнаха. Ардън довлачи Тириън на сухо и го поведе към квартирата му, надявайки се да не се натъква на Карандра до сутринта. Не за пръв път той се чудеше дали няма нещо, което да стори, за да предотврати всичко това.

* * *

Ардън подпря Тириън на външната стена на стаята му и отвори вратата.

— Благодаря за помощта, Ардън. Беше ми… много трудно. Искам само да знаеш, че винаги си бил добър приятел. Съжалявам за всичко, което се случи — каза бившия паладин.

Ардън кимна и бавно се обърна.

— Ако се нуждаеш от нещо, само кажи — каза капитанът и си тръгна.

Тириън се загледа след него и събра сили колкото да затвори вратата зад себе си и да се стовари на стола си. Завладян от емоции, той зарови лице в дланите си. Тялото му продължаваше да се тресе, а разяждащата празнота заплашваше да погълне и всичко, което беше останало от душата му. Не можеше да се изправи пред жена си и да й признае какво бе сторил. Иронично как, след всичките години, в които не си позволи да я излъже, сега не можеше да понесе да й каже истината.

Съседната врата към стаята на Таелан се отвори и оттам тихо излезе Карандра. Затвори вратата зад гърба си и с изненада видя как Тириън седи на тъмно.

— Тириън, какво се е случило? — попита притеснено тя.

После запали един фенер и стаята се окъпа в мека светлина. По стените пробягаха сенки, докато тя коленичи до съпруга си.

— Къде беше? Ужасно се притеснявах за теб.

— Придружих Лорд Датроуен до Стратхолм — изломоти той с все още наведена глава.

— Напоследък започна доста често да се измъкваш, Тириън. Ако не те познавах достатъчно добре, щях да реша, че търсиш утеха при друга жена — каза игриво тя.

Тириън вдигна глава и я погледна. Карандра видя мъртвешкия му поглед и разбра, че изобщо не му е до закачки.

— Тириън, мили, какво има? Да не ти се е случило нещо?

Той погледна към стаята на Таелан.

— Момчето спи ли?

Карандра се намръщи и кимна.

— Не знам как точно да ти го кажа, любов моя — започна мрачно той, — но ме обявиха за предател и ми отнеха титлите.

Очите й се разшириха от шока. Той определено не се шегуваше. Всъщност, като го погледна по-отблизо, тя се удиви колко разгромен и съсипан изглеждаше. През всички години, откакто го познаваше, никога не беше изглеждал така. Това силно я уплаши. Поклати глава, неспособна да осъзнае сериозността на положението.

— Как стана така, Тириън? Какво си направил? — попита тя със сподавен глас.

Той затвори очи и затаи дъх за момент, опитвайки се да укроти биенето на сърцето си.

— Помниш ли тайната, която не ти споделих?

Тя кимна и разтревожено сбърчи чело.

— Оркът, когото открих, спаси живота ми, Карандра. Ако не беше той, щях да лежа премазан под една срутена кула. За да му се отплатя за това, че ме спаси, аз му обещах да запазя присъствието му в тайна.

Карандра скри лицето си. Поклати глава, отказвайки да слуша повече, но Тириън продължи.

— Посредством директна заповед бях принуден да открия този орк. Но, когато дойде време да го заловя, съвестта ми надделя. Трябваше да защитя честта си и се опитах да го освободя. Арестуваха ме на място и ме отведоха в Стратхолм на съд.

Известно време двамата седяха мълчаливо. Карандра подсмръкна и обърса сълзите от очите си.

— Не мога дори да си представя какво си мислел… — започна тя задъхано. — Орките са зверове, Тириън! Те не разбират от чест! Изложил си живота на всички ни заради някаква глупава прищявка! — изрече злобно тя, стараейки се да не повишава тон.

Не искаше да събуди Таелан, за да не види баща си в такова състояние. Тириън просто си седеше с наведена глава. По някакъв странен начин, виждайки го в такова безпомощно състояние, тя само се разтревожи още повече.

— И какво ще се случи сега с нас, Тириън? Замисли ли се за това, докато се правеше на светец? — попита го тя с нежен, но изпълнен с разочарование глас.

Той се изправи и отиде до прозореца. Над полята отвъд стените на крепостта се беше спуснала нощта. Дъждът продължаваше да вали, сякаш природата се опитваше да очисти света от някаква мръсотия.

— Осъдиха ме на изгнание, Карандра. На зазоряване ще ме ескортират до границата — каза натъжено той.

Тя примигна от ужас.

— Изгнание? — прошепна тя. — Проклет да си, Тириън! Казах ти, че скъпоценната ти чест ще доведе до края ни!

Той се обърна към нея.

— Без чест, жено, всичко, което имаме, е безсмислено! — каза той, посочвайки заобикалящите ги удобства.

Тя махна с ръка пренебрежително.

— Тази твоя чест ще ни храни ли? Ще облича ли прилично сина ни? Как може да продължаваш да поддържаш такава безсмислена идея в положението, в което си? Какво стана с отговорния мъж, за когото се омъжих?

Той стисна зъби и се обърна към нея.

— Винаги съм бил такъв, Карандра! Не ми говори така, сякаш си изненадана! Знаеше много добре, че бракът с паладин изисква жертви.

— И съм ги правила многократно. И то на драго сърце! Премълчавах всеки път, когато тръгваше на война. Седях тук сама безброй часове… И чаках да чуя дали си жив или мъртъв. Имаш ли представа какво ми костваше това? Никога не съм се оплаквала, когато си ни изоставял заради бюрократичните си задължения. Разбирах, че трябва да си вършиш работата, знаех, че хората разчитат на теб. Но и аз разчитах на теб, по дяволите! Държах всичко в себе си, за да може „да изпълняваш дълга си“ с чест. Знам всичко за жертването, Тириън. Но този път цената е твърде висока.

