Крис Метцен
С кръв и чест (5)

Пет
Изпитание на волята

Тириън седеше в малка килия, намираща се в съседство със съдебната зала, където щеше да се разгледа делото му. През малкото прозорче, изрязано в каменната стена, той чуваше шума от оживения пазар на Стратхолм. От време на време от главния площад се чуваха удари на чук. Шумът на града беше много по-различен от тихата и спокойна глъчка в крепостта Марденхолд. Тириън горещо желаеше да беше там сега. Нямаше представа как ще мине делото му, но усещаше, че каквото и да стане в съда, животът му безвъзвратно ще се промени. Мислеше си за семейството си и живота в охолство и спокойствие, които споделяше с него. Въпреки вътрешното си усещане, той се чудеше дали не бе захвърлил всичко заради някаква нереална себична прищявка.

Беше държан затворен три дни. Днес бе денят, в който щеше да бъде съден за измяна срещу земята, в която бе прекарал живота си, защитавайки я. Едва успяваше да повярва, но в зависимост от решението на съда, това, което го очакваше, бе или екзекуция, или доживотен затвор. Карандра никога нямаше да му прости, задето беше поел подобен риск само заради честта си. Чудеше се дали може сам да си прости, че съпругата му ще е принудена сама да отглежда сина им. Той тихо се засмя на себе си. Винаги беше вярвал, че единственото, което можеше да го раздели от любимите му хора, беше врагът. Какво направих? — питаше се той отново и отново.

Тириън се сепна от стъпките, които отекнаха в съседния коридор. Със сигурност процедурата още не е започнала, помисли си ужасен той. Той чу стражата зад вратата да разпитва някого, ключалката щракна и вратата се отвори.

Ардън влезе, натъжен. Тириън почти се зарадва и стисна ръката на приятеля си.

— Радвам се да те видя, Ардън. Прибира ли се вкъщи, откакто ме арестуваха? Говори ли с жена ми? — заразпитва бързо той.

Ардън поклати глава и даде знак на Тириън да седне на леглото си.

— Не. Не ми позволиха да си тръгна, докато не свърши делото, милорд. Не знам дали Карандра е разбрала за това или не.

Тириън се намръщи. Той знаеше, че сигурно е обезумяла от тревога.

— Какво става с орка? — попита Тириън. — Какво му направиха?

Ардън се ядоса.

— Защо те е грижа, Тириън? Той е твой враг! Не мога да разбера защо си толкова загрижен за него! Няма как такова създание да е спасило живота ти! Той е безмозъчен звяр!

Тириън го погледна право в очите.

— Само ми отговори, капитане — Тириън се опита да звучи възможно най-спокойно.

Трябваше да внимава с тона си. Ардън може би беше последният му приятел.

— През последните няколко дни го разпитват — отвърна Ардън. — Очевидно не е могъл да им каже повече от това, което вече знаят. Чух един от местните стражи да се хвали как са го пребили от бой. Утре сутринта ще обесят нещастния звяр на площада.

Сърцето на Тириън се сви. Ейтриг щеше да умре и той изцяло беше виновен за това. Той трябваше да открие някакъв начин да се поправи… да оправи всичко.

Ардън усети напрежението у Тириън.

— Милорд, може и теб да екзекутират — започна той. — Ако си признаеш и пледираш, че си си загубил ума, може да те пожалят и да те пуснат. Със сигурност това не е нещо, за което си струва да умреш! Ти си Лорд Паладин, за Светлината! Хората разчитат на теб! Трябва да дойдеш на себе си! — завърши разгорещено капитанът.

Тириън само поклати глава.

— Не мога, Ардън. Това е въпрос на чест. Заклех се да защитя орка и измених на клетвата си. Каквото и да е наказанието ми, ще бъде заслужено.

Ардън нервно прокара пръсти през косата си.

— В това няма логика, Тириън. Помисли за жена си и сина си! — извика Ардън.

Тириън се изправи и го погледна.

— Мисля, стари приятелю. Какъв пример ще дам на сина си, ако думата ми не значи нищо? Като какъв ще ме приеме тогава? — попита Тириън.

Ардън настръхна и се извърна настрани.

— Не е толкова просто и ти го знаеш! — изрева капитанът. — Просто си признай, че си сгрешил! Признай, че си направил грешка, като си се съюзил с орка и те може да проявят снизхождение! Защо изобщо трябва да го обсъждаме? Наистина ли си изгубил ума си, човече?

В следващия момент вратата се отвори и вътре влязоха двама стражи.

— Трябва да си вървите, капитане — каза единият от тях. — Трябва да ескортираме затворника до съдебната зала.

Ардън хвърли към Тириън последен умоляващ поглед и ядосано излезе от килията.

Тириън пооправи дрехата си и се опита да си придаде възможно най-горд и уверен вид.

— Готов съм, господа — каза той.

Те завързаха ръцете му и го изведоха навън. Светлото обедно слънце накара Тириън леко да потръпне. Тялото му беше уморено и сковано от няколкото дни без движение. Стражите го поведоха през площада към внушителната сграда на Съдебната палата. С крайчеца на окото си Тириън видя, че издигат скелето на бесилката. Тогава разбра, че от това е бил почукващият звук. За миг си представи как Ейтриг стои там с въже около врата. Тириън трябваше да положи големи усилия, за да си придаде уверен вид. Ако Ейтриг умреше, всичките му усилия щяха да останат напразни.

* * *

Час по-късно Тириън седеше в голям дъбов стол на полирания под в средата на съдебната зала. Пред него имаше широк подиум, украсяван от четири, подобни на тронове стола. В средата на подиума, точно пред него, имаше малка катедра, откъдето съдията щеше да ръководи делото. Над подиума имаше огромно бяло знаме със стилизираната синя буква „Л“ — символа на Алианса на Лордерон. По широките стени на залата бяха наредени и други огромни знамена, представящи седемте нации на Алианса. Синьото знаме с избродиран златен лъв представяше кралство Стормуинд^[1]. Другото — черно, с червена бронирана ръкавица, свита в юмрук, беше на кралство Стромгард. Тириън беше твърде притеснен, за да разгледа останалите.

Въпреки че не смееше да се обърне, за да види укорителните погледи на другарите си, Тириън можеше да чуе стотиците гласове, които шепнеха и боботеха в огромната зала. Нещо в звученето на тази глъчка му показваше, че всички присъстващи са шокирани от новината, че той ги е предал. Много от тях бяха служили под негово командване по време на войната и много други той още смяташе за добри приятели. Тириън усещаше как го заливат вълните на общото им смущение и порицание. Делото му нямаше да мине леко.

Далеч вдясно той мерна Бартилас. Младият паладин седеше и се взираше в него с осъдителен поглед. Тириън се чудеше защо младежът се беше настроил така срещу него и желаеше да го види опозорен. Тириън извърна поглед от Бартилас, когато друг паладин се появи пред подиума.

— Защитници на Лордерон — изрече паладинът с ясен глас — днес сме се събрали да отсъдим за действията на един от братята ни. Делото на лорд Тириън Фордринг започва сега.

Тириън усети, че дланите му се потят. Трябваше да положи физически усилия, за да се овладее. Скоро в залата щяха да влязат четиримата съдебни заседатели. Всяко важно дело в Лордерон се водеше от четиримата най-високопоставени лордове в Алианса. Тириън беше сигурен, че ще ги разпознае като негови връстници. Присъстващите замълчаха, когато влезе първият от тях.

— Всички да посрещнат Адмирал Делин Праудмуър^[2] от Кул Тирас — каза паладинът и на подиума се качи висока, слаба фигура.

Лорд Праудмуър зае най-крайния троноподобен стол от дясно, а на гордото му лице беше изписано безпокойство. Тириън добре познаваше Праудмуър. Освен че беше тактически гений, лорд адмиралът беше един от най-великите герои на войната. Офицерската му униформа и широката церемониална шапка бяха тъмносини и украсени със златни медали и значки, обозначаващи ранга му на главнокомандващ флотата.

Паладинът обяви следващия:

— Всички да посрещнат Архимаг Антонидас от Магокрацията на Даларан.

Когато мистериозният магьосник зае мястото си, в залата възцари пълна тишина. Робата му, с голяма виолетова качулка, беше украсена с черни и златни шевици, а в ръцете си магьосникът държеше голям лъскав жезъл. Тириън винаги се беше отнасял с недоверие към магията и не бе имал много вземане-даване с магьосници през годините, затова сега остана леко смутен, че съдбата му е в ръцете на един от тях. Той се обърна отново към паладина, след като и последните двама заседатели бяха обявени.

Многоуважаваният Архиепископ, Алонс Фейол, който го беше помазал за паладин преди много време, влезе и седна до катедрата.

След него вървеше младият принц на Лордерон, Артас, който съвсем наскоро беше приет за пълноправен паладин. Тириън не беше срещал принца досега, но виждаше, че младежът излъчва доброта и мъдрост, въпреки крехката си възраст. На Тириън много му се искаше преди няколко дни и Бартилас да беше показал благоразумието на принца.