— Какво искаш да кажеш? — попита той, макар да знаеше отговора.

Тя го гледаше с разярени очи.

— Обичам те, Тириън. Моля те, повярвай ми. Но няма да те последвам… нито пък Таелан — каза спокойно тя.

Карандра се извърна, не смеейки да го погледне в очите.

— Няма да позволя синът ни да израсне като изгнаник или да бъде обект на присмех до края на живота си. Той не го заслужава, Тириън, нито пък аз.

Тириън се почувства така, сякаш животът му се лиши от смисъл. Изгубването на Светлината беше достатъчно опустошително… И той не знаеше дали можеше да понесе да изгуби и нея. Главата му се замая.

— Разбирам как се чувстваш, Карандра. Повярвай ми, така е — едва успя да изрече той. — Сигурна ли си, че искаш това?

— Ти съсипа живота си. Няма просто да търпя и да гледам как потъваш още повече и повличаш и нас! — отвърна гневно тя.

После скръсти ръце и се опита да се успокои.

— Надявам се, че скъпоценната ти чест те топли нощем.

— Карандра, почакай — каза Тириън, докато тя излизаше.

Тя бързо отиде до стаята си и тресна вратата зад гърба си. Тириън чу звука на ключалката и приглушеното й ридание.

Без да може да я успокои, той подпря глава на студения прозорец и, без да мисли, се загледа в дъждовните капки, които се удряха по стъклото. Познаваше я достатъчно добре, за да е сигурен, че няма да си промени решението. Беше изгубил всичко, което беше обичал. Единственото останало му нещо беше честта му. Но дори за това не беше вече сигурен.

Замаян, Тириън влезе в читалнята и седна на голямото си дъбово бюро. Запали няколко свещи и събра парче пергамент, мастило и едно ново перо. Без да знае какво точно иска да каже, той започна да излива мислите си върху хартията. Ръката му трепереше и размазваше мастилото. Тириън изпразни сърцето си върху пергамента, признавайки си всичко, което чувстваше, обяснявайки всичко, което беше извършил. Седя на бюрото си и писа дълго в нощта.

* * *

До зазоряване оставаше само час, когато Тириън влезе в тъмната стая на Таелан. Карандра беше заспала, изтощена от плач няколко часа преди това и Тириън знаеше, че няма кой да го притесни. Приближи се до мястото, където синът му спеше спокойно, сгушен в одеялото си. Известно време Тириън го гледа как спи, възхитен от детската невинност и чистота. Той знаеше, че синът му заслужава по-добър живот от този на принудително изгнание. Той заслужаваше всичко хубаво, което животът може да му предложи.

С трепереща ръка Тириън бръкна в джоба на палтото си и извади свитъка, който беше изписал. Със сълзи в очите той пъхна бележките си под възглавницата му. Може би някой ден момчето ще разбере какво съм направил. Може би някой ден ще си спомни за мен… с гордост. Тириън погали сина си по главата и го целуна по бузата.

— Сбогом, сине — изрече той, сподавяйки сълзите си. — Бъди добър.

После тихо излезе и затвори вратата зад себе си.

* * *

Зората се пропука над спокойните полета на Хартглен. Тягостните буреносни облаци вече ги нямаше и небето беше светло и кристално чисто. След няколко часа старият орк Ейтриг щеше да бъде обесен в Стратхолм. Тириън беше решил, че няма да позволи това да се случи. Каквото и да станеше, Ейтриг нямаше да умре. Без много усилия той успя да се промъкне край стражите и да стигне до конюшнята. Възможно най-тихо той оседла Мирадор и приготви оскъдните си запаси за пътуването до Стратхолм.

Постави крак в стремето и се метна върху гърба на коня си.

— За втори път те хващам да се измъкваш, Тириън — каза Ардън, който стоеше на входа.

Сърцето на Тириън замръзна. Огледа се и видя, че около капитана няма други стражи. Всъщност никъде не се виждаше и следа от ескорт.

— Знаех си, че ще опиташ нещо такова — продължи капитанът.

Тириън сграбчи юздите и прочисти гърлото си.

— Дошъл си да ме спреш ли, Ардън? — попита той.

Капитанът се приближи и затегна каишите на седлото на Мирадор.

— Дори да исках, едва ли щях да успея — отвърна искрено Ардън. — Цяла нощ мислих върху това, което каза в съда. Мисля, че разбирам как се чувстваш. Постъпил си, както си сметнал за редно, както винаги си правил. Затова не мога да те съдя.

Тириън кимна и се наведе. Постави ръка върху рамото на Ардън и каза:

— Искам да те помоля за услуга, стари друже. Това е най-важното нещо, което някога съм искал от теб.

Ардън вдигна тревожни очи към него.

— Ще сторя всичко по силите си.

— Погрижи се за тях, Ардън. Пази момчето ми — каза Тириън.

Ардън се протегна и хвана ръката на стария си приятел.

— Обещавам — успя да каже той.

Доволен, Тириън кимна и се загледа към дърветата в далечината. Пришпори Мирадор и изхвърча от конюшнята. Стратхолм беше само на няколко часа път. Ако яздеше като вятъра, щеше да стигне навреме, за да спре екзекуцията. Препусна надолу по пътеката с главоломна скорост, напрягайки Мирадор както никога преди.