Когато заседателите се събраха, паладинът даде знак всички да станат за влизането на съдията. Всички присъстващи мъже и жени се изправиха, когато Утър, Носителят на Светлината, влезе в залата и се запъти към малката катедра. Славният покровител на рицарите на Сребърната ръка огледа събралите се хора със строги очи, с цвят на океанска буря. Красивите му сребърни брони като че отразяваха всяка светлинка в огромната зала и той стоеше окъпан в ореол на бляскава прелест. Утър беше първият Паладин и беше признат за най-великия воин в армията на Алианса. Той бе смятан за най-мъдър и благороден от всички свети паладини. Всички в залата бяха покорени от величественото му присъствие.

Тириън бе зашеметен. До този момент той беше решен да отстоява решението си и да приеме съдбата си с чест. Но, виждайки строгото лице на могъщия си господар, куражът му започна да го напуска. Може би Ардън беше прав? — започна да си мисли той. Може би трябваше да се моли за милост и да забрави, че някога е давал обет на враг на човечеството? Мислите му бяха прекъснати, когато силният и мелодичен глас на Носителя на Светлината изпълни ушите му.

— Лорд Паладин Фордринг — започна Утър. — Обвинен сте в измяна срещу Алианса и отказ да се почините на директна заповед от началника си. Както знаете, това е сериозно обвинение. Събралите се тук благородни лордове ще изслушат делото Ви и ще отсъдят според повелята на Светлината. Какво ще пледирате по тези обвинения?

Тириън стисна юмруци, опитвайки се да овладее треперещите си ръце и едва намери глас да отговори.

— Виновен съм, милорд. Поемем отговорност за действията си.

Изведнъж стотици гневни гласове изпълниха залата. Явно много от присъстващите смятаха, че обвиненията са силно преувеличени или погрешни. Хората останаха шокирани от откритото признание на Тириън. Той се обърна, за да види реакциите на шумната тълпа и видя Ардън, който седеше точно зад него. Измъченото изражение на капитана го умоляваше да преосмисли решението си. Тириън с усилие извърна поглед. Ардън му вярваше и винаги му беше служил вярно, но той никога нямаше да може да разбере.

Мощният глас на Утър отекна, заповядвайки тишина в залата. Събралата се тълпа утихна, сякаш бе ударена от гръм. Тириън почти усещаше наелектризираното напрежение във въздуха и се опита да се стегне.

— Много добре — каза спокойно Утър. — Нека бъде записано, че Лорд Паладин Фордринг се признава за виновен.

Тириън гледаше как заседателите започнаха да обсъждат нещо помежду си. Лорд Праудмуър сложи край на дискусията и даде знак на Утър да продължи.

— Нека влезе за показания Лорд Командир Сайдан Датроуен — заповяда Утър.

Тълпата леко се раздвижи, когато Датроуен се запъти към подиума. Той спря и застана тържествено до стола на Тириън. Двамата приятели размениха кратки погледи. Датроуен успя само да кимне натъжено към Тириън.

— Лорд Командир Датроуен, Вие обвинихте този мъж в измяна. Моля обяснете на съда в какво се състои неговото предполагаемо нарушение.

Датроуен прочисти гърлото си и изправи рамене.

— Милорди, бих искал да заявя за протокола, че Тириън Фордринг винаги е бил честен и благороден мъж. Но не мога да отрека това, което видях с очите си. Преди четири дни поведох отряд към горите на Хартглен в търсене на дезертирали орки. Лорд Фордринг ме придружи и оказа помощ при залавянето на орка, който в момента е задържан и очаква екзекуцията си. Когато дадох заповед съществото да бъде отведено, лорд Фордринг се обърна срещу хората ми и се опита да го освободи. Неколкократно го помолих да се овладее, но той не спря. Давам показанията си с натежало сърце — завърши Датроуен.

Залата отново се изпълни с шушукане и приглушени гласове. Заседателите обсъдиха думите на Датроуен.

— Има ли някой, който може да потвърди показанията на лорд командира?

Цялото тяло на Тириън се сви, когато Бартилас скочи от стола си.

— Аз, милорд — заяви развълнувано младият паладин. — Аз бях там под командването на лорд Датроуен и присъствах на инцидента. Бях свидетел на предателството на Тириън.

Презрението в гласа му беше явно и потвърдено от начина, по който назова името на началника си. Тириън чу как Ардън изръмжа зад гърба му.

Утър освободи Датроуен и даде знак на Бартилас да се приближи. Датроуен изгледа Бартилас с изпепеляващ поглед, докато двамата се разминаха. Явно усилията на младежа да спечели доброто предразположение на лорд-командира не даваха желания ефект. С изненадващо спокойствие Бартилас зае място до стола на Тириън. Изражението му беше гордо и сериозно.

— Заявете претенцията си, младши паладин Бартилас — каза студено Утър.

Той беше явно раздразнен от показаната липса на уважение към висшестоящия. Виновен или не, Тириън трябваше да бъде назован с титлата си.

Бартилас продължи уверено:

— Както каза Лорд Командир Датроуен, милорд, аз видях как Лорд Фордринг се бори, за да спаси орка. Той каза, че е сключил пакт със съществото и да бъде проклет, ако позволи то да бъде затворено — каза делово Бартилас. — Бях сигурен, че е наумил нещо. Имах чувството, че на този подъл предател не може да се вярва, преди дори да тръгнем да търсим този орк.

— Тишина! — извика Утър, а гласът му като гръм отекна в залата.

Той прикова вече разтреперания Бартилас с безмилостния си поглед.

— Научете се да си мерите думите, младши паладине. Познавам този мъж от много години. Неведнъж сме си спасявали живота взаимно и сме стояли победоносно над врага повече пъти, отколкото мога да си спомня. Каквото и да е извършил, той определено заслужава повече от словоизлиянията на неопитно момче като теб.

Бартилас пребледня като лист и изглеждаше, сякаш всеки момент ще припадне.

— Показанията Ви бяха чути и ще бъдат обсъдени. Свободен сте — завърши Утър.

Почервенял от срам, Бартилас забърза към мястото си. Тириън гледаше как заседателите отново заговориха помежду си.

Четиримата лордове приключиха обсъждането и дадоха знак, че са готови делото да продължи. Утър се обърна към Тириън. Очите му сякаш пронизаха сърцето му, търсейки някакво обяснение за неочакваното поведение на приятеля му.

— Лорд Паладин Фордринг, имате ли какво да кажете във Ваша защита? — попита спокойно Утър.

Тириън се изправи и тържествено се обърна към съда.

— Милорди, осъзнавам, че твърдението ми ще прозвучи абсурдно, но този орк спаси живота ми. В замяна на това му дадох думата си на паладин, че ще защитя неговия. Името на орка е Ейтриг и той се оказа почтен противник.

Присъстващите изригнаха в присмех и шокирани отзиви. Тириън хладнокръвно продължи:

— Разберете ме… за да изпълня заповедта, трябваше да изменя на честта си като паладин. Не можех да го сторя. Затова ще приема наказанието, което отредите.

Утър закрачи към четиримата заседатели и коленичи до тях. Започна да дискутира нещо с тях, размахвайки пръст, като че да подчертае нещо. След малко явно заседателите отстъпиха и Утър победоносно се върна до катедрата.

— Лорд Паладин Фордринг — започна той — този съд е запознат с дългогодишната Ви служба в защита на Лордерон и съюзните му кралства. Всички присъстващи познават куража и доблестта Ви. Въпреки това, общуването със заклет враг на човечеството, независимо от предполагаемата му чест, е тежко престъпление. Давайки амнистия на орк, Вие сте поели огромен риск за сигурността на Хартглен, основавайки се на някаква прищявка. Заради достойната Ви служба съдът е готов да Ви предложи пълно помилване, ако се отречете от обета си към съществото и потвърдите дълга си към Алианса.

Тириън прочисти гърлото си. Беше толкова лесно да се предаде и да се върне у дома при жена си и сина си. Той се обърна към Ардън, който нетърпеливо чупеше ръце.

— Моля Ви, милорд. Предайте се и нека всичко свършва — прошепна загрижено той.

Тириън видя как Датроуен пристъпва напред, сякаш го подканваше да забрави за орка и да изчисти доброто си име.

— Нека загърбим тази глупава история, Тириън — изрече под нос Датроуен.

— Лорд Паладин Фордринг? Какъв е отговорът Ви? — запита подозрително Утър, усещайки колебанието на Тириън.

Тириън се стегна и смело се обърна към членовете на съда.

— Какво ще се случи с орка, милорд?

Великият паладин явно се изненада от въпроса, но все пак реши да отговори.

— Той ще бъде екзекутиран като всеки друг враг на човечеството. Независимо от личното Ви преживяване със съществото, то е див и смъртоносен звяр, на когото не можем да позволим да живее.

Тириън наведе глава и се замисли. Представи си невинното лице на Таелан. Така му се искаше да се прибере у дома… Той изправи глава и видя Датроуен, който му се усмихна доволно. Явно лорд командирът беше убеден, че Тириън ще вземе правилното решение. Тириън ясно виждаше пътя си. Щеше да вземе единственото решение, което повеляваше честта му.

— Ще остана посветен на Алианса до последния си дъх. Това е несъмнено — започна уверено Тириън. — Но не мога да се отрека от обета, който съм дал. Това би значело да предам всичко, което съм и всичко, което всички ние, като почтени хора, ценим.

Този път всички в залата избухнаха шокирани, в яростни викове. Никой не можеше да повярва на абсурдното решение на Тириън. Дори благородните заседатели останаха с отворени усти. На уморения паладин му се стори, че чува Ардън да плаче зад гърба му и сърцето му още повече се сви. Датроуен седна тежко на стола си, поклащайки глава в недоумение. Бартилас сякаш беше готов да подскочи от радост в стола си. Много от събралите се воини започнаха да го ругаят и да го наричат предател. Някои от тях започнаха да плюят към него, а той стоеше неподвижно пред подиума.

Потърквайки уморено очи, Утър отново даде знак за тишина. Той бе обзет от мъка заради това, което беше принуден да извърши, но Тириън ясно беше заявил позицията си.

— Така да бъде — каза зловещо Утър. — Тириън Фордринг, от днес нататък Вие вече не сте Рицар на Сребърната ръка. Вече не сте достоен да се радвате на благодатната Светлина. Отлъчвам Ви от нашите редици.

Тълпата замря. Отлъчването беше много рядко и тежко наказание, което лишаваше паладина от дадените му от Светлината сили. Макар да беше извършвано много рядко, всеки паладин се ужасяваше от него. Тириън не си представяше какво ще се случи. Преди да каже и една дума, Утър замахна с ръка. И изведнъж Тириън усети как през него минава черна сянка, която изтръгва святата сила на Светлината. Паника заплаши да го завладее, когато благодатта и живителната енергия на Светлината напуснаха тялото му. Свещените енергии, които бяха неразделна част от него толкова дълго време, просто изчезнаха, сякаш никога не бяха съществували. Макар че светлината в залата не се промени, Тириън почувства как се обвива в мрак и потъва в забвение. Неспособен да издържи на жестокото отчаяние и безпомощност, които го обливаха като вълни, той склони нещастно глава.

Утър продължи:

— Всички символи на Ордена ще Ви бъдат отнети — каза той, двама паладини се приближиха до него и яростно издърпаха сребърните брони от съсипаното тяло на Тириън. — Както и всичките Ви титли и всичко, което притежавате.

Тириън се бореше с отчаянието си. Никога през живота си не се беше чувствал толкова уязвим и безпомощен. В съзнанието му нахлуха образите на Таелан и Карандра. Трябваше да се овладее. Трябваше да помисли за достойнството си. Той се изправи на разтрепераните си крака и отново се обърна към съда.

— Ще бъдете прогонен от кралството и ще изживеете остатъка от дните си в дивата пустош. Нека Светлината пощади душата Ви — завърши Утър.

Тириън стоеше замаян и силно обезпокоен. Едва долови следващите думи на Утър към присъстващите.

— Макар и в противоречие с моята преценка, съдът реши паладин Бартилас да поеме управлението на Хартглен като регент, а решението влиза в сила сега. Бартилас ще остане, за да присъства на обесването сутринта, след което ще се прибере, за да поеме задълженията си. Изгнаникът, Тириън Фордринг, ще бъде отведен обратно в крепостта Марденхолд. Той ще вземе семейството си и ще бъде ескортиран до границата на земите на Алианса. Съдът приключи — каза Утър и удари с брониран юмрук по катедрата.

Погледна безсилен към Тириън, явно разочарован от изхода на делото.

— Милорд, може ли да задам един въпрос? — успя да промълви Тириън.

Утър спря, за да го изслуша… Последен жест на уважение и приятелство към бившия си другар.

— Съпругата ми и сина ми… И тях ли изпращате в изгнание? Грехът ми ще поквари ли и техния живот? — попита разтреперано Тириън.

Изпълнен с мъка, Утър наведе глава. Мъжът пред него беше добър човек. Един герой не трябваше да бъде третиран по такъв начин.

— Не, Тириън. Те могат да останат в Лордерон, ако желаят. Престъплението е твое, не тяхно и те не следва да бъдат наказани заради твоята гордост.

После Утър се обърна и излезе. Погълнат от отчаяние и мъка, Тириън не разбра как стражите го хванаха и го изведоха от съдебната палата.